Теодор Буун. Активист

9.

Вечерята беше мълчалива. Много мълчалива, много унила. Момчетата от патрул «Сокол» бяха необщителни, въртяха се около своя лагерен огън и ядяха пилешки гърди на тиган и картофи, увити във фолио и изпечени на въглените. Когато се стъмни, те се преместиха на централния огън и се присъединиха към останалите патрули. Всички от отряд 1440 бяха притихнали и умислени. Майорът им позвъни от болницата, където медицинският хеликоптер беше откарал него и Пърси. Родителите на Пърси бяха пристигнали и положението, изглежда, беше под контрол. За щастие, в болницата имаха предостатъчно противоотрова за ухапвания от медноглав щитомордник и Пърси беше стабилизиран и упоен.

Приятелите му разговаряха тихо, докато карамелизираха на огъня нанизани на пръчка бонбони маршмелоу, озарени от топлата светлина на горящите дърва. Искаше им се да задават трудни въпроси като той ще умре ли? Или пък ще изгуби ли крака си? Но проявиха сдържаност. Странно защо започнаха да си разказват истории за змии. В това изобщо нямаше смисъл, и бездруго бяха неспокойни и напрегнати. Всяко листенце, което прошумоляваше на вятъра, им се струваше гърмяща змия. Всяко просъскване на дърво в огъня превръщаха в непозната отровна твар. Всяка клонка, прекършена в далечината, им се струваше друг медноглав щитомордник, който се промъква към тях отзад. И на всеки десет минути някой скаут се прокрадваше зад гърба на друг, щипваше го по врата с два пръста и се провикваше: «Змия!». Шега, която опъваше нервите на всички и предизвикваше силен неспокоен смях. Накрая господин Бенет отмести историите от змиите към по-уместната тема за вампири и зомбита.

Към девет вечерта се зададоха фарове. Майорът се връщаше от болницата. Застана пред отряда близо до лагерния огън и ги осведоми за състоянието на Пърси. Кракът му бил много подут и се чувствал доста зле, но бил в съзнание и се очаквало да се оправи. Щял да постои няколко дни в болницата, а после щели да го изпишат и да го изпратят у дома. Лекарят се притеснявал най-много за увредената кожа около ухапаното място. Имало мъртва тъкан и сигурно щели да останат белези.

След това майорът вечеря набързо и помоли останалите членове на патрул «Сокол» да се отделят заедно с него малко по-надолу по езерото. Седнаха на пънове, недалече от мястото, където вълните тихичко се плискаха в скалите на брега. Имаше пълнолуние, беше красива нощ и би следвало да няма никакви проблеми.

Тео обаче подозираше неприятности.

Майорът помоли Уди пръв да разкаже какво се е случило. Уди предаде вярно и точно срещата с медноглавия щитомордник. Когато приключи, майорът го изпрати да се връща в лагера. След това Кал разказа своята версия и си тръгна. Последваха го Филип, Оливър и останалите.

Накрая Тео остана сам. Бяха само двамата с майора, който в този миг се взираше в отражението на луната в езерото.

— Съгласен ли си с всички, Тео? — попита той.

— Да, сър — отвърна Тео без колебание.

Майорът се извърна и седна до Тео на дънера.

Прокашля се и попита:

— Какво си длъжен да направиш като водач на патрул, когато хората ти се натъкнат на опасно животно?

— Зависи какво е животното — отговори Тео.

— В конкретния случай е отровна змия.

— Трябва веднага да предупредя патрула да се отдръпне от змията и да напусне мястото по най-бързия начин.

— Ти това ли направи, Тео?

Тео преглътна мъчително и отговори:

— Не, сър.

— Веднага ли позна, че змията е медноглав щитомордник?

— Да, сър.

— Колко отровни змии има по тези места?

— Три. Медноглав щитомордник, коралова змия и кротал.

— И научи това, докато учеше за отличието си по естествознание ли?

Тео беше гледал достатъчно филми за Пери Мейсън и действителни съдебни процеси, за да съзнава, че майорът се готви да нанесе съкрушителния удар.

— Да, сър — бавно отговори момчето.

Настана дълга мъчителна пауза, докато двамата гледаха озареното от лунната светлина езеро. Тео беше в очакване на следващите думи на майора. Накрая той каза:

— Е, Тео, изглежда, по време на поход в местност, известна като обиталище на медноглави щитомордници, патрул «Сокол» се е натъкнал на такава змия, при това голяма, и вместо незабавно да предприеме стъпки да избегне змията, направил обратното. Патрулът веднага се приближил, за да я огледа по-добре, а по едно време Пърси взел пръчка и решил да я дразни. Ти като водач на патрула в крайна сметка си проявил присъствие на духа да наредиш на всички да се отдалечат, но дотогава Пърси, който, всички знаем, не е най-благонадеждният член на отряда, някак е изгубил равновесие, политнал е напред, на практика върху змията, и тя го е ухапала. Достоверно ли обобщих ситуацията, Тео?

Тео сигурно би променил няколко думи, но моментът не беше подходящ да шикалкави. Майорът беше предал абсолютно точно най-важните моменти. Тео прехапа устна и отговори:

— Да, сър.

Още една дълга пауза. В далечината откъм лагерния огън се разнесе смях. Щастливци!

— Добре, Тео, представи си, че си адвокат. Каква ще е най-добрата ти защита?

Най-сетне, каза си Тео и поде на секундата:

— Разказът, който сте чули, представя достоверно случилото се, но има още няколко фактора. Първо, ние, естествено, се оглеждахме за медноглави щитомордници и повечето соколи имаха в раниците си комплекти за оказване на първа помощ в случай на ухапване. Неподходящи комплекти, но да кажем, че бяхме подготвени. Затова, когато наистина видяхме змията, при това толкова голяма и красива, просто нямаше как да не спрем да й се полюбуваме и точно това направихме. Човешко е, не мислите ли? В гората сте, търсите приключения, търсите вълнение и изведнъж ги намирате във вид на опасна змия. Направо не можете да повярвате на късмета си. На всяка цена трябва да спрете за секунда и да се полюбувате на змията. Всички го правят, поне всеки бойскаут. Да, приближихме се малко повече, но не съм въвлякъл патрула си в опасно положение. Нищо подобно. Там, където стояхме, змията не можеше да ни ухапе и не се движеше към нас. Не ни застрашаваше опасност. Да, може би бяхме твърде близо, но не в опасния обсег. Змията лежеше на тясна скална издатина и когато бавно се нави на кълбо — не знам със сигурност дали в отбранителна или в нападателна поза, защото откъде може да знае човек, — наредих на патрула да отстъпи назад. За секунда никой не помръдна, дори аз, но си личеше, че сме готови да си плюем на петите. После глупавият Пърси пристъпи напред с пръчка и реши да се позабавлява. Щом видях пръчката, му изкрещях да се дръпне, но буквално след части от секундата той вече летеше напред. Извади късмет, че змията не го ухапа по шията или по лицето.

Майорът слушаше внимателно и обмисляше всяка дума. Когато Тео приключи, настана поредната продължителна пауза в разговора, през която двамата се взираха във водата. Накрая майорът каза:

— Нужни са много неща, за да бъдеш водач, Тео. Обстойно планиране, способност да предвиждаш бъдещето и така нататък, но и хладнокръвие в битката. Научих го в действителните сражения, когато ми се налагаше да вземам решения на живот и смърт за броени секунди. Не си действал своевременно, Тео. Трябвало е незабавно да се махнете от там.

— Мен ли обвинявате, че Пърси беше ухапан?

— Не изцяло. Но при дадените обстоятелства ти не си действал уместно.

— Добре, ако бях извикал на всички да отстъпят назад още щом видяхме змията, мислите ли, че Пърси щеше да ме послуша? Той никога не прави каквото му се казва. Не слуша мен. Не слуша вас. Не слуша родителите или учителите си. Миналия месец го отстраниха от учебни занятия за три дни, защото изстреля фойерверки по време на цигулков концерт. На предишния лагер беше забравил да си вземе четка за зъби, бельо, чорапи и фенерче. Два пъти пропада на изпита за новаци. Той е глупак, знаете го не по-зле от мен.

— Може би точно затова бойскаутството е нужно на Пърси, Тео. Той трябва да се научи на дисциплина.

— Е, късмет с това.

Майорът се извърна и се взря в Тео.

— Ти си един от нашите водачи и от най-добрите ни скаути, но днес, Тео, се огъна под напрежението. Допусна патрулът ти да се доближи до опасно животно и резултатът е лош. Един от скаутите ни е в болница с подут крак и с белези, които ще му останат за цял живот. Можеше да бъде и по-зле. Тео, нямам друг избор, освен да те отстраня като водач на патрул «Сокол». Не искам да те злепоставям, затова няма да го разгласяваме преди следващото събрание. Нито дума, ясно?

На Тео му се щеше да намрази майора, но всъщност много му се възхищаваше, направо го обожаваше и искаше да му подражава. Майорът се беше сражавал във войни, беше пилотирал бойни самолети, беше обиколил света, беше успял на две-три поприща, а сега за забавление се бе посветил изцяло и доброволно на работата си като скаутмастер. Тео се измъчваше при мисълта, че според майора той не се е справил със задълженията си пред патрула.

Но майорът беше кален в битки морски пехотинец и Тео можеше да се постарае да стане като него. Преглътна болезнено, стисна зъби и каза:

— Да, сър.

Бързо се скупчиха облаци и нощта внезапно стана черна. Тео последва майора обратно до лагера, където дейността позаглъхваше и разказите за призраци и змии постепенно губеха очарованието си. Угасиха лагерните огньове, прибраха храната и скаутите тръгнаха към палатките си. Всеки спален чувал беше изтръскан и старателно проверен за змии. Всяка палатка беше огледана на светлината на фенерчетата сантиметър по сантиметър. Местата покрай палатките, високата трева и храсталаците, скалите и дори тоалетните бяха претърсени веднъж, а после и още веднъж. Постепенно скаутите се прибраха по палатките, дръпнаха ципа на входа, мушнаха се в спалните си чували и наостриха уши, да не би някоя змия да пълзи към тях по мократа трева. Когато всичко утихна и се успокои напълно, някакъв смешник от сектора на патрул «Глиган» изпусна едно високо «Ссс!», което се стори смешно на малцина.

За пръв път, откакто беше скаут, на Тео му се искаше да се прибере у дома.