Сърце от пламък

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Цяла нощ Леандър и баща му търсиха изчезналата Блеър. Лий смяташе, че във вълнението си тя се е скитала безцелно из улиците. Провериха навсякъде, но не откриха никаква следа.

На следващата сутрин решиха да разпространят историята, че са я повикали за спешен случай и тя е заминала, без да каже къде отива. Лий беше много разтревожен. Тази измислица му позволяваше поне да я търси открито.

Чуха са някои и други подигравки, че Леандър е изгубил жена си още през сватбената нощ, но двамата с Рийд достойно се справиха с любопитните разпити. Лий не обръщаше внимание на присмехулниците. Цялата му тревога беше съсредоточена в Блеър — къде е тя и дали е добре. Беше толкова импулсивна, а и бракът им все още нямаше никаква основа. Затова се боеше, че е избягала при вуйчо си в Пенсилвания и нищо не може да я върне отново при него. Какво ли не беше направил, за да я получи, но нямаше да има сили да го стори още веднъж, за да я накара да остане при него.

Следобед беше толкова изтощен, че рухна във все още неоправеното легло и заспа като мъртъв. Последната му мисъл беше, че на сутринта ще телеграфира на доктор Хенри Блеър и ще го помоли да задържи Блеър при себе си, докато дойде да си я прибере.

Събуди се, когато нечия тежка ръка го разтърси за рамото.

— Уестфийлд! Събуди се, Уестфийлд!

Лий сънено се обърна по гръб и се озова лице в лице със зачервения от гняв Кен Тагърт.

— Къде е жена ти? — изкрещя баджанакът му.

Лий седна в леглото и прокара ръце по косите си.

— Боя се, че ме е напуснала — промълви той. Нямаше смисъл да крие истината. Скоро целият град щеше да научи.

— И аз така си мислех. Я виж какво пише тук!

Кен му пъхна едно смачкано парче хартия. На него с примитивни печатни букви беше написано следното послание:

— Хюстън? — прошепна Леандър. — Вземам револвера и тръгвам с теб. Знаеш ли кой я е отвлякъл? Уведоми ли шерифа?

— Момент, момент — прекъсна го Кен и приседна на края на леглото. — Хюстън е добре. След венчавката не сме се мяркали в града. Прибрахме се едва днес на обед. А това намерих на бюрото си заедно с другите писма.

Лий скочи от леглото като ужилен.

— Значи са отвлекли Блеър! Трябва веднага да повикам шерифа. Не, той никога няма да я намери. Тръгвам аз и ще…

— Кротко, кротко — прекъсна го отново великанът. — Най-добре е да помислим и тогава да действаме. Когато се прибрахме днес, в къщи ме очакваше човек от Денвър, който ми разказа, че по пътя го нападнала някаква нова банда и го ограбила. Бандитите искали да устроят главната си квартира някъде в близост до Чандлър. Моят човек беше ужасно развълнуван и твърдеше, че тук, на Запад, всички са негодници и отвличат дори жени. Доколкото разбрах, докато се занимавали с него, дошъл пратеник и съобщил, че са „я“ хванали. Нищо чудно да е ставало въпрос за жена ти.

Леандър трескаво се преобличаше. Нахлузи платнен панталон, дебела памучна риза и кожени гамаши, препаса колана с патрондаша и попита с вече овладян глас:

— Къде е било нападението? Мисля, че търсенето трябва да започне оттам.

Кен бавно се надигна. Лий хвърли бегъл поглед на простото му работно облекло, но се вслуша внимателно в думите му:

— Смятам, че тази война засяга и мен. Ония искат моите пари и смятат, че са отвлекли моята жена.

Той изгледа Лий с крайчеца на окото.

— Като прочетох писмото и ми стана ясно, че са отвлекли Блеър, помислих, че вие вече сте преобърнали града да я търсите. Но се оказва, че никой не е осведомен за изчезването й. Предполагам, че имаш сериозни причини да криеш.

Лий понечи да му отговори, че не е искал приятелите и роднините да се тревожат излишно, но премисли и каза истината:

— Да, имам много сериозна причина. — Почака Тагърт да го попита нещо, но баджанакът му само го измери с поглед. — Знаеш ли да стреляш? А да яздиш?

Кен изръмжа по обичайни си мечешки начин:

— Не съм чак толкова цивилизован въпреки влиянието на Хюстън. А и не забравяй, че съм отраснал тук. Много добре познавам околностите и съм почти сигурен къде се крие бандата. На двайсет мили северно оттук има каньон, неизвестен за повечето хора, защото е скрит зад високи скали. Една буря ме затвори там за доста дълго време.

Лий се чудеше какво решение да вземе. Почти не познаваше новия си роднина и не знаеше дали да му се довери. Години наред слушаше какви ли не приказки по адрес на този мъж. В града се говореше само за безчестните интриги, чрез които Кен се е сдобил с милионите си, както и че за него са важни само парите и богатството. Но ето че веднага беше дошъл при него и му предлагаше помощта си. Беше готов да уважи правото на Лий да прикрие част от истината, щом той смяташе това за правилно.

Лий привърза кобура на револвера към бедрото си.

— Носиш ли някакво оръжие?

— Чантите на седлото ми са пълни с всякакви пушкала и муниции. С тях мога да въоръжа цяла армия. Донесъл съм и петдесетте хилядарки, които са определили за откуп. По-добре да дадем парите, отколкото да стреляме, щом става въпрос за живота на една млада лейди. — И добави с ухилена физиономия: — Все пак само преди два дни тя пожела да се омъжи за мен.

За момент Лий изобщо не проумя за какво става дума, но се сети, че Кен говори за размяната на близначките пред брачния олтар, и също се ухили в отговор.

— Радвам се, че все пак краят беше по-различен, отколкото изглеждаше в началото.

Кен прокара ръка по брадичката си и тихичко се засмя на някаква своя мисъл.

— И аз се радвам. Много повече, отколкото си мислиш.

Четвърт час по-късно двамата вече препускаха на конете си, с достатъчно провизии в чантите, по планинския път, който водеше на север. Лий беше помолил телефонистката да съобщи на баща му, че е тръгнал да се погрижи за болната мисис Смит. Дори не чу как Каролайн изрази съчувствие по повод бедното семейство Смит..

Когато оставиха зад себе си последните къщи, двамата мъже пуснаха конете в галоп. Огромният жребец на Лий преодоляваше милите с лекота, а прекрасният скопен жребец на Кен сякаш изобщо не чувстваше сто и двайсетте килограма, които носеше на гърба си. Лий мислеше единствено за Блеър, надяваше се, че е здрава и е понесла без усложнения горчивата си участ.

Блеър се опитваше да разхлаби въжетата, с които беше привързана за тежката дъбова маса. В началото й се беше удало да се освободи, затова я завързаха на стола. Вчера се строполи на земята заедно със стола, но преди да издърпа ръцете си от въжетата, в стаята влезе онази жена и заповяда да заковат стола на пода. Блеър трябваше да седи с часове и да гледа как жената раздава заповеди на хората си.

Името й беше Франсоаз и беше главатар на бандата. Беше висока, стройна и красива, имаше дълги черни коси, с които очевидно се гордееше. Носеше колан с револвер и патрони на бедрата и беше по-интелигентна от всички бандити, взети заедно.

Още щом я зърна, Блеър разбра: това е жената, обичана от Леандър.

Всичко, което й разказа Рийд, съвпадаше. Жената беше французойка и говореше английски с толкова силен акцент, че дори мъжете от бандата трудно я разбираха. Освен това беше замесена в нещо, което Лий никога не би одобрил. За свое голямо съжаление Блеър трябваше да признае, че до голяма степен губи уважението си към Лий. Как е могъл да се влюби в жена, способна на подобни безчестни постъпки!

Седеше на коравия си стол и наблюдаваше жената с неприкрита враждебност. Заради нея мъжът й никога нямаше да и принадлежи изцяло. Тя никога нямаше да успее да изтрие от паметта му спомена за миналото. Може би пък мъжете изпитваха някаква особена нервна възбуда, когато се влюбваха в престъпнички…

Жената застана пред Блеър и впи очи в нейните. Светлите очи на Блеър святкаха насреща й над кърпата, с която беше затъкната устата й. След малко французойката взе един стол и седна срещу пленницата си до старата маса.

— Свали й кърпата, Джими — нареди Франсоаз на огромния телохранител, който не се отделяше от нея. С нейния френски акцент думите прозвучаха така: Свали й кърпата, Шими.

Щом великанът освободи устата на Блеър, Франсоаз му даде знак да изчезва. Двете останаха сами в стаята и французойката веднага заговори:

— Искам да знам защо ме гледаш с такава омраза. Към мъжете не се отнасяш така. Дали не си недоволна от това, че съм жена с таланти и притежавам власт над мъжете?

— Таланти? Нима наричате деянията си талант! — изфуча Блеър и раздвижи схванатите си челюсти. — А мъжете са такива смотаняци, че не могат да разберат жените като вас. Но не ме слагайте на едно ниво с тях. Аз знам каква сте вие!

— Радвам се, че знаеш, но мисля, че никога досега не съм лъгала някого.

— Наистина ли? При мен тия приказки не минават. Знам всичко за вас. — Блеър вдигна глава и се опита да я погледне колкото се може по-високомерно. — Аз съм жената на Леандър.

Блеър с учудване установи, че жената насреща й е превъзходна актриса. По лицето й се отразяваха всевъзможни чувства: изненада, съмнение, неверие и в крайна сметка развеселеност. След малко стана, обърна се с гръб към Блеър и промълви:

— Ах, Леандър, скъпият Леандър..

— На ваше място не бих говорила толкова самоуверено — изсъска Блеър. — Може би си въобразявате, че е ваш и винаги ще ви принадлежи, но аз ще се погрижа да забрави всичко, което е било между вас.

Жената се обърна към Блеър и сериозно я изгледа.

— Как би могъл да забрави преживяното? Никой не може да забрави това, докато е жив. Подобни неща се случват веднъж в живота. Значи се е оженил за теб. Кога?

— Преди два дни. Всъщност вие би трябвало да знаете това. Нали Лий прекара сватбената нощ с вас! Я кажете — как се опитахте да се самоубиете? Доста бързо сте се възстановили. Сигурно въобще не е имало опит за самоубийство. Престрували сте се, за да събудите съжалението му. Сигурна съм, че не умеете да губите, щом става въпрос за мъж като Леандър.

— Не — отговори тихо Франсоаз. — Не искам да загубя Леандър. В никакъв случай няма да го дам на друга. Каза ли ти защо вече не сме заедно?

— Не ми е казал нито дума за вас. Но когато е узнал каква сте, сигурно е решил да забрави, че ви обича. Рийд ми каза някои неща. Но вие едва ли познавате бащата на Леандър. Вие не сте от жените, които мъжът би завел в къщи и би представил на семейството си. Лий е вярвал, че сте мъртва. Затова е напуснал Париж и се е върнал в Чандлър.

Блеър си припомни всички истории, които й беше разказвал Лий за следването си в Европа, но в тях нямаше дори намек за друга жена. Може би темата беше толкова болезнена за него, че предпочиташе да я премълчи.

— Ще го спечеля за себе си — продължи Блеър. — Той е мой съпруг и нито вие, нито която и да е друга жена ще ми го отнеме. Лий ще дойде и ще ме измъкне оттук. С това ще имате случай да го видите отново, но ви заявявам, че нямате никакви шансове.

— Париж, аха… — промърмори с усмивка жената. — Може би този Леандър Тагърт и аз…

— Тагърт? Леандър не е никакъв Тагърт. Хюстън се омъжи за… — Блеър замлъкна насред думата. Тук нещо не беше наред. Само да знаеше какво…

Франсоаз застана плътно пред нея.

— Как се казваш?

— Доктор Блеър Чандлър Уестфийлд — отговори смръщено Блеър.

Жената рязко се извърна и излезе навън.

Блеър се отпусна на стола си. Вече два дни я държаха в този затвор. Почти не беше заспивала и беше хапнала съвсем малко. Все по-трудно й беше да съобразява какво се върши тук.

Когато я качиха на коня, бандитите й завързаха очите и натъпкаха парцал в устата й. После часове наред яздиха все в една посока или поне така й се струваше тогава. През цялото време трябваше да се отбранява срещу ръцете на каубоя, които опипваха тялото й. Той непрекъснато я пощипваше и шепнеше в ухото й, че му е „длъжница“. Блеър и при най-добро желание не можеше да си спомни да е срещала някъде този човек или да му е сторила нещо.

За да избяга от нахалните му ръце, тя се местеше все по-напред и конят започна да става неспокоен и да се мята насам-натам. Тогава един от тримата мъже изкрещя на каубоя да я остави на мира, защото не била негова, а на Франки.

При това име по гърба й полазиха студени тръпки. Кой ли беше този Франки и какво щеше да иска от нея? Все още се вкопчваше в надеждата, че са я отвлекли само за да помогне на някой ранен, но след като не й позволиха да вземе лекарската си чанта, тази надежда се превърна в илюзия.

Когато най-после свалиха превръзката от очите й, тя се озова пред полуразрушена дървена къща с веранда, гредите на която бяха рухнали. Обкръжаваха я шестима мъже, мършави фигури, които й се сториха също толкова тъпи, колкото и каубоят, дето я спря на улицата. От дясната си страна забеляза малка кошара, а до нея няколко навеса. Къщата беше заобиколена от високи стръмни скали. Белият скален масив защитаваше и скриваше тези хора от външния свят. В първия миг Блеър не можа да открие входа към клисурата, но сигурно имаше такъв, щом я бяха довели дотук на кон. Вероятно беше съвсем тесен и къщурката изцяло го скриваше.

Но интересът й към местността бързо отслабна, когато на верандата излезе Франки — французойката, на която Леандър бе отдал сърцето си. Омразата, гневът и ревността бяха толкова силни, че Блеър застина на мястото си и безмълвно се вгледа в жената, която явно беше главатарката на тъпоумните бандити.

Някой я блъсна към верандата и я отведе в къщата — мръсна тъмна дупка, разделена на две части с преградна стена. В първата стаичка имаше маса и няколко разклатени стола, а в другата — легло. Запасите от храна и оръжия бяха струпани на пода.

През първото денонощие я охраняваха небрежно, но когато предприе четири опита за бягство, последният от които едва не завърши с успех, я завързаха за стола и го заковаха към пода.

Китките й бяха разранени от грубите въжета и безкрайните й опити да разкъса възлите. Затова Франки реши да намали дажбата й от храна, за да я омаломощи. С несъкрушимата си воля Блеър четири пъти се опита да се покатери по стръмните скали, които обграждаха убежището на бандитите.

На втория ден младата жена вече не беше сигурна, че разумът й функционира нормално. Почти не си спомняше кога за последен път е спала или е яла нещо. А и тази проклета жена непрекъснато се въртеше около нея. Любовницата на мъжа й! Струваше й се, че отвличането е било извършено със знанието на Леандър, но някакъв вътрешен глас твърдеше, че Франки е действала сама, защото на всяка цена е искала да види отново своя Леандър. Той сигурно скоро щеше да се появи, но как ли щеше да постъпи? Дали ще поиска освобождаването й, или ще се върне окончателно при жената, наречена от Рийд единствената му и голяма любов? През сватбената нощ Леандър я беше оставил, за да се срещне с тази жена. Тя явно притежаваше такава власт над него, че беше достатъчно само едно телефонно обаждане и той хукваше да я търси. Кой знае, може би Лий беше скрит някъде зад къщата… Нищо чудно самият той да е измислил отвличането, за да бъде заедно със своята Франки.

Лицето й беше обляно в сълзи, когато Франки се върна в хижата, мъкнейки след себе си завързания с ласо каубой, който я беше отвлякъл, французойката го дърпаше за ухото като провинил се ученик. Ясно личаха и следите от плесници по бузите на младежа.

— Тя ли е? — изкрещя Франки. — Нали каза, че я познаваш много добре? Тя ли е, или само ме залъгваш, защото искаш да й отмъстиш?

— Тя е, кълна се, тя е! Нейният мъж ме захвърли в калта, а той е милионер.

С израз на отвращение Франсоаз пусна ухото му и момчето полетя към стената.

— Каква глупачка бях, че пратих момче да върши мъжка работа! Я погледни тук! — И тя тикна в носа му смачкан вестник. — Две сестри-близначки. Едната се е омъжила за богаташ, а другата за… — Тя се обърна към Блеър, която с искрящи очи наблюдаваше сцената. — А другата за моя скъп и незабравим Леандър.

Блеър беше твърде уморена и гладна, а в сърцето й бушуваше такава буря, че не долови сарказма в гласа на жената.

— Изчезвай! — изфуча французойката и гневно изгледа младия бандит. — Остави ме да помисля как да поправя твоята глупост. Трябва да извлечем най-доброто от положението, в което сме изпаднали.

Сигурно щеше да побърза с размишленията, ако знаеше, че в този миг един мъж е залегнал по корем на върха на стръмната стена, вдигнал е пушката и се цели, а до него лежат още три пушки, готови за стрелба. Вторият мъж беше застанал на входа на скритата между скалите клисура и чакаше знак от другаря си залегнал зад скалата.