Тайна с цвят на праскова

Осма главаБезгрижни момичета

Пакстън реагира светкавично.

— Мисля, че я разтревожи достатъчно — каза тя, побутвайки Уила към вратата с умението на домакиня, изпровождаща последните си гости. — Говори несвързано.

— Не съм говорила несвързано никога през живота си! — пролая Агата.

В коридора Пакстън каза на Уила:

— Здравословното й състояние е деликатно. Не знае какво приказва. Не идвай повече да я безпокоиш. Настоявам.

Върна се в стаята и затвори вратата. Уила се изкуши да се ядоса, но нещо у Пакстън смекчи яда й. Тя закриляше баба си. Точно като нея.

В крайна сметка Уила си тръгна от старческия дом с повече въпроси отпреди. Когато заяви, че все още са приятелки с Джорджи, в гласа на Агата прозвуча изненадващ плам, сякаш приятелството им е живо, одухотворено същество, което не умира, дори да не го признават. Докъде се простираше това приятелство? До готовността да излъжеш? Или да кажеш истината?

Запита се дали Пакстън си мисли същото.

Едно знаеше със сигурност — сама трябваше да потърси отговорите. Пред нея се бе издигнала стена. Пакстън нямаше да й позволи да разговаря отново с Агата.

Уила се прибра у дома, преоблече се и изкачи стълбите до единственото друго място, където би могла да открие разковничето.

Таванът.

Отдавна не беше стъпвала там. Помещението беше мрачно и прашно, оплетено в паяжини като кълбо прежда. Тя се промъкна през паяжините и огледа кашоните, натрупани на купчини чак до покривните греди. Играчките й от детството. Преподавателските грамоти на баща й. Вещите на баба й бяха в големи бели кашони, увити в мушамени торби. Уила учеше в колежа, когато баща й бе преместил Джорджи в своята къща, и нямаше представа какво съдържат кашоните. Навярно по малко от всичко. Баща й не изхвърляше нищо. Канапето, от което Уила най-сетне се бе отървала миналата седмица, беше купено от родителите й след сватбата им. През годините го бяха кърпили, сменяли тапицерията и пълнежа му и най-после го бяха покрили с одеяло, за да скрият лекетата от гроздово желе и кафе.

Уила пое дълбоко дъх и започна да изважда кашоните, надписани с името на баба й. Пренесе ги долу един по един, докато не запълниха половината й дневна.

Взе първия, попаднал пред очите й, седна пред него и го отвори.

Миризмата, надигнала се отвътре, едва не я разплака. Кедър и лавандула с лек нюанс на боракс и белина.

Аромати, които винаги свързваше с баба си. Джорджи беше маниакална чистница и Уила си спомни как баща й разказваше, че за пръв път усетил нещо нередно, когато й отишъл на гости и заварил мивката пълна с чинии. Джорджи никога не забравяше да измие съдовете. След този момент започнала постепенно да губи паметта си.

Баща й беше опаковал вещите и сигурно му е било тежко. Той никога не пристъпваше в личното пространство на майка си. Затова навярно кашонът изглеждаше така, сякаш някой го е подреждал със затворени очи.

Съдържаше предмети, които Уила си спомняше от аскетичната дневна на Джорджи. Заизважда ги една по една. Всичко беше опаковано поотделно във вестник. Кристална купа за бонбони, две бродирани възглавнички, Библия, фотоалбум.

А! Тук може би щеше да открие нещо.

Разопакова вестника, сложи албума в скута си и го отвори. Спомни си как го е разглеждала като дете. Съдържаше снимки на баща й. Само негови. Няколко ученически фотографии на Уила в рамка бяха подредени върху телевизора на баба й, ала на Хам беше посветен цял албум. Уила се усмихна несъзнателно, прелиствайки страниците. Хам като бебе, полускрит под дългата бяла риза за кръщенета. Розовобузесто момченце пред къща — очевидно Хикъри Котидж. Снимки от училище. От дипломирането. След двайсетте Хам изглеждаше дързък и безгрижен. Уила открай време харесваше тези снимки. С всяка следваща обаянието на баща й растеше. Ако не знаеше по какъв път бе поел — пътя, превърнал го в овдовял, смирен учител по химия — и съдеше само по снимките, би предположила, че е обречен да стане харизматична обществена фигура. Кинозвезда. Политик…

Той обаче бе предпочел да живее скромно. Беше избрал живота, който майка му искаше да избере, защото мнението й значеше много за него.

Уила прелисти страницата и усмивката й избледня. На следващите снимки баща й беше на около трийсет. Щеше да се ожени едва след още осем години. Уила щеше да се роди след повече от десет. Хам носеше странни старомодни панталони, а косата му беше по-дълга от обикновено. Беше пъхнал ръце в джобовете и се взираше в обектива с такова изражение, че снимката сякаш вибрираше от силното му присъствие. Баща й изглеждаше така, сякаш светът е узряла праскова, която се готви да захапе. Незнайно защо това я стъписа. Припомни й нещо, което й убягваше.

Внезапно се сети какво й бе разказала колежката му госпожа Пиърс на погребението — че Хам бил нещо като донжуан, преди да се ожени за майка й. Прозвуча й невероятно, но госпожа Пиърс настоя, че когато се върнал от колежа, около Хам витаело нещо. Каза, че майка му го била възпитавала много строго и като малък той бил по-скоро свенлив. Ала зрелостта го променила. Учителките го обсаждали по коридорите и му поднасяли сладкиши, които готвели по цели нощи — райска пита, годежен пай и сватбени курабии. Понякога той ги канел на среща и обектът на вниманието му дни наред не оставял следи, все едно не стъпва по земята, а лети. Госпожа Пиърс спомена също, че и ученичките се влюбвали също толкова сляпо в Хам; плачели над епруветките в класната стая и оставяли кичури коса в чекмеджетата на бюрото му. Разказа й също как няколко майки на ученици скандално настояли да повишат Хам. Макар преподаването да го удовлетворявало напълно, те искали да стане директор или заместник-директор и не се свеняли да подкупват и други за каузата си.

„Толкова обаятелен беше по онова време“, завърши мечтателно госпожа Пиърс.

Сега, втренчена в тази снимка, Уила най-сетне разбра какво е имала предвид учителката. Сигурно го беше снимала баба Джорджи. Изражението му явно беше стъписало и нея. Снимката беше леко мъглява, сякаш камерата е трепнала секунди преди да изщрака.

Уила прегледа албума докрай, но току се връщаше към тази снимка. Трябваше да търси улики, доказателства, че баба й няма нищо общо със скелета от хълма. Снимките на баща й нямаше да помогнат. Време беше да го остави и да продължи със следващия кашон.

Ала снимката не излизаше от ума й. Защо й се струваше толкова позната, все едно я е виждала скоро?

Накрая тя я извади от албума и я остави върху холната масичка.

За няколко часа прегледа и останалите кашони. Както и предполагаше, не откри нищо от времето, когато Джорджи беше живяла в Блу Ридж Мадам. Трябваше да намери друг източник на информация.

Изправи се тежко и залитна. От дългото седене върху пода краката й бяха изтръпнали. Закуцука към входната врата да се увери, че е заключена, и загаси лампите в дневната. Тръгна към кухнята да пийне нещо, преди да си легне. Отвори хладилника и светлината се плъзна през тъмната кухня чак до масата в отсрещния край на стаята. Застанала пред отворената врата, Уила отпи малко сок направо от бутилката. Утоли жаждата си, остави шишето и се обърна.

Тогава я забеляза.

Остави вратата на хладилника отворена, за да й свети, и тръгна към кухненската маса. В ръчно изрисувана купа — подарък от приятел от Нешънъл Стрийт — имаше няколко меки, презрели праскови. Плодовете бяха започнали да изпълват въздуха с възсладък аромат, предвестник на разложение.

Косата й настръхна и тя отстъпи назад.

Върху купата беше облегната снимката на баща й — странно предизвикателната фотография, която бе извадила от албума и оставила върху масичката в хола.

И не беше донесла тук.

Мислеше, че е невъзможно да повярва в суеверията, които баба й вземаше толкова на сериозно, но появата на снимката на баща й върху кухненската маса снощи толкова я уплаши, че тя остави едно пени върху перваза на прозореца и го открехна, защото беше чувала Джорджи да казва как призраците понякога забравят, че са призраци, и се лакомят за пари, ала доближат ли отворен прозорец, нощният въздух ги изсмуква навън.

И естествено, почти не спа. Никак не се успокои, когато на сутринта една черно-жълта птичка успя да влети през открехнатия прозорец на спалнята й и се наложи цял час да я гони с метлата, докато отлети навън.

Днес беше почивният ден на Рейчъл. Уила отключи вратата на магазина, запали лампите, смели кафе и пусна кафемашината. Не беше добра барманка като Рейчъл, но се справяше прилично. Рейчъл беше заредила щанда с бисквитки с мока и капучинови понички. Беше оставила за Уила специална кутия с любимите й бонбони с кафе и кокос. Върху кутията лежеше бележка: „Направих ги за теб. Обади ми се, ако ти потрябвам“. Сигурно бе останала до късно снощи, за да ги приготви.

Уила бе влязла в магазина мрачна и объркана, но подаръкът на Рейчъл извика усмивка по лицето й. Кафеената магия на младата жена беше лек за всякакви болежки, макар да се отразяваше на талията. Помогна на Уила да се съсредоточи, да съзре разумно обяснение — възможно бе, разбира се, да е преместила снимката, без да усети — и да измисли нов план за действие.

При първото затишие в магазина тя се обади на приятелката си Фран в библиотеката, Фран беше преселничка и често се отбиваше в магазина й. Почти всеки уикенд прекарваше в планината.

— Здрасти, Фран, Уила е.

— Уила! Каква изненада!

Фран беше от хората, чиито гласове винаги звучат така, сякаш говорят с пълна уста.

— Помощ ли ти трябва?

— Как да открия какво се е случвало в града през 1936-а? С какви архиви разполагаш?

— Полицаите и репортерите ме питаха същото, когато изровиха скелета в Блу Ридж Мадам — каза Фран. — За жалост по онова време в града не са издавали вестник. Какво точно те интересува?

— Прегледах вещите на баба с надеждата да открия нещо за живота й, но ударих на камък. 1936-а е била преломна година за нея. Семейството й изгубило „Мадам“. Тя родила баща ми…

Фран явно се замисли. Уила долови тракане на компютърни клавиши.

— Разполагаме с изданията на „Новини за уолсъвуотърското обществото“. Показах ги и на полицията.

— Какво е това?

— Седмична клюкарска рубрика. Излизала е на една страница през 30-те и 40-те — засмя се Фран. — Трябва да прочетеш статиите. Безценни са. Документират живота на дамите от висшето общество през този период.

— Мога ли да ги прегледам? — попита Уила.

— Разбира се. С удоволствие ще ти ги покажа.

Няколко туристи влязоха в магазина и Уила се усмихна и им помаха.

— Докога си в библиотеката днес?

— До обяд. Бюджетните съкращения налагат по-кратко работно време. Всъщност се канех да затварям и да се прибирам у дома.

Фран замълча.

— Знаеш ли какво… обади ми се вкъщи довечера. Ще се срещнем в библиотеката.

— Чудесна си, Фран. Благодаря.

Библиотеката, която доскоро се помещаваше в сутерена на съдебната палата, сега бе преместена в търговския център, Фран я чакаше пред вратата. Изглеждаше леко разчорлена и край нея се носеше странна миризма на керевиз.

Влязоха и тя даде на Уила всички микрофилми, които й трябваха. После я помоли на тръгване да заключи библиотеката. Щом тежката врата се захлопна зад гърба на Фран, Уила застина за миг. Да си сам в библиотека беше любопитно усещане. Почувства се така, сякаш ушите й за пълни с памук. Тръгна тихо към четците на микрофилми в дъното на залата. Седна и прищракването и бръмченето на машината се сляха постепенно в успокоителен ритъм.

Отне й известно време да открие рубриките от 1936-а, но накрая успя. Започна от януари и продължи нататък.

„Новини за уолсъвуотърското общество“ се оказа рожба на любовта на богата бездетна жена на име Джоуджоу Макпийт. Единствената страница на вестника бе посветена на клюки от обществени събития, обикновено придружени от две-три снимки. Авторката ги представяше така: „Госпожа Реджиналд Картър и дъщеря й предизвикаха фурор в розовите си палта на ежегодния снежен бал, организиран през януари от семейство Инграм. Край ледените скулптури някои дами шушукаха, че двете приличат на захарен памук, но повечето харесаха тоалетите им, допълнени от шушони в тон“.

Джоуджоу коментираше словоохотливо дамските облекла и обичаше да цитира анонимни недоброжелатели. Уила се интересуваше от подробностите за градския живот, скрити между редовете. На някои празненства провеждали лотарии, а приходите дарявали на местни дървосекачески фамилии, пострадали финансово, когато правителството изкупило горите край Уолс ъв Уотър. На едно място Джоуджоу цитираше Олин Джаксън — бащата на Джорджи — който обещал, че щом семейството му е дало поминък на града веднъж, ще го направи отново. Не споменал обаче как точно. Самата Джоуджоу поставяше под съмнение твърдението му (изказано уж в нетрезво състояние), питайки се как мъж, чиято дъщеря се облича в миналогодишни рокли, ще съумее да спаси града. Честите язвителни забележки по адрес на Джаксънови приличаха по-скоро на камъчета, с които замерят царе. Джаксънови несъмнено бяха градските кралски особи, макар и с отънели кесии.

Уила се привеждаше любопитно да разгледа отблизо зърнистите черно-бели снимки от празненствата, на които присъстваше баба й. Стаяваше дъх, благодарна за неочакваната възможност да види Джорджи от онова време. Тя беше ослепителна девойка, ала усмивката й подсказваше, че или не разбира, или й е все едно колко е красива. Изглеждаше жизнерадостна и невинна и винаги бе заобиколена от приятелките си. Агата Осгуд — също красива девойка, но някак по-сдържана и с по-остри черти, неотменно беше до нея.

Снимките на Джорджи сякаш пренесоха Уила в онези времена. Чуваше смеховете, вкусваше въздуха, натежал от парфюми и тютюн. Сля се с образите им дотолкова, че почти успяваше да прочете мислите на момичетата на снимките. Разбираше кога някоя току-що е танцувала с момчето, в което е влюбена, и се е втурнала да разкаже на приятелките си, кога обсъждат последната дума на модата или недоразуменията със семействата си. Изглеждаха толкова безгрижни и щастливи. Бъдещето им искреше във въздуха като светулки, приканващи да ги уловиш.

После се появи Тъкър Девлин.

Джоуджоу го споменаваше първо през февруари 1936 година като продавач на дамска козметика, от когото госпожа Маргарет Требъл си купила тоник и се кълняла, че кожата й станала като коприна. Госпожа Требъл поканила Тъкър Девлин да я придружи на дамски обяд и да предложи стоката си. Там той сякаш омагьосал всички. Джоуджоу цитираше следните думи на Девлин: „Произхождам от старо фермерско семейство, отглеждало праскови. Роден съм и отраснах в Ъптън, Тексас, и се гордея с това. Обичам да помагам на жените да се чувстват по-добре, но това е просто работа. Най-вещ съм в отглеждането на праскови. Във вените ми тече прасковен нектар. Кръвта ми е сладка. Пчелите кръжат край мен“.

На първата снимка той стоеше пред маса, където бяха изложени шишенцата и кутийките му. Очевидно омайваше сладкодумно дамите. Уила го огледа с присвити очи. Определено беше същият мъж с филцовата шапка от снимката, заровена край Блу Ридж Мадам. Кожата й настръхна, стори й се, че го е зървала и преди, но пропъди усещането.

От този момент Тъкър Девлин присъстваше на всяка страница, а снимките постепенно се променяха. Отначало той позираше с по-възрастни дами, но после, вече приет в обществото, залагаше на по-младите. На много снимки до него стояха Джорджи и Агата. Тъкър излъчваше притегателна сила. Стихия. Хората сякаш несъзнателно кръжаха около него. Не след дълго жените на снимките добиха отчаяни, жадни изражения. Ако снимката беше групова, някое момиче винаги наблюдаваше друго с ревниво присвити очи.

След още няколко издания Джоуджоу споменаваше мимоходом, че Тъкър Девлин живее в Блу Ридж Мадам. Уила се стъписа.

Нима беше живял там?

След известно време успя да сглоби картината. Олин Джаксън явно бе дочул слуховете за предишната професия на Тъкър Девлин или самият Девлин се бе свързал с него. В крайна сметка замислили да превърнат Джаксън Хил в прасковена градина. Да отворят работни места и семейство Джаксън отново да спаси града. Олин поканил Тъкър да му гостува, докато създават новата му империя.

Уила се удиви как са планирали да засадят овощна градина на такава височина. Ако Тъкър Девлин наистина е бил такъв, за какъвто се е представял, нима не е знаел, че в планината не растат праскови? Сигурно е разбирал, че начинанието е обречено на провал.

И въпреки това бе успял да убеди всички, че е възможно.

Бил е измамник, както каза Агата.

Но защо да го убиват? Кому беше сторил зло?

През цялото лято Тъкър — вече златното момче на града — присъстваше неотменно във вестника, а любимата му свита на празненствата бяха все същите млади дами с едно очевидно изключение. Незнайно защо, макар приятелките й да придружаваха неотлъчно Тъкър, Джорджи беше изчезнала. Споменаваха, че се чувства неразположена, но след май нямаше нито една нейна снимка.

После, през август, Тъкър Девлин също изчезваше. Без никакво обяснение. Как се бяха развили плановете за прасковената градина, също оставаше загадка. По-късно Уила откри кратко съобщение, че съдът е разпоредил семейство Джаксън да напусне Блу Ридж Мадам. Правителството конфискувало къщата заради неплатени данъци. Това се случило през октомври 1936 година — два месеца след като бяха погребали тялото, ако се съди по ашвилския вестник, заровен с него.

Оказваше се, че Джорджи и семейството й все още са живеели в Блу Ридж Мадам, когато смъртта бе застигнала Тъкър Девлин.

Не това се надяваше да открие Уила. И ако полицаите бяха преглеждали вестника, както спомена Фран, те също знаеха всичко.

Тя принтира изданията на вестника от цялата 1936 година, събра листовете, загаси осветлението, излезе и заключи вратата. Чувстваше се като последен гост на празненство, което всъщност никой не е искал да напуска, ала тя се е задържала най-дълго. Докато крачеше по паркинга към джипа, й се стори, че вижда няколко сребърни бални гирлянда да се реят в нощното небе.

Примигна и гирляндите изчезнаха.