Тайна с цвят на праскова

Трета главаКодът на отритнатите

Уила чу тропането по вратата точно когато изваждаше последната порция пране за тази вечер. Загложди я чувство, че знае кой е. Предположила беше — явно погрешно — че зад затворени прозорци и с пуснати климатици съседите няма да чуят как Брус Спрингстийн гърми от тонколоните.

Остави легена върху кухненската маса, пропусна обичайния ритуал да зарови лице в топлите дрехи и се запъти към входната врата през къщата в стил ловна хижа.

Животът в стар квартал с наблъскани една до друга къщи причинява известни неудобства. Ала Уила наследи дома, където бе отраснала, когато баща й почина преди почти седем години. Кой би се отказал от къща без ипотека, особено ако едва е изплатил астрономическите дългове, натрупани в колежа? Уолс ъв Уотър се отличаваше с необичаен брой богаташи на глава от населението и като млада й се зловидеше, че не е от тях. Лесният достъп до пари в брой в колежа й замая главата и тя се спусна да харчи с широки пръсти, както отдавна мечтаеше. Баща й умря, преди да разбере до каква степен е затънала в дългове.

Сега обаче Уила притежаваше и магазин, и дом — изцяло благодарение на него — беше я посочил за наследничка и на къщата, и на животозастрахователната си полица. Зрелостта беше важно качество за него. Дължеше му го. Така изкупваше грижите, които неусмиримата й енергия и неспособност да заживее кротко създаваха и на него, и на баба й.

Спрингстийн пееше „Огън под нозете ми“, когато Уила открехна вратата. Вдигна поглед и мъжът пред прага й каза:

— Здравей отново.

Всички звуци, понечили да се надигнат в гърлото й, стихнаха. Отвори уста, но навън излетя само дихание, стаило калейдоскоп от преливащи думи.

— Толкова бързо побягна днес, че забрави това.

Той й подаде поканата.

Тя я грабна бързо и — необяснимо — я скри зад гърба си.

Той пъхна ръце в джобовете. Беше със същите панталони и същата риза, вече изсъхнала като намачкана хартия. Ярката светлина от лампата до вратата го принуждаваше да примижава леко и около очите му се образуваше паяжина от бръчици. Взря се мълчаливо в нея.

— В гимназията поемах вината за всичките ти пакости — каза след малко. — Не заслужавам ли поне да ме поканиш да вляза?

Това я изтръгна от унеса.

— Не поемаше вината, а заслугата — поправи го тя.

— Значи все пак ме помниш — усмихна се той.

Помнеше го, разбира се. Затова се смути толкова от ненадейната среща на Джаксън Хил. Макар да не обръщаше особено внимание на Колин в училище, всички знаеха кой е. Беше Осгуд. Ала популярната му и упорита близначка винаги го засенчваше. Не че той го вземаше присърце. Би могъл дори да я задмине навярно, но не изглеждаше амбициран като сестра си да кандидатства всяка година за председател на ученическата организация и да участва в милиони клубове по интереси. Другаруваше с момчета с пастелни поло блузи и играеше голф през почивните дни. Изглеждаше обречен да се върне след колежа и да заеме мястото на баща си като крал на висшето общество, но незнайно как това предвиждане не се оправда. Уила нямаше представа защо.

В гимназията не се опитваше преднамерено да го набеждава за белите си. Една нощ в началото на последната им година тя се измъкна тайно от вкъщи и написа цитат от поета Огдън Наш върху тентата над училищния вход. „Бонбонките завъртат главата, но виното ги удря в земята“. Беше го чула от Колин — цял ден го беше повтарял — и й се стори забавен. Не знаеше обаче, че предния ден Колин е предал есе за Огдън Наш, и несъзнателно насочи подозренията към него. Никой не успя да докаже, че виновникът е той, а и родителите му се погрижиха да не го накажат, но всяка лудория на Уила преди и след това приписваха на него. Колин заслужи прозвището Жокера и се превърна в гимназиален герой, заплаха за учителите. Едва когато три седмици преди дипломирането най-сетне разобличиха Уила, всички разбраха, че Жокера е тя, а не той.

— Ще ме пуснеш ли или не? Неизвестността ме убива.

Тя отстъпи назад с въздишка. Когато той влезе, затвори вратата и намали звука на тонколоните до компютъра, преди Спрингстийн да зазвучи още по-сексапилно. Обърна се и видя как Колин крачи из стаята и разсеяно прокарва ръка по облегалката на свръхмекото й канапе. Такова си беше. Просто те изкушаваше да го докоснеш. От почти седем години то беше първата й покупка за къщата. Донесоха го преди няколко дни. Беше скъпо и непрактично и тя изпитваше порядъчни угризения, но се чувстваше абсурдно влюбена в него.

— Никой не ми спомена, че си се върнала — каза Колин.

— Трябваше ли?

Той поклати глава, сякаш не знаеше отговора.

— Откога си тук?

— Откакто татко почина.

Раменете му се отпуснаха леко.

— Натъжих се, когато разбрах.

Кола беше блъснала баща й на междущатската магистрала, докато помагал на някого да смени гума. През същата година Уила трябваше да завърши колежа, ако не беше прекъснала. Още нещо, което баща й не беше узнал.

— Беше страхотен учител. В единайсети клас ми преподаваше химия. Веднъж покани на вечеря отличниците си в тази къща.

— Да, помня.

Мразеше тези вечери и по-точно факта, че децата я виждат как живее. Преструваше се на болна и се криеше в стаята си. На къщата й нямаше нищо — беше просто стара и малка, съвсем различна от именията, в които живееха половината й съученици.

— Често мислех за теб през тези години. Какво правиш, в какви лудории се забъркваш.

Той замълча.

— Нямах представа, че си била тук през цялото време.

Тя се взираше учудено в него; недоумяваше какво значение има.

Колин обиколи отново дневната, озъртайки се наоколо; после, сякаш нищо друго не му хрумваше, въздъхна изморено и се отпусна на канапето. Прокара пръсти през тъмната си коса. Ръцете му бяха големи. Внушителен мъж с внушително присъствие. Ала никой не забелязваше това в гимназията. Времето далеч оттук го бе променило, вдъхвайки му самоувереност и независимост, които преди не притежаваше.

— Е, как живееш сега, Уила Джаксън?

— Имам магазин за спортни стоки на Нешънъл Стрийт.

Ето. Прозвуча зряло, нали? Нормално и разумно.

— А как се забавляваш?

Тя го изгледа удивено. Що за въпрос?

— Пера — отвърна равнодушно.

— Омъжена? Деца?

— Не.

— Нямаш, значи, наследници, които да научиш как да изкарват цялото училище по тревога на двора, как да разкрасяват колите на учителите с фъстъчено масло или да разменят вещите в шкафчетата на целия випуск? — засмя се той. — Това беше класика. Сигурно ти е отнело цяла нощ.

Прозвуча като скъп спомен. Тя обаче не беше се сещала за пакостите си от години. Както и за Колин. Сега ненадейно си припомни изражението му, когато полицаите я отведоха от училището, след като задейства пожарната аларма. Цялото училище се беше струпало в предния двор. „Тя е била — шепнеха си всички. — Уила Джаксън е била Жокера!“. Колин Осгуд изглеждаше изумен. Дали защото бе проумял, че е тя, или защото вече не можеше да си приписва заслугата за немирствата й? Така и не разбра.

Гледаха се втренчено от двата края на стаята. Тя забеляза как очите му се плъзват по тялото й и понечи да го скастри, но той се обади:

— Ще отидеш ли? — кимна към поканата в ръката й. — На празненството?

Уила се взря надолу, сякаш изненадана, че поканата още е там. Остави плика върху компютърната маса и го изгледа укорително.

— Не.

— Защо?

— Защото няма нищо общо с мен.

— Значи ходиш само на тържества, които имат нещо общо с теб? Рожденият ти ден например?

След кратко мълчание той се намръщи и добави:

— Това прозвуча по-смешно наум. Съжалявам. От всичко започва да те напушва смях, когато не си спал два дни. По пътя насам ме разсмя знакът за ограничение на скоростта. Нямам ни най-малка представа защо.

Беше опиянен от безсъние. Това обясняваше много неща.

— Защо будуваш от два дни?

— Не успях да заспя в самолета от Япония. И цял ден се боря с дрямката, за да си легна навреме и да преодолея часовата разлика.

Тя погледна към прозореца.

— Докара ли те някой дотук?

— Не.

Взря се в очите му. Помътнели, замаяни и много, много изморени.

— Ще успееш ли да стигнеш до вкъщи? — попита го сериозно.

Той се усмихна.

— Колко отговорен въпрос.

— Ще ти сваря кафе.

— Щом настояваш. Ала някогашната Уила щеше да намери начин да се възползва от ситуацията.

— Нямаш никаква представа от някогашната Уила — сряза го тя.

— Както и ти очевидно.

Уила се извърна безмълвно и влезе в кухнята, където съумя да разсипе и кафето, и водата. Искаше просто да накара старата кафемашина на баща си да заработи, за да вдигне на крака Колин и да го отпрати.

— Често ли посещаваш Блу Ридж Мадам? — подвикна той от дневната.

— Не — отговори тя. Стигнаха и до тази тема, разбира се.

— Значи не замисляш някоя лудория за — да речем — голямото празненство?

Въпросът прозвуча обнадеждено.

— О, за бога! — промърмори Уила.

Облегната на кухненския плот, наблюдаваше как кафемашината клокочи мудно. Най-сетне се свари колкото за една порция, тя го изля в чаша и я занесе в дневната.

Колин не беше помръднал от сивото й велурено кадифе. Отпуснал ръце върху коленете, обронил глава върху възглавниците.

— О, не! — възкликна тя уплашено и остави чашата върху масичката. — Не, не! Колин, събуди се!

Той не помръдна.

Докосна го по рамото.

— Колин, донесох ти кафе. Събуди се и пийни! — побутна го по-силно. — Колин!

Той отвори очи и я погледна малко замаяно.

— Какво е станало с Уила? Не познавах по-смел човек от теб — промърмори и отново затвори очи.

— Колин?

Вгледа се дали миглите му не потрепват издайнически, да не би да си прави шегички с нея.

— Колин?

Нищо.

Уила застина стъписано за миг. Понечи да се обърне и в същия миг долови сладък повей. Вдъхна дълбоко, пожелала инстинктивно да го вкуси, но едва не се задави, когато усети горчивината върху езика си. Горчеше толкова силно, че тя разкриви лице.

Веднъж баба й изпече един особено несполучлив лимонов пай и й обясни, че точно такъв е вкусът на разкаянието.

Гъстата утринна мъгла в Уолс ъв Уотър, често явление заради близките водопади, беше сама по себе си знаменитост. Нямаше магазин по Нешънъл Стрийт, в който да не се продават сувенирните буркани от сиво стъкло, пълни с мъгла, които туристите отнасяха у дома да им напомнят за престоя в града. Уила смяташе, че е същото като да живееш край океана. Виждаш ли го всеки ден, се питаш: „Какво толкова?“.

Жегата тъкмо бе започнала да разсейва мъглата, когато тя седна в джипа и потегли към старческия дом. Слава богу, Колин се беше събудил и си бе тръгнал през нощта, отнасяйки разочарованието си, че тя вече не си играе на котка и мишка с града, че вече не е на осемнайсет. Като него.

Защо изобщо беше дошъл? Тя беше избрала правилния път. Беше пораснала. Остана тук именно за да не разочарова повече никого.

— Здравей, бабо Джорджи — поздрави ведро Уила, когато влезе в стаята й в старческия дом.

Баба й вече беше облечена и настанена в инвалидния стол. Седеше леко приведена до прозореца. На фона на утринните лъчи бялата коса и бледото й лице изглеждаха почти прозирни. Навремето беше красива жена с големи очи, високи скули и дълъг изтънчен нос. Понякога красотата й просияваше и сега като отражение в магическо огледало.

Първите признаци на деменция у нея се проявиха, когато Уила замина да учи в колежа. Тогава баща й я взе при себе си и я настани в стаята на дъщеря си. Две години по-късно Джорджи преживя инсулт и той се принуди да я премести в старчески дом. Уила знаеше колко трудно е взел решението, но в крайна сметка бе успял да й осигури най-добрите грижи в района. След смъртта му Уила започна да навестява баба си вместо него, защото чувстваше, че така би искал. Той обожаваше майка си и през целия си живот се бе стремил да й доставя радост.

Уила смяташе баба си за мила жена, но от онези хора, обрасли сякаш с невидими трънчета, които държат другите настрани. Джорджи Джаксън беше неспокойна, предпазлива жена, ни най-малко лекомислена — удивително предвид потеклото й от състоятелно семейство. След като Джаксънови се разорили, тя работила като прислужница на различни богати семейства в града чак докато прехвърлила седемдесетте.

Беше тиха жена — също като бащата на Уила. Майка й беше шумната в семейството и Уила все още помнеше смеха й — сладък и отривист като припукващи въгленчета. Работеше на рецепцията в местна адвокатска кантора, но почина, когато Уила беше шестгодишна. Така започна периодът, в който Уила обичаше да си играе на мъртвец. Лягаше върху канапето, цялата подгизнала, все едно се е удавила там. Просваше се в странни пози върху капака на колата като жертва на катастрофа. Любимата й смърт беше „Инцидентът с лъжици“ — лягаше върху кухненския под, наплескана с кетчуп, а изпод мишниците й стърчаха дръжки на лъжици. На тази възраст Уила не проумяваше смъртта, не я възприемаше като нещо лошо, щом е сполетяло прекрасната й майка, и честно казано, беше очарована от нея.

Веднъж баба й я залови да води въображаем разговор с майка си и тутакси отвори всички прозорци и запали тамян. „Призраците са ужасно нещо — предупреди я тя. — Не бива да ги заговаряме, а да ги пропъждаме“. На Уила й домъчня и дълго не прости на баба си, задето прекъсва единствената възможна връзка с майка й със заплахи, независимо колко глупаво звучат.

Всички суеверия вече се бяха изпарили от паметта на баба й. Джорджи не разпознаваше дори внучката си, ала Уила знаеше, че обича мелодията на гласовете, макар да не разбира думите. Затова няколко пъти седмично идваше и й разказваше какво е чула по новините, как изглеждат дърветата по това време на годината, какво продава в магазина, какви подобрения замисля да внесе в къщата на баща си. Сега разказа на баба си за новото канапе, но не и за Колин.

После донесоха закуската на Джорджи и Уила помогна да я нахранят. Когато изпразниха подноса, избърса нежно лицето й, и пак приседна до нея.

Поколеба се няколко секунди и извади поканата от джоба си.

— Двоумях се дали да ти кажа за това или не. Следващия месец организират празненство в Блу Ридж Мадам. Дамският клуб отбелязва основаването си. Пакстън Осгуд иска да те почете на тържеството, което, предполагам, е мил жест. Но ти никога не си споменавала клуба. Не знам дали е означавал нещо за теб. Ако смятах, че си държала на него, щях да отида. Но просто не знам…

Уила погледна поканата и за пръв път пресметна наум. Осъзна, че баба й е била едва на седемнайсет, когато е помогнала да основат клуба. През същата година, когато семейството й изгубило Блу Ридж Мадам, годината, когато родила баща й.

Уила си помисли разкаяно как като по-млада никога не се бе гордяла особено, че е потомък на рода Джаксън. С течение на времето обаче оценяваше все по-дълбоко колко усърдно се е трудило семейството й, за да си изкарва прехраната, как никой, освен нея не е свеждал засрамено глава при мисълта какво са изгубили. Уила вече беше осъзнала и приела факта, че баба й не може да й разкаже всичко, което иска да узнае за предците си. Безвъзвратно бе пропуснала всички възможности да я попита, преди умът й да се замъгли, или да разговаря с баща си, докато беше жив. В такива моменти винаги я жегваха всички „обичам те“, които е трябвало да каже, но не е, нещата, които би искала да промени, връщайки времето назад, желанието да ги накара да се гордеят с нея, вместо да ги тревожи.

Тя вдигна поглед от поканата и стъписано видя, че Джорджи се е обърнала към нея и светлосивите й очи — същите като нейните — са впити право в лицето й, сякаш бе доловила нещо познато в думите й. Не беше се случвало буквално от години и от изненада сърцето на Уила затуптя забързано.

Наведе се напред.

— Какво има, бабо Джорджи? Блу Ридж Мадам? Дамският клуб?

Ударът бе поразил лявата половина на тялото на Джорджи. Тя протегна дясната си длан към ръката на Уила. С мъка раздвижи устни, за да оформят думи.

След няколко опита Уила разбра една дума — „праскова“.

— Праскова? Ядат ти се праскови?

Лицето на баба й внезапно се отпусна, сякаш е забравила. Обърна се отново към прозореца.

— Добре, бабо Джорджи.

Уила стана и я целуна по главата.

— Ще се погрижа да получиш праскови.

Метна шал върху раменете на баба си и й обеща скоро да дойде пак.

Погледна я за последно и излезе от стаята.

Глупаво беше да очаква нещо дълбокомислено. Опитът на баба й да говори беше повече от достатъчен.

Уила се отби в стаята на медицинските сестри да се осведоми за здравословното състояние на Джорджи и помоли за обяд да й сервират праскови.

Сложи си слънчевите очила и се гмурна в острия като бръснач летен зной. Закрачи през просторния вътрешен двор към паркинга. Слънчевите лъчи вече отразяваха жежки металически вълни от стъклата на колите и затова не видя, че някой приближава към нея, докато жената не застана на няколко стъпки.

Беше Пакстън Осгуд в елегантна розова рокля и изящни обувки. Беше висока като брат си, но с щедри извивки, сякаш някой от ъгловатите й френски предци е скандализирал обществото, вземайки за съпруга набита краварка, и няколко поколения по-късно резултатът бе проличал у Пакстън. Придружаваше я русокос мъж със светла кожа. Носеше изискан костюм, който не би трябвало да стои добре на толкова слаба фигура. Но стоеше. Мъжът се отличаваше с необичайна красота — като онези хора, които се чудиш от коя страна на мъжествеността или женствеността да поставиш.

Уила не знаеше какво е разказал Колин на сестра си за предишната нощ и дали Пакстън все още й се сърди за фалшифицираното любовно писмо до Роби Робъртс. Запита се как ли ще я поздрави и ще я поздрави ли изобщо.

Определено не очакваше Пакстън да се усмихне и да каже:

— Уила! Здравей! Толкова се радвам, че те срещнах. Значи идваш тук сутрин? Затова не те виждам. Получи ли бележката ми, че искам да измислим нещо специално за бабите ни на празненството?

Уила приглади неловко буйните си къдри, защото косата на Пакстън беше пристегната педантично на кок — нейната запазена марка. Пакстън винаги изглеждаше излъскана до блясък.

— Баба не може да присъства — каза Уила. — Не помни мен, та камо ли клуба.

— Да, знам. Съжалявам — отвърна Пакстън. — Мислех да я почетем чрез теб. Да приемеш подарък от нейно име.

— Аз… съм ангажирана същата вечер.

— О! — изненада се Пакстън.

Възцари се неловко мълчание.

Себастиан прочисти гърло.

— Здравей, Уила. Радвам се да те видя след толкова време!

— Здрасти, Себастиан. Чух, че си поел кабинета на доктор Костов.

Себастиан Роджърс затвърди убеждението й, че преобразяването не е само приятна теория. В гимназията съучениците й понякога забравяха, че тя съществува, понеже обикновено се държеше смирено, но Себастиан не беше такъв късметлия. Уила притежаваше способността да остава невидима — нещо невъзможно за човек с външността на Себастиан. Подиграваха го непрекъснато. Ала ето го сега — дипломиран лекар в костюм, по-скъп от целогодишната й вноска за джипа.

— Последния път, когато се срещнахме, беше с очна линия и носеше пурпурен шлифер.

— Последния път, когато се срещнахме, те арестуваха, защото пусна пожарната аларма.

— Туш! Намини някой ден в „Натура“ на Нешънъл Стрийт. Предлагаме и кафе.

— Може би. Била си пациентка на доктор Костов, нали? Надявам се да продължиш да идваш за профилактично почистване на зъбния камък.

— Ти ли си денталната полиция сега?

— Да — вдигна сериозно вежди той.

Уила се разсмя и в същия момент забеляза колко заинтригувано я наблюдава Пакстън. Усмивката й се стопи, тя отмести очи от нея към Себастиан и отново към нея.

— Е, трябва да вървя — рече накрая.

— Чао, Уила — подвикна й Себастиан.

Пакстън не каза нищо.

Пакстън следеше крадешком Себастиан, докато крачеха по коридора към стаята на баба й. Стъпките й отекваха шумно на високите токчета, а неговите италиански мокасини се плъзгаха тихо като шепот. Дори букетът от хортензии в ръката му не шумолеше.

— Не помня с Уила да сте били особено близки в гимназията. Или се лъжа?

— Не — отвърна той.

— Изглеждаше по-доволна, че вижда теб, отколкото мен.

— Кодът на отритнатите — обясни усмихнато той. — Няма как да разбереш.

Пакстън не успя да попита нищо, защото стигнаха стаята на баба й.

— Готова ли си за среща с жената дракон? — продължи Себастиан.

— Не — каза Пакстън.

— Аз съм с теб.

Обгърна я през кръста и я потупа окуражително.

Отпусна ръка и двамата влязоха заедно. Пакстън приближи предпазливо до леглото на баба си. Застанеше ли до нея, усещаше как кожата й пламва. Цял живот се бе страхувала от тази жена, нещо, което не беше споделяла с никого. Поглеждаше баба си и я обземаше неподправен ужас, че някой ден ще се превърне в нейно копие.

— Бабо Осгуд? — тихо промълви. — Аз съм… Пакстън… Будна ли си?

Без да отваря очи, Агата каза:

— Фактът, че се налага да питаш, съдържа отговора.

— Доведох и Себастиан.

Агата най-сетне отвори очи.

— О, контето!

Пакстън въздъхна, но Себастиан се усмихна и й намигна.

— Нося ти хортензии, Агата — каза той. — Любимите ти цветя.

— Не е необходимо да ми напомняш какво харесвам. Знам, че са ми любими. Въпросът обаче е защо си донесъл цветя на сляпа жена. Не мога да ги видя. Колко пъти да ви казвам, че искам шоколад? Храната е единственото ми удоволствие.

— Бабо, знаеш, че мама настоява да не прекаляваш със сладкото.

— Майка ти нищо не разбира. Подай ми зъбите.

— Къде са? — попита Пакстън.

— На масичката, както винаги — отсече Агата и се изправи. — Все едно не го правим всеки път, когато идваш. Между другото, защо си подранила толкова? Не ме посещаваш през седмицата.

— Нося ти чудесни новини за Блу Ридж Мадам — отвърна Пакстън и затърси с поглед зъбите на баба си върху нощната масичка.

— Няма нищо чудесно в Блу Ридж Мадам. Стой далеч от нея. Къщата е свърталище на призраци. Подай ми зъбите.

Пакстън се паникьоса.

— Не са тук.

— Там са, разбира се.

Агата отметна завивките, стана и бутна Пакстън настрани. Заопипва с длан масичката със зейнала беззъба уста.

— Къде са? Откраднали са ми зъбите! Крадци! — закрещя тя. — Крадци!

— Ще натопя цветята във вода — заяви Себастиан, взе кристалната ваза от бюрото и влезе в банята. След секунди подаде глава и каза: — Скъпа?

Пакстън клечеше на колене и надзърташе под леглото на баба си, а Агата продължаваше да крещи. Пакстън вдигна очи и забеляза колко отчаяно се опитва да сдържи напушилия го смях. Харесваше й, че не позволява баба й да го сплаши. Харесваше й, че е готов да я подкрепи, че не се налага да крие колко ужасна е Агата. Щом Себастиан можеше да понесе тайната й, тя щеше да преживее, че той я знае. Нищо нямаше да се случи между тях. Ако продължаха постарому, всичко щеше да е наред.

— Мисля, че открих зъбите на Агата — каза Себастиан.

След като изпрати Пакстън и контето, Агата седна в стола със стиснати устни, сплела нервно пръсти във вълнената жилетка, навярно в тон с роклята, но нямаше как да е сигурна. Дегенерацията на макулата я беше лишила почти напълно от зрение. Знаеше обаче местата на мебелите в стаята — всичките меки и удобни. Някой й беше казал, че тапицерията е в десен на сини хортензии, които, ако светлината падаше под подходящ ъгъл, почти успяваше да различи. Имаше си и миниатюрен хладилник, който семейството й зареждаше с любимите й продукти. Все още се наслаждаваше на храната и това донякъде й помагаше, макар да не й даваха достатъчно шоколад. Мястото навярно не беше чак толкова неприятно. Беше всъщност най-доброто в околността, ако се съдеше по таксата. Не че Агата обръщаше внимание на парите. Така става, когато разполагаш с твърде много. Парите се превръщат в прах, в нещо, което непрекъснато кръжи край теб, но никога не го докосваш.

Мислеше, че семейството й се допитва до нея. Мислеше, че мнението й на матриарх все още е съществено. Поне такова впечатление създаваха, когато я посещаваха. Сега обаче осъзна колко е изолирана. Това място внушаваше на обитателите си, че с него се изчерпва целият свят. Смаляваше всичко като в „Алиса в страната на чудесата“. Струваше й се удивително, че отвъд тези стени съществува друг свят, който продължава напред въпреки нейното отсъствие.

Не можеше да повярва, че семейството й наистина е купило Блу Ридж Мадам. Години наред разпространяваха слухове за призраци, вменяваха страх на децата и на мнозина възрастни, наблюдаваха го как рухва ден след ден, предвкусвайки времето, когато най-сетне ще се срути и ще изчезне с всичко случило се там. Усилията им отидоха на вятъра.

И сякаш това не стига, Пакстън планираше да проведе там голямо празненство в чест на основаването на Дамския клуб. Агата опита с всички средства да я принуди да се откаже, да го отмени. Наговори ужасни думи, които не мислеше, и заплахи, които не можеше да изпълни, ала беше безсилна да я спре. Сега Пакстън държеше юздите на клуба и Агата се чувстваше болезнено безпомощна.

Тези глупави момичета нямаха ни най-малка представа какво празнуват. Нямаха представа какво бе сближило Агата и приятелките й преди седемдесет и пет години. Създадоха Дамския клуб, за да се подкрепят, да се закрилят взаимно, защото никой друг не би им протегнал ръка. Ала клубът се превърна в уродливо чудовище, в средство богатите да злорадстват, раздавайки пари на бедните. Самата Агата го допусна. Цял живот ли трябваше да изкупва грешките, които не е предотвратила?

Знаеше, че провеждането на празника на клуба в „Мадам“ не е случайно съвпадение. Случайности няма. Има съдба. Обективно погледнато, съществуваше дори някаква жестока симетрия. Причината да основат клуба беше свързана с имението. Сега беше въпрос на време, преди всичко да излезе наяве. Тайните никога не остават погребани, независимо колко усилия полагаш. Именно от това се бе страхувала винаги Джорджи.

Агата стана и излезе в коридора, броейки стъпките до стаята на сестрите. Когато наближи, дочу гласа на сестрата от сутрешната смяна. Беше млада. Прекалено млада. Звучеше така, сякаш още играе на дама с приятелките си. Защо момичетата бързат толкова да пораснат? Не ги разбираше. Детството е вълшебно време. Да го загърбиш, е огромна загуба.

— Здравейте, госпожо Осгуд — поздрави сестрата с тон, стараещ се безуспешно да прозвучи приятно.

Агата внушаваше такива чувства на целия персонал. Не беше сигурна кога точно се случи, но през последните десет години откри, че й доставя удоволствие да кара другите да изпитат частица от собствената й злочестина. Персоналът бе скрил зъбите й в банята, където контето ги намери тази сутрин. Убедена беше. От години си играеха на котка и мишка.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ако ми трябваше помощта ти, щях да помоля — отсече Агата и отмина.

Тръгна по третия коридор. Прокарваше сухи пръсти по стената и броеше вратите до стаята на Джорджи Джаксън. Когато синът на Джорджи — Хам — дойде да я помоли за помощ да настани майка си в дома, Агата му даде парите без капчица колебание. Искаше да помогне на Джорджи, да изкупи онзи единствен случай, когато Джорджи се нуждаеше най-много от нея, а тя й обърна гръб… единствения случай, променил всичко. Агата следеше как се грижат за Джорджи, но рядко я посещаваше. Джорджи не би одобрила. Би казала: „Ти си имаш своето място, аз — моето. Така трябва да е сега“.

Когато стигна стаята, Агата различи само тъмен силует с ореол от слънчева светлина. Джорджи приличаше на бездна, в която тя рискуваше да рухне.

Агата тъгуваше по много изгубени неща, но напоследък усещаше най-остро тази загуба — загубата на приятелството. Липсваше й зрението. Липсваше й съпругът. Липсваха й родителите. Ала момичетата, с които бе отраснала, съставляваха съществена част от живота й. Ако старите й приятелки се появяха отнякъде сега, щеше да ги закриля до последния си дъх. Което, разбира се, беше твърде малко и твърде късно. Както винаги. Нямаше ги, отидоха си всички, освен Джорджи, скрепена към живота само с тънка сияйна нишка.

Агата приближи до нея и седна до леглото й.

— Най-сетне се случи — прошепна й.

Джорджи — сладката невинна Джорджи — се обърна към нея и каза:

— Праскова.

Агата заопипва слепешката, докато най-после намери ръката на Джорджи и я улови.

— Да — каза. — Още е там.

Въпросът обаче беше „докога“.