Пета главаНа бял свят

Звучеше невероятно в ден като днешния, когато Уила и Рейчъл бяха толкова заети, че за обяд едва успяха да хапнат по няколко залъка капучинови понички и айскафе, ала след Деня на благодарността клиентелата по Нешънъл Стрийт оредяваше рязко. Дни наред, а понякога по цяла седмица през сивата зима в магазина не влизаше никой. През февруари — най-студения месец в града — търговията се оживяваше слабо, понеже туристите посещаваха националния парк, за да видят как замръзват прочутите водопади. От декември до април обаче хората, прехранващи се от туристите, преживяваха тягостни времена и мечтаеха за топлина, яркосини небеса и ослепително зелени, сякаш прясно нарисувани листа, които не смееш да докоснеш, за да не размажеш боята.

През тези мудни месеци, отвеждащи към пролетта, мнозина пришълци се отегчаваха и решаваха да си тръгнат. Уила го беше виждала неведнъж. Рейчъл се бе задържала повече от година, ала Уила усещаше колко тягостни са студените месеци за енергичната й приятелка. Ужасяваше се от предстоящата зима! Страхуваше се, че ще й я отнеме. А само кафето и шоколадът на Рейчъл правеха живота тук поносим, само тях предвкусваше с нетърпение сега, след като обновяването на Блу Ридж Мадам беше почти приключило и нямаше повод да се изкачва всеки ден по Джаксън Хил, за да провери докъде е стигнало.

— Уила, виж! — възкликна Рейчъл към четири следобед, когато най-сетне в магазина настъпи миг на затишие. Уила се обърна и забеляза, че тя е спряла да подрежда щанда на кафенето и се взира през витрината. — Висок, тъмнокос и богат. Върви насам.

Колин Осгуд се беше запътил към входа на магазина.

— О, по дяволите! Кажи му, че ме няма — каза Уила и тръгна към склада.

— Какво ти става? — подвикна й Рейчъл.

Уила се скри в склада и затвори вратата точно когато камбанката звънна зад гърба й.

Какво й ставаше? Добър въпрос. Ала й беше трудно да обясни, особено на човек като Рейчъл. И Уила понасяше тежко зимите — дори по-тежко, защото знаеше, че няма къде да замине. В това се състоеше огромната разлика между нея и Рейчъл, между нея и другите пришълци в града. Баба й беше тук. Къщата на баща й беше тук. Семейната й история беше тук. Понякога се облягаше на тезгяха, обронила брадичка в шепа, и се взираше в снега, замечтана за нещо друго, нещо различно от живота, и усещаше как стомахът й се свива напрегнато както през седмиците в гимназията, когато се заричаше да сложи край на глупостите. Усещането я терзаеше все по-мъчително и накрая тя се предаваше и провесваше посред нощ въже с балетни трика през прозореца на танцувалната кула, за да си помислят всички, че група танцьорки са се залостили там, завързали са си дрехите и са се спуснали голи долу.

Затова искаше да стои далеч, много далеч от Колин Осгуд. Никой, абсолютно никой не беше й казвал, че го е вдъхновявала. Никой никога не беше й казвал, че го е изпълвала с възхищение. Това противоречеше на всичко, което беше чувала, на твърдото убеждение на всеки дипломиран гимназист, че ако впрегнеш волята си, ще успееш да загърбиш някогашното си „аз“. Не за пръв път обаче си зададе въпроса — ами ако тогавашното й „аз“ е било истинското?

Чу разговор в магазина. Дълбокият баритон на Колин и смехът на Рейчъл.

После, ненадейно, кръглата дръжка на вратата на склада се завъртя. Беше с гръб към нея и инстинктивно я блъсна назад. Силата и инерцията обаче бяха на негова страна и битката беше обречена. Тя се отказа и отстъпи встрани. Вратата зейна.

Колин протегна ръка и я улови, преди да се удари в стената. После я изгледа изпитателно. През тежкия ден косата й бе натежала като грива и тя я беше вързала назад с шарено шалче от склада на магазина. Днешният й изтънчен тоалет допълваха сини джинси, обувки с висока платформа и тениска с надпис: „Живейте природосъобразно! Магазин за органично облекло и кафене «Натура», Уолс ъв Уотър, Северна Каролина“. Лекьосана, разбира се, с кафе.

— Защо натискаше вратата? — попита той.

— Казах ти, че няма да ме видиш, ако аз те видя първа.

— Не разбрах, че това означава буквално да се криеш от мен.

— Е, не беше от най-приятните ми моменти — призна тя.

Колин носеше панталони в цвят каки и мокасини. Авиаторските му очила бяха затъкнати в деколтето на светлосинята тениска. Изглеждаше овладян и самоуверен. В това очевидно се криеше уникалната сила на Осгудови — в способността им да я карат да се чувства леко излязла от релсите.

— Какво искаш, Колин?

— Искам да дойдеш в Блу Ридж Мадам с мен — отвърна той. — Искам да ти покажа нещо.

Е, това определено заостри вниманието й, но той вероятно го беше предвидил.

— Не мога. Работя — възрази тя.

За доказателство взе кашон с картонени чашки и се плъзна край него на път към вратата.

— Няма да се бавим — каза той и я последва към кафенето. — Днес открихме нещо в имението. Надяваме се да ни помогнеш да разберем на кого е принадлежало.

— Съмнявам се. Не знам нищо за тази къща.

Вярно беше, за жалост. Баба й никога не й беше разказвала за живота си там. Уила подаде чашите на Рейчъл, която й хвърли жизнерадостен съзаклятнически поглед. Обърна се и откри, че Колин е по-близо, отколкото беше очаквала.

— Какво намерихте?

Той се приведе — висок и невъзмутим — и й се усмихна.

— Ела и виж — предложи изкусително.

Миришеше интересно, различно от сандаловото дърво и пачули, запазена марка на Нешънъл Стрийт, която създаваше целенасочено бохемска атмосфера. Около Колин витаеше остър и свеж аромат — и непознат, и странно близък. Зелен, скъп.

Тя отстъпи една крачка.

— Не мога.

— Не си ли любопитна?

— О, любопитна е — намеси се Рейчъл.

Уила я стрелна с очи.

— Ела с мен тогава — каза Колин. — Няма да се бавим.

Изкушението беше твърде силно. От цяла година копнееше да надникне вътре и сега й предоставяха отлично извинение, което не включваше бални рокли, безсмислени светски брътвежи и Пакстън Осгуд. Включваше обаче Колин Осгуд с неведомите му подбуди, както и определено сексуално привличане. Той обаче си тръгваше след месец, та нямаше да се налага да си играят вечно на криеница.

— Рейчъл, удържай крепостта! — каза тя. — Връщам се веднага.

— Няма закъде да бързаш — усмихна се многозначително Рейчъл. — Аз ще доразвия теорията за капучиното с едно пакетче нерафинирана захар.

„И още как!“, рече си Уила.

— Запомнила е поръчката ми — каза Колин.

Излезе преди Уила и й задържа вратата.

— Винаги помни. Ще те следвам с джипа.

Понечи да тръгне надолу по улицата, където го беше паркирала. Той я улови за лакътя.

— Няма нужда. Ще отидем с моята кола.

Посочи големия черен „Мерцедес“ пред тях. Натисна дистанционното, фаровете примигнаха и вратите се отключиха. Тя позна колата. Набиваше се в очи. Беше на баща му.

Той слезе от тротоара и й отвори вратата. Тя въздъхна, решила, че съпротивата само ще я забави, и влезе. Огромните кожени седалки почти я погълнаха.

Колин се настани зад грамадния волан — имаше нещо сериозно свръхкомпенсаторно в тази кола — сложи си авиаторските очила и потегли. Маневрираше гладко сред автомобилния поток по Нешънъл Стрийт, стиснал с една ръка волана, а другата отпуснал върху коляното.

След няколко минути мълчание Уила се обърна към него и каза:

— Защо ще останеш тук цял месец?

Крайчецът на устната му се изви насмешливо при намека, че един месец й се струва цяла вечност.

— Взех си отпуск, за да помогна на Пакстън за Блу Ридж Мадам. И да присъствам на празненството.

— Къде живееш сега?

— Ню Йорк е базовият ми лагер. Но пътувам много.

В този момент свиха към стръмната алея, отвеждаща до имението, и тя прекрати опитите да поддържа неангажиращ разговор. Не беше прекрачвала по-нагоре. Впери поглед напред към приближаващата къща. Обзе я въодушевление. Кожата, цялото й същество сякаш разцъфна в усмивка. „Ще бъде паметно — помисли си. — Никакви духове. Ще бъде като завръщане у дома“.

Едва дочака Колин да паркира колата на товарната площадка пред къщата. Изгаряше от нетърпение да излезе. Нещо обаче не беше наред. Но какво? Вятърът изсвистя остро край нея, сякаш в ушите й прокънтяха гласове. Обърна се в посоката, откъдето долитаха повеят и шепотът. На ръба на платото работеше багер и неколцина мъже с каски стояха наоколо.

— Дървото го няма — каза тя, осъзнала какво липсва.

Колин заобиколи колата и застана до нея.

— Прасковата. Да.

— Праскова ли беше? — изненада се Уила. — Не знаех, че прасковите растат толкова нависоко.

— Растат, но не раждат плодове. Пролетта е твърде студена. Убива пъпките.

Той се облегна на колата до нея.

— Защо тогава са посадили праскова?

Колин сви рамене.

— Мога само да гадая. Пакстън каза, че я няма на нито една от старите снимки. Сигурно се е появила, след като семейството ти е напуснало къщата. Понеже не е историческа забележителност и не дава плодове, тя реши да го махне.

— Как разбра, че е праскова, след като никога не е раждало плодове? Не мисля, че някой знаеше какво е дървото.

— Ландшафтен архитект съм — отвърна той.

Картината се проясняваше.

— Аха! Ти отговаряш за градината. Затова си тук.

— Да. Начертах проекта и наех екипа, преди да пристигна. Най-значимият ми принос е, че намерих в Бънкоум жив дъб за двора — сто и петдесет годишен старец. Застрашаваше го съседен строеж, а предприемачът не искаше да влиза в разправии с природозащитниците, та се съгласи да си поделим разноските, за да го пресадим тук. Почти цяла година ни отне да го планираме и да подготвим дървото. Във вторник ще затворят магистралата, за да го докараме дотук.

Той я погледна и се усмихна.

— Ще дойдеш ли да гледаш?

— Как садиш дърво? Господи! Знаеш как да забавляваш момичетата!

Той се разсмя.

— Не е толкова просто. Довери ми се. Как е възможно да продаваш спортни стоки, а да не обичаш природата?

Преди да успее да му отговори, един от мъжете край багера извика рязко:

— Здрасти, Бастун!

Колин извърна глава, но иначе остана спокойно облегнат върху колата. Уила обаче усети как през тялото му преминава напрегнат трепет. Той впери очи в мъжа, който му беше извикал — очевидно преднамерена маневра — докато стана ясно, че не възнамерява да му отговори.

Онзи въздъхна и приближи до колата. Уила разпозна Дейв Джефрис — бяха съученици в гимназията. Участваше във футболния отбор и раменете му все още изглеждаха широки, макар и не толкова мускулести, а по-скоро месести.

— Какво става? — попита Колин, когато Дейв застана пред него.

— Точно щом тръгна, изкопахме още нещо.

Протегна му силно ръждясал тиган от ковано желязо, покрит с пръст.

Колин го взе и го огледа.

— Тиган?

— Да.

— Става все по-интересно.

Дейв забеляза Уила и се усмихна.

— Здрасти, Уила Джаксън! — поздрави и побутна каската си назад. — Почти не те виждам из града. Помниш ли как програмира училищния звънец да бие през пет минути? Беше страхотно! През пет минути се втурвахме в коридорите, а учителите се мъчеха да ни приберат в стаите.

Той я изгледа от главата до петите и размаха показалец към тях.

— Не излизаш с Бастуна, нали? Защото ако си самотна, може да пробваш стария Дейв.

— Неустоимо предложение, Дейв — каза Уила. — Но не, благодаря.

Дейв се засмя и перна Колин с юмрук по ръката. Ударът й се стори прекалено силен. Ала какво разбираше тя от мъжки ритуали?

— Успех! — пожела Дейв на Колин.

Щом се отдалечи, Уила се обърна към Колин и попита:

— Бастун?

— Така ме наричаха в гимназията. Благодарение на Дейв.

— Защото си много висок?

— Така смятаха всички.

Тя почака и след малко попита:

— Няма ли да ми кажеш?

Той въздъхна.

— Дейв ме наричаше Бастун, понеже според него се държах, все едно имам бастун в задника.

Уила толкова се изненада, че неволно се разсмя. Закри уста с длан и каза:

— Съжалявам.

— Е, вярно си беше, честно казано. Бях малко вързан. Така се държаха мъжете, които познавах, та смятах, че и аз трябва да съм като тях. Момчетата като Дейв се забавляваха да се подиграват на момчетата като мен, които сякаш нямаха представа какво е да се веселиш. Не мога да ти опиша колко великолепно беше усещането през последната година, когато всички мислеха, че аз съм Жокера. Гледаха ме и си казваха: „Олеле! Не предполагах, че е способен на това“.

— Помня това чувство — каза Уила. После, преди да се впуснат в поредната дискусия за смелостта й или за очевидната й липса сега, попита: — Е, какво искаше да ми покажеш?

Той свали слънчевите си очила и ги провеси през деколтето на тениската. Махна й да го последва по стълбите към предната веранда. Къщата беше огромна, много по-внушителна, отколкото изглеждаше отдалеч. Изпълни я със страхопочитание. Толкова дълго я беше наблюдавала отдалеч, че й се стори някак сюрреалистично да се изкачва наистина по стълбите, да докосва колоните.

— Когато разкопавахме корените на прасковата днес, открихме заровено съкровище. Куфар и филцова шапка. И тиган очевидно — добави Колин и завъртя ръждясалата вещ. — От филцовата шапка ме побиха тръпки, защото всяко дете, нахълтало с взлом в имението през последните четирийсет години, твърдеше, че е видяло филцова шапка да се носи из къщата. Баба ни плашеше с истории за призрака, който витае вътре.

— Виждал ли си го? — попита Уила.

— Единственият път, когато влязох тук с приятели, стоях със стиснати очи — отвърна той. — Но ще отричам, ако кажеш на някого.

Тя го изгледа учудено. На кого би могла да каже?

— А ти? Виждала ли си го?

— Никога не съм влизала.

— Шегуваш ли се? Толкова пакости си направила, но не си стъпвала в „Мадам“?

— За пръв път приближавам до къщата.

Тя протегна ръка и докосна стената, сякаш да се увери, че е истинска.

— Защо?

Уила отпусна ръка, уплашена, че изглежда смешно.

— Поради същата причина, която привличаше всички. Призраците. Моята баба ми разказваше същите истории.

— Страхуваш се от духове? Ти?

— Смятам просто, че което е погребано, трябва да почива в мир — отвърна тя и осъзна, че звучи досущ като баба си.

Пристъпи към куфара в края на верандата. Беше изработен от черна кожа — олющена и покрита с пръст, но иначе изненадващо запазена. Бяха извадили съдържанието и то лежеше спретнато подредено до филцовата шапка.

Уила се наведе и огледа всичко, макар да не разбираше защо. Не че би разпознала нещо от времето, когато баба й е живяла тук. Животът на Джорджи, поне според самата нея, започваше, след като бе напуснала това място.

Край куфара бяха подредени предимно старомодни мъжки дрехи от памук и лен. Имаше също разкъсан вестник и разтворен албум с изрезки от вестници. Тя вдигна внимателно албума и разлисти страниците — пожълтели и втвърдени като крехко стъкло от лепилото. Очевидно бе принадлежал на човек, силно заинтригуван от живота на кинозвездите от 30-те. Тук-там обаче имаше истински снимки. Бяха стари, на хора с неясни черти в някаква овощна градина.

— Дърветата отзад приличат ли на прасковата, засадена тук? — попита Уила и Колин надникна над рамото й.

Застана значително по-близо до нея, отколкото беше необходимо — несъмнено преднамерено според нея.

— Да, приличат. Интересно наблюдение.

По-нататък в албума откри гимназиална диплома от училище за осиротели момчета в Ъптън, Тексас, издадена на името на някой си Тъкър Девлин.

— Намираш ли нещо познато? — попита Колин иззад гърба й, все така надвесен като вълна над нея.

— Не… само…

Спря, когато отгърна на последната страница. Там беше залепена една-единствена снимка на красив мъж в светъл костюм, надянал филцова шапка — навярно същата, заровена с куфара. Изражението му подсказваше, че съзнава красотата си. Излъчваше увереност, че е способен да получи всичко желано.

— Какво? — попита Колин.

— Не знам. Той ми напомня нещо…

Уила затвори безпомощно албума.

— Ашвилският вестник в куфара е от август 1936-а — годината, когато семейството ти е напуснало къщата — каза Колин и отстъпи назад.

— Месецът и годината, когато основават Дамския клуб, според поканата, която сестра ти ми изпрати — добави Уила и се изправи. — Не знам нищо. Съжалявам. Част от вещите на баба ми са складирани на тавана вкъщи. Сред тях може да има някаква информация за Девлин Тъкър, който и да е той. Ще проверя.

— Би било чудесно — усмихна се Колин. — Искаш ли да разгледаш имението отвътре?

Едва се сдържа да не изкрещи: „Да! Непременно!“.

Той застана пред огромната осемкрила врата с кръгли прозорци от ръчно изработено стъкло от двете страни. На месинговата табела вляво пишеше: „Пансион и исторически паметник Блу Ридж Мадам“. Вратата изглеждаше тежка, но се отвори с леко изщракване.

Ръцете на Уила трепереха не на шега, когато пристъпи в хладния повей от миналото. Очите й се спряха първо върху внушителното стълбище, виещо се плавно покрай стената. Над последното стъпало висеше портрет на тъмнокоса жена със сиви очи в ослепително красива тъмносиня рокля. Гледаше надолу със замечтано изражение.

Възможно ли беше баба й да е живяла тук? Трудно й беше да съвмести образа на Джорджи, която познаваше, и на момичето, притичвало някога из тези стаи, тези красиви, пищни стаи. Прииска й се до болка да усети принадлежност към това място, да почувства… нещо. Ала се озърташе наоколо и не чувстваше нищо.

Нищичко.

Преддверието беше превърнато във фоайе и в единия му край имаше бюро от тъмно черешово дърво, служещо като рецепция. Жена в джинси и тениска разговаряше по телефона. Забеляза Колин и му помаха.

Той й помаха в отговор и поведе Уила надясно през сводест коридор, отвеждащ към трапезарията. Десетки кръгли маси изпълваха помещението, обляно в светлина от високите до тавана прозорци. Край голямата камина, облицована с дървена ламперия, бяха подредени люлеещи се столове от онова време.

— Пакстън ми каза, че е открила готвач с петзвездни препоръки. Ресторант „Ребека“ ще приема не само гости на пансиона, местата са резервирани чак до края на годината.

— Защо „Ребека“? — попита Уила.

— Така се е казвала съпругата на прапрадядо ти. Построил имението за нея.

— О! — смути се тя от невежеството си.

Колин я изведе от трапезарията. Прекосиха фоайето в обратната посока към друг сводест коридор.

— Тук се е намирала библиотеката — обясни Колин. — Сега е всекидневна, където ще сервират следобеден чай на посетителите.

Стените и тук, както почти навсякъде на долния етаж, бяха облицовани с тъмна ламперия. Камината беше огледален образ на онази в ресторанта, ала от двете й страни се издигаха полици със стари книги. Наоколо бяха подредени пищно тапицирани канапета и столове.

В този момент жената, която разговаряше по телефона, влезе при тях.

— Съжалявам, Колин. Непрекъснато изскача нещо. Още не съм открила агенция за перални услуги. Пакстън ми хвърли ръкавица с молбата да отворим за гости в нощта на празненството.

Колин ги представи.

— Уила, това е управителката Мария. Пакстън я открадна от „Гран Деверу Ин“ в Чарлстън. Тя е най-добрата в бранша. Мария, пред теб стои потомка на собствениците на Блу Ридж Мадам — Уила Джаксън. Прапрадядо й е построил имението.

— За мен е чест — каза Мария. — Добре дошла, Уила.

— Благодаря — отвърна Уила.

Започваше да се чувства изключително неловко. По врата й пълзеше жега. Мястото й не беше тук. Е, с разума си го беше осъзнала отдавна. Семейството й не притежаваше къщата от десетилетия. Затова стоеше настрани. Винаги обаче бе таила надежда — спомен от детството — как някак си, като по магия, някой ще разбере, че е станала грешка и Блу Ридж Мадам всъщност принадлежи на нея.

— Мария ще ме подкрепи — каза Колин. — Виждала си филцовата шапка, нали?

Мария се засмя.

— Сигурна съм, че е била плод на въображението ми. Чуеш ли, че някъде витаят духове, всяко проскърцване се превръща в призрак.

— Ще разведа Уила горе — каза Колин. — Отключени ли са стаите за гости?

— Да — отвърна Мария. — Приятна обиколка.

Върнаха се във фоайето.

— Зад рецепцията е банкетната зала. Там ще се проведе празненството на Дамския клуб — обясни Колин, докато с Уила се изкачваха по стълбите. Щом стигнаха най-горе, той спря пред портрета на дамата в синьо. — Това е прапрабаба ти Ребека Джаксън. Намерили картината увита в чаршафи в един килер. Истинско чудо е, че крадците не са се докопали до нея.

Уила се взря в жената. Това, значи, беше бабата на баба й. Познаваше ли я Джорджи? Нямаше представа.

— Очите ми са като нейните — каза неволно.

— Знам.

— За пръв път я виждам.

Колин поклати глава.

— Пакстън е трябвало да те включи във всичко това. Не знам защо не го е направила.

— Нямаше да й бъда от полза — каза Уила. — Справила се е страхотно сама.

— Стаите за гости са натам.

Тя го спря, преди да свият по коридора.

— Стига. Видях достатъчно.

— Какво има?

— Нищо. Мястото е великолепно. Благодаря, че ме покани, но наистина трябва да се връщам. Съжалявам, че не успях да ти помогна за заровеното съкровище.

Мислеше, че отдавна го е надмогнала. Не разбираше защо й се отразява така. Понечи да се обърне. И в този миг земята се раздвижи.

Тя се закова на място и срещна тъмните очи на Колин. Изглеждаше объркан като нея.

— Усети ли го? — попита тя.

— Да — сериозно отвърна той. — И не ми харесва.

— Не е… призракът, нали?

След миг той й се усмихна, сякаш е казала нещо остроумно.

После се заспуска по стълбите. Тя го последва навън и установи, че на открито люлеенето се усеща по-силно. Земята громолеше и разклащаше внушителния полилей на верандата.

Колин погледна към мъжете, разкопаващи корените на прасковата, около която се бе образувала огромна яма.

— Прилича на спукан газопровод, но е невъзможно. Тук няма газопроводи. И всички подземни инсталации са маркирани.

Грохотът се засили. Въздухът завибрира на вълни, от които тъпанчетата й запулсираха.

— Каквото и да е, ще избухне. Влизай вътре при Мария — каза Колин и изтича към края на верандата. Заразмахва ръце да привлече вниманието на мъжете край изкопа. — Идвайте! Прибирайте се веднага! — изкрещя им.

Мъжете го погледнаха и не се поколебаха. Побягнаха с всички сили надалеч от ямата.

Бученето се засилваше. Колин се обърна и забеляза, че Уила не е влязла вътре. Стоеше там, подпряла се с една ръка върху стената, за да не изгуби равновесие. За нейна изненада той я сграбчи и я притисна към стената. Минаха няколко секунди. Боботенето се усилваше и тя разбра, че нещо ще се случи. Нещо ще експлодира. Ще се срути. Ще се срине. Нещо ще излезе на бял свят. Стисна здраво клепки и зарови лице в гърдите на Колин, стиснала трескаво блузата му. Ала точно когато достигна връхната си точка, грохотът стихна рязко и наоколо се възцари зловеща тишина. Само полилеят се полюшваше и проскърцваше протяжно.

Колин се отдръпна и двамата с Уила се изгледаха дълго и напрегнато. После се извърнаха едновременно към багера. Ято черно-жълти птички бяха накацали по машината и се взираха в ямата. Един от мъжете приближи предпазливо. Надникна вътре и по лицето му се изписа уплаха.

— Какво има? — извика Колин.

Мъжът побутна каската си назад.

— Ела да видиш.

— Добре ли си? — попита я Колин и я погали по бузата.

Уила кимна и бавно отлепи пръсти от ризата му. Той отстъпи заднишком. Скочи от верандата и тръгна към изкопа. Тя пое дълбоко дъх и го последва.

Колин стигна пръв и надзърна вътре.

— Господи!

— Какво има? — попита тя.

— Мисля, че открихме собственика на куфара — отвърна Колин.

Уила погледна в ямата. Едва след миг осъзна, че онова, което й прилича на голям камък, всъщност не е никакъв камък.

Беше човешки череп.

Загрузка...