Страст

8.

Люк се бе отпуснал във вана с гореща вода в банята, свързана със задната част на хотела „Додж Хаус“, и със задоволство пушеше скъпа пура. По навик бе сложил револвера си наблизо, на едно ниско столче до ваната, макар че никой не използуваше останалите седем вани — поне за момента имаше на разположение цялата баня. Люк продължаваше да се чуди на странностите на госпожица Приндъл и се подхилваше при спомена как на косъм се отърва от съмнителните й прелести.

Той все още не бе сигурен по отношение на нея и това го тревожеше. Дали просто бе някаква странна птица, похотлива стара мома, достойна единствено за съжаление? Или бе част от капан, който заплашва живота му? В тая жена имаше нещо особено, но Люк не можеше да отгатне какво бе то.

Макар и зает с мислите си, той долови тихи, колебливи стъпки, които спряха пред вратата на банята. Както си седеше гол, до гърди потънал в топлата вода, той чу, че някой потайно се промъква в антрето. Люк присви очи, протегна ръката си за револвера и се загледа как дръжката на вратата бавно се натиска и постепенно се отваря. С револвер в ръка, скрита зад ваната, Люк симулираше спокойствие, което вече не чувстваше. Бе подпрял глава на ръба на ваната, а гъстите му мигли прикриваха очите, които не бяха напълно затворени. Бе готов да посрещне всеки, който прекрачеше прага.

Когато през процепа на вратата колебливо надникна една черна шапка над очила с железни рамки, Люк едва не глътна запалената си пура. Той не отвори очи, докато жената не влезе в стаята, с гръб към него, като проверяваше дали някой не я е видял. Изненадата и чистото любопитство караха Люк да мълчи, когато тя затвори вратата. До нея имаше стол. Без да го поглежда, тя тихо го взе и подпря дръжката с високата му облегалка.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите, госпожице? — гласът на Люк гръмна в тишината като изстрел.

— Ай! — Чарити се завъртя, краят на полата й се закачи за вирнатия крак на стола и тя тромаво се пльосна върху килнатата му седалка с цялата грациозност на мокър парцал. Слабите й ръце се хванаха за гърдите над тупкащото сърце, като да го спрат да не изскочи. — Изкара ми ангелите! — възкликна тя, като го прониза с обвинителен поглед изпод очилата си.

— Ангелите? — каза той, като се повдигна малко и остави револвера. Черната му вежда се повдигна и ъгълчето на устата му помръдна в израз на неверие. — Дяволите, по-вероятно. И вие не допринесохте много за моето спокойствие, като се промъквате така. А сега бихте ли ми казали какво е толкова адски важно, че се налага да прекъснете банята ми?

Чарити несръчно се изправи на крака, като се опитваше да не падне и да не бутне внимателно закрепения стол.

— Трябва да разговарям насаме с вас — казах ви в ресторанта — за пръв път, откакто бе влязла в стаята, Чарити го погледна и изведнъж очите й се разшириха, а устата й се отвори. — О, велики боже! Вие сте гол!

Люк премигна, а белите му зъби стиснаха края на пурата, когато й казваше подигравателно:

— Без майтап, госпожо. С такива наблюдения трябва да сте детектив. А колко хора познавате, които се къпят с дрехи?

— Не познавам такива — изведнъж тя се превърна в заекващ идиот, всяка разумна и сериозна мисъл изчезна от главата й, а невярващият й поглед се прикова върху голите гърди на Люк Стърлинг. Тя гледаше в захлас капчиците вода, които блестяха като бисери сред облак от черни къдрици. Този черен килим наистина ли бе така мек и гъвкав, както изглеждаше? Космите по гърдите на Джон бяха почти руси и много по-редки.

Веселото настроение на Люк изчезна, като гледаше как кльощавата стара мома го поглъща с поглед. Изведнъж горещата вана твърде много му заприлича на готварския чайник на канибал, а той — на момченцето, което ще е очакваната гощавка.

— Хм, госпожо, знаете ли, това не е най-доброто място за разговор. Вие не бива да стоите тук. Ами ако дойде някой, който иска да се изкъпе?

Още не изрекъл думите, Люк се зачуди дали това не бе планът й през цялото време — да постави себе си и него в компрометиращо положение, след което той ще бъде принуден да се ожени за нея, за да спаси репутацията й и кожата си.

С усилие Чарити отвърна поглед от гърдите му и насочи мислите си към това, за което бе дошла. Тя почти се извърна от него, обзета от неудобство повече заради собственото си поведение, отколкото от неговото. Като преглътна, за да изпрати малко влага към пресъхналото си гърло, тя махна с ръка към Люк и изграка:

— Бихте ли се покрили с хавлия или каквото и да е там, господин Стърлинг?

При създалите се обстоятелства Люк бе доволен да изпълни молбата й. Боже опази, ако събуди страстите на тази стара мома повече, отколкото бяха събудени в момента!

— Добре, казвайте за какво сте дошли и се измитайте по дяволите, преди някой да ви е заварил тук! Защото ще ви кажа още сега, че пукната пара не давам за вашата репутация и няма да пожертвувам свободата си за такава като вас.

Чарити се намръщи, като напразно се опитваше да следва мислите му. За какво се беше разбеснял толкова? Е, добре, тя няма време цял ден да стои да си говорят, макар че, когато се сети да го хване тук, не бе осъзнала колко неудобно ще е да се опитва да разговаря с гол непознат в банята.

— Преди малко повече от седем месеца — започна тя, когато съпругът ми и аз се връщахме във фермата, бяхме нападнати от шестима мъже. Мъжът ми бе убит, а аз едва не умрях от нараняванията си. Мъжете се измъкнаха. Шериф Мастърсън и приятелят му, началникът на полицията Ърп, нямаха късмет да издирят тези убийци. Лично аз смятам, че ако прекарваха в търсене поне половината от времето, което прекарват в игра на комар и общуване с леки жени, убийците щяха отдавна да са осъдени. Това, което направиха досега, е да ме срещнат с този ловец на награди, който се опита да ме измами и да вземе пари за тялото на някой, който не беше от убийците на мъжа ми, а после ме заплаши, когато го опровергах. Ако не бяхте вие, щеше да ме застреля.

Докато разказваше това, лицето й се изкриви от омраза. Във всяка дума се прокрадваше болка, която подсилваше грубостта на гласа й.

— Искам тези мъже, господин Стърлинг! Искам ги мъртви! Искам да се изплюя върху безжизнените им тела и да ги изхвърля като мърша на лешоядите — изведнъж, сякаш усетила, че губи контрол, тя млъкна. Взираше се в стената, дишайки на пресекулки, а ръцете й се бяха свили в юмруци встрани до тялото й.

Люк я гледаше и слушаше удивен. Това изобщо не бе предполагал. Всъщност бе очаквал да му разкаже някаква история, че е уплашена и се нуждае от закрила. Ако казваше истината, то тя не бе старата мома, за каквато я смяташе. Кой знае защо, когато тя изкрещя на Мастърсън оня ден, Люк прие, че мъжът, когото нарече Джон, е неин приятел или брат. А сега излиза, че е била омъжена за него и трагично е овдовяла.

И все пак, не можеше да не се запита защо именно него е избрала.

— Знам, че смятате шерифа и началника на полицията за некадърни глупаци, но при репутацията на Додж Сити няма да е трудно да се намери някой друг да ви помогне. В такъв необуздан град гангстерите сигурно се срещат под път и над път.

— Прав сте, но същото се отнася и за безмилостните престъпници като тези, които убиха Джони. Искам да знам, че мога да се доверя на човека, когото наема.

— И какво ви кара да смятате, че можете да ми се доверите?

Тя обърна глава, очите й се взряха в лицето му, като че ли там търсеха отговора на въпроса му.

— Не знам. Може би наистина откачам, както смятат всички. Или може би се уморих да чакам нещо да се случи, Мастърсън и Ърп да си размърдат задниците. Може би е време аз да направя нещо. Вече не ме е грижа дали е безопасно, дали е добра идеята и дали има някакъв смисъл — челюстта й упорито се стегна и Люк усети колко мъчително бе за нея да го моли за помощ. — Ще платя задоволително. Имам малко пари в банката и малко наследство от майка си.

Люк се намръщи. Трябваше да си помисли върху това, което тя му разказа, а може би да говори с началника на полицията, за да реши колко трудна е задачата да се открият тези мъже, трябваше по-добре да проучи положението, преди да обещае каквото и да е на госпожа Приндъл, независимо какво възнаграждение предлагаше тя. Като се наведе, той измъкна часовника си от джоба на панталоните и намръщено го погледна.

— Да се срещнем в хотела след два часа и аз ще ви кажа решението си. Ако се съглася, ще уточним подробностите тогава.

— О, но вие не сте чули достатъчно, за да решите — запротестира тя, като размаха отчаяно ръце. — А аз не мога да се срещна с вас пак тук. Вече поех твърде много рискове.

— Вижте, госпожо, взех да се уморявам от вашата история. Ако много искате помощта ми, ще се върнете след два часа, както ви казах. А междувременно, бихте ли се изнесли оттук, за да си довърша банята? Тази вода е топла колкото еднодневна пикня и цялото ми тяло от мишците надолу е набръчкано като зурлата на дърт шопар.

След последната им среща Люк не се изненада от хладното посрещане на Мастърсън, особено когато започна да го разпитва за нападателите на госпожа Приндъл. Представителят на закона с неохота му предаде имената и описанията на убийците и даде ясно да разбере, че смята информацията на Чарити в по-голямата си част за измислена. И така, макар че бяха издали заповеди и афиши с имената им, те всъщност издирваха убийците на Джон Приндъл сляпо, защото не признаваха достоверност на разказа на Чарити. Истината бе, че не знаеха кого търсят и колко мъже наистина са замесени.

И Люк щеше да си помисли същото, ако Мастърсън не бе споменал името на Данди сред разбойниците, като направи учудващо точно описание на мъжа. Стрелецът едва скри изненадата и внезапния изблик на жажда за мъст, предизвикани от споменаването на този, когото така упорито търсеше. Когато напусна кабинета на шерифа, Люк бе убеден — противно на това, което другите смятаха, — че Чарити Приндъл не бе откачила от уплаха и вярно бе описала нападателите си. Тя бе казала ужасната истина, но бе болезнено ясно, че няма да получи помощ от безсрамните пазители на закона в Додж. Нищо чудно, че се бе обърнала за помощ към Люк, макар да й бе непознат.

Люк трябваше да обмисли доста неща, преди пак да се срещне с нея. Той имаше причини да търси само Данди. Да й помогне, означаваше да преследва не един, а шестима убийци. И тъй като от слуховете не можеше да се разбере дали Данди се е присъединил към бандата разбойници или не, Люк трябваше да преследва и шестимата.

Нужни му бяха повече подробности за тях и точно сега, изглежда, вдовицата Приндъл беше човекът с най-надеждна информация. Освен това тя можеше и да плати, а на него винаги му трябваха пари. Но първо трябваше да говори пак с нея. После щеше да реши дали да й помогне или не.

Ако беше неизбежно да се срещне с него в хотела „Додж Хаус“, трябваше да го направи колкото се може по-потайно. Затова, преди уреченото време, Чарити предпазливо откри номера на стаята на господин Стърлинг. Без да научи нещо повече, тя се прокрадна по стълбите за прислугата и я намери. Не почука, за да не привлича чуждото внимание към себе си. Като разбра, че вратата е отключена, тя тихо се вмъкна в стаята — и изведнъж се намери със сплескан нос от барабана на револвера му.

— Жено, не знам как си успяла да живееш толкова дълго! Не разбираш ли, че проклетата ти глава щеше да хвръкне, преди да съм разбрал, че си ти? — беснееше той. Като мушна револвера в кобура, преметнат през таблата на леглото, той продължи да я гледа свирепо. — И какво, по дяволите, искаш да кажеш, като се вмъкваш в стаята ми? Това, което знам, е, че само камериерки и курви имат достъп до стаята на мъжа в хотела, и то по покана. Но след малката случка в банята този следобед май не бива да съм толкова изненадан, нали?

Разбира се, поведението й бе много неприлично и при обикновени обстоятелства и мъртва нямаше да я намерят в стаята на непознат, камо ли в банята. Но това не бяха обикновени обстоятелства, нищо в живота й вече не бе нормално.

— Съжалявам! Не помислих! Просто не исках да привличам внимание, като чукам и вдигам шум.

Почти опрял нос в нейния, Люк не можеше да не види колко разстроена беше тя. Лицето й бе бяло като платно и няколко лунички изпъкваха по носа й като пръски кал по пресен сняг.

— О, пъкъл и проклятие! — изпсува той тихо, като я хвана за ръката и я заведе до леглото. — Седни, преди да си паднала! — и пак това странно усещане за огън близна върховете на пръстите му.

Той я пусна, преди Чарити да успее да осъзнае, че я е докосвал, преди да се стресне или да възроптае, че я е хванал. Чу я да изказва едно доста безсмислено съображение.

— Господине! Не мога да седна на леглото ви!

А, сега пък свенливостта й реши да се прояви!

— Чудесно! Тогава падни на проклетото си лице, не ме е грижа! Ако имаше акъл колкото и на пиле, щеше да видиш, че в стаята няма стол.

Тя седна, по-точно, кацна като птиче на самия край на дюшека, като че ли това намаляваше впечатлението от действителната постъпка. Загледана в него, тя вяло продума:

— Имате сапунена пяна на ухото.

— Да, и чорба вместо мозък, че въобще се замислям дали да ти помогна — рязко отвърна той, като взе кърпа и си избърса ухото. — Да поемеш задължението да убиеш шестима не е дреболия. А има и подробности, които предварително трябва да уточним. Например — какво ще стане, ако открия само четирима или петима от тях? А също така — да ги убия ли искаш, или просто да ги доведа в Додж Сити да бъдат изправени пред съда? Между другото, забелязах афиша за наградата, което ми подсказва друг въпрос — повече от обещаната награда ли ще ми платиш? Предстои ни да обсъдим възнаграждението ми, което може би ще е повече, отколкото искаш да похарчиш — той я засипа с въпросите, без да й даде време да отговори, и въобще не спомена за личния си интерес към тези мъже или за намеренията си да залови Данди.

— Чакай! Чакай! — Чарити се изправи, като нетърпеливо размахваше ръце. — Ако млъкнеш за малко и ме изслушаш, ще разбереш, че има нещо, което трябва да изясним още в началото — тя пое дълбоко дъх и се загледа в него, като се опитваше да прецени колко ще се ядоса господин Стърлинг, когато му каже, че греши. Накрая, като осъзна, че няма начин да избегне това, тя изтърси: — Не искам ти да преследваш тези мъже. Просто искам да ме научиш на всичко, което трябва да знам, за да ги преследвам самата аз.

Люк остана с отворена уста. После енергично тръсна глава, сякаш да поправи дефектния си слух.

— Сигурно съм пил някакво лошо уиски. Мога да се закълна: чух, че искаш да те науча да си точен стрелец… ъ, стрелкиня? О, по дяволите! Знаеш какво искам да кажа!

— Да, точно това поисках — увери го Чарити. — Искам да ме научиш на всичко, което можеш, за възможно най-кратко време.

Той започна да се смее — няколкото гърлени хихикания в началото прераснаха в неудържим силен смях.

— Госпожо, чавка ли ти е изпила ума? Твърде често си посръбвала от плодовия ликьор, за да е само с лечебна цел, и изпаренията са ти панирали мозъка!

Макар че бе очаквала такава реакция, тя се надяваше да не я получи. Но сега трябваше да събере смелост, за да се защити.

— Не съм нито откачена, нито побъркана от пиене. Осъзнавам, че това, за което ви помолих, е малко необичайно, но…

— Необичайно!? Необичайно!? — развика се той. — Необичайно е да си размениш обувките на краката, защото така ти е по-удобно, необичайно е много да обичаш скунксове. Ти си минала тия граници. Ти си направо чудата, чалната, както се казва.

— Готова съм добре да платя за вашите знания и сръчност като мой учител.

— Аха — той поклати глава. — Срещу известна сума може и да тръгна да преследвам тези мъже заради теб. Но в никакъв случай няма да те науча да станеш добър стрелец. Ами че аз ще стана за смях в целия щат — първо ти, разбира се — той я огледа с любопитство. — Това, което бих искал да знам, е защо измисли такава идиотска глупост? Защо просто не ме помоли да издиря тия хора и да ги убия, както смятах, че ще направиш?

— Господин Стърлинг, на кого може да се довери една жена? Как бих могла да знам, че мъжете наистина са мъртви? Какво друго доказателство ще имам, освен думата ви, че работата е свършена и договорът е изпълнен? Лесно можете да ме измамите, без изобщо да разбера. Както обичаше да казва скъпата ми майка, „Ако искаш да си сигурен, че нещо е свършено, както трябва, свърши си го сам.“ Искам със собствените си очи да ги видя мъртви и ако трябва да имам нещо общо стая работа, със собствените си ръце ще го свърша, та, макар и да е последното, което ще направя в живота си.

— Това може и наистина да е последното нещо, което ще извършиш, госпожице, хм, госпожо Приндъл — побърза да каже той.

— Така да бъде тогава. Поне ще съм опитала, което ще бъде повече, отколкото някой е свършил досега.

— По дяволите, жено, отвори си ушите! Казах ти, че аз ще преследвам тези мъже. Знам, че нямаш причина да ми вярваш, но не лъжа. Върша много други работи, за които сигурно ще ме изпратят в ада някой ден, но не лъжа и не мамя.

— А мен не ме интересува. Не разбираш ли? Това е нещо, което трябва да свърша, за да имам някога спокойствие за душата си. Тези животни убиха съпруга ми! Те убиха детето ми! — Чарити остана с ръка върху несдържаната си уста. Тя го гледаше ужасена от това, което бе изтървала.

— Детето ти? — повтори той тихо. Шерифът не бе споменал за това, а при мисълта какво може да се е случило, стомахът му се обърна. Ако Люк имаше едно уязвимо място, едно нежно кътче в иначе суровата си душа, то бе за малки деца. Може би защото с него се бяха отнесли така зле, той искаше всички те да са по-добре в този нещастен свят. — На колко години бе детето ти?

Чарити просто стоеше, поклащайки глава, без да махне ръката от устата си, за да не изтърси още нещо. Очите й бяха огромни и блеснали от изпълнилите ги сълзи.

Търпението му, с което поначало не се славеше, започна да се изчерпва.

— По дяволите, жено! Искаш ли да ти помогна или не? — той рязко дръпна ръката от устните й, а пръстите му бяха като железни скоби около китките. — Кажи ми! На колко години бе детето?

— То… то още не бе родено! — изстена тя, а очите й още повече се разшириха върху призрачното й лице. Тя се опита, тя наистина се опита да скрие ужаса, но спомените я връхлетяха изведнъж. Дори когато си казваше да е разумна, да повярва, че този мъж не й мисли злото, тя не можеше да се престори на спокойна. Ако само й пуснеше ръката, може би тогава ще може да мисли нормално.

Тя, изглежда, не можеше да си поеме достатъчно въздух! Главата й странно бръмчеше! В периферията на зрението й всичко се смрачаваше и образуваше някакъв въртящ се тунел, който застрашаваше да я погълне в спираловидния си водовъртеж.

— Моля ви! Моля ви! — захленчи тя пресипнало. — Пуснете ме! Не ми причинявайте болка!

Той я хвана, преди тя да падне на земята в безсъзнание. Загриженост помрачи смарагдовозелените му очи, когато я постави внимателно на леглото.

— Клетата кокошка! — промърмори той, изпълнен внезапно от неочакван прилив на състрадание към мъките, които бе изтърпяла.

Не можеше да не се пита дали нападателите й просто са я пребили така жестоко, че е загубила бебето, или са я изнасилили. Тя наистина не бе привлекателна, не бе от тези, които събуждат страст у мъжете. Но, разбира се, има разни вкусове. Съпругът й явно я бе сметнал за достатъчно привлекателна, за да й направи дете.

А тя бе загубила и двамата — и съпруг, и дете — от ръцете на жестоки убийци. Бе загубила единствената си възможност за щастие, защото, изглежда, бе искала детето. Поне искаше да си отмъсти за смъртта му и за смъртта на съпруга си, което я извисяваше над повечето жени, които Люк познаваше.

Никой не заслужаваше да му опропастят живота така напълно и безмилостно. Цяло чудо бе, че е останала толкова нормална, и бе естествено, че така силно искаше да си отмъсти. Дори можеше да разбере желанието й лично да се разправи с нападателите си, отколкото да остави това на други. И той на нейно място щеше да постъпи така.

Правилно ги бе определила, като ги бе нарекла животни, защото мъжете, истинските мъже, които имат поне капка чувство за приличие, никога нарочно не биха навредили на беззащитна жена, особено пък на бременна. Всеки, който върши такива неща, заслужава да бъде гонен като животно, каквото си е всъщност, после да бъде убит много, много бавно, така че да има време да изпита същата болка, която е причинил на жертвата, да има време да размишлява върху греховете си и върху края, до който го бяха довели. А това, че Данди бе един от тях, само правеше Люк два пъти по-решителен да ги залови.

Като навлажни една кърпа в умивалника, Люк свали очилата и избърса лицето й. Движенията, с които се опитваше да свести клетата дама, бяха непохватни, но той не бе свикнал да помага на припаднали жени. Когато тя се размърда и започна неразбираемо да мънка, той наостри вниманието си. Разглеждаше лицето й, искаше му се да влее руменина в бледите й страни и безмълвно й се молеше да отвори очи. Интересно как чертите на лицето й се бяха отпуснали, докато лежеше в безсъзнание. В един момент тя изглеждаше почти млада. А когато гъстите й мигли потрепнаха и се отвориха, той видя, че сините й очи, нескривани зад очилата, са хубави, независимо от тъмните кръгове под тях.

Люк мислено се стресна и се укори, като се чудеше дали не си губи ума. Откога го привличаха кльощави старици? Господи, наистина не трябва да пие от това долнопробно уиски, което продават долу.

Чарити изстена и вдигна ръка към замаяната си глава.

— Добре ли си, госпожо Приндъл? — запита загрижено Люк. Съвсем объркана, тя отново изпадна в паника и се опита да стане от леглото. — Не, не, лежи си, докато се почувстваш по-добре — като усети страха й, Люк заговори с най-успокояващия си глас, който винаги действуваше. — Всичко ще е наред. Повярвай ми! — Люк не можеше да търпи да я гледа как лежи, скована и неподвижна, сякаш очакваше да изпита най-непоносима болка. — Виж какво, госпожо, няма да ти сторя зло, реших да ти помогна. А сега би ли престанала да ме гледаш, като че ли очакваш да те ударя всеки момент?

— Ти… ти ще ми помогнеш? — запита колебливо Чарити, сякаш се страхуваше да повярва на думите му. — Ще ме научиш да стрелям?

Люк въздъхна тежко и кимна.

— Да — заключи той с неохота, като се чудеше защо ли просто не тръгна след Данди и дружинката му и да й донесе доказателства, когато свърши работата. Смешно бе да се съгласява с този план и щеше да загуби ценно време, като се опитва да я научи на умения, които сигурно никога нямаше да усвои. — Сигурно ще съжалявам, докато съм жив, но ако видя, че възприемаш уроците ми, ще те науча на това и на нещо повече, което ще ти трябва, за да тръгнеш да преследваш убийците на съпруга си.

— О, ще се науча и още как, господин Стърлинг! Хич не се тревожи за това — после лицето й отново помръкна. — Не искам в града да знаят за това, ако нямаш нищо против. Ще създаде повече проблеми, отколкото искам да имам точно сега.

— Как предлагаш тогава да постъпим?

— Ако можеш да се преместиш във фермата за известно време? — погледът му помръкна и тя бързо продължи. — Можеш да спиш в обора с Мейно.

— Мейно?

— Това е индианецът, който ме намерил и ме докарал при доктор Нелсън. Той сега живее у дома и ми помага в по-тежката работа — като взе очилата си от него и ги постави, тя се намръщи замислено. — Ако наистина не обичаш индианците, предполагам, че можем да уредим нещо друго. Като си помисля, и Мейно няма особено да се зарадва да се запознае с теб.

— Ще уважавам неговия начин на живот, ако и той уважава моя — каза й Люк. — Нещо друго?

Независимо от факта, че бе още на леглото му, полуизправена, подпряна на възглавници, Чарити се осмели да го погледне право в очите и каза:

— Да, господин Стърлинг, има. След като се споразумеем какво възнаграждение е достатъчно, ще ти се изплаща в пари, а не в услуги от моя страна, ако разбираш какво искам да кажа. Аз по никакъв начин няма да съм част от сделката. Споразумяхме ли се?

Той я гледаше и не вярваше на ушите си. Най-после, когато проговори, той изтърси първото нещо, което му хрумна.

— Госпожо, виждала ли си се в огледало напоследък? Приличаш на кранта, която е яздена дълго и е прибрана мокра. Виждал съм четиридесет мили лош път, който изглежда по-добре от теб!

Чарити изпита облекчение, като чу това, но макар да знаеше, че е вярно, заболя я, че го казва именно той. А нима не искаше тъкмо това, в края на краищата — да изглежда непривлекателна за мъжете?

— Значи мога да ти вярвам, че ще потискаш ниските си страсти? — подразни го тя.

— Да, госпожо! — твърде охотно отговори той, с което още повече нарани гордостта й.

После в зелените му очи проблесна някаква уклончивост, когато каза:

— Трябва обаче да те предупредя, преди да се съгласиш с този план, че няма да е пикник за никого от нас. Възнамерявам да си изработя парите, което означава, че ще те карам и ти да работиш усилено. А аз си имам някои правила, които могат да ти се сторят трудни, така че, ако искаш да се откажеш, казвай още сега, преди да е станало късно.

— Какви правила? — запита тя, като започна да се чувствува несигурна.

— По същина те се свеждат до едно — отвърна й той с кисела усмивка. — Докато съм ти учител, аз командвам. Ти може да ми плащаш, за да те уча, но в моята класна стая аз съм шефът. Каквото кажа, се изпълнява и няма да търпя оплаквания или неубедителни извинения. Споразумяхме ли се?

— Напълно.

— Добре! Толкова се радвам, че си изяснихме нещата още в началото — каза той с умишлено присмехулен глас. — А сега, хайде да обсъдим колко ще ти струват тези уроци, може ли?