Тайна с цвят на праскова

Осемнайсета главаПазителките на тайната

1936

Първия път, когато се случи, Джорджи се събуди вледенена. Не разбираше защо. Това лято беше толкова горещо, че спеше върху завивките и пак се обливаше в пот. Тази нощ обаче струйките пот бяха замръзнали като корички върху кожата й. Тя потрепери и погледна към прозореца, очаквайки да види, че светът отвън е покрит със скреж. Светът се променя, помисли си в просъница тя. Променяше се от месеци. А сега Тъкър с чаровната усмивка и вълшебствата се бе преместил да живее при тях в „Мадам“ и Джорджи усещаше още по-силно промяната. Във въздуха витаеше надежда, надежда, че прасковената градина ще разреши финансовите им затруднения. Баща й, който я отбягваше, когато беше в добро настроение, и я винеше за смъртта на майка й при тежкото раждане, когато беше сърдит, дори той изглеждаше щастлив да я види, щом слезеше за вечеря. Беше щастлив да я види, защото Тъкър се радваше да я види. Тъкър умееше да променя хората. И затова никой сякаш не забелязваше как се притиска към нея в коридорите, как винаги се оказва наоколо, когато излиза от банята. Не обръщаха внимание на трескавия му характер и на избухливостта му. Агата й казваше, че се държи глупаво и няма представа какъв късмет е извадила. Тъкър беше променил и нея. Преди Джорджи можеше да сподели всичко с Агата, ала сега у приятелката й сякаш пламваше нещо, когато я види. А Джорджи не разбираше защо. Напоследък се чувстваше много самотна. Не съзнаваше колко самотна е тук горе на Джаксън Хил, докато приятелките й спряха да идват при нея. Отбягваха я и на увеселенията. Затова сега си стоеше в стаята, кърпеше рокли, за да ги носи още една година, или подреждаше куклите, подредени в стъкления шкаф. Решеше им косите, гладеше им престилките и мечтаеше за деня, когато промените ще приключат и животът отново ще потече постарому.

Онази нощ тя се изправи трепереща в леглото и усети дъх на пушек и праскови. Беше свикнала с аромата на праскови. Тъкър го носеше върху кожата си. Уханието го следваше навсякъде. Твърдеше, че затова птиците не го оставят на мира — защото обичат аромата му. Джорджи не спореше, но винаги й се струваше, че птиците, връхлитащи върху му, изглеждат ядосани, а не очаровани.

Озърна се и забеляза малка червена светлинка до вратата. Запаленият край на цигара. Някой стоеше до затворената врата на стаята й. Сърцето й подскочи в гърдите. Усети го като юмрук, ударил я отвътре.

Тъкър излезе от сянката. Пъхна цигарата в устата си и дръпна, осветявайки лицето си. Кожата му засия. Пусна цигарата на пода, стъпка я и отново се възцари мрак.

Легна при нея, а тя не разбираше какво се случва. Когато най-после си тръгна, Джорджи остана в леглото до сутринта, защото се страхуваше да стане. Призори го чу да слиза от таванската стая. Спря пред вратата й и после се отдалечи. Когато къщата притихна, тя стана и се изкъпа, но после подпря вратата със стол и не позволи на никого да влезе, докато баща й не настоя да слезе да вечеря с тях. Минаха седмица-две и тя реши, че случилото се няма да се повтори. Започна да се съвзема. Светът й не беше същият, но знаеше, че ще оцелее.

Той обаче се върна.

Цяло лято продължи така. Молеше за помощ, ала никой не искаше да я изслуша. Той ги караше да оглушават. Джорджи не виждаше край. Щеше да продължава вечно, ако не намереше начин да го спре. Ала не беше толкова смела. Никога не й достигаше смелост.

До деня, когато най-после осъзна, че е бременна.

Този ден тя занесе тигана на готвача в стаята си. Когато падна нощта, застана зад вратата и зачака.

Удари го — странно тупване, сякаш някой изпуска нещо в съседната стая — и застина на място, сякаш очаква всичко да добие предишния си облик. Затрепери. Нищо не се промени. Продължаваше да е бременна. Тъкър лежеше на пода. Наранен или дори убит. Баща й нямаше да я разбере. Никой нямаше да я разбере. Освен…

— Покажи ми го — каза й Агата, когато Джорджи дотича в къщата й.

Препъваше се и падаше по пътя и стигна Хикъри Котидж цялата в кал и драскотини. Знаеше пътя към стълбите в задната част на къщата, стълбите, по които безброй пъти се бяха промъквали, без да ги усетят родителите на приятелката й. Събуди Агата и я помоли да я изслуша, помоли я за помощ. Доверяваше й се повече от всеки друг на този свят. И случилото се през това лято не би могло да изтрие дълголетното им приятелство. Приятелствата не си отиват просто така. Поне се молеше да е права. Вече бе изгубила достатъчно.

По пътя за „Мадам“ Агата крачеше странно безмълвно. Тъкър беше на същото място — върху пода в стаята на Джорджи. Тиганът лежеше върху гърдите му като тежест, затиснала го да не отлети. Агата коленичи до него, мърморейки нещо неразбираемо. Положи длан върху главата му, но я отдръпна като опарена. Изправи се и каза:

— Трябва да побързаме. Не е умрял още. И е ядосан. Ще изкопаем яма наблизо. Не можем да го отнесем далеч. Ще го заровим в двора. Дъждовете ще отмият почвата горе на хълма. Хайде, Джорджи, да започваме!

В това я биваше Агата — да взема решения, да организира, да разделя задачите на изпълними стъпки.

Работиха на свещ. В кухнята Джорджи смеси пипер и дървени стърготини от дървоядите по верандата. Веднъж готвачът й беше казал, че ако поръсиш сол и пипер пред някоя врата, никой не може да излезе през нея. Посипа сместа пред стаите на баща си и на братята си с надеждата да спечели време.

Копаха часове наред възможно най-далеч от къщата, но по-встрани от ската, където хълмът можеше да се свлече. Никога нямаше да забрави тишината. Мъглата под тях скриваше града и приглушаваше всички звуци. Сякаш бяха единствените оцелели на света, две млади жени, решени да погребат символа на своята безпомощност, за да се спасят.

Когато Агата каза, че ямата е готова, полумесецът вече бе превалил небосклона.

Върнаха се в „Мадам“ да донесат Тъкър. Довлякоха го до прозореца в стаята на Джорджи и го избутаха навън. После го уловиха за ръцете и краката и ту го носеха, ту го влачеха към задния двор. Тялото му оставяше черна диря, сякаш светкавица бе изпепелила земята.

Когато приключиха, видяха как слънцето се издига над мъглата. Бяха кални, разтреперани и онемели.

Накрая Агата се обърна към Джорджи и я прегърна. Едва след миг Джорджи усети, че тя плаче, а Агата не плачеше никога.

— О, Агата — каза Джорджи. — Съжалявам.

— Не! — отдръпна се назад приятелката й. — Няма за какво да съжаляваш. Аз съм виновна. Що за приятел позволява да се случи такова нещо? Аз съжалявам. Разкайвам се.

— Какво ще правя, Агата? — попита Джорджи. — Кажи ми какво да направя?

— Ще се справим. Не бой се. Каквото и да стане, аз ще бъда до теб. Никога вече няма да те подведа.

— Ами ако разберат, че съм аз?

Агата я улови за ръката.

— Докато съм жива, Джорджи, никой няма да разбере, че си го направила. Обещавам.

Седемдесет и пет години по-късно Агата още спазваше обещанието си.