Теодор Буун. Активист

16.

На зазоряване в неделя сутринта двама полицаи почукаха на вратата на неголяма тухлена къща в провинцията на окръг Стратън, близо до Тафсбърг. Собственикът най-накрая се приближи до вратата и се поинтересува какво става. Когато го попитаха как се казва, отговори:

— Лари Самсън.

— В такъв случай сте арестуван — заяви единият полицай, а другият откачи белезници от колана си.

— Защо? — попита Самсън.

— За нападение. Излезте навън. Идвате с нас.

Самсън поспори няколко минути, но скоро отстъпи и се предаде, като не спираше да мърмори. Униформените му предложиха да млъкне и го напъхаха на задната седалка на полицейската кола.

В същия момент още трима мъже бяха арестувани на различни места в окръга. Така нареченият от момчетата Дребосъка всъщност се казваше Лестър Грийн. Началникът на екипа от «Стратегически проучвания», по-възрастният мъж, беше Уилис Кийт. А четвъртият, който беше спънал Уди, се казваше Джино Гордън. И четиримата бяха отведени в окръжния арест на Стратън, където бяха задържани, бяха им снети отпечатъци, бяха снимани и обвинени в нападение и незаконно навлизане в частен имот. След няколкочасови телефонни разговори и попълване на документи мъжете бяха освободени под гаранция и им бяха определени дати, на които да се явят пред съда.

След ареста им капитан Мълой от полицията отиде във ветеринарната клиника, за да се срещне със семейство Буун. Капитан Мълой вършеше тази работа отдавна, беше известен и уважаван, особено сред по-възрастните адвокати в града. Той следеше ситуацията, разиграла се във фермата на семейство Куин в петък следобед, при която едно куче беше сериозно ранено и сега се бореше за живота си. Капитан Мълой бе от паството, чийто свещеник беше бащата на Харди, затова прекрасно познаваше семейство Куин.

Бащата на Тео винаги повтаряше, че животът в малкия град е дразнещ, защото всеки познава делата на всеки, но същевременно е по-лесен и по-сигурен, тъй като познаваш когото трябва. Капитан Мълой беше от добрите.

Той пристигна в клиниката на доктор Кол и завари госпожа Буун в приемната — беше завила краката си и четеше неделния вестник. Тя му обясни, че е тук от един час, а Тео и чичо му са в амбулаторията, където са прекарали втора поредна нощ. Очакваха доктор Кол да дойде всеки момент. Нямаше промяна в състоянието на Джъдж.

Капитан Мълой и госпожа Буун пиха кафе заедно няколко минути, докато той й разказваше за арестите. По средата на разказа в приемната излязоха Тео и Айк. Тео, който не се беше къпал от петък сутринта, изглеждаше, все едно спи на пода, и си беше точно така. А Айк… е, той винаги си изглеждаше смачкан и сбръчкан с дългата си несресана прошарена коса, вързана на опашка. Ръкуваха се и капитан Мълой попита:

— Е, как е кучето?

— Държи се на косъм — отговори Тео. — Има слаб пулс, но нищо повече. Още е в безсъзнание.

— Много съжалявам — каза капитан Мълой и се пресегна към една папка. — Искам да ви покажа нещо. — Извади четири големи цветни снимки на различни мъже и ги подреди върху масичката, покрита със списанията. — Погледни тези мъже, Тео. Виждал ли си ги преди?

Тео се приведе и след секунди каза:

— Те са. И четиримата. — Посочи Лестър (Дребосъка) Грийн. — Ето този ми взе телефона и ме събори на земята. — Посочи Лари Самсън и поясни: — Този негодник удряше Джъдж с колчето. — Посочи Уилис Кийт с думите: — Той е по-възрастният, шефът. — А за Джино Гордън заяви: — Този тип спъна Уди и ни ругаеше ужасно.

Капитан Мълой се усмихна и каза:

— Така си и мислех. В момента тези хора са арестувани и ги разпитват. Сигурно по-късно сутринта ще внесат гаранция и ще излязат. Разбираш ли процедурата, Тео?

Тео разбираше и още как. Кимна и каза:

— Да, сър.

Айк взе снимката на Лари Самсън и попита:

— Този ли се е опитал да убие Джъдж?

— Той — потвърди Тео без никакво колебание.

— И кога ще се изправи пред съда тази мижитурка?

— Не съм сигурен — отговори капитан Мълой.

— Изглежда ми виновен — презрително процеди Айк.

— Виновен е — настоя Тео. — Има свидетели.

— Къде живеят тези хора? — попита госпожа Буун.

— В околността. Работят в землемерската компания, наета от щата да направи първоначалните проучвания за обходния път. Но, изглежда, са били твърде нетърпеливи и са навлезли без разрешение в частен имот.

— Ще полежат в затвора — каза Айк, все едно той е съдията. — Помнете ми думата, тези смешници отиват зад решетките. Освен това ще ги съдим за нанесени щети. — Айк имаше вид на човек, готов за юмручен бой.

Господин Буун влезе с десетина понички и още няколко неделни вестника. Тео не спираше да се учудва на обемистата преса, която родителите му поглъщаха в неделя. Най-често имаше четири вестника, пръснати от кухненската маса до хола и дори на задната веранда при хубаво време. Част от домашните задължения на Тео беше да организира рециклирането на отпадъците. В единия ъгъл на гаража той държеше четири големи пластмасови контейнера, съответно за стъкло, пластмаса, алуминий и хартия. Контейнерът за хартия винаги беше пълен и преливаше от купчини стари вестници. Няколко пъти беше питал родителите си защо просто не четат новините онлайн. Имаха си лаптопи и ги използваха за делови и за лични имейли. Защо не четяха и новините в интернет, за да не се хаби толкова много хартия? Отговорите им бяха смътни и незадоволителни, поне според Тео.

Той впери поглед в неделните вестници и си помисли: какво разхищение! После се върна в настоящето и се запита защо той, Тео Буун, момче, чието куче е полумъртво, момче, което две нощи спи на пода във ветеринарната клиника, се тревожи за рециклирането на стара хартия. Взе си поничка и я изгълта на три залъка.

Господин Буун поздрави и попита за Джъдж, когато доктор Кол се появи отзад. Беше облечен с костюм и вратовръзка и каза, че отива на ранна служба в църквата. Присъстващите си подаваха от ръка на ръка снимките на четиримата току-що арестувани мъже, разглеждаха ги намръщено и безмълвно ги заклеймяваха. Доктор Кол каза нещо от сорта на «Грубияни!».

На Тео му хрумна една идея. Погледна капитан Мълой и попита:

— Може ли да взема за малко снимката на Лари Самсън? — Капитан Мълой му я подаде. Възрастните проследиха с поглед Тео, който се изгуби в задните помещения на клиниката.

Амбулаторията беше тъмна и празна — само Джъдж лежеше неподвижно на масата вече толкова дълго. Тео светна лампата и се надвеси над кучето си.

— Здравей, приятелче — тихо прошепна той в ухото му. — Нося ти нещо. — И вдигна снимката на Лари Самсън така, че да я вижда Джъдж. — Ето го престъпника, който ти причини всичко това, Джъдж. Казва се Лари и в момента е в ареста. Ще го размажем, Джъдж, ще го накараме да си плати. Погледни го, Джъдж, големия лош Лари, онзи тип с колчето, който се мислеше за много корав, като бие едно малко куче, сега е зад решетките. Спечелихме, Джъдж, и това не е краят.

Тео държеше снимката, но Джъдж не отвори очи. Тео се бореше с напиращите сълзи. Снимката трепереше. Момчето затвори очи и се помоли на Бог да се погрижи за горкото куче, което не бе навредило на никого, беше най-добрият му приятел на света и бе сериозно ранено, докато беше бранило самия него. Моля те, Господи!

Минутите се нижеха и Тео почти се отказа.

Разнесе се звук, нещо като тихо изръмжаване, сякаш Джъдж се опитваше да се прокашля. Тео отвори очи и почти едновременно с него и Джъдж отвори своите. Не широко, само две тесни цепчици, но Тео успя да види тъмнокафявите му ириси.

— Джъдж, ти си буден! — възкликна щастливо той и се приведе още по-ниско, така че носът му се озова на сантиметри от носа на кучето.

Джъдж отвори очи по-широко. Като че ли гледаше снимката на Лари Самсън, взираше се в нея, после отвори муцуната си и се облиза. Тео остави снимката на една маса и започна с две ръце да гали гърба на Джъдж и да нарежда неспирно.

Доктор Кол влезе и каза:

— Така, така, явно Джъдж още не иска да ни напуска!

— Погледнете го! — възкликна Тео. — Съвсем буден е!

— Да, виждам.

Доктор Кол внимателно отстрани една тръбичка и опипа подутите места. Джъдж се опомняше, скимтеше и се опитваше да се размърда. Шината на дясната предна лапа го притесняваше и той просто не проумяваше какво търси тя там. Когато доктор Кол я докосна, Джъдж изскимтя и рязко дръпна лапа.

— Нуждае се от болкоуспокояващо — каза ветеринарят.

— Обзалагам се, че умира от глад — рече Тео, неспособен да овладее вълнението си.

— Несъмнено, но нека най-напред да му дадем малко вода.

Доктор Кол бавно повдигна Джъдж и продължи да го придържа, докато кучето се мъчеше да се изправи върху масата. Тео взе една метална купа, наля малко вода и я поднесе на Джъдж, който я излочи светкавично, все едно за пръв път през живота си вижда вода. Докато кучето пиеше и разливаше вода, придържано от доктор Кол, Тео подаде глава през вратата и се провикна:

— Джъдж се събуди!

След броени секунди амбулаторията се напълни с хора, защото четиримата Буун, доктор Кол, капитан Мълой и двама помощник-ветеринари се струпаха да наблюдават как Джъдж атакува водата. Доктор Кол най-сетне го пусна и ето го Джъдж Буун, жив и стъпил самичък на трите си здрави крачета и на едното счупено. Главата му беше подута и обръсната и изглеждаше като премазан от камион, но беше щастлив и ухилен и се чудеше защо всички възрастни плачат.

Джъдж се бе завърнал.