Тайна с цвят на праскова

Единайсета главаЛюбовна отвара

Европейски балетни трупи, африкански инструментални групи, китайски танцьори — все едно. Всяка година Дамският клуб избираше някоя неизвестна чуждестранна група и я спонсорираше за турне в Америка. В замяна му се отблагодаряваха с частен концерт. Той винаги бележеше кулминацията на летния социален сезон — с изключение на този. През този сезон всички говореха за юбилейното празненство — за ужас на Мойра Кинли, чийто ред беше да домакинства на концерта.

Дотогава оставаше едва седмица и Мойра разбираше срещу какво се изправя. Ала умът й сечеше. Беше комбинативна. И най-вече беше южнячка. Затова реши да подчертае разликата и да покани гостите по обяд, а не вечерта. Освен това успя да осигури Клеър Уейвърли за главен готвач. Всички искаха Клеър Уейвърли от съседния студентски град Баскъм. Храната й оказваше магическо въздействие. Хората я помнеха години наред и я сравняваха с всичко останало, което вкусват. Никой не би устоял на изкушението, дори Пакстън, която обикновено не се хранеше на публични събития и дори нямаше кавалер за концерта.

— Представи се на Клеър Уейвърли — каза майка й, докато я изпращаше до входа.

— Непременно — отвърна Пакстън и си погледна часовника.

Надяваше се да й остане време да се обади на Уила, за да я попита как се чувства. Предишната вечер беше напрегната. Сега времето също летеше. Успокои се, че все пак се бяха уговорили да се срещнат в неделя отново в старческия дом.

— Постарай се да оставиш добро впечатление — предупреди я София.

— Добре.

— Дай й това — подаде й майка й малка кутийка, увита в красива синя хартия, завързана с карирана панделка.

Пакстън я погледна любопитно.

— Какво има вътре?

— Подарък за Уейвърли — златна шнола с форма на цвете, защото специалитетите й съдържат ядивни цветя. Написала съм и мило послание.

Не беше подарък, а подкуп, ала Пакстън не изрази гласно мислите си.

— Изгаряш от желание да я наемеш за юбилейното си парти, нали?

— Остават само осем месеца! — угрижено възкликна София.

Пакстън отвори вратата.

— Довиждане, мамо.

— Да, довиждане — каза Колин, появил се изневиделица.

И се измъкна през вратата.

— Колин! Къде отиваш? — извика София.

— Да общувам с природата — извика й той в отговор.

Пакстън излезе, а София я скастри:

— Каишката на обувката ти е изкривена. Нагласи я!

Пакстън настигна Колин, запътил се към черния мерцедес на баща им.

— Лесно ти се размина — констатира тя. — На мен ми отне десет минути само да стигна до вратата.

— Номерът е да избягваш контакта с очи, за да не ги превъзбуждаш.

Тя се усмихна неволно.

— В добро настроение си.

— Да. — Изгледа я замислено той. — За разлика от теб. Кога за последно си била в добро настроение, Пакс? Смяташ, че ми е все едно, но не си права. Нищо няма да се промени, докато не се измъкнеш от тази къща. Открий къде се чувстваш щастлива. Очевидно не е тук.

Не, не беше тук. Ала не беше сигурна къде да търси.

— Наистина ли ще общуваш с природата?

— Всъщност имам среща с Уила. Затова тръгвам — кимна той, сочейки някъде зад гърба й. — И твоят кавалер те очаква.

— Нямам кавалер. Благодаря, че ми напомни.

— Кажи му го — целуна я той по бузата и влезе в мерцедеса.

Пакстън се обърна и видя, че Себастиан е паркирал колата си пред нейната на завоя на павираната алея. Стоеше облегнат на автомобила, пъхнал ръце в джобовете.

Проследи я с поглед как приближава — нито усмихнат, нито намръщен. Ала категорично предпазлив.

— Казах ти, че не е необходимо да идваш — застана тя пред него.

— А аз ти казах, че за теб съм готов на всичко — отвори й той вратата. — Тръгваме ли?

Не можеше да отрече, че изпитва облекчение. Не изгаряше от желание да е сама.

— Благодаря, Себастиан.

Не разговаряха много по пътя. Не обсъдиха какви неотложни задачи са им попречили да се срещнат и дори да се чуят по телефона цяла седмица. Той й каза, че изглежда прекрасно в розово. Тя го похвали колко излъскана до блясък е колата му. И толкоз. Запита се дали някога между тях отново ще е същото. И тъжният отговор бе „сигурно не“, защото и сега тя чувстваше, че няма как да е толкова близо до него и да не усеща това привличане, това желание, което несъмнено не беше само приятелско. Както винаги. Но го беше показала и връщане назад нямаше.

Спряха пред Сауъруд Котидж, къщата на Мойра във федерален стил, и пиколото пое колата на Себастиан. Изкачиха стъпалата и щом застанаха пред вратата, той най-сетне попита:

— За кого е подаръкът? За Мойра?

— Не. Майка ми иска да подкупи кулинарката, за да организира юбилейното й празненство. По някое време ще се наложи да се измъкна и да й го връча, инак лошо ми се пише.

Когато влязоха вътре, прислужничката ги упъти към задната част на къщата, където членовете на клуба и гостите им се разхождаха и разговаряха по просторната морава. В този жарък ден Мойра бе разпънала сенник от небесносиня тъкан над масите и сцената. Огромните вентилатори се въртяха и по материята пробягваха красиви вълни. Всичко това и Клеър Уейвърли в добавка гарантираше, че хората ще обсъждат приема дни наред. Мойра наистина се бе постарала.

Докато вървяха към сенника, Пакстън забеляза, че доста жени носят подаръци. Клетата Линдзи Тийгър се опитваше да балансира кутията с панделка с една ръка, а в другата стискаше чаша вино. Очевидно не само майка й искаше да се домогне до кулинарния талант на Клеър Уейвърли за следващото си парти.

Мойра ги поздрави първа. Изглеждаше щастлива и горда от себе си. Разбираше добре какво точно попадение е нанесла.

— Добре дошли! — възкликна тя и ги прегърна леко.

— Изумително е, Мойра — каза Пакстън. — Поздравления!

— Твоето одобрение означава много за мен — отвърна Мойра. — И не мисли, че искам да засенча галавечерята ти. Сигурна съм, че и тя ще е приятна.

Посочи подаръка в ръцете на Пакстън.

— Нека позная? За Клеър Уейвърли?

Пакстън сви рамене.

— Мама настоя.

— Ще ти кажа същото, което обясних и на всички други. Кухнята е забранена територия. Не допускаме никого вътре. Не искам да разсейват Клеър. Съжалявам! Ала се насладете на виното и ордьоврите. Пожелавам ви приятно прекарване.

Щом Мойра отлетя към другите гости, Себастиан се приведе и каза:

— Жени като нея трябва да носят табелки „Опасно“.

Пакстън се усмихна и двамата влязоха под сенника, за да открият своята маса. Почти веднага ги спря сервитьор в началото на двайсетте, красив и с плътни устни. Недвусмислено похотливо впи очи в Себастиан и му предложи вино. Себастиан му благодари и взе чаша и за Пакстън. Подаде й я и я поведе, прегърнал я здраво през кръста, очевидно смутен.

През следващия половин час поговориха с този-онзи и в крайна сметка се оказаха в компанията на Стейси Хърбст и Онър Редфорд. На Пакстън й омръзна да стиска подаръка за кулинарката. Биеше на очи с него, понеже всички останали се бяха отказали и или бяха напъхнали кутийките в чантите си, или ги бяха оставили по масите. Тя се извини и тръгна да остави и своята върху масата.

Не се забави много. По обратния път наблюдаваше с възторг Себастиан. Край него всички изглеждаха нескопосани. Костюмът му беше в опушено сиво, ризата — снежнобяла, а вратовръзката — синя. И трите — без нито една гънка. Движеше се така, сякаш дрехите му не оказват никакво съпротивление.

Пакстън не беше единствената, която го наблюдаваше. Симпатичният млад сервитьор се върна, този път с поднос ордьоври. Протегна ги към Себастиан, който поклати глава, загърби го и отпи глътка вино. След кратък размисъл сервитьорът предложи ордьоври и на останалите.

Пакстън приближи до групата, в която беше Себастиан, и чу как една от жените му казва:

— Изглежда мил. Струва ми се, че проявява интерес към теб.

— Скъпа! — възкликна Себастиан, щом забеляза Пакстън. — Преди да ни прекъснат, разговаряхме за теб и за Блу Ридж Мадам. Облакът на скелета очевидно се е разнесъл.

Точно както беше предвидил.

— Да — отвърна ведро Пакстън. Прекалено ведро. — Трепери, Тъкър Девлин! — вдигна тя чашата си като за наздравица, но я наклони леко и виното плисна върху сакото на Себастиан. Обзе я странно усещане. Готова бе да се закълне, че някой беше бутнал чашата. Но нали щеше да го види? — О, Себастиан, съжалявам!

— Няма нищо. И без това е твърде горещо за сако.

— Да не би да си прекалила с алкохола? — осведоми се Стейси.

Пакстън я изгледа намръщено.

— Не. Това беше първата ми чаша.

Сервитьорът забърза към тях, но Себастиан вдигна ръка и поклати раздразнено глава да го спре. Подаде чашата си на Пакстън, свали сакото и го изтръска.

— Пралеля ми разказваше за него — каза той, преметна сакото си върху лакътя и си взе чашата. — За Тъкър Девлин. Омагьосал целия град. Помниш ли онази картина в спалнята ми, която наследих от нея — картината с птицата, кацнала върху купа с малини? — попита той Пакстън и събеседничките им се спогледаха дискретно. Вече всички знаеха, че е била в спалнята му. Пакстън се запита дали го е споменал преднамерено. — Разказа ми как Тъкър Девлин веднъж й дошъл на гости — ухажвал момичетата, за да ги държи подвластни на чара си. Описа ми как докато разговаряли, протегнал ръка, бръкнал в картината и извадил шепа малини. Изял ги пред очите й. Ръката му кървяла, сякаш птицата го е клъвнала. Не съм чувал по-странна история. Пралеля ми не беше с развинтено въображение. Но и досега, щом погледна картината, се питам дали човката е поаленяла от кръв или от малинов сироп.

— Чакай малко! И моята баба разказваше за магьосник — прекъсна го Онър. — Търговец, пристигнал тук, когато била девойка. Казваше, че крадял сърца. Всеки път повтаряше: „Ако някой мъж те докосне и изгори кожата ти като с нажежено желязо, значи е дяволът. Плюй си на петите“.

Това отприщи цял водопад от полузабравени истории, които бабите бяха разказвали на внучките си за магьосника, главно за да ги предупредят. Баба Осгуд явно не преувеличаваше колко магнетична личност е бил Тъкър Девлин. И досега го споменаваха със страхопочитание, макар да се бе превърнал по-скоро в легендарен герой.

Той продължаваше да живее в историите, изплували от небитието, както скелетът му беше изскочил на бял свят. Човек като него обаче не заслужаваше да си го спомнят. Защо не си бе останал погребан? Нищо добро нямаше да излезе от това.

Удивени възклицания се надигнаха сред множеството и Пакстън се озърна. Черно-жълта птица бе влетяла под сенника и кръжеше над хората, които снишаваха глави. Няколко минути птицата се щураше в кръг и се блъскаше в сенника, докато най-сетне отлетя на свобода.

И когато изчезна, всички бяха забравили за какво са говорили.

Най-после Мойра покани гостите си да седнат. Произнесе кратко слово в своя чест и едва не пропусна да представи групата, която клубът бе спонсорирал тази година — квартет украински цигулари. Сервираха обяда — красива храна, украсена с ядивни рози, ухаеща на лавандула, мента и съблазън. Хората притваряха очи при всяка хапка и из въздуха се понесе сладко и прохладно ухание. Квартетът засвири пленителна музика, странна и екзотична. Атмосферата натежа от копнеж и всички го доловиха. Потънаха в мисли по отшумели страсти и пропуснати възможности. За разлика от повечето подобни приеми, сега никой не искаше да си тръгва. Обядът се проточи часове наред. Квартетът изсвири два пъти репертоара си. Когато разчистиха масите за десерта, музикантите обявиха, че трябва да потеглят за следващия концерт от турнето. Всички се запротягаха, сякаш след дълбок сън. Мойра, застанала права отстрани, изглеждаше много самодоволна.

Пакстън се обърна към Себастиан, който се взираше замислено в чашата си с вино.

— Щом десертът е готов, значи кулинарката ще си тръгне всеки момент. Няма да успея да й връча подаръка от мама. Като всички останали всъщност.

Някой я заговори от срещуположния край на масата и тя погледна натам. Когато се обърна, Себастиан беше изчезнал.

Озърна се и го видя да разговаря с младия сервитьор, който флиртуваше с него. Тя сведе поглед със свито сърце.

След няколко секунди Себастиан застана зад нея, приведе се и й прошепна:

— Намерих начин да влезеш в кухнята. Ела с мен. Пакстън грабна безмълвно дамската си чанта и подаръка и го последва. Мнозина се бяха изправили да се поразтъпчат и те успяха да се вмъкнат незабелязано в къщата.

Красивият сервитьор ги очакваше.

— Следвайте ме — намигна им усмихнато той. Пакстън погледна Себастиан. Беше го направил заради нея.

— Върви! — каза й той. — Аз ще те чакам в дневната. Сервитьорът — Бъстър — се оказа и сладък, и дързък.

Посещаваше кулинарно училище в Баскъм. Преведе я покрай човека пред кухненската врата — нещо като страж, който Мойра — като вещица от детска приказка — беше поставила, за да запази Клеър Уейвърли само за себе си.

Пакстън бе толкова изненадана и трогната от постъпката на Себастиан, че още щом пристъпи в кухнята, плановете й се промениха из основи. Идеята я осени толкова ненадейно, че не й остана време да я обмисли. Реши просто да го направи. Остави подаръка на рафт до вратата и тръгна напред. Имаше само една възможност и нямаше да я пропилее. Желанието й може би щеше да се сбъдне.

Две жени стояха до работния плот от неръждаема стомана, осеян с цветя, сякаш ярки конфети се бяха разпилели безразборно по него. Жените изглеждаха удивително спокойни и неподвижни като снежна пелена. Пакстън пристъпи неловко към тях.

Богатите дами не отлепят уши от земята, вслушани в тропота на новото, на нещо, което да ги направи по-щастливи, по-млади, по-самоуверени. Разчуе ли се за дерматолог с чудодеен крем, графикът му се запълва за месеци напред. Обявят ли някой треньор за най-добрия, всички се струпват във фитнес клуба му. Същото важеше и за Клеър Уейвърли — красива, загадъчна кулинарка, способна според мълвата да предизвика ревност у съперничките ти, да подобри любовния ти живот, да освежи сетивата ти. И всичко това благодарение на храната, която приготвя. Специалитетът й бяха ядивните цветя. Щом плъзна слух, че предлага нещо различно от другите, всички й налетяха като мухи на мед. Ала беше изключително трудно да се домогнеш до нея.

— Клеър Уейвърли?

— Да? — извърна се едната жена към Пакстън.

Малко над четирийсет, с красива прическа и сдържано, будно лице.

— Казвам се Пакстън Осгуд.

— Привет! — каза Клеър и прегърна през рамо младата жена до себе си. — Това е племенничката ми Бей.

— Приятно ми е — поздрави Пакстън.

Бей се усмихна. Семейната прилика определено личеше. В тъмните коси, в изваяните черти. Очите на Клеър обаче бяха остри и тъмни, а тези на Бей — светлосини. Изглеждаше на около петнайсет — слабовата, стеснителна и неизразимо обаятелна. Плетени гривнички покриваха ръката й чак до лакътя, а на тениската й пишеше: „Ако ме попитате, ще ви кажа“. От задния джоб на джинсите й стърчеше овехтяло издание с меки корици на „Ромео и Жулиета“.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Пакстън.

— Не ни безпокоите. Свършихме си работата. Десертът е готов — посочи Клеър големите подноси с купички, очакващи да ги сервират на гостите.

— Лимонов крем с лешников крокант, теменуга, лавандула и върбинка.

— Звучи чудесно.

— Бей, отнеси, ако обичаш, тази кутия в колата. Щом момичето излезе, Клеър каза:

— Имате въпрос.

Пакстън разбра, че не й се случва за пръв път. Свикнала е влюбени да искат нещо от нея — лек, отвара, надежда. Четеше се в очите й. Беше го виждала и преди. Копнежът. Отчаянието. Знаеше какво ще я помоли Пакстън, преди да е чула и дума.

Пакстън се озърна да провери, че са сами.

— Наистина ли съумяваш да накараш хората да се почувстват другояче благодарение на храната и напитките, които им поднасяш?

— Мога да променям настроението им. Не мога да променям хората. Не съществува такава магия. Кого искаш да промениш?

Въпросът я отрезви. Не искаше Себастиан да се промени. Любовта не беше лошо чувство. Не можеше, не биваше да го променя. Осъзна, че е предприела отчаян опит да постигне своето. „Открий къде е щастието ти“, казал й беше Колин. Това не й носеше щастие, защо упорстваше тогава? Разбра, че е време да се откаже.

— Никого, предполагам — отговори.

Клеър й се усмихна съчувствено.

— Така е най-добре. Колкото повече се борим, толкова по-зле става. Споделям личен опит.

Пакстън излезе от кухнята леко замаяна. Но не се чувстваше сломена. Влезе в дневната, където я чакаше Себастиан.

Въпреки деликатните черти и стройната фигура, стига да поискаше, той излъчваше неотразимо достолепие — надменен и недосегаем. Сега изглеждаше така, седнал върху кожения диван, вперил очи през прозореца. Обърна се, чул я да приближава.

Изгледа я изненадано.

— Не си дала подаръка?

Пакстън сведе очи към кутията в ръцете си.

— Не. Искам да се прибера вкъщи.

Той се изправи. Вдигна сакото си от облегалката на дивана и тръгна мълчаливо към нея. Излязоха и Себастиан подаде билета си на пиколото. Вдясно украинските музиканти се качваха в голям бял ван. Без да се замисля, Пакстън отиде при тях и им подаде подаръка на София с думите:

— Благодаря ви. Свирихте прекрасно.

Те се усмихнаха. Не разбираха тези странни южнячки.

Когато се върна, пиколото вече беше докарало аудито на Себастиан. Той й помогна да влезе и седна зад волана.

Преди да включи двигателя, Пакстън каза:

— Без малко да помоля Клеър Уейвърли за любовна отвара.

Той се облегна бавно назад и я погледна.

— Без малко?

— Не искам да си нещо, което не си. Чудесен си такъв, какъвто си. А чувствата ми са неуместни, но не са погрешни. Не мисля, че бих ги променила, дори да можех.

Той въздъхна, приведе се и опря чело в нейното. Затвори очи. Явно също разбираше колко безнадеждно е положението. След миг се отдръпна и я погледна. Очите му обходиха лицето й и после бавно, почти недоловимо той се наведе към устните й. Въображението ли я подвеждаше? Сигурно горещото й желание рисуваше миражи.

— Не го прави — каза му тя, когато устните му почти досегнаха нейните и усети лекия им аромат на вино. — Не ме съжалявай.

Очите му се стрелнаха объркано към нейните.

— Защо мислиш, че те съжалявам?

— Знам, че не искаш да го обсъждаш. Знам, че предпочиташ да забулваш сексуалността си в загадъчност. Но аз те видях, помниш ли? През последната година в гимназията. Беше с група момчета в ашвилския търговски център. Единият те целуна и ти погледна право към мен.

Той се облегна стъписано назад. Веднага я жегна желание да почувства отново близостта му, толкова силно, че й се прииска да се сгуши на кълбо, за да запази последните частици от топлината му.

— Никога няма да те помоля да бъдеш нещо, което не си. Никога. Знам, че не можеш да изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб. Проблемът съм аз. Аз трябва да го преодолея. Не ти.

Той пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Бях забравил за това — каза.

След миг неудобно мълчание Себастиан запали двигателя и потегли. Стигна кръстовище и спря, а Пакстън разпозна колата вляво от тях. Вътре седеше Колин. До него беше Уила. Колин натисна клаксона и й помаха.

Ако не обичаше толкова силно брат си, сигурно би му завидяла.

Той очевидно бе прекарал деня си далеч по-приятно от нея.