Тайна с цвят на праскова

Четиринайсета главаИзгубен и намерен

Същата неделя малко след пладне Пакстън и Уила се срещнаха на паркинга пред старческия дом и влязоха заедно в стаята на баба Осгуд. Уила изглеждаше замислена, но ведра, сякаш заредена с предпазлив оптимизъм. Пакстън се почуди дали настроението й има нещо общо с отсъствието на брат й снощи. Прииска й се да я попита, но реши, че такива неща се споделят само с приятели.

— Как ти се отрази всичко, което баба Осгуд ни разказа в петък? — каза тя. — Не исках да те питам вчера пред Себастиан и Колин.

— Добре. А на теб?

Уила я погледна, присвила загрижено вежди.

— И на мен — излъга Пакстън. — Ала се притеснявам малко какво ли ще научим днес?

— Е, по-зле няма накъде, значи ще е по-добре, нали?

— Да — отвърна колебливо Пакстън, но наистина й се искаше да повярва. Време беше щастието да й се усмихне.

Носеше на баба Осгуд кутия с шоколадови бонбони, въпреки че майка й бе забранила. Омръзнала й беше ролята на буфер между Агата и снаха й, които се счепкваха като змия и мангуста. Битката си беше тяхна, не нейна. Имаше си достатъчно грижи.

Подаде бонбоните на баба си и се настани на канапето до нея. Приседна предпазливо, да не би Агата, която тежеше колкото обжарена хартия, да се разлети във въздуха. Уила седна на стола срещу тях.

Агата погали кутията с шоколадови бонбони в скута си. Първите й думи бяха:

— Ако полицията нарочи Джорджи, искам да им разкажете какво ви обясних.

— Не мисля, че са я набелязали — каза Уила. — Уди Олсън не ми се е обаждал повече. А на теб? — обърна се тя към Пакстън.

— Не.

— Не ме интересува какво мислиш — сряза я Агата. — Ако се стигне дотам, обещайте ми да им разкажете!

— Спокойно, бабо. Обещаваме.

— Добре… — потупа пак бонбониерата Агата.

— Празненството е този петък — каза Пакстън. — Искам да дойдеш.

— Пфу! Глупави момичета!

— С Уила забелязахме, че сте основали клуба горе-долу по същото време, когато Тъкър е изчезнал. Съвпадение ли е?

— Не, не е. Съвпадения не съществуват. В нощта, когато го погребахме, обещах на Джорджи винаги да съм до нея. Тя беше уплашена. Беше бременна. А аз — решена да й помогна на всяка цена. На другия ден събрах четирите ни най-добри приятелки и им казах, че Джорджи се нуждае от нас. Не им разказах всичко, но градът някак си бе усетил, че Тъкър го няма. Все едно се разбуждахме след дълъг сън. Шестте основахме Дамския клуб с една-единствена цел — да помогнем да Джорджи. Обещахме никога повече да не си обръщаме гръб. Дори да се страхуваме, дори да ни дебне опасност, зарекохме се да я посрещаме заедно, защото никой друг няма да се застъпи за нас. Семейството на Джорджи не й помогна. Целият град виждаше как се отнася Тъкър с нас, как ни насъсква една срещу друга, но никой не понечи да спаси сърцата ни. Решихме да създадем женско общество, където жените да се чувстват закриляни. По онова време клубът значеше много за нас. Не е като сега.

— Какво го промени толкова много? — попита Пакстън.

Напоследък клубът й вдъхваше смесени чувства и разкритията от миналото разколебаха още повече представата й за нейната роля в него.

— Промени го животът — отвърна Агата. — Джорджи напусна клуба след около десет години, когато и останалите от нас се сдобиха с деца и семейство. Тогава започнахме да използваме клуба като арена за надпревара. Чий готвач е най-добър? Чий съпруг печели повече? Джорджи живееше съвсем различно и явно се е почувствала отхвърлена. Аз обаче спазих обещанието си. Винаги й протягах ръка. Ала тя спря да моли за помощ. С Хам обаче бяхме близки и той идваше при мен на своя глава.

— Баба Джорджи се държеше много строго с татко — каза Уила.

Пакстън я погледна. Не разбираше какво цели Уила, ала усети, че нещо я гложди.

— Ужасяваше се той да не заприлича на Тъкър. Всичко я плашеше. Страхуваше се и от това — че ще открият тялото на Тъкър. — Агата поклати глава. — Всичките й суеверия извираха от желанието й духът му да остане под земята. Превърнаха се в мания.

— Знаеше ли татко кой е баща му?

— Обясни му, че е бил търговски пътник и след това не го е виждала. Възможно е да е научил и повече. Със сигурност знаеше, че майка му иска той да живее скромно. И я послуша. Жалко, че умря точно когато най-сетне се осмели да поеме по свой път.

Уила се приведе напред.

— Какво искаш да кажеш?

— Смяташе да продаде къщата и да пътува.

— Не ми е споменавал нищо!

— Мисля, че не ти е казвал много неща.

Уила изненада Пакстън с въпроса:

— Заради мен ли се отказа от работата в училището?

— Да. Беше впечатлен от теб. Въпреки че не разбирам защо — изкриви лице Агата. — Вършеше лудория след лудория… Когато научи, че си напуснала колежа, Хам реши, че търсиш себе си.

— Знаел е, че съм напуснала?

Изглеждаше невероятно и веждите на Уила се извиха още повече.

— Разбира се.

— А ти откъде знаеш? — попита Пакстън, изумена, че баба й е пазила не само своите тайни, но и тайните на бащата на Уила. Какво ли още криеше упоритият й ум? Години наред Пакстън бе смятала, че баба й е просто зла старица. Сега съзираше дълбоката й същност, за която никой не подозираше.

— С Хам разговаряхме дълго, когато настъпи моментът да настани майка си в старчески дом. Той беше решил да пътува. Аз му обещах да наглеждам Джорджи — поизопна тя рамене. — И спазвам дадената дума.

Уила се облегна назад със замислено изражение. Пакстън се възползва от възможността да попита:

— Защо не си ми казвала, че клубът е изопачил ролята си? Щях да направя нещо.

— Пакстън, виждам, че се опитваш да наблегнеш върху делата, а не върху показността. Стремежът ти е похвален, но според мен се дължи по-скоро на липса на приятели, отколкото на по-висши подбуди.

При тези думи Пакстън се поотдръпна назад.

— Приятелството създаде клуба и ако искаш да възвърнеш първоначалния му облик, трябва да разбереш какво означава да си приятел. Знам как ме гледаш и си мислиш: „Не искам да съм като нея“. Е, това е твоят шанс. Хората винаги повтарят, че животът е твърде кратък за разкаяния. Ала истината е, че е твърде дълъг.

— Ще дойдеш ли на празненството? — попита отново Пакстън. — Мисля, че е важно да присъстваш.

— Може би. Носи ми шоколади и… може би. А сега ме оставете да си хапна на спокойствие.

Агата отвори бонбониерата.

Пакстън и Уила станаха, всяка потънала в собствените си мисли, и тръгнаха по коридора. Пакстън се отправи към вратата, но Уила спря.

— Ще отида при баба — каза тя.

— О. Разбира се.

— Искаш ли първо да пийнем кафе? — посочи Уила към трапезарията.

Пакстън се усмихна почти облекчено.

— Да. Ще се радвам.

Взеха си чаши и ги напълниха. Избраха си маса до прозореца с изглед към страничния двор.

— Защо според теб не се сприятелихме в училище? — попита Пакстън, докато Уила сипваше пакетче захар в кафето си. — Забелязвах как ме гледаше. Не ме харесваше, нали?

— Не е така — каза Уила.

— Обясни ми тогава.

Уила се поколеба.

— Мисля, че в гимназията изпитвах ревност. Мразех, че нямам каквото имаш ти. Намразих и семейството си заради това. Сега ми се иска да върна времето назад — сви рамене. — Като пораснахме… не знам… Ти поставяш невъзможни критерии и никой не е способен да ги удовлетвори. Понякога изглежда, че го правиш нарочно. Дрехите ти са безупречни. Прическата ти е съвършена. Работиш като за трима. Малцина го умеят.

Пакстън впи очи в чашата си.

— Може би наистина го правя нарочно. Но само защото всички останали изглеждат по-щастливи от мен. Имат си дом, съпрузи, деца, бизнес. Понякога си мисля, че нещо не е наред с мен.

— Всичко е наред с теб — каза Уила. — А ти защо не се сприятели с мен?

— О, лесен въпрос — усмихна се Пакстън и я погледна. — Страхувах се от теб. — Уила се разсмя. — Сериозно. Беше толкова мълчалива и вглъбена. Все едно четеш мисли. Ако бях разбрала по-рано, че ти си Жокера, може би щеше да ми е по-лесно да се сближа с теб. Поне щях да знам, че имаш чувство за хумор. После, когато се върна в града, сякаш не искаше да имаш нищо общо с хората, с които си отрасла. Нешънъл Стрийт ти стана втори дом, все едно ни презираш.

— Не е така — прекъсна я Уила. — Нищо подобно. След като татко почина, се върнах тук с убеждението, че вече няма начин да му се извиня, задето се държах така, сякаш не е направил достатъчно за мен. Обещах и пред себе си, и пред него да бъда щастлива с това, което имам. Всеки ден. Ала отначало хората, с които бях отраснала, възраждаха някогашната ми несигурност. Затова просто свикнах да ги отбягвам.

— Е, вече няма как да ме отбягваш — заяви Пакстън. — Знаеш тайните ми. Притече ми се на помощ. Твоя съм.

Уила се засмя и махна неубедително с ръка.

— Всеки от приятелите ти би го сторил.

— Не — отвърна Пакстън. — Никой не би го направил.

— О, щях да забравя! — бръкна Уила в задния джоб на джинсите си. — Искам да ти го върна.

Подаде на Пакстън сгънат лист от бележник.

— Какво е това?

— Бележка. Изпусна я в коридора на училището. Аз я взех и я прочетох. После се почувствах неловко и не знаех как да ти я върна.

Пакстън я разгърна и я погледна. Разбра за какво става дума и се засмя изненадано.

— Списъкът с качества, които бъдещият ми съпруг трябва да притежава.

— Съжалявам — смутено отвърна Уила.

— Така си фалшифицирала почерка ми в онова писмо до Роби Робъртс!

— Да. Много, много съжалявам.

Пакстън поклати глава и прибра бележката в чантата си.

— Няма нищо. Най-обикновен списък. Един от стотици. Съвсем го бях забравила.

— Впечатляващ е — каза Уила.

— Явно тогава съм знаела какво искам — усмихна се Пакстън и реши да зададе на Уила въпроса, който я измъчваше. — Като стана дума за желания… Брат ми не се прибра снощи. Дали знаеш къде е бил?

Уила сведе поглед.

— Нищо чудно да е спал на канапето ми.

— Защо тогава се изчервяваш?

Уила я погледна отново с искрящи очи.

— Нищо чудно да съм спала с него.

— Знаех си!

Те се засмяха и Пакстън ненадейно усети колко добре се чувства с Уила. Смяташе, че не я бива да завързва приятелства. Ала навярно се бе опитвала да се сприятелява с неподходящи хора.

Двете разговаряха дълго след като кафето им изстина.

Бъдещият съпруг на Пакстън Осгуд

Часове по-късно, след като излязоха от трапезарията и Уила отиде при баба си, Пакстън седна в колата и веднага извади отново списъка и го изчете от край до край.

Спомни си как го беше изгубила и дни наред се страхуваше къде го е дянала. Ужасяваше се някое нелепо момче като Роби Робъртс да не го открие и да я подиграва. Годините се нижеха и тя постепенно го забрави — едно от многото неща, с които бе успяла да се сбогува.

Къде бе изчезнало това момиче? Същият въпрос си зададе, когато видя старата снимка на баба си. Къде е изчезнало това момиче? Колин каза, че тя е единствената от тях четиримата, която не се е променила. Ала тя се беше променила, но не за добро.

Някогашното момиче не би одобрило жената, в която се е превърнало. Онова момиче винаги си представяше колко щастливо ще е на трийсет години, щастливо както тогава. Какво се бе случило?

Пакстън седеше в колата, взираше се невиждащо и стискаше бележката, докато телефонът й иззвъня.

Погледна екрана. Беше майка й, сигурно да попита защо не се е прибрала за пробата на роклята за юбилейното празненство.

Пакстън въздъхна, прибра телефона и бележката в чантата си.

Запали колата и потегли обратно към познатия й живот.