Страст

6.

Пролетта се усещаше във въздуха, в уханията, в меката, топла атмосфера. Пееха птички, дърветата напъпиха, земята натежа от обещание за плод, но Люк не бе в настроение да оцени тези чудеса на ранния април. Бе чакал цяла зима, за да започне отново мисията си с възстановена енергия и решителност.

Пътуването му до Ню Орлийнз се оказа напразно. О, Данди бе ходил там, комарджията не бе го излъгал. Но двадесет и четири часа след пристигането си той бе легнал с неподходяща жена. Когато съпругът й ги заварил, Данди едва успял да отърве кожата. Двама очевидци твърдяха, че са го видели да се промъква по задните стълби на хотела само по риза, чиито краища скривали голия му задник, а панталоните и ботушите му останали на пода в спалнята. Веднага офейкал от града.

Деляхя ги дни, понякога дори само часове — така Люк го преследваше и през Начес, Виксбърг, Монтгомъри, Атланта и Савана. Дали Данди знаеше, че го преследват, или просто си бе неспокоен, но не оставаше повече от два дена на едно място. Естествено, това правеше нещата по-трудни за Люк, защото му се налагаше да разпитва хората в градовете, през които минаваше, и това го бавеше.

В Чарлзтън той загуби следата. Бе необикновено — като да се движиш в непрогледна мъгла и изведнъж да те заслепи ярко слънце. Данди бе изчезнал и просто нямаше следа от него. Единственото, което Люк можеше да си представи, бе, че Данди има приятели в Чарлзтън, които са го скрили или тайно са го качили на някой заминаващ кораб.

Ето защо той се върна в Тексас, за да прекара остатъка от зимата в Далас, напълно разочарован от себе си, че се е оставил да го заблудят, когато бе толкова близо до осъществяването на целта си. Презрението, което изпитваше към себе си, само разпали решимостта му да възобнови търсенето през пролетта и най-после успешно да го завърши. А сега, според слуховете, Данди бе отново в Канзас, правеше се на професионален картоиграч и се гласеше да измами изморените от път каубои, като им свие спечелените с труд пари. Додж Сити бе следващата спирка в издирването на Люк. С повече късмет, щеше да е последната.

Чарити стоеше в кабинета на шерифа и разглеждаше окачените на стената афиши за търсените разбойници. Сред няколкото други жълтееше и съобщението за награда за залавянето на шестимата убийци на Джон Приндъл, направено преди шест месеца. Предлаганата сума бе по сто долара за всеки, жив или мъртъв.

Това доведе Чарити в града в тази кална сряда в началото на април. Един от заместниците на шериф Мастърсън бе дошъл предната вечер във фермата да й каже, че в Додж Сити е пристигнал ловец на награди, който твърди, че е убил един от тези, които са застреляли Джон. Искаха тя да дойде в града колкото се може по-скоро, да разпознае тялото на мъртвия и да плати наградата на ловеца. Щом чу новината, Чарити се развълнува, чувствата й буйно се разпалиха. Несъмнено щеше да отиде в Додж Сити. Не можеше да живее, без да разбере дали поне един от тези ужасни зверове си е получил заслуженото. Искаше й се, не, необходимо й бе да знае със сигурност.

И все пак тя потръпваше само при мисълта пак да види един от тях. Дори един поглед върху лицето на някой от нападателите й отново би я накарал да преживее насилието. Сега, когато само след минути щеше да разбере кой от убийците е мъртъв, стомахът й се бунтуваше, дланите й се потяха, а пръстите й станаха ледени.

— Ще си получиш парите, Фоули, веднага щом госпожа Приндъл разпознае тялото — говореше Бат Мастърсън на търсача на награди, преди да е влязъл в кабинета, за да предупреди Чарити за приближаването му.

— Добре ще е да не съм тътрил тоя вмирисан труп през равнината за нищо, шерифе! Когато върша работа, очаквам да ми плащат.

Чарити се опули. Не можа да се сдържи. Преди не бе виждала ловец на награди, човек, който си изкарва прехраната, като убива другите. Поне не знаеше, че така изглежда. Когато вонята му достигна до смръщените й ноздри, Чарити се надяваше никога да няма повод да се види с такъв отново.

Косата на мъжа висеше на мазни кичури и стигаше под раменете на ризата му — дреха, която със сигурност бе по-мръсна, отколкото когато е била на гърба на животното, от което бе взета кожата. Зъбите му бяха изпочупени, потъмнели и толкова изгнили, че бе цяло чудо как още се държат на венците. Очите й плувнаха, Чарити затаи дъх и накара придирчивия си стомах да се държи прилично. Когато я видя, Мастърсън се намръщи:

— Госпожо — поздрави той с леко кимване. — Съжалявам, че те принудихме да дойдеш в града, особено за такава неприятна работа.

— Ако това означава, че един от убийците на Джон е срещнал смъртта си, тогава си струва притеснението, уверявам ви — почти отчаяна в желанието си да излезе от задушната стая и да не вижда повече зловонния търсач на награди, тя заобиколи шерифа и тръгна към вратата. — Да започваме, че да свършим по-скоро! — предложи тя. — Предполагам, че тялото се намира в погребалното бюро.

Десет секунди след, като видя останките от тялото, Чарити изхвръкна от задната стая на погребалното бюро. Задъхана, като се давеше, тя се препъваше към изхода. С едната си трепереща ръка държеше на устата си кърпичка с дантели по края, а с другата се държеше за шерифа и се молеше скоро да й намери място, където да седне и да се съвземе.

Щом почувствува стола под себе си, тя отблъсна ръката на шерифа и насмалко да се катурне, като се опитваше сама да запази равновесие. С крайчеца на очите си забеляза, че господин Топлър — погребалният агент — и Фоули — търсачът на награди — ги бяха последвали. Господин Топлър кършеше загрижено ръце и челото му бе смръщено. Фоули също се мръщеше, но главно от нетърпение да си вземе парите и да се маха.

— Той… той няма лице! — Чарити се задави, но все пак успя да се хване за облегалката на стола и да притисне с ръка стомаха си. — Можехте да ме предупредите!

Като коленичи до нея, Бат хвърли гневен поглед към двамата мъже.

— Съжалявам, Чарити! Аз също не знаех, иначе със сигурност щях да се опитам да те подготвя.

Гневът я спаси да не се изложи.

— Ти трябваше да знаеш! Това е част от работата ти, шерифе! — обвини го тя. Червенина заля страните й, като се сля с болнавата бледост отпреди. Уплаха и гняв се бореха в нея, от което краката й се подкосяваха.

— Ако сте свършили с глезотиите на момето, аз си искам парите. Не съм от търпеливите, Мастърсън.

— Ще си получиш па… Ще си получиш кървавите пари, щом се уверя, че онзи мъртвец там е от убийците на Джон, в никакъв случай преди това — ярост бушуваше в гърдите на Чарити, но точно тя й даваше сила.

— Е, госпожо, ти просто ще трябва да приемеш думите ми за верни, не е ли така? — подигра се Фоули. — Тоя няма лице, но аз казвам, че е от тия, дето убиха съпруга ти.

Като се изправи на крака, Чарити му отправи същия поглед на превъзходство, с какъвто той я гледаше.

— Помисли отново, господин Фоули. Както се казва в поговорката, „Котка се дере по много начини.“ Е, има и много начини да се разпознае нечие тяло.

Като се обърна към погребалния агент, Чарити каза:

— Господин Топлър, бъдете така любезен да ми помогнете. Трябва пак да видя тялото, моля.

— За бога, Чарити! — избухна Бат и невярващ поклати глава. — Не ти ли стига веднъж? Нарочно ли искаш да ти стане зле?

Тя го прикова с поглед иззад очилата.

— След като веднъж преживях шока, мисля, че сега съм подготвена.

След тези думи тя тръгна с разтреперани крака и остави мъжете да я следват. Пред вратата на задната стая на погребалното бюро се поколеба, колкото да си поеме дълбоко дъх и да си наложи да не се разстройва при ужасната гледка, която я чакаше вътре. Със здраво стиснати зъби и с болка в челюстта, с вдървен и изправен гръб като на армейски генерал, тя сграбчи за допълнителна подкрепа ръката на господин Топлър.

— Готова съм, господине — промърмори тя, като изобщо не бе сигурна дали някога ще е готова за това. — Водете ме, моля!

Вторият оглед, макар и не така шокиращ, пак бе отвратителен и Чарити трябваше да се пребори с желанието да се обърне и да избяга. Като събра малкото останала смелост, тя се насили да огледа безжизненото тяло върху масата на господин Топлър.

— Ръцете му. Трябва да видя ръцете му — измърмори през зъби.

Затвори очи. Опита се да потисне болката, надигаща се в гърлото й, и си наложи да не я изживява отново, докато си спомняше всичко, което може, за мъжете, които я изнасилиха. После бавно, подробно, тя разгледа неподвижното тяло от глава до пети.

От нея се изтръгна ридание, по-скоро облекчение.

— Не е от тях — пое дъх тя, като тромаво напусна стаята за втори път тази сутрин. — Не знам кой е този клетник без лице, но не е от мъжете, които нападнаха Джон и мен — трепереща, Чарити стигна до дървения тротоар навън и спря, за да поеме на големи глътки свежия въздух. Капчици пот оросиха челото й под засенчващата периферия на шапката й.

Зад нея Фоули изхвърча от сградата като раздразнен стършел от гнездото си.

— Какво, по дяволите, се опитваш да скроиш, жено? — запита той.

Опитът му да я сграбчи бе осуетен, тъй като Мастърсън удари ръката му с бастуна си.

— Чарити, как е възможно да направиш толкова категорична преценка за тяло в такова състояние? — запита Бат, като се опитваше да успокои нещата, преди Фоули да направи нещо решително.

— Казвам ти, шерифе, този човек не е от тях! Аз би трябвало да знам!

Той опита пак.

— Онази нощ… болката и ужасът… Това, което искам да кажа, е, че това е достатъчно да обърка всеки.

— Не! Не съм някоя слабоумна идиотка, шериф Мастърсън. Знам какво видях! Събитията и лицата от онази нощ са незаличимо издълбани в съзнанието ми с яснота, от която ми се повдига, и така ще бъде до сетния ми ден! Никога няма да забравя тези мъже, дори да доживея до хиляда години! А ти, господин Фоули — каза тя с презрение, което се излъчваше от всяка черта на лицето й, — прости се с мисълта да вземеш пари от мен. Ако си унищожил лицето на този човек, за да направиш невъзможно разпознаването му, само себе си си измамил. Както се казва в обявата за наградата, трябва да се направи категорично разпознаване, преди да се плати. Спомни си това следващия път, когато се опиташ да вземеш такива кървави пари.

Тя стигна до средата на улицата, като се стараеше да пази полите си от дълбоката кал, а и да не се подхлъзне. Бат Мастърсън бе непосредствено зад нея и мърмореше нещо за твърдоглави жени.

— Който нарича Джо Фоули измамник, не остава жив! — чу той разярения вик на Фоули. — Особено пък такава кльощава, дръзка, дърта кокошка като теб. Ще платиш — така или иначе!

Бат чу, че Фоули тракна ударника на ловджийската си пушка и за секунда прокълна собствената си небрежност. При нормални обстоятелства щеше да накара свадливия ловец на награди да остави оръжието си в кабинета му и да си го вземе, когато си тръгне от Додж, но умът му бе зает с други неща. Сега това недоглеждане можеше да се окаже опасно, дори смъртоносно.

— Не го прави, Фоули! — предупреди Мастърсън, а ръката му се протягаше към револвера, когато започна да се извръща към него. Тепърва трябваше да вади револвера от кобура, а пръстът на Фоули трябваше само да дръпне спусъка на пушката, насочена право в гърба на Чарити. Бе твърде късно да я спаси. Бе пропуснал безценни секунди, за да попречи на Фоули да я убие.

Внезапно изгърмя изстрел и Бат с удивление видя как Фоули извика и изпусна пушката пред краката си. Дясната ръка на Фоули висеше отпусната встрани и от раната точно над лакътя се стичаше кръв.

При тази толкова близка и неочаквана стрелба, Чарити подскочи и на свой ред изпищя. Писъкът й се усили, когато краката й загубиха опора в лепкавата кал, изплъзнаха се под нея и тя политна в мръсната река, тупна по задник и разплиска кал навсякъде.

Насочил собственото си оръжие към Фоули, Мастърсън отправи предпазлив поглед в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. На отсрещния тротоар стоеше висок мъж, облечен изцяло в черно, а револверът в ръката му още димеше. Макар че шапката му бе дръпната ниско над челото, той бе достатъчно близо, за да може Бат да види опасния блясък на хладните му зелени очи. Само с един поглед шерифът забеляза ниско спуснатия колан на револвера, кобура, завързан на бедрото, неподвижната наблюдателност, съчетана с небрежна стойка. Взети заедно, това бяха отличителните белези на опитен стрелец.

Разкъсван между благодарност, че Фоули бе спрян, и яд, че този мургав стрелец го направи да изглежда некадърен глупак, Мастърсън зяпна, когато мъжът тихо заговори.

— Положението е овладяно, нали, шерифе? Всеки, който стреля в гърба на старица, заслужава повече от драскотина по ръката, но си помислих, че може да ти трябва жив.

— Ще се справя — изсъска Мастърсън, без да каже нищо за благодарност. Той огледа револвера, който стрелецът все още държеше в ръцете си. — Но искам да ти задам няколко въпроса, така че ме последвай. Наредбата на градските власти изисква всички оръжия да се предават в моя кабинет. Трябвало е да оставиш револвера си. Ще си го вземеш, когато си тръгнеш от града.

Това накара непознатия леко да се засмее.

— Да, виждам колко добре действува тази наредба — подигравателно рече той, като кимна към пушката, която Фоули бе изпуснал.

— Когато вие двамата си свършите приказката, бихте могли да ми помогнете — намеси се Чарити от мястото, където бе паднала. Всеки път, щом се опитваше да стане, краката й се подхлъзваха. В момента бе на колене и отправяше свирепи погледи ту към единия, ту към другия през изцапаните си с кал очила. Изкаляна от глава до пети, тя наистина бе жалка гледка. Бе мокра до кости, замръзнала и бясна не само защото се търкаляше в калта, но и защото чу да я наричат старица. Макар че нарочно се стараеше да изглежда по-възрастна, женската й суета бе наранена.

Думите й привлякоха вниманието на стрелеца. Когато насочи смарагдовия си поглед към нея, Чарити почувствува по гърба й да пролазва тръпка, която нямаше нищо общо със студа. През целия си живот не бе виждала човек, който така свободно да излъчва надменна увереност и дръзка смелост. Макар че това я развълнува, имаше и нещо невероятно успокояващо, което я караше да се чувствува почти защитена в присъствието му — в безопасност, в каквато не бе се чувствала от месеци.

Съзнанието й с неохота отбеляза хубавите му черти — високото, интелигентно чело, правия нос, ясно очертаните скули. Съвършено подредени, белите му зъби блестяха на загорялото лице. На строго изваяните му устни играеше язвителна усмивка и разкриваше трапчинка на лявата му буза.

Макар да признаваше привлекателния му външен вид, Чарити знаеше по-добре от всеки, че злото често се крие в изкусителна форма. Освен това бе живяла в Додж достатъчно дълго, за да разпознае наемен стрелец, когато го види, а този определено приличаше на такъв. Крехката й представа за безопасност отлетя върху опорочените криле на действителността. Този човек може би е по-опасен от всички, които бе срещала досега. Въпреки това той й бе спасил живота: тя чувстваше, че това говори в негова полза, макар че я бе нарекъл старица и й се хилеше с тази отвратителна високомерна усмивка.

Докато Чарити го преценяваше, Люк правеше същото — и не бе чак толкова впечатлен от това, което видя. Жената, която бе коленичила в калта и отвръщаше на погледа му, бе толкова кльощава, че едва бе жива. Тя толкова приличаше на мършава, изцапана кокошка на кафяви петна, че изобщо не би се изненадал, ако започне да кудкудяка и да снася яйца още тук. Зад изпръсканите й с кал очила, кацнали на носа й, той улови искрящи сини очи.

Въпреки гнева си, тя изглеждаше толкова изплашена, дребна и крехка, че в него се надигна рицарското желание да я закриля и защитава. Докато я гледаше, тя потръпна, с което събуди изненадващ прилив на кавалерство, каквото той не знаеше, че притежава. Люк нямаше представа откъде изникнаха тези добросърдечни намерения така внезапно, особено пък към тази застаряваща вещица. Отвратен от себе си, той поклати глава й с въздишка на примирение прибра револвера си, неохотно нагази в калта и протегна ръка.

— Госпожо! — предложи й ръката си той.

Чарити я прие също така колебливо и му позволи да я издърпа от калта, а бледите й страни се изчервиха при шляпащия звук, който последва. Колко унизително! Унижението й нарасна, когато той я хвана за лакътя и я поведе към тротоара, а натежалите й от кал поли я караха да залита при всяка тромава стъпка. По-тревожно обаче бе, че я обзе налудничавият подтик, абсурдното желание да се облегне на високия стрелец, да потърси утеха, въпреки че отвращението от мъжкото му докосване я караше да потръпва. Оставена невредима на тротоара, по-разстроена отпреди, тя издърпа ръката си и раздразнено промърмори:

— Благодаря.

Опита се да изтръска прогизналата си рокля и от нея се разхвърчаха пръски кал, а Люк бързо се отдръпна на безопасно разстояние. Макар че добре го прикри, той се стресна от вълнението, което го разтърси, когато ръцете им се допряха. Като се имаше предвид отблъскващият вид на жената, това, разбира се, не бе привличане. Сигурно си имаше някакво логическо обяснение — приличаше на реакцията, която се получава, след като човек си разтрие краката в килима и после, при докосване до друг предмет, изпусне искра. Сигурно е нещо подобно, защото пръстите му още усещаха краткия допир.

Ужасен, той забеляза, че ръцете му бяха изпоцапани. Като се намръщи, Люк свали кърпата от врата си и внимателно се избърса. После, макар и да знаеше, че няма полза, я подаде на жената.

Чарити се поколеба, като изсумтя презрително. После се почувствува засрамена и дребнава, че се държи така надменно с човека, който току-що й бе спасил живота. Преглътна гордостта си, прие кърпата и неохотно му каза:

— Предполагам, че ви дължа благодарност. Ако не бяхте се намесили, този човек щеше да ме убие.

Тя придружи думите си с обвинителен поглед към Мастърсън, който стоеше наблизо, след като бе довлякъл от улицата псуващия търсач на награди и му бе сложил белезници на път за килията в затвора.

— А ако бе успял, ти, шерифе, щеше да си изцяло отговорен.

— Е, Чарити! — започна да отрича Мастърсън със зачервено лице.

— Не ми викай „е, Чарити“! — изкрещя тя, а гневът й пламна отново. Тя размаха окалян пръст под носа му. — Напразно те смятат за човек на закона! Хапльо такъв! Имаше шест месеца да намериш убийците на Джон, а ти какво направи? Стигнах до заключението, господин Мастърсън, че не можеш да си намериш дирника, ако търсиш с две ръце посред бял ден — с високо вдигната глава Чарити отмина, като оставяше кална диря след себе си, а тримата мъже и няколко изумени зрители зяпнаха след нея.