Теодор Буун. Активист

13.

Трите момчета — Тео, Уди и Харди — и едно куче, Джъдж, се срещнаха в парка «Труман» близо до центъра на града веднага след часовете в петък. Щяха да ходят за риба и бяха развълнувани от предстоящото приключение. Току-що беше свършила трудна седмица в училище и беше време да си отдъхнат. Риболовът беше идея на Харди. Той искаше да покаже на Тео фермата на семейство Куин и красивата околност, която губернаторът и няколко политици щяха да съсипят. Уди и Тео следваха Харди, като Тео беше най-отзад, за да може Джъдж и каишката му да не се пречкат на другите велосипеди. Макар да беше куче, Джъдж си въобразяваше, че той трябва да води, а момчетата да го следват. Но когато беше на каишка, покорно подтичваше до Тео и изглеждаше радостен, че е допуснат в отбора. Минаха по сенчестите улици в старата част на града и се отправиха към една пътека за велосипедисти, която обикаляше южната част на града и избягваше движението и жилищните квартали. На натоварено кръстовище пресякоха шосе 75 и скоро се отдалечиха по тесен междуселски път между две редици дървета, чиито клони се преплитаха над главите им като арка. Градът със задръстванията и шума остана зад гърба им. Спускаха се лудешки надолу по склоновете и ги катереха задъхано. Прекосяваха тесни поточета, а на едно място велосипедите им изтрополиха по изоставен покрит мост.

След трийсетина минути момчетата бяха плувнали в пот, а Джъдж трябваше да пийне вода. Спряха за достатъчно дълго, та кучето да нагази в потока.

— Само още няколко минути — съобщи Харди.

Когато дишането им се успокои, отново потеглиха. Изкачиха едно възвишение и пак спряха. Под тях се ширна красива долина с няколко просеки и много дървета. Харди посочи единствената къща, която се виждаше — бяла постройка в далечината.

— Ей там живеят баба и дядо — каза той, все още задъхан.

Момчетата се насладиха на гледката, докато си почиваха. Харди посочи вдясно и каза:

— Обходният път прекосява цялата долина — като широк прорез, който започва ето там, между двата хълма, и минава през най-високото възвишение отсреща. — Дясната му ръка описа широка дъга наляво. — Това е Чок Хил, а според плана трябва да го взривят с динамит. Просто го взривяват и изравняват всичко. Останалото ще бъде сринато от булдозерите и после — асфалтирано. Не съм сигурен какво ще стане с баба и дядо.

— Как може да постъпват така? — зачуди се Уди.

— Питай Тео.

— Законът дава право на щата да отнема земята на всеки. Разбира се, щатът трябва да плати, но въпреки това отнема земята.

— Гадно.

— Наистина — съгласи се унило Харди.

Спуснаха се надолу по склона и след броени минути спряха пред къщата. Бабата на Харди, госпожа Бевърли Куин, ги чакаше на верандата с чиния орехови сладки и вода с лед. Харди представи приятелите си и Джъдж, а възрастната жена остана при тях, докато ядяха. Дядото на Харди «се мотаел» в хамбара с трактора според жена му. Не отвориха дума за обходния път — темата явно им беше толкова неприятна, че не искаха дори да я обсъждат. Тео гризеше една ореховка, поклащаше се лекичко на стария люлеещ се стол и се възхищаваше на безукорно боядисаната веранда, на висящата папрат, на лехите с цветя, на бялата дъсчена ограда около предния двор. После се опита да си представи как няколко булдозера унищожават всичко това. Самата мисъл му се стори страшно мрачна, дори жестока.

Момчетата благодариха на възрастната жена за сладките и побързаха да отидат да ловят риба. В една барака зад къщата намериха огромно разнообразие от въдици и макари, а също и корда, кутии с принадлежности, футболни и волейболни топки, комплекти за бадминтон, фризбита, две канута, четири каяка и дори стикове за голф.

— Тук много се забавляваме — каза Харди.

Твърдеше, че има единайсет братовчеди в района на Стратънбърг, а също лели, чичовци и приятели, близки като роднини, и че всички те прекарват много време в семейната ферма.

Избраха си три въдици и макари, а Харди пъхна малка кутийка с такъми в раницата си. Отново яхнаха велосипедите и се понесоха по тясна пътека, която се виеше през гъста гора. Десет минути след като потеглиха от къщата, се озоваха на брега на Ред Крийк.

— Това е най-хубавото място във фермата — заяви Харди, докато вадеше кутийката с такъмите. — Тук са най-страхотните костури в областта.

Тео развърза кучето и Джъдж скочи във водата. Реката беше широка и водата се плискаше по скалите на отсрещния бряг.

— Постоянно идваме тук и спим в палатки — каза Харди.

— Красиво е — отбеляза Тео. — Може ли да покараме каяци?

— Може би по-късно — отговори Харди. — Има добри бързеи точно зад онзи завой, които са доста буйни за кану. Но с каяци ги преминаваме непрекъснато.

Като единствено дете, което живееше само в града, Тео малко завиждаше на Харди и на голямото му семейство за тази обширна земя с многобройни забавления. Фермата му приличаше на голям увеселителен парк, но с истински, а не с изкуствени атракции.

Харди стоеше на една скала, надвиснала на около три метра над водата, и вече два пъти беше заметнал въдицата, когато неочаквано забеляза нещо в далечината.

— Какво ли е това? — запита се той на глас.

— Кое? — попита Уди.

Харди посочи и каза:

— Погледнете до онези дървета надолу по склона. Има някакви хора.

Тео и Уди се покатериха на издадената скала и застанаха до Харди, чийто тон не оставяше никакво съмнение, че е притеснен. И наистина, от отсрещната страна на реката, на около седем-осемстотин метра от момчетата, няколко мъже се бяха скупчили край един пикап.

— На наша земя са — заяви Харди.

— Какво правят? — попита Тео.

— Не знам, но нямат работа тук — отговори Харди.

— Да бяхме си взели бинокли! — съжали Уди.

— По-добре да отидем да проверим — предложи Харди и момчетата забравиха за риболова.

Тео би оставил нещата така — хората, изглежда, не правеха нищо нередно, — но той не разбираше колко много семейство Куин ценят земята си и нейното уединение.

Тримата се метнаха на колелата.

— След мен — каза Харди.

Джъдж, целият вир-вода, хукна подир Тео, който следваше Уди. Изминаха кратко разстояние и прекосиха потока по стар пешеходен мост, широк едва колкото да минат велосипедите, после профучаха по черен път и наближиха мъжете.

Бяха четирима — трима по-млади и един по-възрастен, най-вероятно шефът. Имаха голям пикап с надпис «Стратегически проучвания» по вратите на кабината. Недалече от пикапа започваше редичка забити в земята колчета, на всяко от които беше вързана червена панделка.

— Какво искате, момчета? — попита по-възрастният мъж.

Харди слезе от колелото и се приближи към тях.

— Какво търсите тук?

— Това не ти влиза в работата, хлапе.

— А може би ми влиза. Тази земя е на моето семейство. Кой ви позволи да дойдете?

Тримата по-млади мъже се засмяха на въпросите. Тео ги изгледа — бяха доста едри, с мръсни ризи и бради и като цяло с вид на хора, които водят труден живот и изобщо не гледат да странят от неприятности.

— Не ми се прави на умник, момче — предупреди го по-възрастният мъж.

— Как се казвате? — изстреля Харди.

— Уилис. А ти?

— Харди Куин. Семейството ми притежава тази земя от сто години.

— Ами поздравления — подсмихна се подигравателно Уилис. — Скоро щатът ще стане собственик.

Забележката му развесели другите трима и те отново се разсмяха, като този път пристъпиха напред, по-близо до задната част на пикапа, където Уилис стоеше на около три метра от Харди. Тео направи крачка към тях и каза:

— Той ви зададе въпрос. Кой ви разреши да навлезете в тази земя?

— Щатът — изръмжа Уилис срещу Тео, който бързо го парира:

— Да, но щатът още не владее този имот.

— Цяла банда умници! — обърна се Уилис към хората си и после каза на Харди и Тео: — Вижте, момчета, просто правим малко предварително проучване за обходния път, това е всичко. Компанията ни има договор с щата и ни изпратиха тук. Защо не се успокоите и не се занимавате с вашите неща? Ние си вършим работата и не притесняваме никого.

— Притеснявате мен, защото нямате разрешение да сте тук — изстреля в отговор Харди.

А Тео, адвокатът, бързо добави:

— Навлезли сте незаконно в частен имот, ясно ли ви е? Това е престъпление. Може да отидете в затвора.

Най-ниският от тримата по-млади мъже направи крачка към Тео и каза:

— Ау, този е голям всезнайко! Много телевизия гледаш, хлапе.

— Или просто умея да чета — сряза го светкавично Тео.

Дребосъка пребледня и стисна юмруци. Уди пристъпи до Тео, а Джъдж застана в краката му. Положението беше напрегнато и необичайно. Три тринайсетгодишни момчета и едно куче се бяха изправили срещу четирима възрастни.

Изглежда, бяха в задънена улица. Мъжете отказваха да си тръгнат, а момчетата не отстъпваха.

На Тео му хрумна нещо, което много бързо можеше да се окаже катастрофално. Той бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и каза:

— Ще се обадя на деветстотин и единайсет. Ще повикаме полицията на помощ.

— Прибери телефона, хлапе — развика се Уилис. — Няма да се обаждаш на полицията!

— Мога да се обадя на когото си поискам — отговори Тео. — От къде на къде ще ми казвате на кого да се обаждам?

— Казах да прибереш телефона! — Дребосъка го стисна за ръката, разтърси я като обезумял, запрати телефона му в прахта и го блъсна на земята. — Глупак! — кресна той.

Уди и Харди бяха шокирани от тази проява на агресия и отстъпиха назад.

Джъдж обаче изобщо не се поколеба. Той нападна Дребосъка и за малко да го захапе за крака, преди онзи да го изрита. Джъдж изскимтя, после заръмжа и отново се метна към Дребосъка.

— Махни това куче от мен!

— Ела тук, Джъдж! — извика го Тео, изправяйки се на крака.

В този момент му се искаше Джъдж да беше четирийсеткилограмов питбул, обучен да напада, а не осемнайсеткилограмов пес, който се плаши от котки. Но не се плашеше от Дребосъка. Джъдж мълниеносно нападна за втори път и отново получи ритник. Той излая от гняв и безсилие, но пак се хвърли към Дребосъка.

Както скоро щяха да узнаят, името на третия мъж беше Лари, един от приятелите на Дребосъка. Лари неочаквано пристъпи напред с дълго метър и половина дървено землемерско колче в ръка и когато Джъдж отново нападна Дребосъка, Лари цапардоса кучето по тила. Тео изпищя, Харди кресна, а Уди грабна един камък. Насред прахоляка, хаоса и ужаса от случващото се Лари продължаваше да удря Джъдж, Дребосъка продължаваше да го рита, а момчетата се опитваха да реагират. Уди се втурна напред, но третият мъж го спъна. Той падна върху Тео. Харди се разкрещя:

— Остави кучето!!!

Тео най-сетне успя да се хвърли върху Джъдж, а отвратителният Лари го ръгна в гърба с колчето. Мъжете се хилеха, момчетата плачеха, а горкият Джъдж кървеше и скимтеше.

Мъжете отстъпиха.

Тео прегърна кучето си и нежно го вдигна. Цялата му глава беше окървавена, тялото му беше отпуснато.

— Кажи нещо, Джъдж — молеше го Тео през сълзи.

— Ще си платите за това! — кресна Харди към мъжете.

Тео хукна. Притискаше Джъдж към гърдите си и подмина велосипеда, защото знаеше, че няма да може да го кара и едновременно да държи кучето. Харди и Уди скочиха на колелата си и скоро настигнаха приятеля си, който тичаше зашеметен, със сълзи по бузите и кървави петна по ризата, притиснал Джъдж към сърцето си.

— Уди, ти остани с Тео. Аз ще избързам да доведа дядо.

— Добра идея — каза Уди и Харди отпраши.

— Жив ли е, Тео? — тихо попита Уди, като караше колкото се може по-близо до Тео.

Тео прехапа устна и отговори:

— Не знам, не помръдва.

От лакътя на Тео капеше кръв. Той тичаше с всичка сила.