Тайна с цвят на праскова

Седма главаОтносителност

Пакстън отвори бавно очи. Бавно и мъчително. Клепките й сякаш бяха залепнали.

Подпря се на лакът — леко движение, от което се почувства така, сякаш я блъснаха в стената. Простена, но не се предаде и се изправи.

Огледа се. Намираше се в малка къща със старомодни мебели, с изключение на невъзможно мекото сиво канапе, върху което лежеше. Срещу нея имаше прозорец. На перваза му стоеше птичка и се взираше вътре. Тя отвърна на вперения й поглед, смутена и странно хипнотизирана. Пронизително звънене я сепна, тя подскочи, а птичката се уплаши и отлетя.

Обгърна главата си с длани. За бога, какъв беше този шум?

Чу стъпки, обърна се и видя, че в стаята влиза Уила Джаксън в памучни шорти и блузка — и двете омачкани в съня. Късата й коса беше бухнала като облак около лицето й.

Винаги си бе мислила, че ако Уила надене бяла муселинена нощница, сложи широка диадема в косите си и прегърне порцеланова кукла, ще заприлича на светлооко дете от прочувствена стара снимка. Открай време я обземаше безпокойство, когато се озовеше край нея.

— Мислех, че съм изключила телефона ти. Снощи звънеше постоянно като обладан от зли сили — каза Уила и се втурна към мобилния, който Пакстън едва сега забеляза върху масичката до канапето.

Уила отвори капака и каза:

— Ало? — помълча. — Аз съм Уила Джаксън. А ти? Ръката й, вдигната над очите да засенчи светлината, струяща през прозореца, се отпусна припряно.

— О! — подаде телефона на Пакстън. — Теб търсят. Пакстън го взе, стараейки се да не прави резки движения, за да не експлодира главата й.

— Мен търсят, разбира се. Това е моят телефон. Уила се намръщи, обърна се и излезе от стаята.

Някой не понасяше добре сутрините.

— Ало? — каза Пакстън.

— В къщата до басейна съм, но ти не си там. Къде си?

Беше Колин.

Пакстън се озърна.

— Не съм сигурна. В дома на Уила Джаксън, мисля.

— Това обяснява защо тя вдигна твоя телефон. Какво правиш там?

Картини от предишната нощ нахлуха в ума й. Не възнамеряваше да ги споделя с него. С когото и да било. Божичко, ако разберяха как се е изложила…

— Цяла нощ ли беше там?

— Така мисля.

Колин замълча и тя усети до какви изводи стига.

— Пияна ли си? В дневната ти има празна бутилка от уиски.

— Не. Вече не. И се махни от къщата ми.

Той се засмя.

— Какво стана?

— Да не мислиш, че ще ти кажа?

— Знаеш, че рано или късно ще разбера.

— Само през трупа ми — отсече тя.

— Добре де, добре. Слушай, обаждам се, защото се оказва, че ти си авторитетът относно Блу Ридж Мадам. Всички искат да говорят с теб. Да се срещнем в полицейското управление. Трябва да разберем кога ще освободят местопрестъплението, за да преместя онова дърво. И то незабавно.

— Добре — постара се да се посъживи тя. — Дай ми един час.

Прекъсна връзката и застина, отпуснала глава в шепи. Дори косата я болеше. Не усети колко време мина, преди Уила да се върне.

— Добре ли си? — попита я тя.

Пакстън я погледна. Държеше чаша кафе и таблетки против главоболие. Подаде й и двете.

— Ти ме спаси снощи — каза Пакстън.

Никога нямаше да забрави ослепителния блясък на фаровете, когато джипът спря и Уила излезе от него да й се притече на помощ. Не беше се радвала толкова на никого през целия си живот.

Уила сви рамене.

— Ти не беше в стихията си.

— Не мога да повярвам, че ми помогна. Защо го направи?

Уила я изгледа така, сякаш й задава много странен въпрос.

— Когато някой се нуждае от помощ, помагаш. Нали? Не беше ли това мотото на Дамския клуб… Забрави ли „добротворството“? — цитира тя поканата на Пакстън за празненството.

Пакстън се запита какво я тревожи повече — че Уила я възприема като обект на благотворителност или че не може да си представи някоя от приятелките й от клуба да й се притече на помощ така. Дамският клуб помагаше на хората възможно най-дистанцирано. Даряваха пари, после обличаха най-хубавите си рокли и отбелязваха случая. Благотворителният център на семейство Осгуд, който Пакстън ръководеше, вършеше истинска работа и не изискваше похвали. Защо тогава упорстваше, вместо да се откаже от клуба? Заради семейната история вероятно. Наследството. Те бяха главната причина.

Преглътна две таблетки със силното кафе. После остави чашата на масичката и усети как стомахът й изкъркори.

— Благодаря. За всичко. Трябва да тръгвам. Къде ми е чантата?

Ненадейно се паникьоса.

— Къде ми е колата?

Някой похлопа на вратата.

— Не знам къде ти е чантата, но колата ти е пред „Веселяците“. Не се безпокой. Погрижих се за нея — обясни Уила.

Отиде до вратата и отвори.

Беше не кой да е, а Себастиан. Погледна Уила в скромното й нощно одеяние и каза:

— Божичко, под джинсите и тениските все пак се крие жена!

Уила подбели очи, но се усмихна.

Утринните лъчи огряваха светлата му коса и му придаваха ангелски вид. Би трябвало да се зарадва, но той беше последният човек, когото искаше да види сега. Пакстън се изправи и понечи да се извърне, но веднага съжали. Сякаш менгеме пристегна натежалата й глава и й се догади.

— Защо е тук Себастиан? — попита тя Уила.

Уила затвори вратата и светлината се отдръпна, възвръщайки му човешкия облик.

— Снощи ти звънеше непрекъснато на мобилния. Реших да отговоря. Притесняваше се за теб. Казах му, че си добре и спиш.

Себастиан приближи до Пакстън и отметна кичура коса от очите й. Само с един поглед успя да я върне към случилото се помежду им предишната вечер. Към всичко, което желаеше. Към всичко, което той не можеше да й даде.

— Уила пропусна да спомене, че очевидно е намесено и голямо количество алкохол — каза той. — Скъпа, ако очите ти почервенеят още малко, ще се сдобиеш с рентгеново зрение.

Пакстън се отдръпна, отбягвайки погледа му.

— Добре съм. От сълзотворния спрей е.

— От какво?

Пакстън се взря в Уила, която поклати глава. Не беше му казала.

— Нищо.

Себастиан я изгледа изпитателно.

— Обещах на Уила да дойда да те взема и да те откарам до колата ти, но не съм сигурен, че можеш да шофираш.

— Мога, разбира се — възрази тя. — Добре съм. Наистина. Не се тревожи за мен. Просто трябва да се наплискам с вода в банята.

— Минава се през кухнята. В дъното на къщата — посочи Уила и Пакстън се упъти благодарно натам.

Прекоси симпатичната кухня в жълто и откри тясната баня. Затвори вратата и се облегна върху мивката. Пое дълбоко дъх, за да не й призлее. Не можеше да повярва, че Себастиан я видя така — жалка и замаяна от алкохола след очевиден опит да удави мъката си, сякаш не може да преодолее стреса другояче, сякаш не може да преодолее отказа му.

Защо го беше извикала Уила? Спомни си как й каза, че е влюбена в него, единственото откровение, което се бе заклела да не изрича гласно. Трябваше да се досети. Тайните винаги излизат наяве.

Наплиска си лицето със студена вода и успя да измие спиралата от очите си. Беше се гримирала? Погледна надолу. Червена рокля и обувки. Само за да отиде до денонощния магазин. Какво си е мислела? Точно там беше проблемът. Не беше мислила. Стегна косата си в кок и въздъхна. Положението не се подобри кой знае колко. Реши да приключва с това и пое към дневната.

Себастиан и Уила разговаряха оживено. И двамата млъкнаха, когато Пакстън влезе в стаята като въплъщение на прословутия розов слон.

Себастиан се обърна.

— Ще тръгваме ли?

— Да. Знам, че бързаш за благотворителните прегледи в клиниката — каза Пакстън и се запъти към вратата. — Още веднъж благодаря, Уила.

— Няма защо — отвърна тя.

Щом излязоха, Себастиан отвори вратата на аудито си и Пакстън се плъзна вътре. Той седна зад волана и потегли мълчаливо.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи снощи? — попита след малко.

— Не.

— Знам, че не желаеш да обсъждаме случилото се между нас — тихо добави той. — Говорех за теб и Уила.

— Женски работи — отвърна Пакстън, вперила очи през страничното стъкло. Усмихна се леко. — Е, и ти си един от нас всъщност.

— Не съм жена, Пакстън — каза той и студеният му тон я накара да се обърне към него.

— Не намеквах, че си като нас. Не в буквалния смисъл на думата. Просто…

— Къде е колата ти? — прекъсна я той.

— Пред „Веселяците“ на Стейт Булевард.

— Какво прави там? Повреди ли се?

— Не.

— Тогава какво си търсила там?

— Няма значение — обърна се отново към прозореца тя.

Себастиан сви на паркинга пред „Веселяците“, който гъмжеше от автомобили на хора, отбили се в магазина на път за работа. Спря до беемвето й, което изглеждаше — слава богу — непокътнато. Не знаеше какво щеше да обяснява на Себастиан и на семейството си, ако тези кретени бяха разбили колата й за отмъщение.

— Не носиш „Визин“, нали? — попита тя. — Мама ще припадне, ако ме види така.

— Имам у дома — каза той. — Искаш ли да те заведа там?

— Не, благодаря.

Беше на трийсет. Не се полагаше да се вмъква вкъщи като крадец след една нощ навън.

— Щеше да е по-лесно, ако не се налагаше да се прибирам у дома, за да се преоблека.

— Донеси си дрехи при мен. Ако ти потрябват, ще са там.

Тя се обърна към него, изненадана от близостта, която подсказваше предложението. Особено след снощи.

— Защо не ми се обади, Пакс? — попита той и тя осъзна с почуда, че се чувства обиден. — Щом не си искала да се прибираш вкъщи, можеше да дойдеш при мен.

— Уила предложи да ме закара при теб, но аз отказах.

— Защо?

— Защото бях пияна. И двамата знаем каква неприятна гледка съм, когато изпусна юздите.

— В моите очи винаги си прекрасна.

Нямаше сили за това. Не сега. Отвори вратата.

— Ще се видим скоро. Благодаря, че ме докара.

Той се протегна и я задържа.

— Искам да ти помогна, Пакс.

— Знам. Затова няма да моля повече.

Когато спря пред Хикъри Котидж, Пакстън грабна чантата си, която с облекчение откри непокътната в колата, където явно я беше забравила. Влезе възможно най-тихо в къщата. Майка й спеше до късно, а баща й се събуждаше рано, когато времето беше подходящо за голф. Шансовете да се промъкне незабелязано бяха добри.

Щом стигна кухнята, реши, че е успяла. Усмихна се на Нола — набитата им позастаряла икономка с червена коса, преливаща в сиво, и толкова много лунички по лицето, че приличаше на опръскана с боя. Месеше тесто върху кухненския плот. Прашинки брашно плуваха край нея, все едно е фигурка от снежен глобус.

Усмивката на Пакстън тутакси избледня, когато осъзна, че Нола не е сама.

— Мамо! — възкликна тя. — Защо си станала толкова рано?

София седеше до кухненската маса. Пред нея стоеше чаша чай. Беше в бялата си бродирана нощница и в бял халат; широка диадема придържаше косата й. Всяка нощ спеше с диамантените си обици. Слагаше ги, преди да легне, дори да не ги носеше през деня.

— Чух те да излизаш снощи — каза София.

— Да. Не успях да заспя.

— Ще ми кажеш ли къде беше? — попита София. — С онзи Себастиан? Не мога да повярвам как се появи изневиделица снощи. Аз… не знам как да се държа с него.

Тя придърпа яката на халата.

— Не, мамо. Не бях със Себастиан.

— Е, не ми е приятно да се прибираш по това време, особено сега, когато се вдигна толкова шум около „Мадам“. Къде витаеш, Пакстън? Какво ти става?

— Не знам — отвърна тя.

В детството й със София се разбираха добре. Главно защото Пакстън усещаше, че няма друг избор. Майка й планираше фанатично специални случаи за сближаване. Когато Пакстън беше в гимназията, приятелките дори й завиждаха за връзката с майка й. Всички знаеха, че Пакстън и София не планират нищо за неделните следобеди, защото това е времето за пуканки и педикюр, когато майка и дъщеря се настаняват в дневната, гледат сълзливи филми и пробват разкрасяващи козметични продукти. Пакстън помнеше как София — почти невидима зад надиплената тафта — носеше в стаята й рокли, които бе поръчала за поредния бал с танци. Обичаше да помага на дъщеря си да си избира дрехи и наистина притежаваше изтънчен вкус. Пакстън още помнеше роклите, които тя й носеше преди повече от двайсет и пет години — бяха запечатани в ума й — в искрящо синьо и бяло, в ефирно розово. На благотворителни празненства наблюдаваше как майка й и баща й танцуват и от съвсем крехка възраст знаеше, че го иска — не роклите, макар до известна възраст да смяташе, че само това е необходимо — а мечтата да танцува с любимия и той да я прегръща, сякаш не може да се отдели от нея.

Едва през последната година отношенията й със София се обтегнаха и тя започна да разбира защо. Майка й не приемаше, че е пораснала. Осъзнаването беше като мъчително газене из блато — бавно и изтощително.

Пакстън запристъпва към френските прозорци.

— Извини ме, но трябва да се преоблека и да изляза. Колин ми се обади. Ще се срещнем в полицейското управление да помолим за разрешение да посадим дървото.

— Колин и неговите дървета — усмихна се София.

И Пакстън се усмихна. Брат й открай време обичаше дърветата. Половината си детство прекара в горичката с хикории зад имението. Лежеше по гръб и се взираше в клоните, сякаш съзерцаваше световната история.

Усмивката на София се стопи бързо.

— Колин не се прибра още първата нощ, след като пристигна, но ти не бива да следваш примера му.

Пакстън вече бе свикнала с двойния стандарт. София бе съсредоточила всичките си усилия да я извае по свой критерий, но оказваше само периферно въздействие върху сина си, когото баща им привидно моделираше на голф игрището по някакъв загадъчен мъжки метод. Колин обаче се беше откъснал от мимолетните очаквания на баща им, а майка им бе изпуснала момента да го оплете в мрежите си.

София стана и въздъхна. Огледа се сънено и вяло.

— Ще полежа до закуска. Нола, събуди ме, ако заспя.

Нола и Пакстън я проследиха с поглед как излиза като героиня от стар филм.

— Ще останеш ли за закуска? — попита Нола, когато София се оттегли.

Пакстън преглътна.

— Не. Сега май не ми е до храна.

Нола я изпрати с усмивка.

— Време беше — каза тя.

По някаква причина, която не разбираше, а баба й навярно би нарекла „поличба“, Осгудови пропълзяваха от небитието в съвършено нормалния живот на Уила и нарушаваха равновесието.

Тя все пак се успокои, че погълнати от шумотевицата около Блу Ридж Мадам, едва ли ще се мярнат повече пред очите й. И слава богу.

През почивните дни от Ашвил пристигна телевизионен екип да заснеме репортаж за скелета, открит в имението. Журналистите оповестиха, че непотвърдената причина за смъртта вероятно е убийство, защото някой бил забелязал белег върху черепа. Бяха узнали и името Тъкър Девлин от анонимен източник — очевидно от някого, който беше видял албума с изрезки и гимназиалната диплома. Открили, че през януари 1936 година неколцина измамени подали жалба в полицейското управление в Ашвил срещу мъж със същото име, който им откраднал пари.

Търговски пътник? Вероятно убийство? На всички им течаха лигите и Уила също усети, че я гложди смътно любопитство. Събитията в Блу Ридж Мадам нямаха нищо общо с нея и навярно никога нямаше да имат. Тамошните призраци не я засягаха.

Поне така смяташе, докато в неделя не я посети полицай.

— Видя ли го? — подвикна Рейчъл откъм кафенето, когато изпратиха последния си клиент в неделната привечер.

Уила тъкмо бе извадила парите от касата. Вдигна поглед и забеляза, че Рейчъл си записва нещо в тефтера.

— Цяла седмица е обикалял планината и сега се прибира у дома. Знаеш ли какво си поръча? Айсмока с мляко. Това е питие за хора, готови да вкусят домашния уют. Казвам ти, наука е.

Тя дописа изречението и размаха тефтера към Уила.

Днес възкъсата коса на Рейчъл стърчеше като бодли на таралеж. Тя носеше непромокаема блуза от асортимента на магазина и карирана минипола. Целият ансамбъл беше толкова несъвместим, толкова в стил Рейчъл, че Уила неволно се усмихна.

— Какво? — попита младата жена, забелязала втренчения й поглед.

Уила поклати глава, замислена колко е щастлива, че Рейчъл влезе в магазина й преди година и половина.

— Нищо.

— Бързо! Кажи ми какво кафе ти се пие сега?

— Сега не ми се пие кафе.

— Но ако ти се пиеше?

— Не знам. Нещо студено и сладко. С шоколад и карамел.

— Ха! — възкликна Рейчъл. — Това означава, че току-що си мислеше за нещо радостно.

— Е, хвана ме. Права си.

Камбанката над вратата звънна и те се обърнаха да видят кой е.

Ала нямаше никого.

— За втори път се случва — намръщи се Рейчъл. — Кога ще го поправиш? Подлудява ме.

— Не каза ли, че не вярваш в призраци? — подразни я Уила, закопча депозитния плик и отиде в склада да го прибере в сейфа.

Камбанката звънна отново, докато беше в склада.

— Уила? — извика Рейчъл.

Уила излезе и отвърна:

— Добре де, обещавам да я поправя.

— Един човек те търси.

Сърцето й подскочи леко. Незнайно защо си помисли, че Колин е дошъл отново. Не й остана време да открие причината за обзелата я радост — особено след като бе решила, че той й създава само неприятности — защото се обърна и видя, че застаналият до вратата мъж не беше Колин. Беше Уди Олсън, детектив от местното полицейско управление.

Бащата на Уила му бе преподавал в гимназията и Уди винаги се отнасяше с уважение към него. Именно той й се беше обадил в Нашвил да й съобщи, че са блъснали и убили баща й на магистралата. По онова време беше толкова млада, объркана и потънала в скръб, че Уди й помогна да организира всичко. Дори произнесе прощалното слово на погребението. Всяка Коледа тя му изпращаше кошница с плодове, вместо да му благодари лично за подкрепата. Просто не можеше да го понесе. Дори сега застина при вида му, защото съзнанието й винаги го рисуваше като предвестник на лоши новини. Веднага се запита какво ли се е случило, какви ли неприятности ще я сполетят.

— Здравей, Уила — каза Уди.

Очите му бяха големи и непрекъснато влажни, поради което й беше невъзможно да разгадае дали наистина го води някакъв нещастен случай.

— Трябва да ти задам няколко въпроса за баба ти. Ще ми отделиш ли малко време?

— За баба?

— Всичко е наред. Наистина — усмихна се той и махна полека към кафенето, сякаш колкото по-бавно жестикулира, толкова по-спокойна ще се почувства тя. — Да седнем — предложи й.

Уила тръгна объркано към кафенето и седна. Уди се настани срещу нея. Беше кльощав, но с издут корем. Вратовръзката му лежеше върху корема като домашен любимец.

— Какво има, Уди? — попита го тя.

— Баба ти не може да разговаря и трябва да се обърнем към теб като неин единствен жив роднина. Това е.

— Но защо ще ме разпитвате за нея?

Уди извади бележник от вътрешния джоб на сакото си.

— Кога семейството на баба ти е напуснало Блу Ридж Мадам?

— През 1936-а. Не знам точната дата — поклати глава Уила. — Защо?

— Споменавала ли е за някого, погребан в имението?

Интересуваше го скелетът. Раменете й се отпуснаха облекчено.

— О! За това ли става дума?… Не. Никога не разказваше за живота си в Блу Ридж Мадам. Съжалявам.

Уди се втренчи в бележника, без да я поглежда.

— Разбрах, че е била бременна, когато семейството й изгубило къщата.

— Да — отвърна след кратко колебание Уила.

— Споменавала ли е кой е бащата?

— Не. Била е на седемнайсет и неомъжена, което по онова време несъмнено е било скандално. Не обичаше да го обсъжда.

— Баща ти знаеше ли?

— Възможно е. Винаги повтаряше, че е лична тема. Не задавах много въпроси. А трябваше.

Тя приведе глава, опитвайки се да срещне погледа му.

— Нелепо е, Уди. Мъжът, погребан на хълма, не е баща на детето на Джорджи. Няма връзка.

Най-сетне той вдигна очи.

— Колин Осгуд ми каза, че си разгледала вещите, заровени със скелета.

— Да… Тоест тогава не знаехме за скелета. Той ме помоли да видя дали разпознавам нещо.

— Значи си разгледала изрезките?

Тя го изгледа с недоумение.

— Да.

— Не позна ли нещо?

— Не. А ти?

Уди прибра бележника обратно в джоба на сакото.

— Благодаря ти за отделеното време, Уила. Това беше всичко.

Той тръгна към вратата, ала една ужасна мисъл осени ненадейно Уила.

— Уди!

Той се обърна.

— Нали не смяташ, че баба има нещо общо с този скелет?

Той се поколеба.

— Каквото и да се е случило, оттогава е минало много време. Съмнявам се, че ще научим цялата история.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ако изникне нещо ново, ще те уведомя. Не се тревожи. Сигурно няма да те безпокоя повече.

Той отвори вратата и се усмихна леко.

— Благодаря за кошниците с плодове. Винаги им се радвам.

Уила погледна към Рейчъл, която бе чула всичко.

— Трябва да… — подхвана тя и се изправи.

Не довърши изречението. Не знаеше какво точно трябва да направи.

— Върви — кимна Рейчъл.

Уила отиде право в старческия дом, нещо, което рядко правеше толкова късно, защото баба й ставаше неспокойна по залез-слънце. Закрилническите й инстинкти обаче я доведоха тук.

Джорджи вече беше вечеряла и бе взела успокоителни. Уила седна до леглото й и се опита да обмисли случилото се. Знаеше, че вещите, открити в гроба, не свързваха по никакъв начин баба й с човека на име Тъкър Девлин. Нямаше представа защо Уди смяташе, че има връзка.

Спомни си, че вестникът в куфара беше от август 1936 година. Де да знаеше кога точно се бе преместила баба й! Ако беше преди това, нямаше повод за притеснение.

Всичко беше абсурдно, разбира се. Баба й винаги бе спазвала благоприличие; беше красива, крехка жена, познала много трудности, но с невероятно трудолюбие осигурила сносен живот на себе си и на обичния си син. Не би наранила никого.

Уила стана и я целуна по челото, обзета от желание да намери някакво магическо средство, да щракне с пръсти като хипнотизатор и да я върне от далечните селения, където беше отплувала.

Отби се в стаята на медицинските сестри и ги помоли да й се обадят, ако някой дойде да се срещне с баба й. Не уточни, че става дума за полицаите, но тях имаше предвид.

Докато разговаряше с медицинските сестри, зърна някого да минава по коридора. Беше Пакстън Осгуд, очевидно дошла на посещение при своята баба. Изглеждаше значително по-добре от последния път, когато я беше видяла. Всъщност отново беше олицетворение на съвършенството.

Ако я поздравеше, Пакстън сигурно щеше да се престори, че петъчната вечер изобщо не е съществувала. А ако ще се преструва, че петъчната вечер не е съществувала, значи нищо не ги свързваше и размяната на любезности се обезсмисляше. Уила понечи да поеме в обратната посока.

Но тогава ненадейно я осени идея.

Агата. Разбира се.

Пътищата й не се пресичаха с тези на Агата Осгуд, но беше прекарала доста време в старческия дом и знаеше, че смятат възрастната жена за шумна и неотстъпчива, а понякога дори направо зла. На младини обаче Агата и Джорджи са били близки приятелки. Когато Джорджи родила сина си, Агата й помагала да го отглежда, докато Джорджи работела за семейство Осгуд. Всички живеели заедно в Хикъри Котидж, докато Хам навършил шест. Тогава Агата се омъжила. Бащата на Уила бе споменал веднъж, че след това майка му сметнала за нередно да остане там. Двете жени скоро се отчуждили, очевидно без конкретен повод. Според бащата на Уила обаче Джорджи вече не се чувствала част от техния кръг.

Уила последва Пакстън надясно към дъното на коридора и я видя къде влиза. Застана пред прага и надникна изненадано вътре. Стаята на Агата приличаше на гостна на изискана дама от Юга. По стената висяха красиви маслени портрети, мебелите бяха подбрани с изтънчен вкус, имаше дори малък хладилник. Изглеждаше сякаш всеки момент прислужница в бяла престилка ще влезе да сервира ягодов чай и петифури.

Пакстън стоеше с гръб към Уила. Уила прочисти гърло.

— Пакстън?

Пакстън се обърна и след първоначалната изненада по лицето й се изписа необяснимо облекчение.

— Виж, бабо! — каза тя. — Дошли са ти гости! Не е ли прекрасно?

Агата седеше във фотьойла пред прозореца, а прегърбеното й тяло приличаше на морска раковина. Движенията й обаче бяха изненадващо бързи; главата й се извърна мълниеносно към долетелия откъм прага глас.

— Кой е? Кой е там? — попита тя.

— Уила Джаксън, госпожо Осгуд.

Агата веднага се опита да се надигне.

— Какво има? Добре ли е Джорджи?

— Да, мадам — побърза да отговори Уила. — Вече спи.

Агата се отпусна във фотьойла.

— Какво искаш тогава? — попита рязко.

И Агата, и Пакстън се взираха втренчено в Уила. Тя се стъписа колко еднакви са двата погледа. Пакстън определено приличаше на баба си.

— Исках да поговорим за баба. Ще дойда друг път, ако моментът не е подходящ.

— Подходящ е, разбира се — каза Пакстън и й махна да влезе. — Ще ти бъде приятно, нали, бабо? Да ни разкажеш за добрите стари времена.

— Не изглупявай, Пакстън. Не ти прилича — скастри я Агата и се обърна към Уила. — Какво те интересува?

Уила пристъпи по-близо.

— Аз… Не знам откъде да започна… Били сте приятелки.

— Ние сме приятелки — сряза я Агата. — Тя все още е тук. Аз също съм тук. И докато сме тук, ще си останем приятелки.

— Знаете ли кога семейството й е напуснало Блу Ридж Мадам? — попита Уила.

— Да, разбира се. Тя се премести при мен след това.

— Помните ли някой да е умирал в „Мадам“ през същата година? И да са го погребали под прасковата? Този следобед полицията ме разпитваше за баба. Намекваха, че имала нещо общо с това. Че имала нещо общо с него, с погребания мъж. Звучи нелепо. Познавали сте я по това време. Не би направила нещо такова.

Зърна трескавите жестове на Пакстън с известно закъснение. Олеле: Очевидно го пазеха в тайна от Агата.

У старата дама настъпи забележителна промяна. Тя видимо подскочи, очите й се разшириха и заприличаха на огромни парчета кафяв мрамор, вдълбани в глина.

— Какво? Какво говориш? Пакстън?

— Няма нищо, бабо — успокои я внучка й, застана до нея и я потупа по ръката, която Агата отдръпна като опарена. — Изкоренихме старото дърво в имението и отдолу открихме скелет. Не се тревожи. Вече всичко е наред. Всъщност на мястото му ще посадим прекрасно голямо дърво.

— Още щом ми каза, че сте купили Блу Ридж Мадам, разбрах какво ще последва. Открили сте го — каза Агата. — Открили сте Тъкър Девлин.

Уила и Пакстън се спогледаха. Атмосферата се нагнети. В стаята влетя хладен повей с дъх на праскови.

— Откъде знаеш името му? — попита предпазливо Пакстън.

— Всеки, който го е срещал, помни името му.

Макар да усещаше недоволството на Пакстън, Уила пристъпи още една крачка напред.

— Познавахте ли го?

— Наричаше се пътуващ търговец. Всъщност беше измамник. Но дори това не е съвсем точно… Беше… магьосник — прошепна Агата последната дума, сякаш тя притежаваше неведома сила. Пакстън и Уила пристъпиха несъзнателно една към друга, действие, необяснимо и за двете. — Няма да забравя деня, когато го видяхме за пръв път. С Джорджи седяхме на поляната край „Мадам“ и си плетяхме венци от детелина. Този ден духаше силен вятър и помня как роклите ни пърхаха около краката. Косата ми току падаше в очите и Джорджи се засмя и ме накара да се обърна, за да я сплете на плитка. Тогава го видяхме да се изкачва по хълма с прашния си куфар. Бяхме чували за него, разбира се. От известно време се подвизаваше в града, продаваше козметика на дамите и по-възрастните го пазеха ревниво за себе си. Ала този ден той бе замислил нещо по-голямо и по-хубаво. Застана пред вратата на Блу Ридж Мадам и спря. Обърна се към нас. Видя какво прави Джорджи, как придържам роклята си да не отлети и се усмихна — усмихна се като Бог на своите чеда. Изсвири с уста няколко странни трели и вятърът стихна. Ей така.

Агата замълча.

— С едно изсвирване този мъж можеше да накара вятъра да спре.

Ръцете на Пакстън и Уила се докоснаха и двете отскочиха встрани.

— Не се безпокой, Уила. Не го е убила баба ти — каза Агата. — Знам го със сигурност.

Уила се усмихна.

— Е, олекна ми да го чуя.

— Защото аз го убих — довърши Агата.