Сърце от пламък

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Леандър наложи такова темпо, че Блеър скоро пожела да си беше останала в хижата. Можеше да си спи спокойно, вместо да се пързаля по гладките черни скали. На два пъти едва успя да се вкопчи в храсталаците, иначе щеше да полети надолу по стръмния склон. Лий се ограничи със забележката, че щом е била толкова луда да го последва, сега трябва да се справя сама.

Най-сетне оставиха зад себе си стръмната скална стена и стигнаха малкото миньорско селище.

— Предполагам, че е безсмислено да те моля да останеш тук, така ли е?

— Абсолютно — отговори тя.

— Добре тогава. Дръж се винаги близо до мен. Не изоставай повече от две крачки. Искам винаги да знам къде си. Разбрано ли е? А като ти кажа да тичаш, трябва да направиш точно това, а не първо да питаш нужно ли е и защо. И стъпвай колкото се може по-тихо!

Блеър само мълчаливо кимна на предупрежденията му и го последва надолу в миньорския лагер.

Беше доста късно и в повечето къщи вече не светеше. Само кръчмите бяха ярко осветени и от тях се чуваше глъчка. Държейки се в сянката, двамата притичваха от къща на къща и Блеър чувстваше, как вълнението й нараства.

— Първо ще проникнем в магазина на компанията. Нужен ми е лом, за да строша катинара на склада с динамит.

Двамата изтичаха приведени към задната част на голямата сграда, която се издигаше в центъра на минното селище. Три пъти се скриваха зад стълбове и бъчви за вода, когато край тях минаваха хора.

— Блеър — пошепна Лий, — ще строша стъклото на прозореца. Искам да се смееш, за да заглушиш шума. Смей се като прости… като дама от кръчмите. Никой няма да обърне внимание на толкова познат шум. Но ако чуят трясъка на стъклото, веднага ще хукнат насам.

— Леандър — отговори високомерно Блеър, — та аз нямам твоя опит. Изобщо не знам как се смеят дамите на нощта.

— Прелъстително. Сякаш искаш да ме примамиш в гората и да направиш някои доста приятни неща с тялото ми.

— Не ми изглежда трудно — отговори честно тя.

Лий уви ръката си с кърпа и замахна към прозореца.

— Готова ли си? Давай!

Блеър отметна глава назад и се изсмя високо и гърлено. Смехът отекна в стените и Лий смаяно я загледа, докато посягаше да отвори прозореца.

— Ще ти припомня това колкото се може по-скоро — пошепна той и превъртя ключа отвътре. — Застани ей там и се приготви веднага да офейкаш, ако ни види някой.

Блеър застана отляво на вратата, а Лий се вмъкна в магазина и затърси лом. Вътре бяха наредени консерви, чували с брашно, сандъци с бисквити. На една етажерка бяха поставени шест бъчвички с мед. Блеър погледна към тях и неволно се усмихна, сещайки се за двете мечки.

После, без да разсъждава защо го прави, тя се приведе към купчината раници, пръснати пред нея на пода, вдигна една от тях и сложи вътре две бъчвички мед. Бързо закопча раницата на гърба си. Взе молива, оставен на амбалажната хартия, откъсна едно ъгълче от нея и бързо започна да пише.

Какво правиш? — изненада се Леандър.

— Пиша разписка естествено. Утре на обяд целият град ще знае, че сме взривили половината планина, и хората ще разберат, че е трябвало да набавиш динамит. Освен ако постоянно не носиш в лекарската си чанта бутилка нитроглицерин. Нали нямаш намерение да вземеш едно-друго, без да оставиш съобщение кой го е взел? Тогава може да обвинят невинни хора!

Леандър втренчено я изгледа.

— Добре измислено — установи делово той. — Утре вече няма защо да се крием. Но не искам тази нощ да ме арестуват. Я почакай! Какво е това на гърба ти?

— Мед — отговори кратко тя и хукна навън, без да му даде възможност да разпитва. Леандър превъртя ключа на бравата, за да бъде заключено отвътре. Ако не дойдеше някой и не осветеше с фенер задната врата на склада, кражбата нямаше да бъде открита до утре сутринта.

Лий поведе Блеър обратно през лагера към миньорското селище и тя неволно се запита как така той толкова добре познава мястото. Но нали беше узнала от Хюстън, че Лий понякога се занимава с ранени миньори?

Вървяха по насипаната със сгурия улица, която заскърца под краката им. Нощният вятър пръскаше в очите им въглищен прах. от другата страна на коловозите, зад петнайсетметровия куп отпадъци и дългата редица пещи, където се извличаше сярата, се намираше складът с взривни вещества.

Докато Блеър се опитваше да изтрие праха от очите си, Лий строши катинара с донесения лом. Отвори вратата, натъпка няколко шашки динамит под ризата си и отново я затвори с тел. Не искаше да оставя вратата отворена, защото беше сигурен, че всеки, който мине оттук, ще си вземе по малко динамит. Но ако някой решеше да проникне в склада, надали щеше да се справи с твърдата тел.

— Бързо обратно — пошепна Лий и Блеър се закатери след него по стръмния склон. На някои места земята се озоваваше точно пред лицето й и тя се вкопчваше с две ръце за скалата, за да не се срути в пропастта.

Лий вече я очакваше на скалния гребен и без да й даде време да си отдъхне, забърза с дълги крачки към планинската хижа.

— Ще оседлая коня и ще го оставя пред хижата. А ти ще огладнееш, ще станеш и ще идеш да си вземеш нещо за хапване в предното помещение. Тогава ще забравиш да прибереш ножа и ще го оставиш някъде близо до нея. Аз ще чакам отвън и ще тръгна след нея към разбойническото гнездо в каньона.

— Ние! — беше всичко, което каза Блеър, ала начинът, по който го погледна, го принуди с тежка въздишка да се съгласи:

— Добре, ние. Но сега влез през прозореца и ме чакай.

— Първо ще ида да свърша нещо дълбоко лично ей там, в храстите — отзова се тя и цялата се изчерви. Но не й стана ясно, дали заради думите си, или заради това, че го излъга.

Лий й обърна гръб и започна да оседлава коня си. Блеър хукна нагоре по хълма към пещерата, където живееха мечките. Приближи се предпазливо към входа и се ослуша в мрака. Едва смееше да диша от страх, когато взе едно камъче и удари с него корковата тапа на единия съд с мед. После отново се ослуша. Нищо не помръдваше.

Обърна съда с отвора надолу, тока че медът да изтича на тънка струйка, и тръгна по склона към хижата. Зад себе си оставяше ясна медена следа.

Конят на Лий ги очакваше оседлан пред вратата. Блеър успя безшумно да избие и втората коркова тапа и завърза бъчвичката отзад на седлото. За момент усети несигурност дали онова, което вършеше, е редно, защото ако Франки употребеше по-дълго време да развърже стягащите я въжета, а мечките подушеха меда веднага, те щяха да се нахвърлят върху коня, преди някой да е успял да го възседне. Разпределението на времето беше от изключителна важност.

Тя се покатери обратно през прозореца и дори в тъмнината усети сърдития поглед на Лий. Той мълчаливо я укоряваше, че й е било нужно толкова време за тази „частна“ работа.

Блеър се изхлузи колкото се може по-бързо от лекарската си униформа, защото искаше да изглежда като току-що станала от леглото.

Франсоаз лежеше на пода и Блеър веднага забеляза кървавите ивици по китките й, резултат от опитите й да разкъса въжетата. При тази гледка стомахът й се преобърна, беше се заклела да облекчава болките на ближните си и мразеше, когато други трябваше да страдат заради нея.

Когато Блеър мина покрай нея, французойката отвори очи.

— Още не съм се възстановила от гладуването при теб — подхвърли Блеър. После си отряза парче хляб и го покри с дебела филия сирене. — Малко ти остава. Скоро шерифът ще дойде да те прибере.

— Трябваше отдавна да бъде тук. Мъжът, който те освободи от каньона, със сигурност е паднал в ръцете на хората ми и отдавна е застрелян.

— Би било много жалко — отговори небрежно Блеър. — Защото този мъж беше Тагърт. Нали от него възнамеряваше да изстискаш парите за мен?

Тя шумно се прозя и остави ножа на края на масата.

— Отивам да си легна. Всичко хубаво! — И се отдалечи със смях.

Скри се в съседната стая и започна тихо да се облича. При това внимателно наблюдаваше сянката на Франсоаз, очертана от луната върху мръсните дъски. Така разбра, че без да губи време, французойката е докопала ножа и е прерязала въжетата си. Само след секунди тя вече беше при вратата и изтича навън към оседлания кон.

— След нея — проговори зад гърба й Лий, когато се чуха първите удари на копита.

— С което искаш да кажеш, че пак трябва да хукна надолу по склона, по който току-що се изкачих — промърмори Блеър, чиито крака тежаха като олово.

— Щом свърши тази история, ще си почиваш цяла седмица — прошепна нежно Лий. — В леглото с мен.

— Прекрасна почивка — простена Блеър и комично извъртя очи.

Лий я поведе през голите скали. Навярно тя не би се осмелила да мине оттам, ако ги видеше на дневна светлина. Но сега нямаше друг избор, освен да го следва. Трябваше да съкратят пътя си, за да стигнат в каньона преди Франсоаз.

След малко Лий спря пред нея, а на крачка от него беше ръбът на стръмната стена, която се спускаше отвесно към каньона. В дървената хижа не се виждаше светлина и Блеър се запита дали пък всичките им усилия не са били напразни. Може би бандитите отдавна бяха напуснали скривалището си. Но Лий прошепна:

— Чакат я там. Не вярвам да предприемат нещо, преди Франсоаз да им е обяснила какво да правят.

— Лий, Тагърт отдавна трябваше да доведе шерифа, не мислиш ли? Да не му се е случило нещо?

— Нямам понятие. Беше сам, а срещу него бяха всички бандити. — Лий се промъкна към входа на клисурата и започна да подрежда шашките динамит. — Щом ги затворим в клисурата, ще препусна към Чандлър да доведа помощ.

— На кон ли? Откъде ще го вземеш?

— Дръж тук! — Той пъхна фитила в ръката й. — Ще ти кажа, като дойде моментът. Време е да взривяваме, но ще изчакаме шефката на бандата. Дано не се е заблудила.

— Може и да я е спряло нещо — промърмори Блеър. — Виж какво, Лий, трябва да ти призная… Нали си спомняш меда…

— Тихо! Май чух нещо.

Вече се зазоряваше и в мътната сива светлина на утрото се очерта фигурата на ездач на кон. Конят се мяташе насам-натам и жената едва се удържаше на гърба му. Беше й невъзможно да го укроти.

— Бързо, тичай на скалата! — заповяда Лий и Блеър побърза да се подчини.

В следващия миг долу настана същински ад. Франсоаз изкрещя, мъжете се разтичаха из клисурата и изпразниха револверите си, преди да разберат откъде идват виковете. Блеър спря за миг и се обърна към входа на каньона. Видя французойката на гърба на големия жребец, който правеше усилия да хвърли товара си, а зад нея две мечки, които тромаво подтичваха след коня и непрекъснато се спираха, за да оближат нещо от земята.

Тя чу тихия вик на Лий и след секунда той я сграбчи за бедрата и я повлече нагоре. При това непрекъснато подсвиркваше по много особен начин.

— Легни! — изсъска той и така я блъсна, че тя заби лакти в камъните. Но макар и на четири крака, Блеър пропълзя към края на скалата, за да може да наблюдава хаоса, който цареше под тях. Когато мечките нахлуха в клисурата, конете ужасено зацвилиха, а бандитите се разтичаха насам-натам, опитвайки се едновременно да застрелят зверовете и да успокоят конете си. Но най-силно беше желанието им да се измъкнат от тази страшна бъркотия, Франсоаз отчаяно дърпаше юздите на жребеца, като продължаваше да крещи и да сочи входа към каньона, за да привлече вниманието на хората си.

Внезапно жребецът се изправи на задните си крака и французойката изхвърча от седлото. Мощното животно се завъртя и препусна към изхода на клисурата, без да обръща внимание на мечките, които препречваха пътя му.

— Динамитът ще го разкъса! — изкрещя Лий и скочи на крака, за да вижда по-добре. Гласът му прозвуча ужасно тъжно, защото трагичният изход на любимото му животно изглеждаше неизбежен.

Но конят се втурна като бесен напред и мечките се отстраниха от пътя му.

Динамитът експлодира само след минута. Огромни скални блокове полетяха надолу и затвориха изхода на клисурата. Бандитите паднаха в капана. Трясъкът от експлозията свали Лий на земята, но още преди облакът прах да се разсее, той вече тичаше надолу към мястото, където коридорът от каньона излизаше между скалите. На половината път беше пресрещнат от големия си жребец, който препускаше с безумно въртящи се очи и дръпнати назад уши. Лий притисна главата на коня до гърдите си и успокоително му заговори.

— Откъде се взеха тия мечки, по дяволите! — изкрещя той на Блеър, която го следваше по петите. Ясно се чуваха крясъците на мъжете в каньона и изстрелите, които пробиваха гъстия облак прах, надвиснал над клисурата.

— Не ти казах, защото знаех, че пак ще почнеш да ме командваш, а вече ми писна от твоите заповеди — отговори сърдито Блеър. В никакъв случай не искаше да допусне той да й се налага. — Тагърт трябваше отдавна да се е върнал. Знаех, че няма да мине много време и бандитите ще открият скривалището ни. Какво щяхме да правим, ако ни бяха обсадили дузина тежко въоръжени мъже? От тая клисура също ще се измъкнат лесно — нали аз почти успях да се покатеря по скалите! Затова реших, че мечките ще ги задържат поне известно време, ако ги пусна сред тях в подходящия момент. Надявам се, че няма да ги застрелят. Бедните животни търсят само меда.

Лий имаше свое мнение по въпроса, но сега не беше време за дискусия. Затова се ограничи само със забележката:

— Никога не съм срещал жена, на която толкова да липсва инстинкт за самосъхранение. Не ти ли мина през ума, че мечките могат да те нападнат?

Блеър вирна брадичка във въздуха.

— А ти помисли ли за опасността, когато открадна динамита?

Той я сграбчи за ръката, все още твърде сърдит, за да й прости.

— Дявол знае какви ще ги забъркаш, ако те оставя сама тук и отида да доведа шерифа.

Но Лий беше освободен от тази грижа, защото в същия миг иззад скалите изникна главата на шерифа, придружен от шестима мъже. Останал без дъх, мъжът извика:

— Добре ли сте, док?

Въпреки посивелите си коси, шерифът беше в отлична форма и беше достигнал каньона за рекордно време. Когато Тагърт му описа клисурата, той веднага се сети къде е и как най-бързо да стигне до нея. Освен това познаваше по-добре от всеки друг склонността на Леандър да взема нещата в свои ръце.

— Тагърт ми разказа за проблемите ви.

В следващия миг той слисано се загледа надолу в клисурата. Хората приличаха на играчки, които тичаха по скалите и търсеха дупка, през която да се измъкнат.

— Вие ли направихте това, док?

— Аз и госпожата — произнесе носово Лий и Блеър не можа да се удържи да не се разсмее.

Шерифът се дръпна от скалния ръб и заповяда на хората си да застанат на пост.

— Не допускайте някой да избяга! — извика през рамо той, после застана с разкрачени крака пред Леандър и Блеър и изпитателно ги загледа.

— Струва ми се, че си намерил достойна партньорка, момчето ми — каза най-после старият човек и гръмогласно продължи: — Защо не ме изчака? Защо трябваше да играеш ролята на закона? Можеха да убият или да ранят някого. Тия хора долу са убийци. А шефката на бандата е същинска усойница. Веднъж вече те предупредих да не се забъркваш в подобни каши. Иначе някой ден няма да се върнеш у дома жив и здрав.

— Какво говори той? — прошепна Блеър. — За какво става дума?

Тя познаваше шерифа от дете и никога не беше чула от устата му лоша дума.

— Защо дойдохте едва сега? Защо трябваше да ви чакаме толкова време? — отговори с въпрос Лий, без да обръща внимание на въпросите на Блеър и гнева на шерифа. — Уплашихме се, че с Тагърт се е случило нещо.

— Един куршум е засегнал главата му и човекът лежал няколко часа в безсъзнание. Затова загубихме много време, момчето ми. Само преди два часа узнахме, че шефката на бандата е в твои ръце. Но явно закъсняхме. Тя успя да ви избяга, нали?

— Долу е, в каньона — обясни Лий.

— Но няма дълго да остане там — намеси се един от мъжете. — Дамата тъкмо се измъква от каньона.

Блеър погледна към отсрещната стена и улови нечие движение на ръба на скалата. Един от помощниците, скрит зад едно дърво, вдигна пушката на рамо и се прицели. Ще я застреля, помисли си Блеър и осъзна, че не може да стои и бездейно да наблюдава как убиват човек — все едно какво беше направил и колко лош беше. Хвърли се към мъжа и се приземи непосредствено до крака му. Дръпна го с все сила, човекът загуби равновесие и куршумът профуча над главата на Франсоаз.

Но Блеър, разбира се, не беше помислила какви последствия ще има постъпката й за самата нея. В следващия миг тя вече висеше над пропастта и безпомощно размахваше крака.

Шерифът и Лий реагираха моментално. И двамата се хвърлиха по корем на земята, уловиха ръцете й и я изтеглиха на здрава почва.

— Нали ти казах, подходяща е за теб — промълви саркастично шерифът, докато му помагаше да я изправят на крака. — Само трябва дяволски да внимаваш, защото тя непрекъснато ще се опитва да се самоубие.

— Ще направя всичко, за да я предпазя от мен и от самата нея — обеща тържествено Лий.

Блеър седна на тревата пред краката им и отупа праха от дрехите си. После погледна надолу към клисурата, в която едва не се срути.

— Хайде, момчета! — извика шерифът. — Трябва ни доброволец, който да стои тук на пост, докато ние повикаме още няколко души. Държа ония долу да останат живи, докато се върнем.

— Шерифе, нали нямате нищо против да не споменавате имената ни? Също и това на Тагърт. И бихте ли изпратили някого оттатък в мина „Инекспресибъл“, който да вземе от магазина разписката ни за лома и динамита? — Лий млъкна за миг и се усмихна. — После да отнесе сметката на баща ми. Той много добре знае защо трябва да плати.

Лий се обърна и посегна с лявата ръка към поводите на жребеца, докато с дясната здраво стисна ръката на Блеър.

— Къде отиваш? — извика подире му шерифът, когато Лий решително заслиза надолу по склона.

— Отивам на меден месец — отговори невъзмутимо Лий.

— Пазете се, вие двамата! Французойката успя да избяга, а тя не храни особена любов към вас след всичко, което се случи.

Лий махна с ръка за сбогом и пошепна в ухото на Блеър:

— И аз тъкмо си мислех за любов.