Теодор Буун. Активист

26.

Късно през нощта на заключена врата Тео отвори лаптопа си и започна да пише писмо. Обмисляше го от дни и макар да се съмняваше, че някога ще го изпрати, държеше да го напише.

C>

«Уважаеми Мичъл Стак,

Разполагам с документи, които недвусмислено показват, че зет ви Стю Малцоун притежава двайсет процента от компания, наречена «Паркин Ланд Тръст». Джо Форд и още двама господа притежават останалата част от компанията. Имам и копие от правен документ, наричан опция, който дава на ПЛТ правото да купи двеста акра от господин Уолт Бийсън близо до Суини Роуд, ако обходният път бъде одобрен от комисията на окръг Стратън. От тези документи става ясно, че зет ви ще спечели доста от обходния път. А това е огромен конфликт на интереси за вас. Няма откъде да знам какво ви е обещал Джо Форд, ако изобщо ви е обещал нещо, но съм сигурен, че репортерите от вестниците много ще се забавляват, докато ровят из боклука ви. Ето какво ви предлагам: ако гласувате «за» обходния път във вторник вечерта, ще предам въпросните документи на господин Норис Флей от «Стратънбърг Газет». Ако гласувате «против» обходния път, съмнителната сделка между зет ви и Джо Форд никога няма да бъде спомената, поне не от мен.

@ Искрено ваш,

@ загрижен гласоподавател»

C$

След доста проучвания Тео беше установил, че не е незаконно да изпратиш анонимно писмо. Всеки можеше да използва американските пощи, за да изпрати писмо или колет до който и да е получател, без да разкрива самоличността си. Ако анонимното писмо не съдържаше заплаха, тогава изпращащият го не можеше да бъде обвинен в престъпление. Стига, разбира се, този човек изобщо да бъдеше открит.

Беше ли незаконно да заплашваш някого? Тео с часове се бори с този въпрос. За да е налице престъпление, човекът, отправил заплаха, трябваше да има ясно намерение и способност да я осъществи. Например, ако А заплаши да убие Б, но го направи безобидно, няма престъпно деяние. И също, ако А заплаши да убие Б и наистина има това намерение, но е парализиран и в инвалидна количка, значи не е способен да осъществи заплахата си. Ако А обаче е сериозен и способен да приведе заплахата си в действие, тогава заплахата се превръща в криминално деяние.

Точно заради такива аргументи Тео обожаваше правото.

В случая с Мичъл Стак обаче отправената от Тео заплаха за публично разобличаване не можеше да бъде окачествена като престъпление, дори намерението му да бе сериозно и да беше способен да го осъществи. Защо? Защото разобличаването на корупцията беше нещо много по-различно от убийството. Разобличаването на корупцията не беше незаконно, а убийството, разбира се, беше.

Тео препрочете писмото и още повече се напрегна. Почувства се като Давид, изправен пред Голиат. Господин Стак беше влиятелен политик, който работеше в окръжната комисия цели петнайсет години, още преди раждането на Тео. Кой беше Тео да си въобразява, че ще успее да уличи такъв човек?

От друга страна, нямаше как Тео да бъде заловен, поне теоретично. Ако действително изпратеше писмото, щеше да го стори така, че никой да не може да проследи откъде е дошло то. Това бе целта на анонимната поща, нали така? Подателят се крие зад стена от потайност. Щеше да използва гумени ръкавици и нямаше да оближе марката. Всичко щеше да бъде напечатано, нямаше да има ръкописен текст, и щеше да принтира писмото в училище, където не можеха да го проследят. Щеше да го пусне в отдалечена пощенска кутия, далече от охранителни камери. Не се съмняваше, че ще успее да се справи.

Въпреки това не му се струваше редно. Изглеждаше му някак страхливо. Би трябвало да има по-добър начин да се противопоставиш на политик мошеник от това да се промъкваш тайно и да изпращаш неподписани писма. Само че, след като три дни непрекъснато и усилено размишлява и крои, Тео не роди друг план.

Изключи компютъра, угаси лампата, нагласи Джъдж в долната част на леглото си и се опита да заспи. Но очите му не се затваряха.

Писмото беше блъф, нищо повече. Не беше истинска заплаха, защото Тео никога не би могъл да разкрие какво знае. Никога не би могъл да покаже на Норис Флей или на когото и да било документите, вече натъпкани с цяла партида ненужни книжа в кашоните в склада на «Буун и Буун». Тео познаваше правилата. Айк му ги беше разяснил още по-добре. От кантората не биваше да излиза нищо, свързано с тайните на клиентите.

Тогава защо се притесняваше да изпрати писмото? С какво можеше да навреди то? Не беше престъпление. Документите на Джо Форд бяха на сигурно място. Господин Стак щеше да прочете предупреждението, веднага да разбере, че авторът му знае истината, и да се ужаси, че може да бъде разкрит. Имаше голяма вероятност анонимното писмо да принуди господин Стак да гласува против обходния път.

Редно или нередно бе това? Тео се въртя и се мята в леглото цял час под ядосания поглед на Джъдж, който го наблюдаваше в мрака. После му хрумна друго: нямаше ли писмото да разкрие делата на Джо Форд пред господин Стак? Да, определено щеше. Но пък господин Стак и бездруго знаеше за съмнителната сделка, нали? Така че писмото нямаше да го осведоми за нищо, което господин Стак вече не знаеше. А това щеше ли да е нарушение на поверителността между адвокат и клиент?

— Може би — каза Тео на глас, — а може би не.

Коремът му отново се сви и му се приходи до тоалетната. В полунощ седеше в леглото си на тъмно, приведен над лаптопа си, и нахвърляше някои нови идеи във връзка с публичното изслушване следващия вторник вечерта. Засега писмото беше забравено.

Тео спа малко, в шест и половина стана и наплиска лицето си с вода. Пусна лаптопа си и както му беше станало навик напоследък, влезе направо в Ю Туб. Видеото за обходния път вече имаше трийсет и един хиляди зрители. Тео го изгледа отново с широка усмивка. След това отиде на страницата на «Стратънбърг Газет» и намери нова статия от Норис Флей на първа страница. Явно господин Флей отново беше посетил началното училище «Джаксън» и беше намерил една учителка, която имаше да каже много неща. Името й беше госпожа Руни и заедно със своите третокласници тя беше започнала да носи жълта хирургическа маска в знак на протест. Този подход бързо се бе разпространил сред третите и четвъртите класове и във вестника имаше страхотна снимка на около петдесет деца, снимани на игралната площадка, до едно с маски.

Жълтите маски — блестяща идея!

Под снимката имаше друга статия за обходния път. Губернаторът беше минал през Стратънбърг предишния ден, за да мобилизира силите и да окаже натиск за проекта. Беше говорил на обяд, организиран от Бизнес форума, и беше дръпнал обичайното си сладкодумно слово за това колко нужен е пътят за региона. Беше позирал за снимка заедно с двама членове на окръжната комисия — Мичъл Стак и Лукас Греймс. Наричаше и двамата «храбри лидери», които не се боят да вземат трудни решения.

Взрян в очите на Мичъл Стак, Тео реши да пусне писмото.

Изчака до петък следобед. Беше изнамерил една пощенска кутия на уличен ъгъл близо до велосипедния сервиз на Гил, място, което му беше добре познато. Типичната голяма синя кутия на Американските пощи с тежък плъзгащ се капак. Доколкото успя да види Тео, по околните сгради нямаше любопитни видеокамери.

Беше подготвил три писма, всичките еднакви. Текстът беше отпечатан на обикновени бели листове като милионите във всяка правна кантора. Изказът беше променен от първоначалния вариант. Пликовете също бяха обикновени и бели, но думите върху тях бяха различни. Отгоре беше написан обратен адрес на несъществуващ човек, някой си господин Тоби Клемънс, Горууд Стрийт 667, Стратънбърг. В телефонния указател нямаше такова име, а в града нямаше такава улица. Тео реши да използва обратен адрес, та пликът да изглежда по-автентично. Единият плик беше адресиран до господин Стак у дома, другият — до железарския му магазин, а третият — до канцеларията на окръжната комисия.

Събираха пощата всеки ден в шест привечер. В четири часа и десет минути в петък Тео се приближи до пощенската кутия с трите писма в раницата си. Беше кълбо от нерви. Не можеше да определи точно защо, но имаше чувството, че върши сериозно престъпление. Почти цяла седмица обмисляше всякакви доводи «за» и «против», въртеше проблема оттук и оттам, търбушеше го отвътре и отвън и най-накрая взе решение. Постъпката му не беше нередна. Дори да не му се струваше съвсем правилна, не можеше да му навлече неприятности. И най-важното, току-виж, писмото спреше строителството на обходния път, спасеше фермата на семейство Куин, не допуснеше замърсяване на въздуха близо до децата и така нататък. Тео беше убеден в правотата си.

Е, беше убеден в училище и в кантората, и докато въртеше педалите на колелото си към пощенската кутия, но когато спря и извади писмата от раницата си, един глас го посъветва да не го прави. «Не пускай писмата. Не е редно и ти го знаеш. Използваш поверителна информация, която нямаш право да разгласяваш. Ако беше истински адвокат, а не дете адвокат, щеше да нарушиш етичните правила и да се забъркаш в сериозни проблеми. Не го прави, Тео.»

Сърцето му биеше като лудо, краката му бяха натежали и Тео съзнаваше, че трябва да се вслуша в съвестта си. Фактът, че нещо не е крайно погрешно, не означаваше, че то е правилно. Айк веднъж му беше казал, че в съда великите адвокати винаги се доверяват на инстинктите си. В момента инстинктът на Тео се премяташе на шеметни кълбета.

Той пъхна писмата обратно в раницата си и се отдалечи с бърза крачка. Измина половин пресечка и се почувства много по-добре. Дишаше, усмихваше се, въртеше бясно педалите и раницата му беше много по-лека с писмата вътре.