Сърце от пламък

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

В продължение на няколко секунди Блеър се взираше с отворена уста във вратата. Само преди миг там стоеше Леандър, а после долу се чу затварянето на къщната врата.

Отначало се ядоса, но скоро по лицето й се изписа усмивка. Явно случаят беше много сериозен, щом Лий я изоставяше в нощта на сватбата им — въпросът беше на живот и смърт. Сигурно се излага на опасност, помисли си тя и стремително скочи от леглото. Независимо дали се касаеше за сериозна болест, за някоя престрелка между воюващите за пасища или за бандитско нападение над мирни хора, Лий трябваше да я вземе със себе си.

Без да обръща внимание на разхвърляната стая, Блеър навлече лекарската си униформа. Животът на Леандър и, разбира се, на пациентите му беше в опасност и тя трябваше да бъде до него.

Слезе долу и вдигна телефонната слушалка. Дежурна беше Мери-Катрин.

— Мери, къде отиде Лий?

— Не знам, Блеър-Хюстън — отговори младата жена. — Обади се баща му и в следващия миг Лий каза, че тръгна веднага. Естествено преди да се изключа. Никога не подслушвам разговорите, които свързвам.

— Но щом си чула случайно няколко думи, можеш да ми кажеш всичко! Не забравяй, че едно време не издадох на майката на Джими Талбот кой счупи най-красивата й кристална купа!

Минаха няколко секунди, преди Мери-Катрин да отговори:

— Мистър Уестфийлд каза, че някакъв непознат за мене мъж имал сърдечен пристъп. Горкичкият човек! Всеки път, когато мистър Уестфийлд се обажда на сина си по телефона, става въпрос за този мистър Смит. Нападат го все нови и нови болести. Само миналия месец бяха три, а Каролайн, която работи през деня, ми разказа за още два случая. Не ми се вярва, че ще изкара още дълго, но пък, от друга страна, бързо се оправя от многобройните си болести. Сигурно е много важен пациент, иначе Лий не би те оставил сама в сватбената нощ. Вероятно много ти липсва — изхихика многозначително Мери-Катрин.

Блеър с удоволствие би казала на тази малка глупачка какво мисли за подслушването й, но само прошепна:

— Много ти благодаря.

После окачи слушалката и се закле никога вече да не казва нещо интимно по телефона.

Файтона на Леандър го нямаше. Единственото, което беше на нейно разположение, беше огромен вран жребец с коварен вид, на който не можеше да има доверие. Затова тръгна пеш към къщата на свекъра си. Хладният планински въздух я ободри и тя измина с тичане последните метри по стръмната улица, която водеше към дома на Уестфийлд.

Затропа с юмруци по вратата, докато най-после разбуди обитателите. Отвори й полузаспалата икономка, а зад гърба й се показа и Рийд.

— Ела с мен в библиотеката — проговори той и Блеър се учуди на пепелявосивото му лице. Беше напълно облечен, но изглеждаше уморен до смърт. Явно не беше лягал и ужасно се боеше за живота на сина си. В каква ли каша беше забъркан Леандър?

— Къде е той? — попита Блеър, веднага щом влезе в ярко осветената библиотека. В помещението висяха гъсти кълба тютюнев дим, но тук поне можеха да разговарят необезпокоявани.

Рийд застана мълчаливо пред нея. Лицето му много й напомняше на булдог.

— В опасност е, нали? — продължи тя. — Знаех си, че е така. Ако ставаше въпрос за някой обикновен случай, щеше да вземе и мен. Но тук нещо не е в ред.

Рийд продължаваше да мълчи.

— Телефонистката ми каза, че някой си мистър Смит често имал нужда от него. Мисля, че няма да ми е трудно да намеря адреса му. Мога да тръгна от къща на къща и да питам хората дали тази вечер са виждали Леандър. Доколкото го познавам, той е профучал като бесен по улиците, а това прави впечатление.

Лицето на Блеър постепенно заприлича на това на свекъра й — по него се изписа непреклонна решителност.

— Мъжът ми е на път към някакъв пациент и животът му е в опасност — заговори отново тя. — Както тогава, когато двамата оперирахме ранения в корема каубой, а наоколо хвърчаха куршуми. Само че днес е сам. Мой дълг е да му помогна. Може би ранените са много, а ако ранят и него, няма кой да му окаже първа помощ. Ако ти не искаш да ми помогнеш, ще потърся друг. — И тя решително се обърна към вратата.

Рийд объркано се загледа след нея. Естествено тя нямаше да узнае къде се намира Лий, но със сигурност доста хора щяха да наострят уши и да се запитат какъв ли е този важен случай, който го е накарал да изостави жена си в през първата брачна нощ. А когато по-късно узнаят за бунтовете в мините, непременно ще направят връзката между двете неща и Леандър е загубен. На всяка цена трябваше да измисли някаква история, за да отклони Блеър от опасните й намерения. Да й каже нещо толкова страшно, че тя сломена да се прибере в къщи, вместо да разбуди целия град в търсене на Леандър. Защо, по дяволите, синът му не се ожени за Хюстън! Тя никога нямаше да тръгне да търси съпруга си посред нощ!

— Става въпрос… за друга жена — заекна Рийд още преди да е осъзнал какво говори. Някога жена му отстъпваше от намеренията си само ако сметнеше, че мъжът й се е обърнал към друга жена. Защо жените непрекъснато се съмняваха в любовта на съпрузите си? Поне Блеър трябваше да е убедена в това — след всички лудости, които Лий извърши заради нея.

— Жена? — сепна се Блеър и се обърна към него. — Каква жена? Болна ли е тя? Кой е тогава мистър Смит? Защо непрекъснато боледува от нещо? Къде е мъжът ми?

— Тази жена… Тя се опита да се самоубие, защото Леандър се ожени за теб — отговори Рийд, знаейки, че с тези думи окончателно разрушава сърдечните отношения със сина си. Лий никога нямаше да му прости подобна лъжа — докато е жив.

Блеър седна — или по-скоро падна — на един стол.

— Такава жена значи… — прошепна тя.

Слава Богу, че поне успях да отвлека вниманието й от мистър Смит, помисли си Рийд и прокле в ума си всички телефонистки.

— Но как е бил сгоден за Хюстън и е имал друга жена? Вече няколко години са сгодени. Нима едновременно с това е бил влюбен в друга?

— Лий… ами той си мислеше, че онази жена отдавна е умряла. — Рийд видя на масата пред себе си вестник, който на първа страница съобщаваше за разбойническа банда, която от известно време насам върлувала в областта край Денвър, но сега се преместила на юг. Бандата била ръководена от жена с френски произход. — Лий се запознал с нея в Париж и тя беше голямата любов на живота му. Но си мислеше, че са я убили. Явно се лъгал, защото тя дойде в Чандлър да го търси.

— Кога?

— Кога какво?

— Кога пристигна тази жена в Чандлър?

— О, преди няколко месеца! — отговори бързо Рийд. — Но смятам, че ще е по-добре, ако Лий лично ти разкаже остатъка от историята.

— Но щом тя е тук толкова отдавна, защо Лий не е развалил годежа със сестра ми?

Рийд отчаяно погледна към тавана, но скоро заглавието на вестника отново се наби в очите му.

— Ами тя, тази жена, беше замесена в някакви истории, които Лий изобщо не одобрява. Затова сметна, че трябва да предприеме нещо, за да я забрави.

— Значи Хюстън, а по-късно и аз сме служили за отклоняване на вниманието. — Блеър пое дълбоко въздух. — Той е обичал тази жена, смятал я е за мъртва, върнал се е в Чандлър и е помолил Хюстън да стане негова жена. После се появих аз и той реши, че няма особена разлика между две близначки, но чувството за чест го принуди да се ожени именно за мен. Това обяснява защо се е оженил за жена, която не обича. Така ли е?

Рийд прокара пръст по вътрешната страна на яката си, защото внезапно почувства, че се задушава.

— Смятам, че обяснението ти е задоволително — отговори високо той и прибави наум: „Как ли ще го обясня аз на сина си?“

Блеър се почувства напълно смазана, когато излезе от къщата и тръгна към своя нов дом. Рийд искаше да повика ратая си да я откара в къщи, но тя само махна с ръка. Днес беше нейната сватбена нощ и тя трябваше да е най-щастливата в живота й. Не можеше да понесе присъствието на друг мъж, освен на съпруга си. Щастието толкова бързо се превърна в истински кошмар.

Как ли й се е присмивал Леандър, когато му каза, че се надява бракът им да бъде успешен! Било му е все едно за коя ще се ожени, Хюстън беше красива и щеше да бъде отлична съпруга, затова пръв се беше сгодил за нея. Но тя се държеше хладно с него и когато Блеър скочи в леглото му още първата вечер, в която излязоха заедно, той сметна, че е по-добре да вземе нея. Какво значение имаше това, щом сърцето му беше отдадено на друга?

— Това ли е тя? — изсъска мъжки глас зад гърба й.

Вече се зазоряваше и Блеър ясно различи един слаб мъж на кон, който сочеше с пръст към нея. За момент почувства гордост, че вече я познават като лекарка. Спря се и вдигна лице към ездача, зад когото се виждаха още трима мъже на коне.

— Ранен ли е някой? — попита тя. — Лекарската ми чанта не е при мен, но ако един от вас ми даде коня си, ще отидем бързо до в къщи да я вземем.

Каубоят слисано я изгледа.

— Ако предпочитате да се консултирате с мъжа ми, със съжаление ще ви съобщя, че не зная къде е — продължи с горчивина Блеър. — Мисля, че трябва да се задоволите с мен.

— За какво говори тая, Кал? — попита един от тримата, които чакаха отзад.

Кал бързо вдигна ръка.

— Не, мъжът ви не ни трябва. Ще седнете ли при мен?

Блеър пое протегнатата ръка и леко се метна на коня.

— Къщата ни е… — започна тя и посочи с пръст, но каубоят не я остави да довърши.

— Знам къде е къщата ви, всевластна мис Чандлър. О, вие междувременно станахте мис Тагърт!

— Какво говорите? — попита стреснато Блеър. — Аз не съм…

Но каубоят моментално затисна с ръка устата й и думите заседнаха в гърлото й.

Леандър сложи ръка на кръста си и се опита да избегне силните удари в облегалката на файтона. Откровено си признаваше, че го е налегнало самосъжаление. Как му се искаше да прекара нощта в обятията на младата си съпруга, в мекото легло, да я люби, да се смее с нея, да я опознае напълно. Вместо това файтонът подскачаше по каменистия път. А преди това Лий беше слязъл надолу по един планински склон и после отново се беше покатерил на върха, нарамил на гърба си изпадналия в безсъзнание профсъюзен деец.

Когато снощи пристигна в мината, портите бяха заключени и не се виждаше нито един пазач. В лагера се чуваха крясъците им, както и викове на жени, които се оплакваха от нещо. Леандър скри коня и файтона в една падина, изкачи се по склона, слезе от другата му страна и се промъкна в лагера „през задната врата“. Обиколи миньорските бараки, държейки се в сянката, и най-после се озова в дома на един работник, който беше поел риска да скрие човека от профсъюзите. Жената на миньора го пусна да влезе и закърши ръце, защото пазачите претърсваха всички къщи, а агитаторът беше скрит в задния двор сред избуялите бурени. От раните му течеше кръв и той стенеше от болки. Никой не се осмеляваше да отиде при него. Откриеха ли го, всеки, заварен наоколо, щеше да бъде застрелян на място. Ако пазачите претърсеха лагера, без да намерят нищо, работниците щяха да се отърват леко. Но ако намереха дори една следа от незаконно промъкнал се в лагера синдикалист, тогава… Жената закри лице с ръцете си. Ако откриеха онзи мъж в задния двор на къщата й, щяха да изгонят от лагера цялото семейство — без заплата и без изгледи за каквато и да е нова работа.

Лий кратко изрази съчувствието си и без да губи повече време в приказки, изтича към обраслия с бурени заден двор, натовари младия мъж на раменете си и пое трудния обратен път. На всяка цена трябваше да го измъкне от лагера и пътят за това беше един — право през планината.

Леандър пое нагоре по склона, спирайки многократно да си поеме дъх и да се ослуша. Шумът в лагера затихваше. В миньорските лагери имаше множество кръчми и работниците даваха голяма част от възнаграждението си за пиене. Лий ясно чуваше гласовете на неколцина пияни, които се клатушкаха към бараките си, без да предполагат, че междувременно жилищата им са основно претърсени. А законът разрешаваше на собствениците да правят това по всяко време.

Когато стигнаха билото, Леандър положи ранения на земята и се опита да установи на лунната светлина дали има опасност за живота му. Когато го натовари на гърба си, от раните беше потекла кръв. Сега побърза да го превърже, за да спре кървенето, после отново го метна през рамо и заслиза надолу по склона към мястото, където беше скрил файтона си.

Беше невъзможно да скрие ранения в тесния сандък под капрата, затова го сложи до себе си на седалката и потегли колкото се може по-внимателно.

Пое северния път към Колорадо Спрингс. Не можеше да се върне в Чандлър, защото там всички, дори най-безобидните, щяха да го питат кой е този мъж и защо е ранен. Не можеше да рискува да го разкрият. Дори само ако го заподозрат, нямаше да може да помага на миньорите. А за него беше изключително важно да ги подкрепи в усилията им да създадат свой профсъюз.

В самия края на Колорадо Спрингс живееше негов приятел — лекар, който никога не задаваше въпроси. Лий отнесе ранения право в операционната и обясни на приятеля си, че го е намерил в канавката. Старият лекар го изгледа и промълви:

— Мислех си, че вчера си се оженил. Нали не си прекарал нощта в претърсване на канавките за изпаднали в безсъзнание?

Преди Леандър да успее да отговори, лекарят продължи:

— Нищо не ми казвай. Не искам да знам. я по-добре да се заемем с пациента.

Беше два часът следобед, когато Лий потегли обратно към Чандлър. Беше полумъртъв от умора. Искаше му се само да хапне нещо и да легне да спи — но с Блеър в обятията си. Часове наред се чудеше каква по-достоверна история да измисли, за да я убеди. Най-после се спря на версията, че са го повикали при банда касоразбивачи, които не са успели да се споразумеят помежду си за разпределението на плячката и са се изпозастреляли. Само затова не посмял да рискува и да я вземе със себе си — боял се да не ранят и нея. Историята звучеше достоверно и той се надяваше да задоволи любопитството й. Молеше се на бога Блеър да не попита защо точно той е трябвало да се заеме с ранените и нямали в Чандлър други лекари, които да свършат тази работа. А във вестниците нямаше да се появят съобщения за бандитските подвизи.

Ако му се разсърди, ще се направи на обиден и ще твърди, че му няма доверие и че не бива да започнат брака си с неразбирателство.

Когато се прибра в къщи, първоначално усети облекчението, че Блеър я няма. Беше толкова уморен, че надали щеше да предаде достатъчно убедително измислената с толкова труд история. Отряза си две дебели филии хляб, пъхна парче шунка между тях и тръгна нагоре към спалнята. Там цареше страшна бъркотия: дрехите на Блеър бяха разхвърляни по неоправеното легло.

Лий отвори гардероба и веднага разбра, че костюмът й с червения кръст липсва. Беше сигурен, че е отишла в болницата да се погрижи за пациентите му. Трябваше да поговори със старците от управителния съвет да удължат позволителното й за работа. Първия път едва успя да издейства краткосрочно разрешително, като им обеща да поеме всяка смяна, която му възложат. Едва тогава му позволиха да я вземе със себе си в операционната. Работеше за трима, но си струваше. Така най-после успя да я спечели — завинаги.

Изяде половината от сандвича, мушна се под одеялото, притисна до гърдите си нощницата на Блеър и моментално заспа.

Когато се събуди, беше осем часът вечерта. Веднага усети, че къщата е празна, и загрижено се запита къде ли се е дянала Блеър. По това време трябваше отдавна да се е върнала от болницата. Скочи от леглото и захапа остатъка от хляба, забравен до възглавницата — имаше вкус на размекната хартия, — когато в дъното на гардероба внезапно забеляза лекарската чанта на жена си.

За момент сърцето му спря. Блеър никога не би излязла от къщи без нея. Беше същинско чудо, че не я стискаше подмишница вчера, когато пристъпваше към брачния олтар.

А сега чантата беше оставена в гардероба.

Лий захвърли сандвича и хукна надолу по стълбата. Обиколи къщата, викайки непрекъснато името й. Може би се е върнала в къщи, докато е спал, и не е искала да го буди. Но само след няколко минути се убеди, че къщата наистина е празна и Блеър я няма — нито вън, нито вътре.

Отиде до телефона и помоли момичето да го свърже с болницата. Там никой не беше виждал Блеър. След като изслуша няколко грубички шеги, че жена му е осъзнала грешката си и му е избягала, Лий бързо окачи слушалката.

Само след секунди телефонът иззвъня.

— Леандър — прозвуча гласът на Каролайн, която беше на работа през деня, — Мери-Катрин ми каза, че късно снощи Блеър се е обаждала на баща ти. Малко след като ти си излязъл, за да се погрижиш за бедния мистър Смит. Може би той знае къде е.

Леандър прехапа устни, защото много му се искаше да й каже мнението си за телефонистките, които подслушват чужди разговори. Но този път може би трябваше да й бъде признателен.

— Много ти благодаря — промълви той, остави слушалката и изтича в обора да оседлае жребеца си. Стигна за рекордно време до дома на баща си.

— Какво си й разказал? — изкрещя извън себе си Лий.

Пред лицето на разярения си син Рийд се сви като лист хартия, сложен над пламъка на свещта.

— Трябваше бързо да измисля нещо, за да й попреча да тръгне подире ти. Единствената възможност, която ми хрумна, беше да замеся друга жена. След всичко, което знам за нея, реших, че войната, пожарът или работническият бунт само ще я накарат да се хвърли с главата напред в най-голямата бъркотия.

— Трябваше да измислиш нещо друго. Всяка история щеше да бъде по-добра от лъжата за моята истинска любов, която пристигнала в Чандлър. И на всичкото отгоре си й казал, е съм се оженил за нея само за да забравя изгубената си любов!

— Добре де, щом си толкова умен, кажи какво би й разказал ти, ако беше на мое място!

Лий отвори уста и отново я затвори. Ако баща му й беше казал истината, Блеър щеше да се втурне презглава към миньорския лагер. Даже оръдейни изстрели нямаше да могат да я спрат.

— Какво да правя сега? Как да й кажа, че баща ми е лъжец и за мен не съществува друга жена освен нея?

— А къде беше през сватбената нощ? Катереше се по планините. Ще й разкажеш ли за ранения синдикалист, когото си отнесъл в друг град? Дали това ще я възпре да тръгне подире ти следващия път?

— Най-вероятно ще се скрие в сандъка под седалката и ще изскочи в най-неподходящия момент, за да се хвърли срещу пушките на пазачите — изохка Лий.

— Първо трябва да я намерим — напомни му Рийд. — Търсенето трябва да бъде колкото се може по-дискретно. Не е нужно целият град да узнае, че жена ти е избягала.

— Не е избягала! — изфуча Лий. — Тя е…

Но и той не знаеше какво е станало с Блеър.