Тайна с цвят на праскова

Шеста главаВълшебна приказка

Пакстън пореше повърхността на водата обиколка след обиколка, докато ръцете й започнаха да горят. Плуваше с трескава скорост, сякаш се опитва да избяга от нещо и всеки сантиметър я доближава до свободата. Когато тялото й отказа да й се подчинява, тя се отпусна по гръб във водата. Беше тъмно, но лампите край басейна светеха толкова ярко, че не виждаше звездите. Прииска й се да остане така завинаги, оглушала и изолирана от всичко.

Най-сетне се изправи, понеже това не беше разрешение, а и майка й щеше всеки момент да дойде и да я предупреди, че е стояла твърде дълго във водата. Отметна мократа си коса назад и задържа ръцете си върху главата. Пое дълбоко дъх и си каза, че ще успее да се справи. Заловеше ли се с нещо, винаги успяваше.

Не разбра кога точно усети, че не е сама. Осъзна го постепенно, сякаш се събуждаше от дъждовни капки, ромолящи по прозорец. Извърна се и видя Себастиан, седнал в един от шезлонгите. Беше свалил сакото на костюма и то лежеше върху съседния шезлонг. Наблюдаваше я с неразгадаемо изражение. Знаеше колко добре умее да прикрива чувствата си. Когато не искаше да разбере какво изпитва, не го издаваше по никакъв начин.

— Себастиан! Как се озова тук?

Не беше идвал в къщата й. Тя тръгна към стълбата и излезе от водата. Грабна хавлията, която беше оставила до ръба на басейна. Подсуши се, крачейки към него. Обзе я смущение, защото за пръв път я виждаше по бански костюм. Не че имаше значение. Не и за него поне.

Той стана, взе си сакото и го преметна през рамо.

— Чух, че днес са открили скелет в Блу Ридж Мадам. Исках да проверя как си. Не си вдигаше телефона.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред — каза тя.

Повтаряше го цял следобед, сякаш се надяваше думите да станат истина.

— Но как си ти?

— И аз съм добре.

Тя се уви плътно в хавлията и я притисна с ръка към гърдите. Погледна към голямата къща, питайки се как ли приема майка й появата на Себастиан тук.

— Не мога да повярвам, че си рискувал да се срещнеш с родителите ми само за да провериш как съм. Дано са се отнесли мило с теб.

Той отговори уклончиво.

— Свикнал съм да ме гледат странно. Открай време. Важното е, че майка ти ме пусна. Преди петнайсет години щеше да ми захлопне вратата. Не се тревожи за мен. Мога да преживея почти всичко.

По някаква причина това я смути. Незнайно защо.

— Но се съмняваш, че аз мога.

Той се взря безмълвно в нея. Тя никога не беше оставала сама. Все още живееше с родителите си. Разбираше защо си е помислил така.

— Да влезем вътре — предложи и го поведе към къщата до басейна.

Озърна се още веднъж към голямата къща. Майка й ги наблюдаваше през френските прозорци.

— Откога си тук?

— От известно време. Плуваш чудесно по гръб.

Пакстън отвори вратата. Грабна бързо няколко бележки от масичката за кафе и ги напъха в чантата си.

— Ще пийнеш ли нещо? Май имам само уиски.

Миналата година след ремонта на къщата край басейна майка й бе напълнила барчето, но сега беше останало само уиски, защото Пакстън не го харесваше. Хрумна й, че трябва да го зареди. Себастиан винаги разполагаше с отбрани вина. Зареждането обаче означаваше да отиде в Хикъри Котидж и да се сблъска с неизбежните намеци на майка си, че прекалява с пиенето. Независимо че пиеше рядко и скромното количество в барчето й беше стигнало за цяла година.

— Не, благодаря — каза той и се огледа.

Майка й беше ремонтирала къщата в знак на налудничава криворазбрана признателност към Пакстън, че не се е пренесла другаде. Мястото трябваше да изглежда като ваканционна вила или крайбрежна къща. Преобладаваха бялото, пясъчното и златното, всички мебели бяха квадратни и меки, а килимът — пухкав. Не бяха по вкуса на Пакстън. Нищо тук не носеше отпечатъка й, както беше в къщата на Себастиан. Когато мечтаеше за собствен дом, никога не си представяше, че е тук. Понякога въображението й рисуваше къщата, която едва не бе купила миналата година. Понякога — място, където никога не беше стъпвала. Ала винаги знаеше, че е нейно. Тук миришеше на лимони. Непрекъснато. Не можеше да прогони натрапчивия аромат. Домът от сънищата й ухаеше на свежа трева и на понички.

— Добре си значи… — каза Себастиан и седна на дивана.

Не го интересуваха подробности за скелета, открит в Блу Ридж Мадам. Притесняваше се за нея. Никой друг не реагира така на новината.

— Да — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Разбира се.

Очевидно не й повярва. Понякога й се струваше несправедливо, че я познава толкова добре.

— Е, всъщност… — додаде тя — искам да си излея душата.

— Ще седнеш ли?

— Не. Защото не мога да изпусна парата. Искам, но не умея. Всичко се е събрало тук вътре и не мога да го пусна да излезе.

Тя се потупа по гърдите с ръката, придържаща хавлията.

— Колин се опитва трескаво да измисли резервен план, защото сто и петдесет годишният дъб трябва да пристигне във вторник и да го посадим веднага, за да не умре. Да не споменаваме стотиците хиляди долари, които платихме да го изкоренят и да го донесат дотук. Ала не знаем дали полицията ще ни позволи да го засадим на местопрестъплението. И знаеш ли защо си изключих телефона?

Продължи, без да дочака отговор:

— Защото членовете на Дамския клуб се обаждат непрекъснато, разтревожени дали ще успеем да проведем празненството в Блу Ридж Мадам. Няколко и без това настояваха да го организираме в кънтри клуба, но бяха малцинство. Сега са се обадили в клуба да го резервират за вечерта на празненството, както искаха от самото начало. Изглеждат толкова доволни, че всички усилия да реставрираме имението ще отидат на вятъра. Управителката на Блу Ридж Мадам дори каза, че й се обаждали хора, притеснени за резервациите си за септември.

Гласът й зазвуча кресливо и тя млъкна и пое дълбоко дъх.

Себастиан стана и се приближи до нея. Прегърна я, погледна я спокойно в очите и каза:

— Не можеш да контролираш всичко, Пакс. Непрекъснато ти го повтарям. Удивителна е неспособността ти да оставяш нещата просто да се случват. Отстъпи една крачка и ще видиш как врявата ще отшуми и никой няма да се притеснява къде ще се проведе празненството. Сега всички се наливат с долнопробно вино от кисело грозде и истерия. Остави ги да го изпият до дъно и да съжаляват на сутринта. А на мястото на всеки отменил резервацията си, ще се появи нов кандидат. Именно заради това. Мнозина мечтаят да усетят вкуса на страха.

— Но страхът не влизаше в плановете! — възкликна тя. — Всичко трябваше да е съвършено.

— Нищо не е съвършено. Независимо колко се стараем да изглежда така.

Тя поклати глава. Беше наясно с това. Ала просто не знаеше как да живее другояче. Цял живот си беше такава — разплакваше се, ако плитките й не са симетрични или не е най-добрата в танцувалната школа. Не знаеше как да спре, колкото и горещо да го искаше.

— Просто се отпусни, скъпа — каза Себастиан и я прегърна, въпреки че беше мокра. Ето защо го обичаше толкова. — Каквото и да става, просто махни с ръка.

Нямаше как да го прегърне, защото стискаше хавлията да не се смъкне, ала осъзна, че й е приятно да стои така, сгушена в него. Харесваше й да се чувства малка. Облегна глава върху рамото му и долови как дъхът му погали врата й.

Сърцето й затуптя трескаво. Сигурна беше, че той го чува.

Секундите отлитаха и тя усети как ги обвива пашкулът на отчаянието и желанието, притеглящи я като с магнит към Себастиан. Остави хавлията да се свлече бавно, прегърна го и се притисна към него. Вдигна глава и опря лице в неговото. Почувства наболата му брадичка, ала косата му беше стъписващо мека.

Самообладанието й изневери. Само така можеше да оправдае действията си, слабостта си. Мъчително бавно извърна глава и устните й намериха неговите. Прокара пръсти през косата му и разтвори устни. Той не я отблъсна. Това я изненада най-силно. След миг на стъписване Себастиан отвърна на целувката. Сърцето й запя. Поведе го несъзнателно към дивана и го побутна да седне. Намести се в скута му, опитвайки се с целувки да прескочи всичките му бариери, да го върне към онзи изкусителен момент, когато очите им се бяха срещнали преди години, докато той целуваше другиго. Възможно беше. Щеше да го накара да я заобича, както го обичаше тя.

— Пакстън… — промълви Себастиан между целувките. — Помисли си… Сигурна ли си, че…

Тя отвори очи и бавно се отпусна назад. И двамата дишаха тежко. Лицето му беше поруменяло и така изглеждаше още по-красив, със скули, пламнали като алени рози. Ръцете му обгръщаха плътно хълбоците й.

Какво правеше? Беше й казал да се отпусне, но едва ли имаше предвид това. Ала въпреки всичко не понечи да я спре. Божичко! Колко ли жалка изглеждаше в очите му.

Отдръпна се бързо, намери хавлията и се уви в нея.

Той се приведе и облегна лакти върху коленете си. Застина така, свел глава, сплел ръце пред лицето си, все още задъхан. Взираше се в пода, сякаш да събере мислите си.

Накрая се изправи.

— Трябва да си вървя.

Тя се опита да се усмихне, кимайки, че разбира.

Той си тръгна без нито дума повече.

Искаше да се премести, но не можеше да разочарова родителите си. Искаше да й помагат, но беше твърде горда да помоли. Реставрацията на Блу Ридж Мадам трябваше да циментира репутацията на семейството й, но сега един скелет хвърляше сянка върху проекта. Празненството по случай седемдесет и петата годишнина от основаването на Дамския клуб трябваше да увенчае нейното председателство, но го заплашваха промени в последния момент. И толкова силно копнееше Себастиан да е различен, че за няколко минути успя да съсипе най-хубавото нещо, случвало й се някога.

Възможно ли е човек с толкова деен живот да се чувства толкова самотен?

Отвори барчето, извади противното шише с уиски и си сипа една чаша. Пое дълбоко дъх и отпи с отвратена гримаса.

За да не заспи след дългия ден, Уила остави влажния нощен въздух да духа през стъклото, докато пътуваше към дома си след партито на Рейчъл. Не беше възнамерявала да посещава вечерята на открито, която Рейчъл организираше всеки петък. Всъщност обичайно отклоняваше поканата. Петъкът беше ден за почистване. Понякога за тичане, ако й се спортуваше или ако бе прекалила с бисквитките в магазина. Все вълнуващи преживявания. Ала заради онзи скелет в Блу Ридж Мадам тази нощ не й се оставаше сама. След като откриха скелета, Колин я върна в магазина, а после се извини и се втурна обратно към имението. Оттогава не го беше чувала.

Тръгна си с Рейчъл и отидоха право в нейната къща. Това се случи преди седем часа. Задържа се прекалено дълго. Прекалено дълго за нея, разбира се. Партито продължаваше да се вихри. Рейчъл не беше типично двайсет и две годишно момиче, освен когато се събереше с двайсет и две годишни, и именно в такива моменти Уила осъзнаваше каква огромна пропаст са осем години. Не че й липсваше тази възраст — беше напуснала колежа, там прекаляваше и с алкохола, и с купоните — но й липсваше усещането да живееш за мига, да живееш единствено за да чувстваш.

Сбогува се и пое по дългия път към Уолс ъв Уотър. Рейчъл и приятелят й живееха под наем в миниатюрна фермерска къща току до границата на окръга. След няколко мили Уила мина покрай денонощен магазин, наречен „Веселяците“ — сборище на колежани през лятото, защото продаваха евтина бира и рядко изискваха карта за самоличност. На паркинга имаше няколко коли. Тя се прозя и реши, че очите я подвеждат, понеже разпозна едната.

Не, невъзможно.

Забави ход, за да се увери.

Да, това определено беше бялото спортно беемве на Пакстън Осгуд.

И от магазина определено излизаше Пакстън.

Какво, за бога, правеше тук? Според Уила Пакстън изобщо не беше оставала будна до тази част на денонощието, а камо ли в тази част на града.

Караше толкова бавно, че шофьорът зад нея наду клаксон. Уила отби встрани от шосето и колата профуча край нея.

Тогава забеляза бившият им съученик Роби Робъртс да излиза от магазина след Пакстън.

С възрастта лицето на Робъртс бе придобило изтънчена бледност. Изглеждаше самоуверен и умееше да е чаровен, когато поиска. Напиваше се обаче твърде често, задържаше се на работа, колкото да си осигури помощи за безработица, и се носеха слухове, че жена му го изхвърля от вкъщи през седмица.

Роби означаваше неприятности, но дребни неприятности. Беше любовник, не воин.

Двамата му приятели обаче, мъжете, навъртащи се пред магазина, несъмнено означаваха големи неприятности.

Колкото до Пакстън Осгуд, Уила знаеше, че тя успява да се справи в почти всякаква ситуация. Не се нуждаеше от закрилник. Излъчването й внушаваше респект. Заговореше ли, всички се вслушваха. И с обувките с токчета сигурно се издигаше над метър и осемдесет. Никой не би я подминал нехайно или снизходително.

Ала наблюдавайки сцената пред магазина, Уила разбра, че Пакстън — вероятно за пръв път в живота си — е притеснена. В почти един след полунощ, в денонощен магазин в периферията на града, където рядко се мяркаха хора от нейната прослойка, в червена лятна рокля и обувки на високи токчета с каишки, украсени с яркочервени рози. Стоеше пред входа на магазина, обкръжена от мъжете, стиснала тежките пликове, очевидно пълни с бутилки вино и пакети с чипс. Евтино вино и чипс? Необичайно пиршество. Косата й, обикновено прибрана в кок, стегнат като бебешко юмруче, висеше хлабаво и се виеше около красивото й широко лице. Изглеждаше странно разфокусирана и нестабилна.

Беше пияна.

Би й се сторило забавно, Уила с наслада би изгледала пиянския спектакъл на Пакстън, посветила живота си на съвършенството. С удоволствие би проследила как жена, чието присъствие кара всички наоколо да се чувстват някак непълноценни, да се стовари върху лицето си… Ако не бяха обградилите я мъже.

Жените споделят странно, но универсално разбиране. Дълбоко в себе си познават и долавят страха да си изправен пред по-многоброен противник, да си безпомощен. Той пулсира в гърдите им, когато се сетят как някой ги е проследил на път до вкъщи. При спомена за пръстите, почукващи по стъклото на колата, когато чакат сами на светофара, или за случаите, когато обезсилени от алкохола, не са успели да кажат „не“. За усмивките, отправени към препречили пътя им непознати мъже, усмивки, предназначени да пощадят чувствата им и да избягнат скандала. Всички жени таят такива спомени, дори да не са ги преживявали лично. Те са част от колективното им подсъзнание.

Уила не можеше просто да стои в колата и да не помогне. Трябваше да направи нещо. Не беше сигурна какво точно. Все пак запали двигателя на джипа и го насочи към паркинга пред магазина с мисълта, че нищо в този ден не е нормално, нищо не навява скука.

И никога, за нищо на света не би признала дори пред себе си, че това някак си й харесва.

Закова джипа пред групата с включени фарове. Видя как Пакстън отдръпна ръка от един от мъжете, опитал се да я докосне. Тръгна напред, но другият й препречи пътя.

Уила извади сълзотворния спрей от чантата си и отвори вратата.

— Здрасти, Пакстън — каза тя. Сърцето й барабанеше възбудено. — Какво правиш тук?

Мъжете се обърнаха към нея. Пакстън вдигна глава и Уила го забеляза — древния страх. Ужасът на безпомощното животно, заобиколено от хищници. „Помощ!“

— Я виж ти, едно миньонче! Купонът ще е страхотен — каза мъжът, уловил ръката на Пакстън.

Имаше излъчване на насилник. Изпитвал бе насилие на гърба си. И той беше насилвал. Дотолкова се беше сраснало с природата му, че не би могъл да погледне някого и да не си представи как би изглеждал насинен. Уила усети как очите му пълзят изпитателно по врата и по тънката кожа на скулите й.

— Защо не я пуснеш? Личи си, че иска да си тръгне — каза тя.

Ръката й вече пулсираше, стиснала като спасителен пояс сълзотворния спрей. Долавяше ярко всичко наоколо — и най-дребния звук, и най-лекия повей на вятъра.

Роби се разкикоти. В гимназията винаги се навърташе край грубияните, не точно един от тях, но достатъчно близо. И като повечето хора смяташе, че „достатъчно близо“ е по-добре от „извън“.

— Хайде, Уила, да не мислиш, че тук непрекъснато се навъртат пияни кралици на випуска? Тя ми изпрати любовно писмо в гимназията. Отрече и всички ми се надсмиваха, но е истина. Признай си, Пакстън.

— Роби, за бога, аз ти изпратих писмото — каза Уила. — Аз бях Жокера. Вършех всякакви глупости. Тя няма нищо общо.

Той я погледна объркано.

Уила застана пред прага на магазина и извика:

— Обадете се в полицията.

Продавачът вдигна очи от списанието и пак ги сведе, все едно не я вижда.

— Той ми е брат — обясни едното приятелче на Роби. — Няма да се обади на никого.

Уила отстъпи бавно назад. Знаеше, че може да се скрие в джипа, да извика полиция и да изчака със заключени врати. Но Пакстън щеше да остане сама, а последното, което иска жена в такова положение, е всички, способни да й помогнат, да бездействат. Тя сякаш прочете мислите на Уила. Опитваше се да срещне погледа й, да не му позволи да се отклони. „Не ме изоставяй“.

— Пакстън, пусни пликовете — рече Уила най-после.

— Но…

— Хайде! Ще се повозим в моя джип, нали?

— С кола съм.

— Знам. Но по-добре да се качим в джипа.

Размърда леко ръка и очите на Пакстън се впиха във флакончето със спрей. Тя пусна торбите върху цимента. Бутилките с вино се строшиха с трясък.

— Няма да ходи никъде — обади се мъжът, който я държеше за ръката. — Освен зад сградата за малко забавление.

Уила пое дълбоко дъх, вдигна флакончето и се прицели. То беше последното й средство, но не се поколеба нито за миг. Освен това през буйното си детство бе боядисвала със спрей какво ли не, та мерникът й беше безпогрешен. Улучи първия мъж в лицето. Вторият побягна и се наложи да го гони до вратата. Обезвреди и него, сграбчи Пакстън за ръката и изпусна спрея.

На няколко крачки от джипа Роби застана пред тях. Първият мъж кашляше и си търкаше очите, изостряйки и болката, и гнева си. Извика на Роби да спре кучките. Вторият се втурна в магазина да доведе продавача, който крачеше към вратата. Вече нямаше с какво да се защитят.

— Ти ли написа писмото наистина? — попита Роби.

— Да — отвърна Уила.

— О… Съжалявам, Пакстън.

Пакстън стискаше Уила с такава сила, че със сигурност щеше да й остави синини.

Роби падна на колене и закри лице с длани. Завика, сякаш спреят беше поразил и него. Уила се зачуди какво цели, докато той не прекрати за секунда театъра и не вдигна очи.

— Бягайте, по дяволите!

Точно това и направиха.

Уила скочи зад волана, а Пакстън се стовари до нея. Ръцете на Уила трепереха толкова силно, че едва успя да превключи на заден ход. Помнеше как след особено грандиозните си бели в гимназията, отнемащи й понякога по цели нощи, пропълзяваше в леглото си и трепереше точно така. Чувството не беше лошо, приличаше по-скоро на облекчение. Най-сетне успя да подкара джипа и потегли с такава светкавична скорост, че Пакстън едва не падна. Наложи се да я сграбчи за роклята, за да я задържи вътре.

Едва когато излязоха на шосето — дълга и права отсечка, успоредна на магистралата — Пакстън успя да се намести в седалката. Вятърът от отворения капак на джипа развяваше косите им и единственият звук долиташе от дрехите им, които плющяха като чаршафи на простор. Уила току поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Едва след няколко километра се успокои, че не ги преследват.

Не проговориха много дълго.

Накрая Пакстън попита:

— Имаш ли кърпички?

Уила се обърна към нея. По страните й се стичаха сълзи и носът й течеше.

— В жабката има салфетки.

Пакстън затършува и ги намери.

— Не плача — каза тя.

— Добре…

— Не, наистина не плача. Уцели ме малко от спрея.

— О! Съжалявам. Мислех, че мерникът ми е поточен.

Пакстън изсумтя и Уила се усмихна. Навлязоха в града.

— Къде отиваме? — попита Пакстън и си издуха носа.

— Ще те откарам у вас.

Това предизвика бърза реакция.

— Не, в никакъв случай! — възкликна Пакстън. — Искам да сляза.

Занатиска дръжката на вратата.

Уила спря, защото се уплаши тя да не скочи в движение. Сега, след като вече се беше успокоила, разбираше с какъв проблем се е сблъскала. В колата й се возеше пияната Пакстън Осгуд и тя нямаше абсолютно никаква идея какво да прави с нея.

— Къде да те заведа тогава? — попита тя. Намираха се пред имение в стил Тюдор в квартала на Пакстън. Някъде отвътре излая куче. — У Кърсти Лемън?

Пакстън облегна глава назад.

— Не, за бога! Много ще й хареса.

— Мислех, че сте приятелки.

— Каквото и да означава това — каза Пакстън за изненада на Уила.

Дамите от висшето общество винаги изглеждаха толкова солидарни, очите им си разменяха безмълвни послания, които само те разбираха, споделяха тайни.

— У Себастиан?

Пакстън явно обмисли предложението. Накрая каза тихо:

— Не.

Оставаше само едно място. Страхотно. Уила запали двигателя и направи обратен завой.

— Какво правеше във „Веселяците“ по това време? — попита тя.

— Само там можех да си купя алкохол през нощта, без да ме забележи никой — отговори Пакстън и потърка очи. — Божичко, този спрей е силен! Улучи ме съвсем леко. Надявам се да го запомнят!

— Никой здравомислещ не ходи там по тъмно, дори колежаните!

— Не знаех — оправда се Пакстън. — За пръв път отидох.

— Защо точно днес?

— Защото животът ми е противен и исках да се напия.

Животът на Пакстън Осгуд бил противен. Ясно.

— Нямаше ли алкохол вкъщи?

— Изпих всичко.

— В Хикъри Котидж не остана капчица вино?

— Изпих всичко в моята къща. Къщата до басейна. И нямаше начин да отида в голямата да си взема. Мама щеше да ме направи на пух и прах. Както винаги. Знаеш ли кой друг винаги ми лази по нервите? Дамският клуб. Откриха един скелет и всички решиха, че целият проект е обречен. Сякаш в гардеробите им няма тонове скелети. Нямаш ни най-малка представа! — Пакстън се извърна и Уила усети, че я гледа. — Ти също ми лазеше по нервите. В гимназията.

— Само веднъж — уточни Уила.

— Не мога да повярвам, че си написала онова писмо на Роби Робъртс.

— Съжалявам — сви до бордюра Уила и изключи двигателя. — Наистина.

— Помня бележката. Беше наподобила толкова добре почерка ми, че отначало я помислих за моя. Защо не пробва да се прехранваш с фалшификаторство?

Уила излезе от джипа и каза:

— Татко щеше да се гордее с мен.

Пакстън се озърна, осъзнала най-после, че са спрели.

— Къде сме?

— Това е моята къща. Хайде!

— Ще ме подслониш?

— „Риц“ е твърде далече.

Пакстън се олюляваше. Уила я улови за лакътя и й помогна да се изкачи по стълбите. Отключи и я отведе до канапето. Излезе от стаята и се върна с възглавница и одеяло.

Пакстън се събу и намести възглавницата върху канапето.

— Чудесно канапе!

— Замислям да го кръстя Осгуд. И брат ти спа тук.

Уила излезе отново. Отиде в кухнята и намокри хавлиена кърпа със студена вода. Върна се и я подаде на Пакстън.

— Брат ми те харесва, знаеш ли? — каза Пакстън, полегна и наложи хладната кърпа върху подутите си очи. — Накарай го да остане.

Уила разгъна одеялото и я зави.

— Нямам нищо общо с брат ти.

— Засега. Но не и занапред. Знаеш ли защо? Защото така е редно. Така е в приказката. Срещате се, влюбвате се, целувате се и целувката не ви отблъсква. Жените се, имате деца и заживявате щастливо до дълбоки старини.

— Това с отблъскването е оригинално нововъведение — констатира Уила.

— Черпя от личен опит. Влюбена съм в Себастиан Роджърс. Но той не е влюбен в мен.

Уила не се изненада, въпреки че сигурно трябваше. Затвори вратата и изключи лампата. Постоя малко в мрака.

— Животът ти не е толкова бляскав, колкото смятах — каза тя в тъмнината.

— Кое те разочарова? Пиянският набег до „Веселяците“ или признанието, че съм влюбена в мъж, който вероятно е гей?

Въпреки тона й, Уила усети, че положението е сериозно, макар Пакстън да не го показва.

— Сложен въпрос — отвърна тя, а Пакстън се позасмя.

Уила осъзна колко е свикнала да я разглеждат под лупа.

После се случи нещо, което смяташе за абсолютно невъзможно.

Дожаля й за Пакстън Осгуд.

Тази нощ откровенията й дойдоха в повече. Излезе изтощено от дневната и се заизкачва към спалнята си.

— Благодаря, Уила — извика й Пакстън.

— Няма защо.