Тайна с цвят на праскова

Четвърта главаСписък с желания

Колин седеше в кафенето в дъното на „Спортни стоки Натура“, поклащаше чашата с капучино и се взираше към преминаващите коли през широката витрина на магазина. Понеже шосето отвеждаше право до входа на националния парк „Катаракт форест“, потокът от автомобили не секваше. Тази част от града излъчваше съвсем различна атмосфера — трескава и малко натруфена. Отдавна не беше идвал тук, но почти нищо не изглеждаше променено — включително фактът, че местните рядко посещаваха Нешънъл Стрийт, защото я смятаха за прекалено туристическа. Дългите редици тухлени сгради бяха стари, но магазините, помещаващи се в тях, бяха модерни и нови, повечето собственост на преселници.

Колкото и да му беше неприятно да го признае, все още се чувстваше свързан с това място, дори само заради спомените. Деловите му ангажименти го отвеждаха в различни краища на света. Ландшафтната архитектура не се стремеше да хомогенизира градовете, а да черпи от културното им наследство, и Колин беше сред най-добрите архитекти на открити пространства в бранша. Да се запознава с нови традиции, да посещава непознати страни, да не се задържа твърде дълго на едно място — точно това искаше да прави. Ала върнеше ли се у дома — обикновено подтикнат от чувство за вина, разпалено от майка му, или в този случай — от зова за помощ на сестра му, която никога не молеше за помощ, го обземаше странно усещане, сякаш краката му изведнъж натежаваха. Все едно потъваше обратно в кореновата система на града. Но той не искаше отново да стане онзи Колин, посаден тук и подкастрен в размер и форма, съобразени с очакванията на околните.

Чу камбанката над вратата и се обърна.

Уила Джаксън влезе в магазина. Носеше джинси, черни каубойски ботуши и черна блуза без ръкави, разголваща раменете й. Медено кестенявата й коса падаше на бухнали вълни. В гимназията беше много по-дълга и тя винаги я прибираше в хлабава плитка. Всъщност не знаеше дали винаги я бе сплитала, но така си я спомняше от последния път, когато я видя да излиза от училище.

Сега косата й се спускаше точно до крайчеца на ушите и тя я сресваше на една страна, прихваната над челото с искряща шнола. Харесваше му, защото изглеждаше предизвикателно и съответстваше на представата му за нея. Не искаше да приеме, че е сгрешил. Не би могъл да сгреши чак толкова. Защото ако беше сгрешил за Уила — своята муза — вероятно бе объркал и собствените си решения.

Момичето, което му бе сервирало капучиното, се извини и се отправи към Уила. Чу я да казва:

— Един човек те чака.

— Кой? — попита Уила.

— Не знам. Дойде преди час и попита за теб. Казах му, че ще пристигнеш скоро, и той седна в кафенето. Капучино с едно пакетче нерафинирана захар — додаде тя по-тихо, повтаряйки поръчката му като поверителна информация, като някаква тайна, която разкрива за него.

Уила се обърна и понечи да тръгне към кафенето, но го видя и спря. Извърна се бързо на другата страна и той се усмихна.

— Какво? — попита тъмнокосото момиче. — Кой е?

— Колин Осгуд — отговори Уила.

— Роднина на Пакстън.

— Брат й.

— И него ли мразиш?

— Престани. Не ги мразя — промърмори Уила, обърна се отново и закрачи към него. Спря до масата и му се усмихна любезно. — Виждам, че си се прибрал жив у дома.

— Да. И искам да се извиня за снощи. Отдавна не ме е оборвала такава умора.

Той потърка очи с една ръка. Чувстваше се като призрак на предишното си „аз“, сякаш ако някой се протегне, ще напипа само въздух.

— Бих могъл да спя дни наред.

— Какво тогава правиш тук?

— Временна спирка по пътя.

Колин вдигна затворената с капачка чаша, пълна с капучино — много добро впрочем.

— Потегляш ли вече?

Идеята очевидно я бе разведрила.

— Не. Ще остана около месец. Следобед ще пътувам до Ашвил.

Уила запристъпва назад.

— Не искам да те задържам…

— Не ме задържаш — посочи той стола от другата страна на масата и тя го изгледа втренчено с прекрасните си светлосиви очи. После дръпна стола и седна. — Това значи е твоят магазин?

— Да — отвърна му предпазливо, сякаш й бе задавал подвеждащ въпрос. — Както споменах снощи. И благодарение на което си ме открил тази сутрин.

Той отклони очи от нея и се озърна наоколо. Беше забелязал още два магазина за спортни стоки на Нешънъл Стрийт, но Уила явно се открояваше по свой начин, специализирайки се в природосъобразно облекло и екипировка, а кафенето изпълваше цялото помещение с аромат на печено кафе — остър и тъмен. — Сигурно излизаш често в планината.

— Не. За последен път бях в „Катаракт“ на излет в трети клас. Натрових се с бръшлян.

— Тогава сигурно обичаш кафе.

— Не повече от нормалното — кимна Уила към момичето. — Това е територия на приятелката ми Рейчъл.

Той се обърка.

— Защо тогава си отворила магазин за спортни стоки с кафене?

Тя сви рамене.

— Преди няколко години се натъкнах на човека, който продаваше мястото, а аз си търсех занимание.

— И се спри на това?

— Да.

Той се приведе напред и се облакъти на масата. Защо го измъчваше такава тревога? Когато я позна вчера на Джаксън Хил, седнала върху джипа си, го заля вълна от неподправено щастие, все едно виждаше наставник.

Пред очите му стоеше Уила Джаксън — извършител на толкова епични лудории, че в редките случаи, когато се срещаше с бившите си съученици, те бяха първото, което се сещаха да обсъдят. Планирането, методичността и времето, което тя им отделяше, будеха възторг — като последния й замисъл, когато задейства пожарната аларма и после, щом всички ученици излязоха навън, спусна огромен плакат от покрива на училището с надпис: „Уила Джаксън е Жокера на гимназията“.

— Наблюдавах те онзи ден, когато полицаите те отведоха. Не изглеждаше никак притеснена. По-скоро облекчена. Сякаш най-сетне е настъпил краят на преструвките. Реших, че ще напуснеш града и никога няма да се обърнеш назад.

Тя го изгледа раздразнено. И с право. Трябваше да млъкне. Не беше негова работа.

Не, още нещо напираше да се излее:

— Заради теб реших да следвам собствения си път, вместо да се върна тук и да правя, каквото другите искат от мен.

При тези думи тя вдигна вежди.

— Никой не предполагаше, че си способна да сътвориш подобни поразии, и ти им показа да не те подценяват. Щом Уила може да прояви такава смелост, рекох си, значи и аз мога. Длъжник съм ти. Длъжник съм на Жокера.

Тя поклати глава.

— Тази смелост, както я наричаш, ми навлече обвинение в дребно хулиганство. Едва не ме изключиха от гимназията и ми забраниха да присъствам на връчването на дипломите. Уволниха татко заради мен, защото откраднах ключовете и компютърните му пароли, за да осъществя кроежите си. Не ме възвеличавай, Колин. Радвам се, че си открил своя път, и съм щастлива, че някак си съм ти помогнала. Ала и аз открих своя път, макар той да не оправдава очакванията ти.

Мислеше, че са уволнили баща й? Колин знаеше със сигурност, че той напусна по своя воля. Беше там, когато се случи. Защо не беше й казал?

Уила се възползва от мълчанието и стана.

— Трябва да се залавям за работа — обяви тя. — Благодаря, че ми донесе поканата снощи.

— Наистина ли няма да дойдеш? — попита той и също стана.

— Да. И преди да полюбопитстваш отново — не замислям никаква грандиозна лудория.

— Лошо. Някой трябва да поразтърси тази групичка.

Тя отбягна очите му и се отдалечи.

— Е, този някой няма да съм аз.

Колин я проследи с поглед. Около нея се носеше аромат на нещо свежо и сладко — на лимони навярно.

— Искаш ли да излезем някой ден? — изплъзна се от устата му, защото усети, че ще съжалява, ако не го изрече.

Тя спря рязко. Момичето зад бара на кафенето вдигна глава и се усмихна.

— Не го намирам за добра идея — тихо отвърна Уила.

— Попитах те искаш ли, а не дали идеята е добра.

— Смяташ, че са две различни неща?

— В твоя случай, Уила, несъмнено са две различни неща.

Той отпи от капучиното, без да отлепя очи от нея.

— Ще останеш тук само месец. Лекомислено е, дори абсолютно нелепо да си въобразяваш, че за толкова кратко време ще ме убедиш по колко погрешен път съм поела.

Имаше добра интуиция. Веднага схвана замисъла му.

— Предизвикателство ли ми отправяш?

— Не.

Той тръгна усмихнато към вратата.

— Ще се видим, Уила.

— Не и ако аз те видя първа, Колин.

О, да, това определено беше предизвикателство.

Ха! Добрата стара Уила все пак се криеше някъде там…

— Къде беше снощи? Мама изпадна в истерия — каза Пакстън, когато Колин се прибра у дома същата вечер.

Тя се връщаше от работа в благотворителния фонд на семейство Осгуд, за чиито начинания отговаряше. С Колин свиха в алеята по едно и също време — отколешен синхрон, близнашка способност, която понякога й липсваше.

— Съжалявам — каза той и я прегърна през рамо, докато вървяха към къщата. — Не исках да ви тревожа. Заспах на едно канапе.

— Едно канапе? Колко завоалирано! — констатира сестра му.

Тръгнаха към кухнята. Икономката Нола приготвяше вечерята. От години тя беше постоянна величина в Хикъри Котидж. Семейството й работеше за Осгудови от поколения. Нола държеше стриктно на добрите обноски и уважението и Пакстън и Колин никога не я разочароваха. В замяна тя тайно им отпускаше лакомства. Колин спря и затършува из хладилника. Нола изцъка недоволно с език, подаде му едно от рулцата, които тъкмо изваждаше от фурната, и ги изпъди от кухнята.

Колин последва сестра си във вътрешния двор. Тя спря и се обърна към него.

— Изплюй камъчето. Върху чие канапе заспа?

Той отхапа от рулцето и й се усмихна. Обикновено Пакстън му се усмихваше в отговор. Но не и сега.

В антрето вчера бе видял сестра си за пръв път от почти цяла година, когато му беше гостувала в Ню Йорк за седмица, през която отпразнуваха трийсетия си рожден ден. Тогава му разказваше развълнувано как най-сетне ще се изнесе от Хикъри Котидж. Плановете й обаче се провалиха — вмешателството на майка му личеше дори от птичи поглед — и разликата между онази Пакстън в Ню Йорк и тази пред очите му беше поразителна. Неудовлетворението струеше от нея на горещи вълни. Изглеждаше красива и както винаги хладнокръвна, но се бе задържала твърде дълго в къщата на родителите им, понесла върху плещите си абсолютно всичко, което се изискваше от един Осгуд. Отчасти по негова вина. Защото я остави да се справя сама. Разбираше какво очакват от него. Пакстън — също. Но тя се беше нагърбила с отредената й роля. Той пожела да постигне нещо лично свое, да докаже, че наистина може да съществува извън Уолс ъв Уотър. За Пакстън не съществуваше нищо отвъд Уолс ъв Уотър.

— Хайде — настоя тя. — Кажи ми! Моля те.

След малко той сви рамене и отвърна:

— Върху канапето на Уила Джаксън.

Пакстън го изгледа изненадано.

— Не знаех, че сте приятели с Уила.

— Не сме — каза той и довърши рулцето на две хапки. — Вчера я видях да изпуска нещо, но не успях да я догоня, та реших да й го занеса у тях. Не си давах сметка колко съм изморен. Мисля, че я смутих.

Пакстън се засмя. Рядко се случваше напоследък.

— Разкажи ми за Уила.

Той скръсти ръце и се облегна върху бетонната балюстрада.

Тя намести вечната чанта върху рамото си.

— Какво те интересува?

— Изглежда живее кротко.

— Да — наклони глава Пакстън. — Защо си изненадан? Семейството й винаги е живяло тихо.

— Но Уила беше Жокера!

— Е, и?

Пакстън недоумяваше. Той също.

— Просто смятах, че ще… изпъква повече.

— Пораснала е, Колин. Като всички нас.

Той потърка лице с опакото на дланта си.

— Защо не иска да дойде на празненството? Баба й е помогнала да основат Дамския клуб.

— Не знам. Изпратих й покана с лична бележка, че държа да отбележа заслугата на баба й. Тя ми отказа категорично.

— Не пожела ли да помогне при реставрирането?

Въпросът смути Пакстън.

— Не съм я канила.

— Не си я питала дали пази стари снимки или вестници? Дали не иска да види как върви обновяването на сградата?

— В архивите имаше достатъчно снимки. Честно казано, Колин, бях ангажирана със строителите и архитектите. Обикалях по антикварни търгове и разпродажби на мебели от онова време… С какво би могла да допринесе Уила?

Той сви рамене и се взря отвъд вътрешния двор. Очите му обходиха басейна, къщата до него и планинския пейзаж на хоризонта. Овалните била приличаха на деца, заиграли се под голямо зелено одеяло. Наистина нямаше друго такова място по света. Част от сърцето му все още беше някъде тук. Искаше му се да узнае къде точно, за да си го вземе.

— Просто си помислих, че би било добре.

— Достатъчно усилия положих — отсече тя. — Ти къде беше през цялото време? Координираше външния дизайн по телефона или по имейла. Дори не присъстваше лично.

— Не знаех, че искаш да съм тук.

Той замълча намръщено.

— Никой не е настоявал да се нагърбваш с целия проект, Пакс.

Остана изненадан, когато миналата година Пакстън му се обади с молба да се заеме с оформлението на градината, но сърце не му даде да й откаже. Тя искаше да посадят голямо дърво в двора и след дълго проучване Колин откри дъб, заплашен от съседен строеж. Присаждането на толкова старо и голямо дърво обаче изискваше внимателно обмисляне. Трябваше да планират всичко до най-малката подробност. Цяла година се чуваше ежеседмично с биолозите, които бяха наели. И си беше взел едномесечен отпуск да организира всичко преди грандиозното откриване на „Мадам“ — огромна жертва според него, понеже от повече от десетилетие не се бе задържал толкова дълго у дома.

Пакстън разпери ръце.

— Блу Ридж Мадам е първото нещо, което пристигащите в града виждат. Беше неприятна гледка. Трябваше или да съборим имението, или да го реставрираме. То е част от историята на града. Свърших добра работа, въпреки че не помолих Уила Джаксън за помощ.

— Успокой се, Пакс. Какво има?

Тя затвори очи и въздъхна.

— Нищо. Но винаги излиза, че не съм направила достатъчно.

— Достатъчно за кого? За мама и татко? Трябва да го преодолееш. Няма да се почувстваш щастлива, докато не заживееш свой живот.

— Семейството е важно, Колин. Ала не очаквам да го разбереш — понечи да се отдалечи тя. — Прикривай ме на вечерята довечера. Кажи на мама и татко, че се е наложило да свърша нещо в благотворителния център.

— Защо?

Пакстън се извърна рязко и каза:

— Не можеш ли просто да го направиш? Моля те за пръв път от десет години.

Права беше.

— Там ли отиваш наистина? — попита той, когато тя влезе обратно в кухнята.

— Не.

Пакстън потегли към къщата на Себастиан и паркира отпред. Колата му я нямаше. Спомни си, че в четвъртък той остава до късно в кабинета. Затова бе успял да я придружи до старческия дом сутринта. Вече изпитваше необходимост да го вижда два пъти дневно? Почуди се как е оцелявала, когато го е нямало в града. Обикновено не даваше израз на напрежението; смекчаваше го с бонбони от женско биле или се мъчеше да го преодолее, вглъбена в безкрайните си тайни списъци.

Спусна стъклата на автомобила и изключи двигателя. Почувства се по-добре дори само при вида на Шейд Трий Котидж. Пресегна се към издутата си чанта и извади малък бележник — един от дузината, които винаги разнасяше. Понякога използваше каквото й попадне подръка — салфетка или плик от писмо. Накрая всичко се озоваваше в чантата й. Повечето списъци й помагаха да не изпуска юздите, да раздробява живота си на обозрими части. Някои обаче съдържаха просто желания. Нямаше нищо по-приятно от това да запечаташ на хартия най-горещите си копнежи. Така придаваше форма на безплътното и го приближаваше с една крачка до действителността.

Разгърна празен лист и започна списък за Себастиан. Имаше много списъци за него. „Любимите неща на Себастиан“, „Ако със Себастиан заминем заедно на почивка, къде бихме могли да отидем?“…

Днес започна така:

— Често ли правиш така, когато ме няма? Седиш пред къщата и съставяш списъци?

Пакстън се сепна и вдигна поглед. Облегнал ръце върху капака на колата й, Себастиан надзърташе през прозореца. Слънчевите лъчи подчертаваха чистото му гладко лице и превръщаха очите му в сини кристали. Не го беше чула да приближава, но сега видя, че колата му е паркирана на алеята зад нейната.

Усмихна му се и бързо затвори бележника.

— Не. Просто те чаках.

Той отвори вратата на колата и й помогна да излезе.

— Твърде горещо е вътре. Косата ти е мокра. Положи хладна длан върху голия й врат. Усети как я побиват тръпки, надигащи се от най-съкровените й дълбини — кладенец от болезнени копнежи и безмълвни мечти. Колкото и да се стараеше, не успяваше нито да напълни този кладенец, нито да го зарови. В името на приятелството им обаче се мъчеше да не го показва.

— Ти никога не се потиш — усмихна се. — Човек ли си всъщност?

— Уважавам климатиците и гледам да не оставам дълго без тях. Ела вътре.

Тръгнаха към входа. Той отключи и й махна да влезе първа. Пусна ключовете върху масичката в антрето. Тя зърна отражението си в огледалото с позлатена рамка. Веднага остави чантата и с две ръце приглади косата си назад, подпъхвайки всички свободни кичури в кока, който беше оформила сутринта.

— Вечеряла ли си? — попита я той.

Тя отпусна ръце.

— Не.

— Ще ми правиш компания тогава. Ще изпека сьомга. Радвам се, че първо се отбих у дома.

— Първо?

— Понякога ходя в ресторанта на магистралата.

— В „Хепи Дейс Дайнър“? — удиви се тя.

Мястото не му прилягаше никак. Навремето беше семеен ресторант, а сега — западнала закусвалня, кретаща някак благодарение на по-възрастната клиентела, която помнеше по-добрите му дни.

Реакцията й го развесели.

— Дори да не ти се вярва, пазя мили спомени от него. Сестрата на баба ме водеше там, когато бях малък — разхлаби вратовръзката си той. — Е, как мина денят ти?

— Все същото. Докато не се прибрах у дома вечерта.

Пакстън се поколеба.

— Мисля, че брат ми се интересува от Уила Джаксън.

Той вдигна вежди.

— А ти не одобряваш?

Вратовръзката му изсвистя, докато я сваляше. Може би защото и без това се чувстваше напрегната, звукът й прозвуча прелъстително. Кожата й настръхна.

— Не, напротив. Ще я обичам до края на дните си, ако го накара да остане.

— Какъв е проблемът тогава?

Тя се подвоуми, все още разтревожена от разговора с Колин.

— Каза ми, че е трябвало да я поканя да участва във възстановяването на Блу Ридж Мадам.

— А ти защо не я покани?

— Не се сетих. Трябваше ли?

Той сви рамене.

— Добре би било.

— Така каза и Колин. Не съм я изолирала нарочно.

— Знам. Просто държиш да контролираш всичко — усмихна се той и я погали с длан по лицето. — За някои неща понякога си струва да помолиш, скъпа.

— Лесно ти е да го кажеш — отрони жално тя.

— Не, напротив — отвърна той. — Ще се преоблека. Не си разглеждала горе, откакто ремонтирах спалнята, нали?

— Не.

— Ела тогава.

Тя знаеше разположението на всички стаи — гостната, помещението със скъпото гимнастическо оборудване, празната стая, която Себастиан обмисляше да превърне в кабинет, и главната спалня. Миналия месец бе споменал, че я пребоядисва, но Пакстън не беше подготвена за драстичната промяна. Сивите стени проблясваха с металически оттенъци и всички мебели бяха лакирани в черно. След като се нанесе, Себастиан се зае да преобрази долния етаж и да се отърве от средновековния декор, наследен от предишния собственик. Беше й приятно да наблюдава как къщата придобива нов облик, в който личи почерка на Себастиан. Обстановката горе обаче не оправда очакванията й — мрачна, унила, аскетична и мъжествена.

Понечи да излезе, докато Себастиан се преоблича, но той й каза да остане и се оттегли в гардеробната.

— Защо избра толкова голяма къща, след като живееш сам? — викна му тя, крачейки из спалнята.

Леглото му беше огромно. Имаше място за двама; само дето той не изглеждаше склонен да отправя покани въпреки живия интерес — и от жени, и от мъже.

— Всички се нуждаем от простор. За да вместим добрите неща, които ни очакват.

— Уха, Себастиан! Колко философско!

Чу го как се смее.

Мина край леглото и прокара пръсти по черната копринена покривка. Вгледа се в картината над бюрото му. За пръв път я виждаше. Беше поомачкана и потъмняла, очевидно стара. Приличаше на творба, чието място е в етнографски музей — червена купа, пълна с узрели червени малини. На ръба на купата беше кацнала черно-жълта птичка. Очите й светеха гневно, все едно предизвикваха някого да открадне малина. Върхът на клюна й беше почервенял от малиновия сок. Или от кръв. Картината будеше някакво безпокойство.

— Беше на сестрата на баба ми — каза Себастиан.

Усети как гърдите му досягат ръката й, когато спря зад нея.

— Обичаше я. Висеше в дневната й, до печката на дърва. Това е единственото ми наследство. Не бях я разопаковал от години.

— Защо я окачи чак сега? — попита тя, впила очи в картината.

— Не бях сигурен дали ще остана.

— В тази къща?

— Не. В Уолс ъв Уотър. Не знаех как ще ми се отрази.

Той замълча.

— Но съмненията ми се разсеяха.

Косата й настръхна, сякаш беше избягнала на косъм гибелна катастрофа. Не знаеше, че едва не го е изгубила. Какво му имаше на това място, та всички искаха да избягат оттук? Толкова ли са нетърпими домът, историята, семейството? Ако изключим, че лазят по нервите. Все още с гръб към него, Пакстън каза:

— Тази вечер споменаваш за втори път сестрата на баба си. Не съм те чувала да говориш за нея преди.

— Тя беше единственият ми роднина, който ме обичаше безусловно. Ала почина, когато бях на десет.

Себастиан не говореше често за семейството си, но от малкото, което й беше разказвал, Пакстън знаеше, че баща му непрестанно ги ругаел и че има много по-голям брат, който отседнал в Западна Вирджиния.

Живеели в каравана в най-отдалечената западна част на града. Може би наистина трябва да избягаш от някои неща. Разбираше Себастиан. Но не разбираше брат си. Обърна се и за да смени темата, попита усмихнато:

— Вечеря?

Едва сега осъзна колко близо до нея е застанал.

— Освен ако не ти се прави нещо друго тук — каза той.

Не искаше да се впуска в това. Не биваше.

— Намекваш, че няма да е зле да потренирам с уредите ти? — пошегува се тя.

Той сведе очи.

— За нищо на света, скъпа. Харесвам те такава, каквато си.