Тайна с цвят на праскова

Шестнайсета главаБронята пада

Жената на рецепцията се обърна към Уила:

— Доктор Роджърс ще ви приеме. Личният му кабинет е в дъното на коридора.

Беше рисковано начинание и се наложи да чака почти цял час, но най-сетне щеше да разговаря със Себастиан.

— Благодаря — каза тя и пристъпи в светая светих, стараейки се да не поглежда към вратите, иззад които долиташе свистене и бръмчене. Побиха я тръпки. Открай време мразеше зъболекарските кабинети.

Влезе в личния кабинет на Себастиан, но него го нямаше. Седна на един от двата стола пред бюрото му и се озърна. Помещението беше приветливо, но обикновено. Себастиан очевидно не се задържаше дълго тук. Върху бюрото му имаше само една снимка. Обърна рамката и видя, че са се снимали с Пакстън — насочили са обектива към лицата си, усмихнали са се и готово.

Чу гласа му в коридора и бързо обърна снимката. Той влезе и й се усмихна. Беше без сако и ръкавите на ризата му бяха навити. Изглеждаше необичайно красив. В гимназията го прикриваше зад пластове грим, но явно вече беше свикнал. Усети, че се взира в него, но осъзна, че навярно е свикнал и с това.

— Преобразил си кабинета — рече Уила най-после. — По времето на доктор Костов изглеждаше съвсем различно.

Себастиан седна зад бюрото.

— Имаш предвид, че вече не прилича на средновековна зала за изтезания?

— Да — потрепера тя. — Що за приумица? В зъболекарски кабинет? Половината пациенти и без това умират от страх.

— Да беше видяла къщата му! — каза Себастиан. — Имаше истинска броня.

— Шегуваш се!

— Не. Преместих я в мазето.

Уила се засмя.

— Трябва да я подариш на Пакстън за новата къща. Представяш ли си как ще те изгледа?

Той сви вежди.

— За новата къща?

— Купи си къща.

Уила замълча, внезапно разколебана. В пристъп на гняв бе решила, че ако Себастиан не знае колко натъжава Пакстън, някой трябва да му отвори очите. Ала идеята навярно не беше чак толкова добра.

— Явно не ти е казала.

— Да.

— О!

След поредното неловко мълчание, Себастиан попита:

— Затова ли дойде?

— Не точно.

Той кимна разбиращо.

— Винаги съм се чудил защо другите хора в живота й не се решават да застанат очи в очи с мен. Сигурно предполагат, че знае какво прави. Ще отговоря на първия въпрос, който искаш да ми зададеш — да, знам, че Пакстън е влюбена в мен. А сега на втория — не, не искам да я нараня. Правя всичко по силите си да не я наскърбявам.

— Тогава опитай нещо друго — каза Уила и стана.

— Явно досегашните методи не сработват.

Тя се пресегна и взе бележник и химикалка от бюрото му. Написа нещо и му го подаде.

— Какво е това?

— Новият й адрес. Програмата й е много напрегната, защото юбилейното празненство е след три дни. Но случайно зная, че днес ще е там между четири и пет следобед.

Той кимна, изправи се и прибра листа в джоба си.

Уила отвори вратата на кабинета и излезе. Себастиан я последва. Придружи я до приемната, положил длан върху гърба й — усещаше допира му ниско и силно. Тогава най-после разбра. Ей така. „Трябваше да спра да бъда такъв, за какъвто ме смятаха всички“. Така каза в събота пред магазина й.

Тя се обърна и го погледна стъписано. Той й намигна.

„О, Пакстън — помисли си Уила. — Нямаш представа какво те очаква“.

Излезе под слънцето. Усмихваше се. Съдбата никога не обещава да ти разкрие всичко от самото начало. Невинаги ти показва житейската пътека, по която ще поемеш. Ала през последните няколко седмици бе научила, че понякога, ако извадиш истински късмет, се случва да срещнеш човек с компас.

Щастието изисква да поемеш риск. Никой не беше го казвал на Пакстън досега. Като тайна, която светът е крил от нея. Тя не рискуваше никога, поне на трезва глава. Винаги знаеше накъде се запътва още преди да е направила първата крачка. Сигурно беше добър знак, че промените, които бе предприела през последните дни, я плашеха до смърт.

В четири часа тя влезе в къщата с ключовете, които Кърсти Лемън й беше дала. Уила й се бе обадила по-рано да й каже, че няма да успее да дойде. Затова Пакстън остави кутията с току-що купени понички върху кухненския плот и реши да използва времето за това, което умее най-добре.

Да съставя списъци.

Запълваше шести лист, когато чу звънеца на входната врата. Сновеше от стая в стая, вземаше размери и рисуваше малки скици с въображаемо обзавеждане. Извади слушалките на айпода от ушите си и тръгна към вратата с мисълта, че Уила вероятно все пак е успяла да се измъкне от работа. Погледна часовника си. Пет без четвърт. Трябваше скоро да тръгва, но все пак щеше да успее да я разведе набързо из къщата.

Отвори вратата и единственият човек, когото изобщо не очакваше да види, застана пред нея.

Вратовръзката му беше разхлабена, а косата му изглеждаше така, сякаш твърде често е прокарвал пръсти през нея.

— Себастиан! — възкликна тя. — Как разбра, че съм тук?

— От Уила — отвърна той. — А ти защо не ми съобщи?

Уила му беше казала. Тя отстъпи замаяно назад.

— Стана много набързо.

— Предприела си огромна крачка.

— Доста съм закъсняла.

Той се огледа, пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше толкова непроницаем, че сърцето я заболя.

— Имам въпрос — каза той. — Задавам си го непрекъснато. Защо ме целуна, след като преди години си ме видяла да целувам момче? Нещо порочно ли пробудих у теб, Пакстън?

Въпросът му я свари неподготвена.

— Не — ужасено възрази тя. — Нищо подобно.

Той впи очи в нея и тя поклати глава.

— За бога, Себастиан, всички се влюбват! И невинаги в подходящия човек. И невинаги споделено. Влюбих се в теб. Не успях да го надмогна. Не успях да го спра. Ала бях решила да затая чувствата, докато отшумят или поне намалеят дотолкова, че да те виждам, без да те желая с цялото си сърце. Онази нощ край басейна бях извън себе си, усещах, че не владея положението, и чувството беше ужасно. После дойде ти — единственият човек, загрижен за мен. Помислих си, че щом държиш толкова на мен, може би е възможно да поискам повече. Постъпих нехайно и егоистично и за кой ли път ще повторя, че съжалявам. Не знам какво друго да кажа.

— Седни. Аз ще ти кажа нещо.

— Нямам столове. И не мисля, че искам да чуя какво ще ми кажеш.

Той се приближи до нея и я улови за ръката. Поведе я към стълбите.

— Седни и слушай — каза й с неузнаваем глас.

Себастиан беше нервен.

Пакстън седна бавно. Остави бележника и айпода на стъпалото и събра длани в скута си.

За миг той остана прав пред нея. После закрачи напред-назад.

— Като дете не се вписвах никъде — заговори най-сетне. — Нито вкъщи, нито в училище. Като тийнейджър се застоявах дълго в ресторанта на магистралата, най-вече за да не се прибирам вкъщи и да не виждам татко. Бях на шестнайсет, когато една съботна вечер — сигурно беше три сутринта — група момчета влязоха в ресторанта да попитат как да стигнат до Ашвил. Били на парти в Южна Каролина и сбъркали пътя. Бяха шумни, предизвикателни, щастливи. За пръв път виждах такива момчета. Единият ме забеляза, сякаш среща изгубен побратим. Дойде при мен и започна да флиртува. Приятелите му го последваха, пихме кафе и се смяхме. Внезапно пред мен се отвори врата. Усетих, че ме приемат. Часове по-късно те казаха, че трябва да вървят, че майките им и без това сигурно са побеснели. Казаха обаче, че ако идвам в Ашвил, обикновено висят в „Пак Скуеър“ всеки следобед и мога да ги открия. Онова момче, което дойде първо при мен, Алекс, прокара ръка през косата ми и възкликна: „Кой би повярвал, че нещо толкова красиво е отрасло в такъв затънтен край?“.

Себастиан поклати глава.

— Хората са стадни животни. И аз най-сетне открих глутница. За пръв път в живота си.

— С тези момчета ли те видях в ашвилския търговски център? — попита Пакстън.

— Да. Момчето, което си видяла да ме целува, е било Алекс. Чувствах се много объркан. Те ми бяха приятели. Те ме спасиха. И по някакъв начин ги обичах. Обичах Алекс. Ала станах един от тях, защото изпитвах необходимост да ме приемат и те ме приеха. Не станах един от тях заради това, че съм като тях.

Той я погледна, за да подчертае колко съществени са думите му, но тя недоумяваше.

— Какво означава това?

— Означава, че не съм гей, Пакс — отвърна той.

При тези думи кожата й сякаш запламтя.

— Когато постъпих в колежа, започнах да посещавам терапевт, който ми помогна да осъзная много неща. Най-добрите, най-толерантните хора, които познавах, бяха хомосексуални. Но това беше губеща позиция за мен, защото дълбоко в себе си не бях като тях. Започнах да излизам с жени и дори се влюбих веднъж-дваж. Но не се получи, защото никоя от тях не ме разбираше — възприемаха ме като платоничен приятел или си мислеха, че ме вкарват в правия път. Интересни години бяха, но не бих искал да се повторят. Стигнах дотам, че ми омръзна да се опитвам да се отбранявам. Ужасно е да се налага да защитаваш начина си на живот или в кого се влюбваш. Затова преди около пет години реших повече да не намесвам сексуалността си в никакви отношения. И това решение улесни много живота ми. Докато не те срещнах.

Тя стана. Нямаше да се разплаче. Независимо колко й се искаше.

— Каква игра играеш с мен? Не заслужавам това, Себастиан!

Опита се да мине покрай него, ала той я сграбчи за ръцете и я принуди да го погледне.

— Не играя игра — заяви с кратки и отмерени думи, които сякаш се срутваха от скала.

— Защо тогава ми разказваш всичко това?

Той я пусна. Тя се олюля леко.

— Защото те обичам. Дълбоко, първично и ужасяващо. И не знам какво да правя. Когато ме целуна, се почувствах както никога досега.

Тя се уплаши. Толкова ясно прозря всичко.

— Защо тогава ме възпря?

Той прокара пръсти през косата си.

— Защото се придържах към убеждението си, че сексът само помрачава добрите връзки.

Тя преглътна.

— А сега?

— Миналото ми винаги ще остане с мен. То е част от мен. Не мислех, че на този свят има човек, който ще узнае всичко за мен и въпреки това ще ме обича. Докато не срещнах теб. Обичам те, Пакстън, и искам да бъда с теб завинаги, ако и ти ме искаш.

Само преди няколко седмици тя беше в същата роля. Знаеше какво е да стоиш пред някого и да умоляваш за любов, да се опитваш да го притеглиш към себе си със силата на собственото си желание, сила толкова могъща, че би могла да те убие. Не се замисли нито за секунда. Знаеше само, че не иска той да се почувства като нея. Протегна ръце към него и го целуна. Прегърна го, сякаш от това зависи животът й. Той я притисна до стената и главата й се блъсна в камъка, но тя не спря. Задърпа сакото му, докато най-сетне го съблече, и после улови вратовръзката му. Ръцете им бяха навсякъде, пречкаха й се. Пръстите на босия й крак се заплетоха в маншета на панталоните му и тя изгуби равновесие. Полетя надолу и го повлече след себе си.

Себастиан се изтърколи върху нея. Тя протегна ръце да върне устните му върху своите. Той обаче се възпротиви.

— Трябва да го кажеш — помоли, останал без дъх.

Тя го погледна объркано.

— Да кажа какво?

— Че ме искаш.

Ненадейно в ума й изплува списъка от гимназията.

— Ти си всичко, за което някога съм мечтала, Себастиан.

Той я целуна отново и тя заразкопчава ризата му. Едното копче се откъсна и Пакстън го чу как изтрака върху голия под.

— Тук ли ще го направим? — попита Себастиан, без да отлепя устни от нейните. — Да отидем ли у дома?

— Не. Тук. Сега.

Пакстън усети как устните му се извиват в усмивка.

— Поне съм сигурен, че не ме обичаш заради мебелите ми.

— Не смей да ми носиш онази броня!

Той вдигна отново глава.

— Уила ти е казала?

Пръстите й се сплетоха в косата му.

— Казва ми някои неща, а други спестява.

Като например, че Себастиан щеше да дойде тук.

Той вдигна вежди.

— Обменяте опит?

— Да.

— Значи трябва да се постарая.

Тя се поколеба.

— Вече е прекрасно — прошепна.

След час Пакстън се събуди от звъна на мобилния си телефон. Пресегна се над Себастиан към чантата си, но не успя да намери телефона. Изсипа всичко върху пода и затършува из купчината.

Усети как Себастиан я гали леко по гърба.

Погледна екрана на телефона. Беше Мария, управителката на Блу Ридж Мадам. Бяха се уговорили да се срещнат преди час, за да уточнят последните подробности около празненството. Пакстън простена, остави телефона и се обърна към Себастиан.

— Трябва да тръгвам.

— Добре.

Той седна и се облегна на стената, присвил чело.

— Добре ли си?

Тя стана и започна да събира дрехите си от пода.

— Гърбът ми. Ето защо не обичам палатки. Ще ми позволиш ли да ти подаря легло за новата къща?

Заоблича се усмихнато. Усещаше, че той я наблюдава, но не се притесни — вероятно за пръв път в живота си.

— Виждала съм твоето — каза му. — Имаш добър вкус.

— Защо не го пробваш? Да видиш дали е удобно.

Тя приближи и коленичи до него.

— Истина е, нали? Наистина ли се случи?

Той вдигна длан към косата й.

— Разкайваш ли се?

Тя пое дълбоко дъх. Усети мирис на окосена трева, долиташ от отворения прозорец, и сладкия аромат на поничките, които беше оставила върху кухненския плот.

— Никак. А ти?

— Не. Е, все пак настоявам за легло. Обичай ме, заобичай дребнавия ми материализъм.

Тя го улови за ръката.

— Обичам те, Себастиан. И съм адски уплашена.

— Значи сме двама.

— Уила каза, че щастието изисква да поемеш риск. И щом не си малко уплашен, значи не постъпваш както трябва.

Той се разсмя.

— Ако е така, няма за какво да се тревожим — заключи и се приведе да я целуне. — Да се отдадем отново на ужаса.

В крайна сметка Пакстън закъсня с още един час.