Сърце от пламък

ГЛАВА СЕДМА

— Но аз нямам никакво намерение да се омъжа за него — повтори за кой ли път Блеър.

— Ти си обезчестена, омърсена, пропаднала — изфуча Дънкан. — Никой няма да те поиска такава!

Блеър се опитваше с всички сили да изглежда спокойна и да не остави да се забележи огънят, който бушуваше в гърдите й. Цели три часа Дънкан я ругаеше и се опитваше да я сплаши. През цялото време тя си налагаше да мисли за спокойствието на вуйчо си Хенри, за това, че той непременно щеше да погледне на случилото се откъм хумористичната му страна, че двамата щяха да седнат и да обсъдят нещата, както подобава на възрастни хора. Вместо това трябваше да седи тук и да слуша мистър Гейтс. Възгледите му бяха толкова средновековни, че нищо чудно да я прати на улицата да я подгонят кучетата, защото вече не е девствена. Но той възнамеряваше да я прати при Леандър, което за нея беше все едно и също.

— Може ли да попитам защо не желаете да се омъжите за моя син? — осведоми се Рийд Уестфийлд.

Блеър усещаше враждебността на този мъж, която я заливаше като горещ пустинен вятър.

— Вече ви казах, че съм приета като стажант-лекарка в една от най-добрите болници на Пенсилвания и съм твърдо решена да започна работа там. Освен това не съм влюбена в сина ви. Той е сгоден за сестра ми, нека се ожени за нея, и веднага след сватбата аз ще се върна в Пенсилвания и никога повече няма да се появя в Чандлър. Мисля, че бях достатъчно ясна.

— Ти разруши живота на сестра си! — изкрещя Гейтс. — Да не мислиш, че тя ще се омъжи за него след всичко това?

— Искаш да кажеш, че след нощта, прекарана с мен, Леандър е станал „нечист“, ако трябва да се изразя с твоя жаргон?

Лицето на Дънкан се оцвети в тъмночервено.

— Успокойте се, Дънкан — намеси се Рийд. — Блеър, смятам, че е възможно да се намери разрешение, което да задоволи всички. При тези обстоятелства бих могъл да очаквам, че вие все пак имате някакви чувства към моя син, не е ли така?

Блеър хвърли поглед към Лий, който стоеше на заден план и явно се наслаждаваше на сцената. Това не са чувства, които трябва да станат публично достояние, помисли си тя и сякаш Лий беше прочел мислите й, защото се усмихна по начин, който я накара да се изчерви и да отмести очи.

— Вече ви разказах — заговори отново тя, — че изпълнявах ролята на сестра си и се държах така, както предполагах, че сестра ми се държи към мъжа, когото обича. Не виждам защо трябва да ме наказвате за това, че изиграх ролята си колкото може по-добре.

— Но аз няма да допусна ти или някой друг да стъпче името на Хюстън в калта! — изрева Дънкан. — Тя никога не би направила онова, което си направила ти в нейно лице. Тя е добро момиче.

— А според теб аз съм нищожество! — кресна Блеър, люшкайки се между възмущението и сълзите.

— Една почтена жена никога не би…

— Чух всичко, което исках да зная — прекъсна го безцеремонно Лий и пристъпи в средата на стаята. — Сега ви моля да ме оставите сам с Блеър. Желая да си поговоря на четири очи с нея.

Блеър понечи да протестира, но замълча, тъй като не можеше повече да понася крясъците на мистър Гейтс.

— Искаш ли чаша шери? — попита той, когато двамата мъже излязоха от стаята.

— Да, моля те — прошепна тя и пое чашата с две ръце, Той погледна треперещите й длани и смръщи чело.

— Не мислех, че е толкова лошо. Хюстън неколкократно ми е намеквала, но никога не съм вярвал, че той се държи по този начин.

Блеър с благодарност изпи виното. Надяваше се, че то ще успокои нервите й.

— Значи си знаел, че е тиранин. Защо въпреки това го направи свой съюзник в абсурдните си планове?

— Беше ми нужна всяка подкрепа, която можех да получа. Имах право да смятам, че ще ми се изсмееш в лицето, ако се изстъпя пред теб и ти предложа брак.

— Но аз изобщо не се смея.

— Това е добър знак. Значи ще се разберем бързо. Поканите са вече в печатницата. Името на Хюстън ще бъде заменено с твоето и готово.

Блеър скочи като ужилена.

— От всички луди идеи, на които се наслушах днес, тази е най-откачената! Все още ли не проумяваш, че не искам да се омъжа за теб? Искам да се махна колкото се може по-бързо от този ужасен град. Искам да се прибера в къщи. Искам сестра ми да си получи обратно годеника. Колко пъти трябва да го повторя, за да го разберете? Искам да си ида в къщи!

Въпреки всички добри намерения тя се отпусна в креслото, закри лице с ръцете си и се разхълца.

— Мистър Гейтс е прав. Аз разруших живота на Хюстън.

Леандър коленичи пред нея, взе ръцете й в своите и прошепна:

— А ти не проумяваш ли, че аз не желая да се оженя за Хюстън, а за теб?

Блеър погледна в очите му, почувства топлината на ръцете му и се опита да размисли над думите му. За да не почувства слабост от докосването му, стана и отиде до прозореца.

— Ти принадлежиш на сестра ми. Когато реши да се омъжи за теб, тя беше още дете. Напълнила е цял шкаф бельо, избродирано с твоя монограм. Никога не е искала да бъде нещо друго, освен мисис Леандър Уестфийлд. Тя те обича! Нима не знаеш това? А любовта на моя живот е медицината. От дванадесетата си година съм мечтала да стана лекарка и най-после постигнах целта си, получих добро място като стажант-лекарка в реномирана клиника. Ще работя там, ще се омъжа за Алън и ще бъда щастлива до края на дните си.

Леандър изостави загрижения си поглед и се изправи като свещ.

— Алън? Кой, по дяволите, е той?

— Откак се върнах в Чандлър, никой не ме е попитал какво съм правила в Пенсилвания. Гейтс непрекъснато крещи, че нямам никакъв морал, мама седи мълчаливо до него и шие, Хюстън всеки ден ходи на проба или си купува нови обувки, а ти… Ти си се изправил тук и раздаваш заповеди!

По лицето на Лий се отразяваха най-противоречиви чувства.

— Кой е Алън?

— Годеникът ми. Мъжът, когото обичам. След два дни той пристига в Чандлър, за да се запознае със семейството ми и да помоли за ръката ми.

— Току-що аз те помолих за ръката ти!

— Само защото си прекарал една вечер с мен? Това ти е било напълно достатъчно, за да се влюбиш, така ли? — Блеър изненадано вдигна очи, когато той дори не направи опит да оспори думите й.

Лий застана до масата и се заигра с ножа за отваряне на писма.

— А какво ще стане, ако аз събудя у теб желанието да се омъжиш именно за мен? Ако ти станеш тази, която ще пожелае да се венчае за мен след две седмици?

— Нищо подобно няма да се случи. Алън скоро ще бъде тук. Освен това и двамата знаем, че ти принадлежиш на Хюстън.

— Така ли мислиш? — усмихна се той. С два скока се озова до нея и я стисна в обятията си. Целувката му беше също така възбуждаща, както и предната вечер, когато Блеър играеше ролята на сестра си. Когато след малко я пусна, тя се почувства слаба и безволна.

— Пак ли ще твърдиш, че нямам шанс? — пошепна Лий. — Не ти ли е минало през ума, че този Алън вече няма да те иска, когато узнае, защо името ти ще бъде написано на сватбените покани?

— Той не е такъв. Сигурна съм, че ще прояви разбиране.

— Ще видим. А ти ще се омъжиш за мен след четиринадесет дни, затова е най-добре още отсега да свикнеш с тази мисъл.

Когато си тръгна с мистър Гейтс, Блеър се опита да запази спокойствие. Но щом видя лицето на Хюстън и изражението й, което издаваше, че животът е загубил всякакъв смисъл за нея, самообладанието я напусна. Само от грижа към сестра си беше пожелала да изучи истинската същност на Леандър. Толкова искаше да знае дали сестра й ще бъде щастлива с него, а ето че разруши живота й.

Искаше да поговори с Хюстън, да й обясни всичко. Но сестра й въобще не пожела да я изслуша. Никакви плачове не помагаха. Хюстън не искаше да говори с нея.

Мистър Гейтс изблъска Блеър нагоре по стълбата и я заключи в стаята й на третия етаж. Когато Оупъл пожела да влезе при дъщеря си, той категорично отказа да й даде ключа.

Блеър седя дълго в тъмната стая. Очите й бяха сухи. Вече беше изплакала сълзите си. Трябваше да измисли нещо, което да я освободи от тази дилема. Нямаше да допусне да я принудят да остане в този град и да се омъжи за човек, когото не искаше. Още по-малко възнамеряваше да се откаже от мястото си в болницата „Свети Йосиф“.

Седя неподвижно на стола си, докато всички шумове заглъхнаха, и после пристъпи към прозореца. Като дете често успяваше да избяга от заключената стая с помощта на стария бряст, който растеше край източната стена на къщата. Спускаше се в градината по дългите му извити клони. Ако успееше да скочи върху големия клон под прозореца си, и този път щеше да избяга. Но ако не улучи… Не й се искаше дори да мисли за това.

Събра набързо няколко рокли, напъха ги в една чанта, хвърли я през прозореца и почака няколко секунди, за да види дали в къщата няма да се вдигне тревога. Но никой не беше чул шума от падането. После нахлузи един панталон, покатери се на рамката на прозореца, хвана се здраво с една ръка за нея и се опита с другата да достигне големия клон под прозореца. Напразно. Ръката й докосна само няколко тънки клончета. Отказа се от усилията си, защото разбра, че опасенията й се потвърждават и ще трябва да скочи. Приклекна, после полетя надолу и се вкопчи с две ръце в дебелия клон, който спря падането й.

Увисна като махало на клона и чу лекото скърцане на дървото под тежестта на тялото й. След няколко безуспешни опита й се удаде да обвие и краката си около клона, преди ръцете да откажат да й служат. После събра всичките си сили, увисна с главата надолу и се спусна по клона към стъблото, докато грапавата кора се впиваше в китките й и клончетата пробождаха тялото й. Най-сетне успешно достигна стъблото, почака няколко секунди, докато се успокои пъхтящото й дишане, и после продължи опасното слизане.

Когато най-сетне скочи на земята, тя вдигна очи и триумфално изгледа прозореца си. Никой не можеше да я задържи против волята й, щом беше решила да си отиде.

В този миг вляво от себе си чу шум и стреснато се обърна.

Пламна клечка кибрит и освети лицето на Леандър, който спокойно палеше една от дългите си, тънки пури.

— Имаш ли нужда от носач за чантата си? — попита невъзмутимо той и я погледна.

— Какво правиш тук? — изсъска тя.

— Дошъл съм да защитя това, което смятам за своя собственост — засмя се той.

— Стоял си тук, докато с риск за живота си се спусках по дървото?

— Не е чак толкова високо и доколкото видях, животът ти не беше в опасност. Кой майстор те е учил да се катериш?

— Естествено, че не си ти. Още като момче си стоеше под дърветата и чакаше някой от приятелите ти да падне от клона.

— Що за странни представи имаш за мен! Чудя се откъде ги взимаш. Но ако си приключила с нощната гимнастика, предлагам ти да те отведа обратно в къщата. След вас, милостива госпожо! — завърши той с ироничен поклон.

— Не желая повече да пристъпвам прага на тази къща. След четвърт час ще седя във влака, който ще ме отведе в Денвър.

— Не и ако кажа на Гейтс. Доколкото го познавам, ще пристигне на гарата със заредена двуцевка.

— Няма да посмееш!

— Забрави ли, че той е мой съюзник? Няма да допусна да излезеш от тази градина — нито сега, нито по-късно.

— Боя се, че започвам да те мразя.

— Онази нощ не забелязах нищо подобно — произнесе меко той. — Да ти покажа ли колко са безпочвени страховете ти, или да те отведа обратно в покоите ти?

Блеър изскърца със зъби в безсилна злоба. Все някога ще му се доспи, помисли си тя, тогава ще предприема нов опит за бягство.

— Престани да ме гледаш, като че искаш да ти сервират главата ми на закуска, и ми подай ръка!

Той скочи, изтегли се нагоре към първия клон и протегна ръка към нея. Блеър с неохота му предостави ръката си и с тайно удоволствие се престори на несръчна и непохватна. Когато най-после стигнаха горе, той й помогна да се провре през прозореца, приведе се и прошепна:

— Какво ще кажеш за една целувка за лека нощ?

С коварна усмивка Блеър вдигна лице насреща му, сякаш с удоволствие изпълняваше желанието му, но в последния миг спусна падащия прозорец и Лий едва успя да запази пръстите си от ампутация. Застанала зад стъклото, Блеър му прати въздушна целувка и бързо дръпна завесите.

Когато с доволна усмивка се отдръпна от прозореца, отвън се чу шум на чупещ се клон, глух вик и тъп удар.

— Паднал е от дървото! — прошепна изплашено Блеър, дръпна завесите и отвори прозореца. — Лий! — извика тя толкова високо, колкото позволяваха обстоятелствата, и протегна глава навън.

В същия миг от сянката край мансардния прозорец изникна лицето на Леандър и преди Блеър да се окопити от изненадата си, устните му се впиха в нейните.

— Знаех си аз, че няма да ми устоиш! — засмя се след малко той. После скочи върху големия брястов клон и за рекордно кратко време се спусна в градината.

— Трябваше да дойдеш при мен да те науча как да се катериш по дърветата! — извика със смях той и се отпусна на тревата по стъблото. Явно смяташе да прекара цялата нощ под прозореца й.

Блеър с трясък спусна завесите и легна да спи.