Тайна с цвят на праскова

Девета главаКорени

Големият черен мерцедес, паркиран пред къщата й, биеше отдалеч на очи.

Уила спря зад него и слезе от джипа. Колин седеше на разнебитената люлка на верандата й. Лунните лъчи се процеждаха между дърветата и придаваха на въздуха оттенък на млечно стъкло. Баба й казваше, че въздухът побелява, когато се задава промяна. Уила се втренчи сепнато в Колин, който се плъзгаше леко напред-назад, вдигнал ръка върху облегалката на люлката. Беше от мъжете, чиято умора се изписва в очите по сънен, сексапилен начин. Личеше си, че е изморен.

И разбира се, я чакаше на верандата…

Едва ли възнамеряваше да спи пак на канапето й. С какво то толкова привличаше Осгудови? Тя не беше спала там все още.

— Харесва ми този квартал — заяви Колин, когато Уила застана пред верандата. Беше я проследил мълчаливо как приближава. Навярно и той го усещаше — този странен заряд във въздуха. — Стар и тих.

— Но съседите не оценяват Брус Спрингстийн.

— Трагично.

Уила спря пред вратата и подрънка с ключовете.

— Какво правиш тук?

Той стана. Коленете му изпукаха.

— Полицията най-после освободи терена. Утре ще посадим дървото. Дойдох да се уверя, че ще присъстваш.

За втори път я канеше, но тя не разбираше защо.

— Защо настояваш толкова?

Той поклати глава и застана до нея.

— Готов съм на всичко, за да извадя наяве стаената ти природа.

Тя отключи.

— Представата ти как трябва да живея живота си е много категорична.

— Умея да убеждавам.

Думите му долетяха съвсем отблизо и Уила осъзна, че е на сантиметри от нея.

— Е, задраскай любителката на природата от списъка. Други вече опитаха. Безуспешно — каза тя, отвори вратата и влезе, вместо да се обърне към него в този чудат млечнобял въздух. Включи лампата в дневната.

— Кой е опитал? — полюбопитства той и я последва вътре.

Тя остави върху масичката чантата си и принтираните копия от вестника.

— Приятелката ми Рейчъл. Описваше ми прелестите на Апалачите. Постара се да ме вдъхнови. Удари на камък.

— Ще видим — каза той, сякаш всичко е въпрос на компромиси. Огледа струпаните в стаята кашони. — Какво е това? Ще се местиш ли?

— Не. Това са вещите на баба. Свалих ги от тавана.

Тя тръгна към кухнята и каза:

— Не съм яла от обяд. Ще си направя сандвич. Искаш ли?

— Не, благодаря — последва я той. — Вече ядох. Семейните вечери все още са задължителни в Хикъри Котидж. Не знам как ги изтърпява Пакстън.

Беше ясно, че според него тези вечери са пъклено дело, но на нея й изглеждаха идилично.

— Сигурно не е толкова зле.

— Може би. Вероятно негодувам неоснователно.

Гласът му стихна изнурено. Дръпна си стол и седна до кухненската маса. Забеляза снимката, подпряна върху купата с праскови, и я взе. Уила я беше оставила тук, защото се страхуваше да я докосне и почти очакваше тя да се премести отново по своя воля.

— Хубава снимка на баща ти.

— Да — съгласи се тя, без да я поглежда.

Отвори вратата на хладилника.

— Той се гордееше с теб.

Тя възприе думите му като изтъркано ласкателство. Откъде би могъл да знае какво изпитва баща й към нея?

— Нищо подобно. Но знаех, че въпреки това ме обича.

Извади хляб, пуешко месо, бобени кълнове и топено сирене.

— Съжалявам, че не успях да ти се обадя след онзи петък.

Уила остави продуктите за сандвича върху плота и взе пурпурна чиния от полицата.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Гледката беше шокираща. Успокои ли се вече?

— Да. Разбира се. Тя замълча, извади нож и намаза с топено сирене две филийки пшеничен хляб. Без да го поглежда, добави:

— Уди Олсън дойде в неделя да го обсъдим.

— Нима? Защо?

Очевидно се изненада. Тя го погледна през рамо. Той явно не знаеше, че Уди подозира баба й. Това сигурно означаваше, че Пакстън не му е разказала как Агата е поела отговорността за смъртта на Тъкър Девлин. Внезапно я обзе надежда, че с Пакстън са единодушни по този въпрос — да мълчат, докато не разберат повече.

— Попита ме дали баба е споменавала, че са погребали някого на хълма. Не е споменавала.

— Затова ли свали кашоните?

— Да — отговори тя и смени темата, заемайки се отново със сандвича. — Изглеждаш изморен. Явно не си почивал през уикенда.

Той се засмя.

— Сънят все още ми убягва. Но моят уикенд е нищо в сравнение с премеждията на Пакстън. Какво точно се случи през онази нощ, когато спа при теб?

— И това ли не ти е разказала?

— И това? — учуди се той. — Какво друго е премълчала?

— Нищо.

След известно колебание, Колин попита:

— Знам, че с Пакс не сте точно приятелки, но нали не си я напила нарочно? За да се пошегуваш?

Тя се обърна. Той си мислеше, че тя е виновна.

— Дори не съм… — замълча, чудейки се как да се оневини, без да издава сестра му. След малко каза: — Нямам пръст в тази работа. И се чувствам объркана. Смятах, че според теб най-привлекателната ми черта е стаената ми необуздана природа.

— Харесвам много неща у теб.

Тя се залови отново със сандвича, вече определено смутена.

— Не бива да идваш тук толкова изморен. Мисля, че казваш неща, които иначе би спестил.

Чу как краката на стола изстъргаха по пода, когато той стана.

— Не ти ли хрумва, че именно затова идвам при теб, когато съм изморен? — попита той и тръгна към нея.

Застана до Уила и проследи с поглед как затваря капака на топеното сирене и бръсва няколко разпръснати бобени кълна в мивката. Протегна ръка и отметна косата й зад ушите. Жестът беше нежен, ала я сепна с неочаквана сила — все едно бе в океана и я блъска вълна. Толкова мека и хладна, но необяснимо могъща. На пръв поглед водата винаги изглежда съвсем безобидна.

— Ела да гледаш как ще посадим дървото утре — каза той.

Тя се осмели най-сетне да вдигне поглед към него. Лоша идея. Изморените му тъмни изкусителни очи се взираха в Уила и виждаха нещо, което според нея тя вече не притежаваше.

— Защо?

Той се усмихна.

— Част от плана ми да те съблазня.

Тя замълча, спомнила си как я бе заслонил с тяло онзи ден, когато земята в Блу Ридж Мадам забушува.

— В прелъстител ли се превърна вече?

Той се приведе бавно, впил търсещ поглед в лицето й. Очевидно откри каквото търсеше, защото се приведе още повече и долепи устни в нейните. Тя усети как въздъхва и в миг поема по течението. Не й струваше никакво усилие. Силата на чувствата му — каквито и да бяха — я понесе. Той се притисна към нея, обви с длани лицето й и целувката стана по-дълбока. Тя хареса водовъртежа, хареса й как я потапя цялата, как сърцето й затуптява не от страх или от тревога — както бе свикнала — а от чисто, неподправено удоволствие.

Извила гръб, сплете пръсти в косите му — искаше да го притисне по-близо, искаше още. Помести се леко и ножът върху кухненския плот издрънча на пода.

Звукът ги сепна и те се отдръпнаха.

Застинаха за миг, вперили очи един в друг. Дланите на Колин все още обгръщаха лицето й. Палците му погалиха още веднъж скулите й, преди да отстъпи назад.

— Да, вече съм прелъстител.

— А ако не искам да ме съблазняват?

След случилото се и двамата знаеха, че въпросът е излишен, но Колин благородно реши да не я оборва.

— Какво искаш тогава, Уила?

Тя не отговори и той добави с усмивка:

— Ще те чакам утре.

И си тръгна.

Само допреди няколко дни щеше да му отговори категорично. Щеше да му каже, че иска да загърби миналото и да живее спокойно и скромно.

Сега не беше толкова сигурна.

Как е възможно да съблазниш някого, като садиш дърво? Това в крайна сметка я подтикна да отиде. Остави Рейчъл в магазина и подкара към Джаксън Хил. Наложи се да паркира в подножието на хълма и да се изкачи пеш, защото за нейно учудване шосето се оказа блокирано за коли.

Още повече я учуди многолюдната тълпа. По протежение на целия хълм, чак до Блу Ридж Мадам, се редяха зяпачи, фотографи и дори телевизионен екип. Чакаха дървото да пристигне.

Нима Колин смяташе да съблазни всички? Събитието очевидно беше по-грандиозно, отколкото Уила си го представяше.

Стигна върха на хълма и погледна към къщата. Опита се да си представи как седемнайсетгодишната Джорджи живее в имението в аристократична бедност, когато обаятелният измамник се премества тук с обещание да спаси всички. Дали Джорджи се беше влюбила в него? От него ли беше забременяла? Не, разбира се. Съзнанието й просто отказваше да го приеме. Ами ако Агата се беше влюбила в него? Ако с Джорджи бяха станали съпернички? Затова ли го беше убила?

Купчината пръст на мястото на прасковата все още се виждаше ясно. Внезапно й хрумна, че баба й сигурно е знаела какво се е случило. Нали във вестника пишеше, че не се появявала в обществото същото лято? Значи е била тук и е наблюдавала всичко. Знаела е какво е направила Агата. И никога не бе казала нито дума.

Докато оглеждаше къщата, забеляза Пакстън, която разговаряше с възпитател от един от околните летни лагери, субсидирани от благотворителния фонд на Осгудови. Децата от лагера чакаха да приветстват дървото, стиснали собственоръчно изработени знаменца.

Пакстън я видя, но извърна поглед. У нея Уила вече неизменно зърваше частица от Агата и се питаше какво ли са преживели бабите им през онова лято.

Боботенето на някаква машина привлече вниманието й към гигантски изкоп в страничния двор на Блу Ридж Мадам и към десетките мъже и инструменти край нея. Накрая откри и Колин — крачеше насам-натам, притиснал мобилния си телефон към ухото. Каза нещо, прекъсна връзката и застана на ръба на хълма.

Уила проследи погледа му и разбра, че се взира в магистралата, затворена за автомобили, за да докарат дървото. Обаждането вероятно оповестяваше неговата поява. Не след дълго, разбира се, на хоризонта се появи влекач; движеше се бавно, съпровождан от полицейски коли с включени сини лампи. Гледката й се стори изненадващо величествена; сърцето й затуптя развълнувано при вида на старото дърво, възправено гордо върху откритата платформа.

След цели четирийсет и пет минути влекачът най-после стигна подножието на Джаксън Хил и се заизкачва нагоре, стенейки под монументалната тежест на товара си. Отблизо дъбът, живял повече от век, изглеждаше още по-царствен. Хората посрещнаха с аплодисменти и въодушевени възгласи столетника, висок почти дванайсет метра, и с корона, разперена на около 25 метра. Множеството очевидно споделяше възторга й от дръзкия и благороден опит да спасят този старец, вероятен очевидец на Гражданската война.

Подготовката за засаждането му се оказа мъчително бавен процес. Повечето хора се разотидоха през следващите няколко часа. Уила бе сред малцината останали. Не можеше да си тръгне. Беше запленена.

Самото засаждане се оказа смайваща гледка — като примитивна битка между звяр и човек. Дървото приличаше на огромно животно, борещо се със заобиколилите го ловци. Когато машината сниши колосалния корен, увит в зебло и тел, мъжете грабнаха въжетата, завързани за клоните. Те викаха, а дървото стенеше и като живо се гърчеше в оковите си. Мъжете, стиснали въжетата, се движеха в синхрон — наляво и после надясно. Познаваха този звяр, познаваха привичките му. Знаеха как да го опитомят.

И най-накрая го усмириха и той влезе покорно в земята — едно от най-величествените зрелища, на които беше присъствала.

Беше сигурна, че Колин няма представа дали тя е там. Нито веднъж не отклони очи от дървото. Накрая скулите му бяха поруменели, а дрехите — напоени с пот. Дишаше тежко и очите му блестяха екзалтирано.

В този момент той най-сетне се озърна наоколо, сякаш търсеше някого. Откри Уила сред малобройната публика. Усмихна се бавно и — бам! — ето я отново страстта, обзела я снощи. Гореща и първостихийна. Сякаш електрическа вълна порази всичко наоколо и я накара да отстъпи назад.

Как беше разбрал какво въздействие ще й окаже това, след като тя самата не знаеше?

Чувството, че вече не познава собствената си природа, собствената си коренова система, я порази.

Обърна се и си тръгна.

До края на деня Уила беше неспокойна, трескава. В магазина се сепваше всеки път, когато камбанката иззвънеше. Когато се прибра у дома, все очакваше някой да похлопа по вратата. Влезе под душа, защото кожата й гореше, пламнала сякаш от слънцето. Чувстваше се така, все едно е била изложена на нечие продължително и непреодолимо въздействие.

Телефонът иззвъня точно когато излезе от банята.

— Ало?

— Мисля, че денят мина добре — тихо каза Колин.

Това беше чакала часове наред.

— Да — отвърна тя и се опита да преглътне с ненадейно пресъхнала уста. — Мисля, че постигна каквото искаше.

— Вземи си почивка в събота и ела с мен.

Може би прелестта на краткотрайния му престой тук се състоеше във възможността да превъзмогне бързо слабостта, с която я заразяваше. Ще си тръгне и тя ще се върне към нормалния живот. Така оправда съгласието си и каза „да“.

На вечеря бащата на Пакстън натискаше бутоните на смартфона си, заменил вестника, който обичайно четеше на масата, а майка й бърбореше доволно колко положителен отклик е предизвикало засаждането на дървото и как той ще компенсира отрицателния отзвук след откриването на скелета.

— Радвам се, че тази неприятност приключи — каза София. — Отрази се зле на всички ни. Пакстън, трябва да свикаш специална среща, за да съобщиш на клуба, че вече всичко е наред. Чух слухове, че някои членове дори настоявали празненството да се проведе другаде. Представи си! След като поканите вече са разпратени.

— Да — отвърна Пакстън. — И аз разбрах.

Усети, че е трябвало да си държи езика зад зъбите. Твърде късно.

— И не си ми казала? Трябваше да го чуя от Шейн Ийстън!

Преди двайсет и пет години София оглавяваше клуба и бе подготвила Пакстън да я замести. Когато напусна клуба, дъщеря й с мъка успя да обуздае желанието й да продължи да дърпа конците чрез нея. Изпита истинско щастие, когато майка й най-после престана да я разпитва за всички подробности още щом се прибереше след срещите на клуба. Това не означаваше обаче, че София не очаква да я държат в течение.

Колин прочисти гърло.

— Трябва да ви предупредя — подхвана той, — че не искам никой да ми урежда дама за празненството. Знам, че е възможно да се изкушите. Но недейте.

— Но, Колин, мислех си за онова симпатично момиче Пенелопе Мейфийлд… — възрази София, тутакси забравила за клуба.

— Ха! — възкликна Колин и насочи показалец към майка си, без да пуска чашата с вино. — Предчувствах, че замисляш нещо. Не! Отказвам категорично!

— О, Колин… — въздъхна раздразнено София.

Той погледна към Пакстън и намигна. Беше сменил темата заради нея.

След вечеря Колин се оттегли бързо във вътрешния двор — беше му станало навик, откакто пристигна. Този път Пакстън го последва.

— Не разбирам… — каза тя и се изтегна на шезлонга до него.

— Какво? — попита той със затворени очи, облегнал глава върху възглавничките.

Тя се опита да се отпусне като него, но не успя да се настани удобно.

— Мама те обожава. Татко вече не се опитва да те придума да играеш голф. И въпреки това броиш дните до отпътуването.

— Би трябвало ти да го разбираш най-добре, Пакстън. Много енергия се изисква да носиш непрекъснато броня.

— Ако се върнеш, няма да се налага да вечеряш с мама и татко всеки ден. Аз живея с тях. Ти ще се установиш другаде.

— Знам.

— Кога се връщаш за постоянно? — попита тя. — Работата ти не изисква да живееш в Ню Йорк. Защо не се пренесеш тук?

— Не знам дали съм готов.

— Готов за какво? Да си близо до семейството си? Господи, защо не мога да съм като теб?

Нямаше представа защо се заяжда с него. Той не го заслужаваше. Не заради него се чувстваше разтревожена.

— Тук съм, нали? Помоли ме и дойдох.

— За един месец.

Гърдите му се надигнаха, когато пое глътка успокоителен въздух.

— Изморен съм, Пакс. Не искам да споря с теб.

Брат й открай време не спеше добре. Поне в това отношение си приличаха.

— И аз. Съжалявам.

Няколко минути щурците запълваха настъпилата тишина. Облаците се търкаляха по небето и заглушаваха светлината, закривайки лунния лик като могъщи вълни. Пакстън усещаше как небето отразява чувствата й. Светли приливи на щастие. Тъмни периоди на униние.

— Искаш да поканиш Уила Джаксън на празненството, нали? — рече най-сетне тя.

— Работя по въпроса — усмихна се Колин. Извърна се към нея и попита: — Ами ти? С кого ще бъдеш?

Седмица по-рано, преди целувката, щеше да отговори: „Себастиан“. Сега обаче не беше толкова убедена. През почивните дни той преглеждаше безплатно в клиниката, но днес беше вторник и все още не бяха се чували, дори след като му остави извинително съобщение. Не й харесваше усещането да са разделени. В живота й зейваше празнина, която не знаеше как да запълни, защото той беше най-добрият й приятел, единственият й приятел. Но как щеше да го погледне в очите след случилото се, след като узна — безспорно — че той не може да й даде това, за което отчаяно копнее, за което бе копняла винаги? За миг завидя на брат си за спокойния му, подреден живот. За миг разбра защо Колин стои далеч оттук.

— Мисля да съм сама — отвърна тя. — Твърде ще съм заета да обръщам внимание на някого.

— Аз ще те придружа — предложи той.

— Не, убеди Уила да дойде. Трябва да посети празненството заради баба си.

Пакстън замълча.

— Днес Уила гледаше как засаждате дървото. Забеляза ли я? — попита накрая.

— Да — каза Колин. — Аз я поканих.

Тя задъвка долната си устна.

— Вие двамата… си говорите?

— Да. Защо?

— Значи ти е разказала какво се случи в петък?

— Не. Попитах я, но не ми отговори.

Пакстън се изненада.

— Нищо ли не ти каза?

Колин вдигна глава.

— И ти създаваш същото впечатление като нея. Да не би тайните да са повече от една? Какво става?

— Нищо.

Той въздъхна и отново вдигна очи към засенчената луна.

— Така каза и тя.

Късно същата нощ Себастиан седеше в сепарето в дъното на смълчания занемарен „Хепи Дейс Дайнър“ край магистралата и стискаше чаша кафе точно както по времето, когато беше тийнейджър. Единствената разлика бе, че не носеше кожена торба с книги, които да чете до малките часове.

Е, освен това беше по-добре облечен и не си слагаше очна линия.

Баща му беше алкохолик и навремето Себастиан гледаше да не се навърта край него. Седеше в магистралния ресторант — същия, където пралеля му го водеше като малък, единственото място, което можеше да си позволи — отпиваше бавно от чашата с кафе и четеше книги от библиотеката, докато очите му започнеха да се затварят. Накрая поемаше към вкъщи и спеше на канапето на верандата, за да не вижда баща си и да не чува ругатните му. Баща му често го наричаше „педал“, особено когато се напиеше. После Себастиан отиваше на училище и чуваше същото.

— Здрасти, скъпи — каза Лоис и поспря до масата му. — Реших, че ти се похапва пай.

Себастиан й се усмихна. Откакто се помнеше, Лоис работеше като сервитьорка тук. Беше жилеста възрастна жена с ярко червило и нескопосана руса перука. С още една нейна връстничка бяха единствените сервитьорки в ресторанта, облечени в сини полиестерни рокли и бели престилки с волани. Клиентите бяха малко и повечето бяха прехвърлили седемдесетте. Не му обръщаха никакво внимание. Никой не го безпокоеше тук и точно затова възприемаше мястото като райско убежище. Мислеше, че вече го е надраснал, но се оказа, че греши.

— Не съм гладен, Лоис. Но благодаря.

— Изяж го — каза тя и плъзна чинията към него. — Още си кльощав. Не можеш да го скриеш с модерните си костюми.

Тя се отдалечи, проскърцвайки с ортопедичните си чехли по пропукания линолеум. За Лоис паят значеше привързаност. И Себастиан оценяваше жеста й. Когато преди няколко месеца се отби за пръв път тук, с нея възстановиха бързо старата рутина. Тя все още се опитваше да го храни. Той все така отказваше. Тя все така го оставяше да се заседява, докогато иска. Само дето сега той успяваше да й остави по-голям бакшиш.

Побутна пая настрани и погледна към телефона до чашата с кафе.

Взе го и изслуша отново съобщението на Пакстън: „Здравей, Себастиан. Аз съм. Не съм те виждала от няколко дни… — Мълчание. Пакстън говореше по мобилния телефон, сигурно от колата. Долавяше се тихото бучене на автомобилни двигатели. Тя шофираше, както правеше всичко, останало — уверено и целеустремено, жонглирайки пътьом с по няколко задачи. — Исках само да се извиня. За всичко. За петък вечер. Че не ти се обадих, когато се напих и имах нужда от помощ. Ще те разбера, ако решиш да пропуснеш обяда в събота. Знам, че не обичаш класическа музика и щеше да дойдеш само заради мен. Просто… обади ми се да ми кажеш, че си добре. Чао“.

Себастиан остави телефона обратно до чашата с кафе.

Пакстън Осгуд беше последното нещо, което очакваше да му се случи, когато се завърна в Уолс ъв Уотър. Изискваше се много смелост, но възприе като поличба вестта за пенсионирането на доктор Костов. От самото начало си проправи път в кръгове, които преди го бяха отхвърляли. Онези, които го помнеха, навярно все още му хвърляха странни погледи, но го приеха учудващо лесно. По-лесно, отколкото предполагаше. Никой не каза, че мястото му не е тук, а той искаше тъкмо това. Нищо не оправда очакванията му. Беше подготвен да се изправи срещу миналото, въоръжен с горчивина и надменност, ала откри, че няма с кого да води битка. Оставаха само спомените му на объркано и отритнато момче, твърде кльощаво и твърде красиво, за да спечели обичта на баща си; момче, което вместо разбиране срещаше подигравки в училище. Не, никакви битки. Само призраци.

И Пакстън.

Отдавна потискаше сексуалността си. Тя само му пречеше; спъваше го дисонансът между истинската му същност и начина, по който го възприемат. И не мислеше, че ще се сблъска отново с проблема, когато срещна Пакстън. Сближиха се бързо и тя му стана верен приятел, което само по себе си не беше кой знае колко странно. Жените често се домогваха до приятелството му, сякаш е трофей. Удивяваше го обаче колко искрена е Пакстън и колко ужасно благодарна. Посрещна го, сякаш е скитала из пустинята, а той е оазис. И честно казано, му беше приятно да й бъде довереник. Тя беше златното момиче на града, имаше всичко, а беше избрала да се довери на него. Ала колкото повече се опознаваха, толкова по-откровено изразяваше чувствата си и постепенно той започна да осъзнава, че Пакстън изпитва повече от приятелство. Собствените му чувства също го объркваха, ала те и без това винаги го объркваха. Не знаеше как да приеме случващото се помежду им и понеже тя отбягваше темата, той реши, че е временно явление, и двамата продължаваха постарому.

До онази нощ в къщата й.

Себастиан пое дълбоко дъх и притисна ръба на носа си.

Тя беше напрегната. Изморена. И веднага съжали за постъпката си.

Ясно и просто, нали? Но ако Пакстън се разкайваше за онази вечер, а той искаше да я забрави, защо тогава танцуваха един около друг? Защо тя му казваше, че не е необходимо да я придружава на обществени събития? Защо той седеше тук и я отбягваше?

Дали Пакстън смяташе, че не може да му устои?

Или тъкмо обратното?

Не подозираше, че ще се изправи срещу това. Мислеше, че завръщането му ще реши много стари проблеми. Така и стана. Ала създаде цяла вселена от нови, с които преди пет години се беше зарекъл повече да не се сблъсква.

И сега нямаше представа как да продължи.