Тайна с цвят на праскова

Втора главаШепот

Пакстън Осгуд остана до късно да преглежда документи в центъра за благотворителност. Тръгна си едва на здрачаване. Потегли към дома, следвайки премигващите светлинки на уличните лампи, които трептяха като сънливи пътеводни светулки. Паркира пред къщата на родителите си и излезе от колата. Помисли си, че ако разпредели добре времето си, ще успее да поплува набързо, преди да се преоблече и да поеме обратно за вечерната среща на Дамския клуб.

Този план се крепеше несигурно върху едно условие — да не се натъкне на родителите си. Седмици наред съобразяваше графика си така, че да не се налага да разказва как е минал денят й още щом прекрачи прага. Раздразнението и желанието да ги отбягва бяха съвсем ново явление и тя не беше сигурна как да го тълкува. Досега не й пречеше да живее с родителите си. Веднъж на сезон, когато отпътуваше да посети колежките си от университета Тюлейн в Ню Орлиънс, всички до една се дивяха как така Пакстън още живее в родния си дом. Не разбираха защо изобщо се бе върнала при родителите си след дипломирането, след като разполага с достатъчно пари да постъпи както пожелае. Изглеждаше необяснимо, но тя обичаше Уолс ъв Уотър. Харесваше й да е част от историята му, да движи колелото й. Градът досягаше дълбока, чувствителна струна в душата й. Усещаше, че му принадлежи. И понеже работата на близнака й Колин изискваше да пътува из цялата страна, а понякога и отвъд океана, Пакстън мислеше, че е справедливо поне едното дете да остане край родителите си.

Миналата година обаче, когато трийсетгодишнината й надвисна застрашително над нея като черен балон. Тя най-сетне реши да се премести — не в друг щат, не дори в другия край на града, а в къща, която приятелката й Кърсти Лемън продаваше. Намираше се на 10 километра от Хикъри Котидж. Пакстън измери разстоянието с одометъра в колата и го изтъкна пред родителите си като основно предимство на покупката. Идеята да ги напусне, да сложи край на идиличното им несъвместимо съжителство обаче толкова разтревожи майка й, че Пакстън се принуди да отстъпи. Все пак се изнесе от голямото имение и се премести в къщата край басейна — нищожна, но наложителна стъпка. Трябваше й време.

Къщата край басейна й осигури известно уединение, но за жалост единственият начин да влезе там беше през главната сграда и родителите й винаги разбираха кога влиза и кога излиза. Не можеше дори да донесе плик с продукти, без да изслуша коментара на майка си. До това се свеждаха мечтите й фантазираше си как оставя кутия с понички в кухнята си, без да се налага да обсъжда покупката.

Изкачи стъпалата пред просторния дом на родителите си, наречен Хикъри Котидж заради десетките хикории в двора. Наесен бонбонено жълтите им листа озаряваха целия заден двор толкова ярко, че превръщаха нощта в ден. Птиците, гнездящи в короните на хикориите, се объркваха, защото не успяваха да различат утрото от залеза. Будуваха дни наред и накрая започваха да падат изтощени от клоните.

Пакстън отвори тихо предната врата и я затвори леко зад гърба си. Знаеше, че родителите й гледат Си Ен Ен в дневната. Реши да се шмугне на пръсти в кухнята и да излезе през френските прозорци, без да я усетят.

Обърна се и се спъна в куфар.

Приземи се на ръце върху мраморния под на антрето. Дланите й пламнаха от болка.

— Какво, за бога, стана? — чу да казва майка й.

От дневната се заспускаха забързани стъпки.

Пакстън се изправи и видя, че съдържанието на дамската й чанта се е разпиляло навсякъде. Всичките й списъци се бяха разлетели наоколо, което тутакси я хвърли в паника. Нейните списъци бяха поверителни. Не ги показваше на никого. Събра ги припряно и ги натъпка в чантата си. В същия миг трима души се появиха в антрето. Пакстън стана и се заизтупва.

— Пакстън! Добре ли си? — възкликна майка й. — Колин, махни тези куфари, за бога!

— Смятах да ги занеса в къщата до басейна, но открих, че Пакстън се е преместила там — обясни Колин.

Гласът на брат й накара Пакстън да се извърне. Хвърли се в прегръдките му.

— Чакахме те в петък! — притисна го силно със затворени очи и вдъхна спокойната, ведра атмосфера, която винаги го обгръщаше като ореол.

Едва не се разплака, толкова щастлива се почувства, че го вижда. После я обзе гняв и й се прииска да го удари. Колко по-лесно щеше да й бъде да се справя с родителите им, ако той престанеше да скита насам-натам и се завърнеше завинаги.

— Приключих проекта по-бързо от планираното — обясни Колин, отдръпна се и я огледа. — Изглеждаш прекрасно, Пакс. Време е да се изнесеш и да се омъжиш.

— Не, не я съветвай да се омъжва! — прекъсна го майка им София. — Знаеш ли с кого излиза сега? Със Себастиан Роджърс.

— Не излизаме, мамо. Просто сме приятели.

— Себастиан Роджърс — повтори Колин, без да откъсва поглед от Пакстън. — Не бяхме ли съученици с него? Женственото хлапе с дългия пурпурен шлифер?

— Да, точно така — каза майка им, сякаш той е потвърдил мнението й.

Пакстън усети как стисва зъби.

— Вече не носи пурпурен шлифер. Зъболекар е.

Колин се поколеба няколко секунди, преди да смени темата:

— Ще отнеса куфарите си в стаята за гости горе.

— Глупости. Занеси ги в твоята стая. Всичко в нея е така, както си го оставил — възрази София и улови съпруга си за ръка. — Доналд, и двете ни дечица са у дома! Не е ли чудесно? Донеси шампанско.

Той кимна и излезе.

С течение на времето бащата на Пакстън лека-полека бе отстъпил кормилото на жена си до такава степен, че сега безгласно я оставяше да взема сама всички решения и запълваше дните си на игрището за голф, Пакстън разбираше подбудите на майка си, разбираше и колко по-лесно е да действаш сам, отколкото да разчиташ другиму, ала често се питаше защо София не негодува срещу вечното отсъствие на съпруга си. Не се ли състоеше в това смисълът на брака? Да намериш партньор, човек, комуто се доверяваш да ти помага за важните решения?

— Ще остана само за една чаша — каза Пакстън. — Съжалявам, Колин. Клубът има среща.

Той поклати глава.

— Не се притеснявай. Ще си поприказваме после. И аз трябва да изляза за малко.

София се протегна и отметна един непокорен кичур от челото на сина си.

— Едва пристигна и ще излизаш?

Колин й се усмихна широко.

— А ти вече не можеш да ми налагаш вечерен час. Това те влудява, нали?

— Ама че си и ти! — запъти се тя към кухнята и им махна енергично да я последват със съвършено лакираната си ръка. Диамантената й гривна улови светлината и засия, сякаш се опитваше да ги хипнотизира да й се подчинят.

Щом се отдалечи достатъчно, за да не успее да ги чуе, Пакстън въздъхна и каза:

— Слава богу, че си тук. Ще се върнеш ли най-сетне за постоянно?

— Още не съм превзел Дивия запад — сви той стройните си рамене.

Всички в семейството бяха високи, ала засега Колин беше най-високият. В гимназията приятелите му го наричаха Бастуна. Косата му беше по-тъмна от нейната — руса и със старателно подчертано сияние — ала и двамата притежаваха тъмните очи на клана Осгуд.

— Носиш костюм — посочи тя. — Не подхожда за Дивия запад.

Той отново сви рамене.

— Добре ли си? — попита тя.

— От два дни не съм лягал. Трябва да поспя… Та какво се мъти между теб и този образ Себастиан?

Пакстън отклони очи и намести чантата си върху рамото.

— Просто сме приятели. Мама не го одобрява.

— Нищо ново под слънцето. Между другото, Блу Ридж Мадам изглежда прекрасно. По-красиво е, отколкото на снимките, които ми изпрати. Късно следобед ходих там. Ще променя малко проекта за градината, след като я видях на живо, но иначе всичко е както трябва.

— Сигурен ли си, че ще успеем да приключим преди празника следващия месец?

Колин я улови за ръката и отново й се доплака.

— Обещавам.

— Шампанско! — извика баща им, изкачвайки стъпалата от сутерена.

Колин и Пакстън въздъхнаха в унисон и отидоха при родителите си.

Тази вечер срещата на Дамския клуб се провеждаше в дома на Кърсти Лемън — Лемън Трий Котидж. Когато Пакстън пристигна, къщата я посрещна украсена в лимоненожълто. В хартиените фенери покрай алеята към главния вход бяха изрязани фигурки във формата на лимонови резенчета. Декоративните храсти до входа бяха окичени с изкуствени лимони. Самата врата беше облицована с яркожълто фолио. През годините срещите на клуба някак си се съсредоточаваха все по-малко върху благотворителните начинания и все повече върху стремежа към показност.

Пакстън похлопа на вратата. След като пийна по чаша със семейството си, тя бе сменила служебното си облекло с бяла рокля и обувки с високи токчета. После беше излязла заедно с Колин. Родителите им не бяха издържали на изкушението и им махаха от алеята.

Кърсти отвори вратата. С късата си кестенява коса и дребни ръце тя приличаше на умален модел на жена и притежаваше загадъчната способност да кара всички наоколо да изглеждат по-внушителни, отколкото са в действителност. Пакстън беше две педи по-висока от нея и поне двайсет килограма по-тежка. Мразеше усещането, че се извисява като кула над Кърсти, но никога не го показваше, не привеждаше рамене и не носеше ниски обувки край нея. За да не наруши баланса на силите.

— Здрасти, Пакс. Влез. Закъсня малко.

— Знам. Съжалявам. Колин пристигна по-рано. Трябваше да си поговорим.

Пакстън влезе и последва Кърсти към дневната.

— Как си ти?

Кърсти забърбори за съвършения си съпруг, за милите си буйни момченца и за чудесната си почасова работа като брокер на недвижими имоти.

Двайсет и четирите членки на клуба седяха върху сгъваеми столове, разположени в прави редици в дневната. Някои държаха в скута си чинии, пълни със салата с лимон и пиле, малки сандвичи с броколи и лимон и миниатюрни лимоненожълти целувки от бюфета. Край масичка в дъното на стаята седяха три тийнейджърки в празнично облекло и си шепнеха. Наричаха ги Пролетни предвестници. Бяха дъщери на жени от организационния комитет, подготвящи се да заемат местата на майките си, щом настъпи моментът. Клубът приемаше главно млади жени. Навършеха ли определена възраст, вече не бяха добре дошли и идваше ред на дъщерите им. Като правило богатите дами от Юга не обичат да ги превъзхождат нито по популярност, нито по красота. Правят изключение само за дъщерите си. За своите майки дъщерите от Юга са като потоците за реките, в които се вливат — извор на непресъхваща сила.

Пакстън се усмихна на момичетата, отиде при тях и им подаде малки пликчета с шоколад. Като президент на клуба тя винаги подаряваше нещо на младите, за да се почувстват добре дошли. И трите я прегърнаха и тя отвърна топло на поздрава. Представяла си беше, че на тази възраст вече ще е омъжена и ще има деца, че ще подготвя дъщеря си да я замести, както правеха приятелките й. Искала го бе толкова силно, че понякога го сънуваше. Събуждаше се и кожата по китките и около врата й червенееше от твърдата дантела на сватбената рокля, с която се виждаше насън. Ала така и не беше почувствала нищо към мъжете, с които излизаше, нищо, освен собственото си отчаяние. А желанието й да се омъжи не бе чак толкова непреодолимо, никога нямаше да стане толкова непреодолимо, че да я подтикне да се омъжи за човек, когото не обича.

Както винаги тя пренебрегна храната заради погледите, с които приятелките й измерваха възшироките й хълбоци, и тръгна към центъра на стаята, поздравявайки всички по пътя. Странен бриз прошумоля край нея, сякаш някой нашепваше тайни. Тя го пропъди разсеяно.

Застана на подиума и извади записките си.

— Добре… Внимание, моля. Трябва да обсъдим много неща. — Обратните разписки за празненството просто валят. Мойра предлага Блу Ридж Мадам да отвори за гости по-рано, за да отседнат там по-възрастните посетители от други градове. Първо обаче да прочетем протокола от последното събрание. Стейси?

Стейси Хърбст стана и прелисти бележника си. Наскоро бе започнала да боядисва косата си червена и макар всички да й повтаряха колко им липсва кестенявият й цвят, в действителност тя изглеждаше по-добре с огнения ореол. Ала вероятно всеки момент щеше да се върне към кафявото. Стейси винаги се съобразяваше с мнението на околните.

Тя понечи да започне да чете протокола, но изненадващо от устата й се изплъзнаха думите:

— Крада червило всеки път, когато вляза в дрогерията. Не мога да се сдържа. Пускам го в дамската си чанта и излизам. Харесва ми, че не знаете. Пазя ревниво тайната си от вас.

И закри устата си с длан.

Пакстън вдигна вежди. Преди да успее да каже нещо обаче, Онър Редфорд, председателствала клуба, преди Пакстън да заеме мястото й, изстреля:

— Откакто съпругът ми остана без работа, се страхувам, че клубната такса вече няма да ми е по джоба и ще престанете да ме харесвате.

Мойра Кинли се обърна към седналата до нея жена и каза:

— Знаеш ли защо обичам да излизам с теб? Защото съм по-красива и подхранвам самочувствието си.

— Построих новото крило, за да ми завидиш.

— Наистина си направих пластика на гърдите.

— Знам за проблема ти с бъбреците, но казвам на всички, че ходиш толкова често в тоалетната, защото страдаш от булимия.

Сега всички заговориха една през друга и всяко откровение звучеше по-скандално от предишното. Пакстън се втренчи раздразнено в тях. Отначало си помисли, че я вземат на подбив. Мнозина се забавляваха при мисълта как я изкарват от кожата й, понеже се славеше с непоклатимо хладнокръвие. После обаче осъзна, че всички изглеждат уплашени и подбелват очи като подивели коне. Сякаш тайните им помисли внезапно са надигнали глас, и те са безпомощни да ги смълчат.

— Тишина, моля! — каза Пакстън. — Запазете тишина!

Безрезултатно. Врявата нарастваше. Пакстън се качи върху стола и шумно запляска. Накрая извика:

— Замълчете! Какво ви става?

Всички вдигнаха погледи към нея и гълчавата стихна. Тя слезе от стола. Усети го — безпокойство, пълзящо по кожата й. Примигна бързо, защото всичко в стаята ненадейно й се стори разкривено, все едно вижда отражението си в лъжица. Едва се сдържа да не избърбори, че е влюбена в някого, а не бива — нещо, което не бе признавала никому. Сега думите напираха върху езика й. За бога, чувстваше се така, сякаш ще умре, ще се задуши, ако не изплюе камъчето.

Преглътна и успя да каже:

— Кърсти, сигурно климатикът ти е повреден. Може би изпаренията са ни замаяли.

— Поне имам собствен дом — промърмори Кърсти, стана и тръгна към термостата. — Поне не живея в къщата на родителите си.

— Моля? — прекъсна я Пакстън.

— Ммм… аз… — заекна Кърсти. — Не исках да го изричам гласно.

Пакстън въдвори ред, накара ги да отворят прозорците и да дишат дълбоко. Лепкавата юлска жега пропълзя в стаята и тутакси струйки пот се процедиха през леката им лятна пудра. Събранието продължи, отметнаха дневния ред, ала Пакстън усещаше, че някои изобщо не слушат. Наближаваше десет, когато приключиха. Разцелуваха се и се втурнаха към домовете си да се уверят, че всичко е наред — къщите им не са изгорели до основи, съпрузите им не са си събрали багажа и любимите им рокли все още са им по мярка.

Пакстън седеше в колата си, наблюдаваше как другите профучават по алеята на Кърсти и си мислеше: „Какво, по дяволите, се случи?“.

Вместо към вкъщи, Пакстън подкара към дома на Себастиан Роджърс. Видя, че вътре свети, и сви в алеята.

Когато миналата година Себастиан се върна в Уолс ъв Уотър да поеме стоматологичния кабинет на доктор Костов, той купи и къщата му, защото пенсионираният доктор бе решил да се премести в Невада, за да избяга от влажния въздух, тормозещ артрита му. Наричаха мрачната каменна сграда с декоративна каменна кула Шейд Трий Котидж. Веднъж Себастиан обясни на Пакстън, че харесва драматичната й атмосфера и обича да си представя как живее в епизод от сериала „Тъмни сенки“.

Тя почука на вратата. След няколко секунди Себастиан я открехна.

— Здравей, красавице — каза той и разтвори широко вратата, за да влезе. — Не очаквах да те видя тази вечер.

— Прииска ми се да се отбия — отвърна тя и думите прозвучаха неубедително дори в нейните уши, сякаш непременно се нуждаеше от извинение, макар да знаеше, че той няма нищо против да я види.

Влезе в дневната и седна на канапето. Съдейки по фасадата, човек би предположил, че по стените вътре висят саби и ризници, но Себастиан бе обзавел къщата удобно и в светли тонове. Беше се върнал в града скоро след като Пакстън се отказа да купи къщата, която Кърсти продаваше, и тя с радост проследи как той превръща Шейд Трий Котидж в свой дом. Понякога дори завиждаше тайничко на независимостта му. Свали си обувките и сви стъпала под роклята. Себастиан седна до нея и кръстоса крака. Носеше къси панталонки и тениска. Ноктите на босите му стъпала бяха спретнато изрязани.

Беше красив мъж с лице, деликатно като поема на Джон Дън. Всички предполагаха, че е гей, но никой не знаеше със сигурност. Той нито потвърждаваше, нито отричаше — в гимназията и сега. Пакстън обаче бе убедена, че е единственият човек тук, който може да го докаже. В гимназията Себастиан беше слаб и светъл, слагаше си очна линия и носеше дълги палта и ученическа чанта, въпреки че всички в училището ходеха с раници „Л. Л. Бийн“. Набиваше се на очи. Затова го бе забелязала в ашвилския търговски център през последната им година в гимназията. Ашвил се намираше на около час път от Уолс ъв Уотър и Пакстън и приятелите й ходеха там почти всяка събота. Себастиан седеше в закусвалнята с поне половин дузина тийнейджъри с крещяща външност — момчета, които не живееха в Уолс ъв Уотър. Бяха различна група, на каквато няма как да се натъкнеш в малък град. Пакстън минаваше с приятелките си край тях, когато ненадейно едно от екзотичните момчета с черна щръкнала коса и черно-бели ръкавици без пръсти, които му стигаха до лактите, се приведе през масата и целуна Себастиан по устата — дълго и дълбоко. След известно време Себастиан отвори очи и я зърна. Без да прекъсва целувката, той я проследи с поглед как се отдалечава. Пакстън не помнеше да е виждала нещо по-смело и прелъстително.

Сега той не приличаше никак на момчето от този спомен. Изглеждаше уравновесен, почти безполов в изисканите костюми, които носеше в работно време, задължително с копринени вратовръзки, гладки като огледало.

— Как мина денят ти? — попита Себастиан и подпря лакът върху облегалката на канапето, толкова близо, че почти я докосна.

— Добре, предполагам.

Тя се протегна, взе преполовената му чаша с вино от масичката и отпи глътка.

Той наклони глава.

— Просто добре?

— Най-хубавото е, че Колин си дойде по-рано, отколкото го очаквахме. Сега градината на Блу Ридж Мадам със сигурност ще е готова навреме. Срещата на клуба обаче беше много странна. За пръв път виждам такова нещо. Толкова работа имаме покрай Празненството, а всички изведнъж се разсеяха.

— Защо?

Тя замълча замислено.

— Разбъбрех ли се много като малка, баба казваше: „Научиш ли нечии тайни, и твоите са в опасност. Изплува ли една, всички излизат на повърхността“. Нещо такова се получи на срещата. Всички се надпреварваха да признават тайни. Сякаш бяха безсилни да спрат.

Той се усмихна.

— Не разбирам… Нали затова са срещите? Да се обсъждат слухове?

— Не бяха слухове — отвърна тя. — Повярвай ми.

— Разкажи ми тогава — вдигна вежди той. — Какви тайни крият светските дами? Каква е твоята тайна?

Пакстън се опита да се засмее, ала сърцето я заболя. Потърка чело.

— Нямам тайни.

Той отново вдигна вежди.

Трябваше да му отговори нещо. Ала категорично не онова, което едва не призна на срещата.

— Страхувам се да кажа на баба за празненството. Обещах на мама да й съобщя утре сутринта, но не искам. Никак, никак не искам. И се чувствам ужасно. Баба Осгуд е помогнала да основат клуба. Не биваше да крия от нея досега. Но тя е толкова…

Себастиан кимна. Знаеше.

— Искаш ли да те придружа?

— Не. Тя се отнася ужасно с теб.

Откакто започнаха да прекарват заедно неделите — Пакстън ги очакваше с нетърпение цяла седмица, все едно брои дните до Коледа — той я придружаваше на ежеседмичното вечерно гостуване при баба й. Не искаше да го принуждава да я посещава и в работен ден. Сърце не й даваше.

— Тя се отнася ужасно с всички, скъпа.

Той пое чашата с вино и я остави върху масичката. После я улови за ръката.

— Отпусни малко юздите. Не бива да се нагърбваш с всичко сама — погледна я в очите и добави: — Утре ще отидем при баба ти заедно.

— Наистина ли?

— Знаеш, че съм готов на всичко за теб.

Тя притисна дланта му към топлото си лице и затвори очи. Кожата му беше хладна и мека. Веднъж й бе казал, че ако и тя се мие по сто пъти на ден, кремовете за ръце ще й станат най-верен приятел.

Пакстън осъзна какво прави и отвори рязко очи. Пусна ръката му и се изправи. Затърси слепешката обувките си.

— Трябва да вървя — каза, борейки се да напъха стъпалата си в плетеницата от каишки. — Благодаря, че ме изслуша.

— Винаги кипиш от енергия. Спиш ли изобщо?

Тя му се усмихна бегло.

— От време на време.

Той се изправи бавно и я изгледа замислено. Още при първата им среща, след като Себастиан се върна в града — видя го случайно след събиране на читателския й клуб в чайната на Хартли — Пакстън усети жегване, за което изобщо не беше подготвена, като токов удар. Отначало не го позна, забеляза само, че е ослепително красив, почти неземно, и се почуди какво търси в Уолс ъв Уотър. Зарече се да поразпита и да разбере кой е, докато отключваше колата, все още взряна в него, докато крачеше към своята кола, паркирана няколко места по-нататък. Той отвори вратата и хвърли на седалката плика от книжарницата. Обърна се и забеляза, че го гледа. След миг се усмихна леко и каза: „Здравей, Пакстън“, което я разби на пух и прах. Припомни й, че са били съученици. Върнаха се в чайната и разговаряха часове наред. Когато се разделиха следобед, тя беше безвъзвратно запленена. И досега оставаше безпомощна. Колкото и да си повтаряше, че от това няма да излезе нищо добро, че сама си поставя капан, не успяваше да потуши чувствата си към него.

— Лека нощ, красавице — каза той.

Протегна ръка и я потупа по косата почти извинително. И тогава прозрението я осени с такава сила, че дъхът й секна. Той знаеше.

Тръгна ужасена към вратата. Откога знаеше? През цялото време? Или наскоро бе разбудила някак си подозренията му? За бога, каква катастрофална вечер! Все едно Вселената й кроеше номера.

— Пакс? Какво има? — попита той и я последва.

— Нищо… Нищо ми няма. Ще се видим утре сутринта — опита се да каже ведро, прекрачвайки в пелената от влажен мрак навън.

В същия миг чу — готова беше да се закълне — нечий тих смях.