Страст

15.

Люк седеше в сянката на края на обора, когато погледът му бе привлечен от осветените прозорци на кухнята. Точно в тази минута Чарити беше там, гола и потънала до шия в топла вода. Люк знаеше това със сигурност, защото именно той й бе занесъл кофите с вода, за да се изкъпе. А сега се спотайваше наоколо като разгонен козел, пушеше пура, а собственото му въображение го измъчваше с представи за голото й, блеснало от водата тяло.

Люк въздъхна и се загледа в звездното небе, сякаш търсеше знак — или помощ. Нещо дълбоко в него му казваше, че неприятностите му сега започват. Не го измъчваше само сластолюбие. Ако бе толкова просто, едно пътуване до най-близкия дом с леки жени щеше да разреши проблемите му. Поне ще облекчи малко от напрежението му. Не, чувствата му към Чарити бяха по-сложни от парещото желание в слабините му. Бе започнал да харесва тая жена и бе толкова изненадан, колкото и когато откри хубаво лице и тяло под скръбта и вдовишките дрехи. През целия си живот досега не бе намирал жена, която наистина да харесва и уважава.

И това адски го плашеше. Вероятно толкова много, колкото и той бе изплашил нея с тая целомъдрена целувка, която й натрапи онзи ден. Оттогава тя бе станала плашлива като котка в стая с люлеещи се столове и постоянно му отправяше изпълнени със злоба погледи в големите си сини очи. И макар че тази едничка целувка бе толкова невинна, каквато не си спомняше да е разменял с друга жена, копнежът му по Чарити нарасна.

Като имаше предвид изпитанието, което бе преживяла, Люк разбираше страховете й, но това не означаваше, че положението му харесваше или че го приемаше. Кой знае защо силната й уплаха го караше да й помогне да я превъзмогне. Искаше именно той да възстанови вярата й в мъжете. В същото време изпитваше тази невероятна нужда да я закриля от всичко, което можеше да й причини зло — включително и от самата нея. Това, което започна като съжаление, се превърна в уважение. Скръбта й го трогна, както и верността към паметта на съпруга й. Все още се изненадваше, че се е запознал с жена, която наистина бе обичала съпруга си, а това явно се отнасяше за Чарити… А трябваше също и да й се възхищава, че нищо не я разколеба в намерението й да отмъсти за смъртта на Джон. Нейната вярност и честност противоречаха на всичко, което някога бе мислил за жените.

А и тези неочаквани жестове на внимание — като онзи ден, когато му донесе специална вечеря в хамбара, след като се бе така изложил, после празнуването на рождения му ден. Оттогава той започна да я възприема по друг начин, но наистина не знаеше как да тълкува обърканите си чувства към нея или какво да прави в този случай. Знаеше само, че му е приятно с нея по начин, който беше много различен от всичко, което бе преживял с други жени. Чувстваше нужда да й помогне с каквото може. И я желаеше с настойчивост, която граничеше с отчаяние.

Някакво слабо раздвижване отново привлече вниманието му към кухненския прозорец и Люк едва не си глътна езика, когато върху щората на прозореца зърна за кратко очертанията на голото й тяло. Образът изчезна след секунда, но тялото му с готовност бе реагирало.

— По дяволите! — промърмори той, като хвърли пурата на земята и злостно я смаза с ботуша си. — Може би трябва да си помисля за това пътуване до града, в края на краищата. Достатъчно е изплашена и без да я следвам задъхан като разгонено куче.

Само един поглед към предната част на панталона му и тя щеше да разбере мислите му, сякаш ги е изкрещял. Наистина не искаше да я плаши повече. Не сега. Не когато трябваше да й докаже, че може да му се вярва, че умее да сдържа желанията си. А тия дни, само като се навърташе около нея, кръвта му завираше.

Чарити бе сама в кухнята, приготвяше закуска и очакваше всеки момент Люк и Мейно да влязат. Тази сутрин тя бе полусънена и трябваше да полага усилия да се съсредоточи върху бекона, който пращеше и пръскаше в тигана, иначе щеше да го изгори. Всъщност вече бе изкипила кафето и бе изпуснала едно яйце на пода.

Тя бе толкова вглъбена в готвенето, че съненото й съзнание не успя да възприеме лекото поскръцване на пода и стъпките, които скришом се прокрадваха зад нея. Без предупреждение една едра ръка я стисна здраво за гърлото. Върхът на нож я сръга предупредително в ребрата.

Изплашеният писък не успя да излезе от гърлото й, защото Чарити замръзна на място. Още преди нападателят да проговори, някъде дълбоко в подсъзнанието си Чарити знаеше, че това не са Люк или Мейно, които я изпробват. Ледени капчици страх осеяха челото й, докато тя стоеше неподвижна, в очакване, и се молеше това да не е последният й дъх.

— Дойдох си за парите, дърта квачко! — ръмженето достигна до ухото й и Чарити си помисли, че ще припадне от вонята на дъха му. — Никой не може да изпързаля Джоу Фоули и да му отнеме дължимото!

Това, че разбра кой е, й помогна. Умът на Чарити отново започна да работи и с опита, който бе придобила от тренировките, надделя страха. Ръцете й бяха свободни. Преди да има време да се зачуди дали този ход ще подейства, или ще я убият, тя вдигна едната си ръка към тази, която бе сграбчила гърлото й, а другата протегна зад главата си и сграбчи кичур от мръсната коса на Фоули. Като се изви, тя рязко се наведе напред, преви се на две от кръста и сгъна крака, както я бе учил Мейно. В същото време, като използува лакътя си, отхвърли ножа. По-добре порязана ръка, отколкото пробит дроб!

Нищо неподозиращият нападател внезапно се видя преметнат през главата на дребната жена. Той падна по гръб, като тупна тежко на пода и дъхът му шумно излезе. Обезумелият писък на жената още звучеше в ушите му. Преди да успее да си поеме дъх или да си събере ума, болка проряза пръстите му и ножът падна от скованата му ръка. После стоманата на собственото му оръжие целуна оголеното му гърло и Фоули трябваше да преодолее желанието си да преглътне, за да не ускори пътуването си към ада.

— Ако мръднеш, умираш! — изсъска тя с глас, леден като зимен вятър. — Дори ако мигнеш, това ще е последното ти движение.

Те останаха неподвижни сякаш за цяла вечност — ловецът, проснат на земята, и Чарити, наведена над него с нож, опрян в гърлото му. Очите на Фоули овлажняха от усилието да не мига, когато се чу трополене на ботуши по стъпалата на верандата и после в кухнята. Чарити не помръдна при шума, не повдигна поглед от подлите очи на мъжа, не помръдна ножа, както се бе надявал Фоули, защото така щеше пак да се опита да я хване. Тя си остана, където беше, като го приканваше да пробва да помръдне и остана почти разочарована, когато това не стана.

— Чарити! — ревът на Люк разтърси къщата.

— Г-н Фоули реши да ни изненада с посещението си тази сутрин — каза дрезгаво тя от мястото си на пода.

Чарити изчака, докато Люк насочи револвера си към гърдите на Фоули, после бавно отмести ножа и се отдалечи от жертвата. Като се хвана за края на масата, тя се изправи на разтрепераните си крака.

— Той бе малко разстроен, когато отказах да му платя, и сега пак е дошъл за парите, както сам подчерта, „които му дължа“.

После изведнъж осъзна цялата ужасна ситуация и така се разтрепери, че зъбите й почти затракаха. Когато Мейно приближи, за да я успокои, тя се отдръпна, а очите й бяха разширени и предпазливи, като на изплашена кобила. По възбуденото движение на ръцете й разбраха, че иска да махнат този човек от къщата й.

— Какво ще кажеш да дадем на този дължимото, а, Мейно? — предложи Люк, а от очите му хвърчеше зелен огън. Ярост, каквато рядко бе изпитвал, бушуваше в него, защото това животно се бе осмелило да заплашва Чарити. Като сграбчи предницата на мръсната кожена риза на Фоули, Люк го изправи на крака и грубо го блъсна към вратата.

Мейно се обърна да ги последва, после запита:

— Добре ли си, Чарити? — тя кимна, но не отговори. — Сигурна ли си? — настоя той. Тя отново кимна, сякаш се страхуваше, че ако си отвори устата, ще се разпищи и няма да спре. — Не излизай в обора за известно време — безмълвно, очите й зададоха въпрос. — Повярвай ми, не искаш да знаеш защо — каза й той. Под безстрастните му черти се криеше същият гняв, който видя и по лицето на Люк. — Просто си стой в къщата и не се приближавай до обора, освен ако не е застрашен животът ти.

Чарити не разбра какво направиха с Фоули. Тя не попита и нито Мейно, нито Люк предложиха някакво обяснение за това, което се случи в обора онзи ден. Без да й казват, тя разбра, че ловецът е мъртъв. Откакто Люк го изведе през вратата, тя не видя и помен от Джоу Фоули, но конят му вече имаше място в конюшнята й.

Чарити издържа първия истински изпит за уменията си да посрещне враг и да използува познанията си. Макар че бе разтърсена от срещата с Фоули, тя не се бе изплашила, както се опасяваше Люк. Бе вече напълно готова да преследва убийците на Джон. На следващия ден Люк й каза, че отива в града.

— Трябва да взема провизии и да дам празните патрони да се заредят в магазина на Цимерман. Тръгваме на път вдругиден.

— В такъв случай и аз мога да си взема някои неща от града — каза тя, като се опитваше да не обръща внимание за тупкането на сърцето си при съобщението на Люк, че е въпрос на часове да тръгнат да преследват жертвите си.

Като кимна благосклонно, Люк каза:

— Направи списък и ще ти ги купя.

Бе съвсем сигурен, че Чарити няма да иска да я видят с него в Додж. Можеха само да предполагат каква вреда бе нанесена на репутацията й след посещението на Мастърсън. Оттогава никой от приятелите й не я посети. Когато Мейно ходи последния път в града, не можа да научи много, макар че нарочно бе решил да се отбие в кабинета на доктора и да предаде поздрави от Чарити.

— Предпочитам да дойда с теб — изненада го тя с отговора си. — Има някои неща, които искам да си купя и които не искам ти да купуваш.

Люк се ухили и трапчинката на бузата му трепна.

— Но аз нямам нищо против да ти избера тези неща, мила Чарити.

Тя любезно отказа, като прикри усмивката, с която се изкушаваше да отвърне на закачката му.

— Не, благодаря. Мисля, че мога и сама да се справя.

В края на краищата, тримата заедно отидоха в Додж Сити. Когато бавно си проправяха път по улиците, Чарити усети любопитни погледи, отправени към тях. Тя за пръв път бе облякла разцепената си пола за езда извън дома и особено се стесняваше от факта, че язди като мъж. Е, по дяволите клюките! Който иска, нека си говори! Бе сигурна, че лицето й е пламнало, но възприе небрежно поведение и изненада много хора с любезните си поздрави. Така получи повече приятни отговори, отколкото се надяваше.

По едно време старата г-жа Спенсър докрета до края на улицата, посочи Чарити с бастуна си и каза с треперлив глас:

— Хубаво е, че те виждам да изглеждаш така добре, Чарити. Голямо подобрение от последния път, когато те видях.

Когато свърнаха по улица Франт стрийт, Мейно ги остави, като им каза, че ще се срещнат по-късно в ресторанта „Додж Хаус“. Чарити се съгласи, без да задава въпроси, но се запита дали той не отива при Сю.

Люк тъкмо щеше да запита Чарити дали може да се справи със задачите си сама, като по този начин я освободи от присъствието си, когато тя отново го изненада:

— Къде ще отидем първо, Люк? Да завържем ли конете и да продължим пеша?

Когато той я загледа глуповато, тя настоя:

— Е?

— Чарити — промърмори той, като се чувстваше ужасно неудобно, — сигурна ли си, че не предпочиташ сама да си пазаруваш? Може би не трябва да те виждат така открито с мен?

— Не ставай глупав! Това беше, когато тайно исках да те наема и не исках всички да знаят. Откакто шериф Мастърсън успешно провали този план, не виждам защо да се крием, а ти? Освен това не дължим обяснения никому. Да си умрат от любопитство, хич не ме интересува!

— Значи нямаш нищо против да те видят с мен? — запита той, и тази особена нотка отново прозвуча в гласа му, затрогвайки сърцето на Чарити.

— Разбира се, че не. Защо да имам?

— Поради много причини, една, от които е твоето име на вдовица и моята слава на наемен стрелец.

Чарити въздъхна.

— Знаеш ли, Люк, след нападението започнах да научавам някои неща за хората, за името и за клюките. Да имаш добро име, е чудесно, но не е всичко и невинаги е трайно, независимо колко съвършен се стараеш да си. Мълвата може да те очерни безвъзвратно. Веднъж развален, идеалният блясък изчезва завинаги.

— Какво искаш да кажеш? — подтикна я той.

— Искам да кажа, че представата за моето неопетнено име бе разрушена миналата есен. То не може да бъде спасено и да заблести с предишния си ангелски блясък. И, честно казано, не ми пука. Ако хората не могат да ме приемат и обичат такава, каквато съм — светица или грешница, добра или зла — нека ме оставят на мира. Ако приятелите престават да те харесват, защото имаш някои недостатъци или се държиш странно, или бъркаш понякога, тогава значи не са приятели, нали? — тя не дочака отговора. — Каквото правя, си е моя работа, щом не причинява зло другиму, освен на тези, които си го заслужават — доуточни тя. — И си е моя работа кого избирам за приятел. Теб и Мейно смятам за приятели и на когото не му харесва, да ми целуне… — тук тя спря, ухили се дяволито и приключи самодоволно — копчетата!

Люк не схвана веднага думите й. После отметна назад глава и се засмя.

— Ти наистина си в добро настроение днес, нали, Чарити?

Спонтанно, той й подаде ръка и когато дребната й ръка охотно го хвана, той щеше да се пръсне от гордост. Те гордо закрачиха по улицата, като приканваха другите да ги предизвикат, ако смеят.

Той й помогна да си избере новите дисаги. Докато тя се бавеше около топове плат и дамско бельо, той си избра тютюн и си направи някои покупки в другата част на магазина. Заедно направиха избора на най-добрата смазка за кожа, за да мажат ботушите против влага, а и седлата и дисагите, купиха и мушама за постелка. Докато той отиде в магазина на Цимерман, Чарити се отби в кантората на съдията и го накара да завери копие от завещанието, което бе направила. В завещанието се казваше, че ако тя умре, фермата не бива да се продава и да се поделя приходът между сестра й и брат й. Фермата трябваше по равно да се раздели между Мейно и Люк Стърлинг, ако и двамата я надживеят. Ако оцелее само единият, фермата остава изцяло негова — да разполага с нея, както пожелае. Ако никой от мъжете не я надживее, имотът или печалбата от него да се използват за благото на сираци — под строг контрол, за да е сигурно, че със сумите няма да се злоупотреби от непочтени хора.

За обяд Сю се присъедини към тримата и Чарити съобщи на малката група приятели какво е направила. Тя искаше Мейно и Люк да са подготвени, а Сю да знае, в случай че някой възрази. И тримата възразиха, особено Сю, която току-що бе научила за намеренията на Чарити да преследва убийците.

— О, Чарити, как можеш да си помислиш за такова нещо? — възкликна тя, искрено разтревожена. — Ще те убият.

— Надявам се да не ме убият, но нали затова направих завещанието — призна Чарити.

— Е, усилията ти са били напразни, вметна Люк. Не те учих на всичко, което знам, за да стоя и да те гледам как умираш. Освен това не знам какво бих правил с фермата.

— Аз също — промърмори Мейно и намръщено погледна Чарити.

— Винаги можете да я продадете.

— А ти можеш да се научиш да си затваряш устата, преди да съм те натупал, задето си толкова глупава и упорита — предупреди Люк, макар да бе изключително доволен, че в завещанието си е предвидила грижи за сираци.

Рязката му заповед накара Сю стреснато да го погледне, а после бързо да премести погледа си върху Чарити. Мейно просто си седеше и се хилеше.

— Ах, твоята златна уста! — укори го Чарити, като се разтапяше от лицемерна любезност. — Наистина, името Стърлинг е много подходящо за теб, нали?