Теодор Буун. Активист

14.

Харди и дядо му, господин Сайлъс Куин, пресрещнаха Тео и Уди, докато прекосяваха Ред Крийк. Тео беше целият потен и окървавен, а от стреса беше получил астматичен пристъп. Помпаше инхалатора си, надвесен над Джъдж, който не помръдваше. Господин Куин бързо вдигна кучето и го положи в каросерията на пикапа си.

— Остави колелото отзад и се качвайте — нареди той и Уди метна велосипеда си в каросерията. Момчетата се сместиха на задната седалка, а Тео нежно придържаше Джъдж, чиито очи бяха затворени.

— Ще оживее ли? — попита Харди дядо си.

— Ще се оправи — отговори господин Куин и потегли.

Вече се беше обадил на 911 и беше помолил за полиция и линейка. Искаше землемерският екип да напусне имота му и предпочиташе лично да се изправи пред тях. В момента обаче трябваше да се погрижи за едно сериозно ранено куче. Носеха се по чакълест път към града.

— Кой има мобилен телефон? — попита господин Куин.

Уди нямаше, защото беше само на тринайсет и родителите му смятаха, че е твърде малък. Харди имаше, но не беше сигурен къде е. Тео каза:

— Аз имам.

— Мисля, че трябва да позвъниш на родителите си, Тео — каза господин Куин.

Тео внимателно положи Джъдж в скута на Уди и извади мобилния от джоба си.

— Къде отиваме? — попита Тео.

— Не съм сигурен — отговори господин Куин. — Кой е ветеринарят ви?

— Доктор Кол.

Елза вдигна телефона в кантората. Тя осведоми Тео, че майка му има среща с клиент, но баща му няма. Докато разказваше на баща си какво се е случило, Тео лекичко галеше Джъдж между очите. Погледна към Уди, най-коравото момче, което познаваше, и видя в очите му сълзи.

Пресрещнаха линейката на междуселския път, който водеше към фермата на семейство Куин. Отначало екипът не беше сигурен какво да прави с раненото куче, но с господин Куин не можеше да се спори. Той високо и категорично нареди на парамедиците да откарат Тео и кучето в кабинета на доктор Кол на Саут Клемънт Стрийт. А той, Харди и Уди щяха да ги следват с пикапа.

В линейката Тео наблюдаваше как двамата парамедици лекуват Джъдж, все едно е тежко ранено дете. Положиха го върху стерилна бяла носилка, почистиха раните му, нашепваха му насърчителни думи и му проверяваха пулса. Личеше си, че са обучени да помагат на хора, не на кучета, но се справиха прекрасно — облекчиха положението и на Джъдж, и на Тео. Ризата на момчето беше мръсна и окървавена и един от парамедиците бавно я почисти с марля.

— Има пулс — оповести другият и зави Джъдж до шията. — Мисля, че ще се оправи.

— Благодаря — успя да отрони Тео.

— Никога досега не сме вземали куче — каза единият парамедик. — Какво му се е случило?

Тео само поклати глава, неспособен да разкаже историята.

Цели четирийсет години доктор Кол лекуваше и обгрижваше повечето кучета, котки и други дребни животни в Стратънбърг. Малката му клиника се помещаваше в стар търговски център, който познаваше и по-добри времена. На рецепцията открай време работеше госпожица Рос, невероятно експедитивна помощничка, която се караше на клиентите и ги укоряваше, когато ваксината против бяс на любимците им беше изтекла.

В късния петъчен следобед госпожица Рос беше на бюрото си — подреждаше го и се готвеше да си тръгва, когато телефонът звънна и господин Уудс Буун обясни, че семейното им куче пътува натам сериозно ранено. Дали доктор Кол бил в кабинета? Разбира се, че беше тук. След броени минути госпожица Рос невярващо видя как пред входа спира линейка.

От четирийсет години работеше при доктор Кол, но не помнеше друг път да са докарвали ранено животно с линейка. Тя знаеше, че Джъдж Буун е специално куче (не бяха ли всички?), но нямаше представа, че е толкова уважаван в общността. Зад линейката се движеше пикап, следван от полицейска кола и от още две други коли. Един парамедик се втурна вътре, понесъл кучето на ръце. Малката чакалня бързо се изпълни с група напрегнати хора — Тео, приятелите му, родителите му, господин Куин, парамедиците и шофьорът на линейката, Елза от кантората и двама униформени полицаи.

Доктор Кол и една лаборантка отнесоха Джъдж отзад в рентгена, а Тео беше подложен на разпит от родителите си. Беше целият прашен, окървавен и потен. Едва успяваше да владее емоциите си, докато разказваше историята, а Уди и Харди му помагаха за подробностите.

— Наистина ли те удари с колчето? — попита господин Буун.

— Два пъти по гърба — отговори Тео. — А дребният ме събори на земята.

— Един от тях събори и мен — додаде Уди.

— Това е възмутително! — заяви госпожа Буун, вперила поглед в двамата полицаи.

— Залавяме се с местопрестъплението, госпожо Буун.

— Надявам се.

— Веднага ще повдигнем обвинения — каза господин Буун. — Искам тези негодници в затвора.

— Аз също — присъедини се господин Куин. — Бяха в имота ми без разрешение.

Групата бързо постигна съгласие, че лошите типове трябва да бъдат изправени пред правосъдието, после нещата се поуспокоиха. Започна чакането. Полицаите и екипът на линейката приключиха и заминаха. Госпожа Рос приготви кана с кафе и всички пиха от картонени чашки. След около час доктор Кол ги запозна с първите новини. Обясни, че Джъдж е жив, но се е отървал на косъм и е в много тежко състояние. Пулсът му беше слаб. Получил беше няколко удара по главата, които бяха причинили сериозно мозъчно сътресение. Черепът му не беше счупен, но имаше сериозен оток на мозъка. Предната му дясна лапа беше счупена, избити бяха и няколко зъба. Според доктор Кол кучето имаше късмет, че още диша, затова следващите двайсет и четири часа се очертаваха като критични. Ако мозъкът продължеше да оттича, Джъдж вероятно нямаше да оцелее.

Доктор Кол заведе Тео и родителите му в задната част на клиниката, в амбулаторията, където светлините бяха приглушени. Джъдж лежеше странично върху малка маса, завит със стерилен бял чаршаф, със затворени очи и изплезен език, козината на муцуната и на главата му беше обръсната, в предната лява лапа беше поставена венозна система, а дясното му краче беше шинирано. Кучето беше печална картинка и Тео се разплака. Не се сдържа и не можеше да престане. Мразеше да плаче, особено пред непознати, но докато гледаше своя храбър ранен другар, просто не успя да възпре сълзите. Госпожа Буун също се разрида.

Дълго и прочувствено гледаха Джъдж и накрая доктор Кол каза:

— Нищо повече не мога да направя. Ще оставя лаборантката тук през нощта да следи състоянието му, но честно казано, сега ни остава само да чакаме.

— Няма да си тръгна — заяви Тео, стиснал здраво зъби под шините. — Ще остана тук през нощта.

— Стига, Тео. Хайде — подкани го господин Буун.

— Няма да си тръгна. Когато аз боледувам, Джъдж не се отделя от леглото ми. Ще направя същото за него. Не, татко, няма да си тръгна.

— Тео… — поде госпожа Буун.

— Не, мамо, Джъдж трябва да чува гласа ми и да знае, че съм тук. Ще му говоря цяла нощ, ясно? Моля ви!

Възрастните се спогледаха, а доктор Кол вдигна рамене.

— Както искаш — каза той. — На мен ми е все едно.

— Добре, Тео — съгласи се госпожа Буун, — но нека най-напред да се прибереш у дома, да вечеряш набързо, да си вземеш душ и да се преоблечеш.

— Не, мамо, няма да си тръгна. Няма да се отделя от Джъдж. Нито за миг.

От време на време в хаотичната игра на родители и деца бе важно възрастните да се отдръпват и да позволяват на децата да постъпят както желаят. Моментът беше идеален за такова решение, а господин и госпожа Буун бяха достатъчно мъдри да го разберат.

Госпожа Буун си приближи и потупа сина си по рамото.

— Добре, Тео, ще отскочим до къщи, ще вземем чисти дрехи и храна и ще се върнем до час, нали?

— Благодаря, мамо — каза Тео, без да откъсва очи от Джъдж.

Когато родителите му и доктор Кол си тръгнаха и вратата се затвори, Тео се приведе над Джъдж и нежно го целуна по нослето. По бузата му се стичаха сълзи, когато му зашепна в ухото:

— Обичам те, Джъдж, и ще ти говоря, докато се събудиш, разбра ли? Слушай ме, няма да престана да ти говоря.

Ала Джъдж не помръдваше.