Теодор Буун. Активист

8.

Следобед патрул «Сокол» напусна лагера и се отправи към върха на планината Тач — лек осемкилометров преход, който щеше да запълни почти целия следобед. Тач не беше истинска планина, а по-скоро високо възвишение с големи скали на върха. Мястото изобилстваше от гори, пътеки и приключения и му се носеше славата, че навсякъде щъкат медноглави щитомордници. Нито Тео, нито другите членове на отряда бяха виждали медноглав щитомордник или гърмяща змия, всъщност не бяха виждали никаква отровна змия, но дълбоко в горските дебри винаги имаше шанс това да се случи. Четири месеца по-рано Ал Хоган от патрул «Глиган» беше забелязал медноглав щитомордник близо до върха на Тач и този факт предизвика небивало вълнение сред отряда. Ал бе направил снимка с мобилния си телефон, публикува я във Фейсбук и половината деца от Стратънбърг видяха змията. Когато скаутът го забеляза, щитомордникът беше дълъг малко повече от половин метър и лениво се приличаше на слънце. Двайсет и четири часа по-късно обаче Ал описа змията като «огромна и много агресивна». Чист късмет, че бил оцелял при срещата с нея.

Когато патрул «Сокол» напусна лагера, всичките осем бойскаути носеха раници с вода, храна и аптечка за първа помощ. Врагът беше някъде там и ги чакаше, но скаутите бяха подготвени. Майорът ги предупреди да внимават и ги инструктира да се върнат точно в четири следобед. Беше окачил на колана си портативната радиостанция и очакваше да му се обаждат на всеки час.

Ала змиите или се криеха, или бяха твърде уплашени, за да нападат соколите, затова походът преминаваше без никакви драми. На върха Тео и хората му насядаха по скалите и се загледаха в прекрасното езеро, похапвайки крекери със сирене. Тео, мъдрият стар историк, им разказа за градчето Колдуотър, наводненията и как то още си е там, на шейсет метра дълбочина, един цял потопен град. Уди го обвини, че лъже. Подеха спор, счепкаха се и накрая се обзаложиха на един долар. Тео нямаше търпение да се върнат в лагера и майорът да потвърди историята му.

Докато се спускаха, предвождани от Тео и с двама-трима ленивци на опашката, спокойният следобед се преобрази светкавично, щом Пърси се провикна:

— Щитомордник!

Във всеки бойскаутски патрул има поне едно момче, което все ще оплете конците. Някой, който не си е взел чорапи и бельо, който събаря автомата за вода, забравя си фенерчето и тоалетната хартия, плаши се посред нощ, прилошава му и повръща близо до палатките, прегаря палачинките, оставя неизмити мръсните съдове, допуска лагерният огън да угасне, завинаги си остава новак, защото не е достатъчно умен да напредне, не откликва на никакво предизвикателство и е готов на всякакви глупости, за да докаже, че е готин или храбър.

И си мисли, че медноглавият щитомордник е играчка.

В патрул «Сокол» това дете беше Пърси.

На скална издатина близо до една канара наистина имаше медноглав щитомордник — дълъг и тънък, застинал за миг и вперил гневен поглед в хората, които го зяпаха. Осмината скаути се бяха подредили в напрегнат полукръг и невярващо се кокореха срещу смъртоносното създание, което допреди секунда за тях съществуваше единствено в албумите по естествознание. В действителност изглеждаше много по-страховито. Опасността си е опасност, но цветът и шарките на змията бяха поразителни. Беше медночервена и лъскава, сякаш искреше на слънце.

Беше на около три и половина метра от тях, безопасно разстояние, и не показваше признаци, че се готви да ги нападне. Момчетата явно не възнамеряваха да се приближават към змията, поне за момента. Тео знаеше, че скаутите трябва да се отдръпнат и да се махнат от това място. Съзнаваше, че като водач на патрула е негова отговорност да им нареди да отстъпят по-далече от опасността. Съзнаваше го, но просто не можеше да откъсне очи от змията.

— Наистина ли е медноглав щитомордник? — попита някой.

— Разбира се — отвърна Уди. — Погледни цветовете и шарките, виж триъгълната глава. Там е отровата.

Уди беше имал няколко неотровни змии и знаеше за влечугите повече от всеки друг, макар че в момента групата явно включваше и експерти.

— Струва ми се голяма за щитомордник — подхвърли друг.

Естествено, как не.

— Според мен е мъжка — додаде трети.

— При змиите не си личи — поясни Уди. — Трябва да ги вдигнеш и да погледнеш отдолу.

— Хайде да я вземем — предложи Пърси.

— В никакъв случай! — кресна Тео и дори мисълта да доближат змията накара всички да направят крачка назад.

Нерешителното мълчание продължи още няколко секунди, после змията, вероятно усетила опасността, която я застрашава, бавно се нави на кълбо в отбрана. (Дали пък не беше в нападение?) Вирна глава, сякаш ей сега ще се метне напред, а лъскавото й черно езиче се стрелкаше във въздуха.

— Майчице! — възкликна някой.

— Отдръпнете се.

Вместо това Пърси реши да докаже или смелостта, или глупостта си, като внезапно пристъпи към змията. Държеше пръчка, един крив клон от дърво, с който замахна към нея.

— Назад, Пърси! — извика Тео.

— Глупак такъв! — провикна се и Уди.

Филип се пресегна и сграбчи ръката на Пърси, който направи още крачка напред, стиснал пръчката. Змията мълниеносно се стрелна към пръчката и не уцели. Бързината й беше смайваща и дори Пърси се стъписа за секунда.

Случилото се след това щеше да се обсъжда месеци наред и да се помни с години. Пърси се кълнеше, че Филип, момчето, което стоеше най-близо до него, някак си го спънало и той полетял към змията и се пльоснал зле. Филип се кълнеше, че се е опитал да сграбчи рамото на Пърси, който, вече изгубил равновесие, просто паднал. Тъй като останалите шестима скаути бяха приковали поглед в змията, те не бяха сигурни какво е тласнало Пърси напред. Но като го знаеха какъв е, заеха страната на Филип.

Пърси изкрещя ужасено, когато се строполи долу и се търкулна към змията. Изпищя, когато усети острите зъби. Змията го ухапа по месестата част на десния прасец, по средата между глезена и коляното. В мига на ухапването Пърси беше на четири крака и се опитваше панически да избяга. Тогава вече всички крещяха нещо и насред повсеместната паника медноглавият щитомордник се плъзна между две скали и изчезна.

Пърси беше по шорти като всички останали момчета и след броени секунди на десния му прасец се появи издутина с големината на топка за тенис. Той врещеше, ревеше и се гърчеше ужасено. Уди го завлачи върху тревата, а другите скаути го оградиха, смаяни от разигралата се пред очите им сцена.

Беше сбъднатата бойскаутска мечта. Истинско ухапване от змия, съвсем на живо, ама на чужд крак. Просто да не повярваш!

— Направи нещо, Тео! — провикна се Пърси, хлипайки. — Бързо! Умирам!

Тео единствен в патрула си имаше значка за оказване на първа помощ, освен това беше водачът. Всички погледи изведнъж се оказаха вперени в него. Той погледна към Уди и каза:

— Най-добре се свържи с майора по радиостанцията.

Уди, помощник-водачът, беше окачил радиостанцията на колана си. Свърза се с лагера и осведоми майора, че имат нещастен случай.

— Какво да правим? — попита Уди.

— Къде сте? — попита майорът в ефир.

— Току-що тръгнахме от върха.

— Значи сте на около три километра. Тръгвам. Кажи на Тео да обработи раната.

— Добре.

Тео вече беше извадил аптечката си. Беше напрегнат и когато чу «да обработи раната», коремът му се сви.

Бо, смешникът, се обади:

— Змиите винаги са по двойки.

И всички скаути откачиха от страх. Започнаха да се озъртат като обезумели, не забелязаха нищо и после отново насочиха вниманието си към Пърси.

Тео се опита да овладее положението. Приклекна и каза:

— Така, първо трябва да легнеш неподвижно, ясно ли е?

Пърси отново изврещя. Риташе и се гърчеше от болка и страх.

— Направи нещо, Тео, направи нещо! — пищеше той.

— Просто лежи и дръж главата си нависоко. Главата ти трябва да е по-високо от ухапаното място, разбра ли?

Пърси явно схвана и се постара да се отпусне. Облегна се на лакти. По бузите му се стичаха сълзи.

— Трябва да направиш разрези върху следите от ухапването, нали, Тео? И после да изсмучеш отровата?

— Не, при ухапване от змия не се постъпва така! — възрази Тео.

— Напротив! — настоя Уди. — Гледах по Ю Туб.

— И аз — подкрепи го Филип. — Освен това беше голяма змия с много отрова. Ако не се изсмуче бързо, ще трябва да му отрежат крака.

Пърси отново нададе вой.

— Защо не млъкнете! — викна Тео.

Оливър коленичи срещу Тео. Вече беше отворил комплекта за случай на змийско ухапване и беше готов за действие.

— Виж, Тео, прочетох инструкциите. Ясно е казано, че трябва да се направят разрези върху следите от двата змийски зъба с ето този малък бръснач. — Той вдигна бръснача — беше не повече от два сантиметра и половина, но изглеждаше огромен. Оливър продължи: — Правиш Х-образен разрез върху всяка следа от змийски зъб, после пъхваш тръбичка за изсмукване, за да издърпаш отровата.

— Защо преди това не ме застреляте? — простена Пърси, отново облян в сълзи.

— Това е старият начин за действие при ухапване от змия — заяви Тео. — Но комплектът ми за случаите на змийско ухапване е чисто нов.

— Пет пари не давам.

— Според мен трябва да се сложи турникет на пет сантиметра над ухапването — притече се на помощ Филип.

— Някой друг да изтърси поредната глупост? — сряза ги Тео.

Оливър погледна към Пърси и каза:

— Виж, Пърси, според мен трябва да изтеглим отровата. Тя обаче е в твоя крак. Какво мислиш?

— С мен е свършено, щом завися от вас, смотаняци такива! — Затвори очи и простена: — Тео, вие ми се свят!

— Дръпнете се! — нареди Тео. Бързо уви раната със стерилна превръзка и я залепи с лепенка. Пърси хленчеше, но поне беше престанал да се мята и да рита. — Ето какво ще направим. Трябва да го върнем в лагера, а после да го закараме в болницата. Ще го носим внимателно по пътеката, докато пресрещнем майора. Старайте се ухапаното място да е по-ниско от главата му. Филип, ти тръгни напред и се оглеждай за змии.

— Според мен трябва да разрежем раната и да използваме помпата за изсмукване — обади се Оливър. — Едно време са изсмуквали отровата с уста. При наличие на кариес отровата отивала право в мозъка и човекът умирал по-бързо от ухапания.

— Абе вие няма ли да млъкнете? — отново ги скастри Тео.

Вдигнаха Пърси от земята и преметнаха ръцете му през врата на Уди и Кал. Тео обхвана с длани ухапания десен крак, а Оливър пое левия.

— Внимателно — напомни Тео. — Не трябва да го клатим, защото отровата се разпространява много бързо. Пърси, сигурно ще продължи да ти се вие свят. Ако се налага да повърнеш, просто кажи. Никакви изненади. Ясно?

— Ясно. — Пърси дишаше учестено и беше престанал да плаче. Затвори очи, за да не гледа крака си. А той се подуваше все повече.

Затътриха се по пътеката, а Пърси натежаваше с всяка секунда. След десет минути спряха да си починат.

— Кажи нещо, Пърси. Трябва да стоиш в съзнание.

— В съзнание съм — продума той немощно.

— Лошо ли ти е?

— Кракът ми никак не е добре.

— А коремът ти зле ли е?

— Още не. Ще умра ли, Тео?

— Няма. Това е само един медноглав щитомордник. Те не убиват хора, но адски ще ти прилошее.

— Беше голям, нали?

— Да, голям беше.

— Някой снима ли го?

Скаутите се спогледаха и осъзнаха, че са били толкова сащисани от случващото се, че не са направили снимки.

— Май не — отговори Тео.

— Да се обадя ли на мама? — попита Пърси.

— Според мен майорът трябва да го направи. Да тръгваме.

Отново го вдигнаха и продължиха да се спускат по пътеката.

Момчетата бяха изтощени, когато видяха майорът да се подава зад един завой. С него бяха господин Хоган и господин Бенет. Пърси все още беше в съзнание и се оплакваше, че му се вие свят. Отнесоха го в малка просека близо до рампа за лодки и го положиха върху една маса за пикник. Майорът свали стерилната превръзка, за да погледне ухапаното място, и явно се стресна от отока. Докато чакаха, Пърси се хвана за корема. След малко вече повръщаше.

Майорът го придържаше и притискаше влажна кърпа към челото и устата му. Колкото повече повръщаше Пърси, толкова по-силно ридаеше. Мъчителна гледка.

Най-сетне чуха хеликоптера.