Теодор Буун. Активист

21.

Уудс Буун открай време беше посредствен играч на голф, който все нямаше време да усъвършенства уменията си с уроци, с практика или с повече стоене и гледане на чужди игри. Когато Тео стана на десет, родителите му подариха комплект стикове за Коледа и баща му се опита да му предаде няколко безплатни урока. Не след дълго обаче и двамата осъзнаха, че няма голяма полза от уроците, безплатни или не, преподавани от непохватен голф ентусиаст. Затова всяка година на рождения ден на сина си Уудс Буун му подаряваше пакет от десет трийсетминутни урока от професионалист. Замахът на Тео съществено се бе подобрил и още от дванайсетгодишен той понякога успяваше да победи баща си.

Когато времето позволяваше, двамата изиграваха девет дупки събота сутрин на общинското голф игрище, след което обядваха по мъжки в «Папис», известен ресторант в центъра, прочут със сандвичите си с пастърма и с лучените си кръгчета. Тео обичаше спорта, но лекарите не му позволяваха да участва в отборни игри. За тенис също не можеше да става и дума. Разрешено му беше да кара колело, да ходи на походи, да плува и да прави почти всичко друго, но отборните спортове му бяха забранени. Това го дразнеше и беше повод за доста спорове у дома, но той, така или иначе, се съобразяваше със забраните. Затова обичаше голфа. С малки изключения играеше не по-зле от връстниците си, но тепърва му предстоеше да се докаже в турнири. Баща му беше противник на съревнованието в голфа. Господин Буун смяташе, че той поначало е трудна игра и че повечето хора влошават положението, като отчитат точки и си губят времето с хендикапи, залози и участие в турнири.

Въпреки това двамата винаги си отбелязваха точките. Не на официалната карта, закрепена за волана на количката на игрището, а в главите си. Господин Буун обикновено имаше седем или осем удара над допустимите за девет дупки, а Тео го следваше плътно. Всеки се преструваше, че не знае резултата на другия.

Господин Буун пиеше кафе на масата в кухнята, когато Тео слезе с Джъдж.

— Имаме ли час за голф? — попита Тео, докато пускаше Джъдж през задната врата.

— В девет и четирийсет и пет — отговори баща му, без да вдига поглед. — Но не забравяй, че доктор Кол иска да прегледа Джъдж в девет.

— Бях забравил — призна Тео. — Ще успеем ли все пак да играем?

— Разбира се, но не се мотай.

Тео и Джъдж закусиха бързо. Тео никога не си вземаше душ в събота сутрин — още една причина да обожава този ден. Метнаха стиковете си за голф в багажника на джипа и точно в девет влязоха във ветеринарната клиника на доктор Кол.

Той ги измери с поглед и попита:

— Тръгнали сте към игрището, нали?

— Имаме час в девет и четирийсет и пет — отвърна Тео леко напрегнато.

Игрището винаги беше пълно в събота сутрин и ако закъснееш, възникваше проблем. Господин Буун изчака в приемната с поредния вестник, а Тео и Джъдж последваха ветеринаря в амбулаторията. Доктор Кол бързо и вещо махна конците, смени превръзките, почисти раните, преработи шината на счупения крак на Джъдж и успя да направи всичко това, като говореше на Тео и на кучето толкова успокоително, че за малко да приспи единия. Според Тео доктор Кол беше спасил живота на любимеца му, заради което щеше винаги да го смята за герой.

Джъдж потръпна и изскимтя на няколко пъти, но и той съзнаваше какъв късметлия е, че изобщо е жив. Беше смело куче, което можеше да изтърпи болката.

Доктор Кол оповести, че «малкият храбрец е готов за действие», и поръча да дойдат след седмица. Тео му благодари, че е спасил живота на Джъдж.

— Такава ми е работата, Тео — отговори той.

Отбиха се вкъщи, оставиха Джъдж и се запътиха към голф игрището.

Със своите възвишения, езерца, многобройни пясъчни капани и поне три опасни рекички общинското голф игрище на Стратънбърг беше трудно. Но когато не следиш точките, на кого му пука?

Господин Буун се държеше малко хладно след случилото се с Джо Форд и Тео усещаше, че баща му още не му е простил напълно. Той обаче преодоля три последователни дупки, последната с невъзможен дванайсетметров лек удар, така че престана да се сърди и всичко се нареди. Играха два часа, наслаждаваха се на околността, на чистия въздух, на сполучливите и на несполучливите удари. Разговаряха за играта, без да засягат правото, кантората и обходния път. Господин Буун се беше научил да не дава съвети и да не подсказва на Тео, докато играят, но понякога подмяташе неща като: «Тео, според мен тук Тайгър Уудс би използвал стик за пясък и би се целил в предния край на грийна».

Тео подозираше, че баща му няма никаква представа какво би направил Тайгър Уудс. Той беше от съвсем различен свят. Но Тео вече знаеше, че аматьорите в голфа, дори онези, които играеха само през уикенда, често гледат професионалистите по телевизията и тъй като практикуват същия спорт, си въобразяват, че са някак свързани с тях.

Той винаги изслушваше почтително баща си, а после изпълняваше удара точно както си искаше. Много пъти, докато господин Буун обмисляше как да удари топката, Тео неудържимо се изкушаваше да подметне: «Татко, според мен Тайгър Уудс би погледнал топката ти и би казал, че няма начин да я изпратиш близо до грийна». Разбира се, не го изричаше на глас.

Два-три пъти Тео бе отбелязвал равен резултат с баща си, удар след удар, което леко, но забележимо бе напрегнало господин Буун, докато се приближаваха към последните две дупки. Колкото и да повтаряше, че голфът е отмора, а не съревнование, на него всъщност никак не му се искаше синът му да го победи.

Но как можеш да изгубиш, след като не отчиташ точките?

Тео усещаше настроението на баща си и му дожаляваше за него. Може би някой ден, когато станеше на шестнайсет или на седемнайсет, победата му щеше да е приемлива, но не и на тринайсет. Не и днес. Господин Буун преодоля успешно пет от девет дупки. Два пъти направи боги и два пъти двойно боги и неофициалният му резултат беше 42 — едно от добрите му постижения. Тео игра слабо и беше доволен, че не записват точките.

Върнаха количката, натовариха стиковете си, преобуха се и се запътиха към «Папис» в центъра за по един сандвич с пастърма.

Следобед Тео каза на майка си, че ще отиде да гледа футболния мач на свои приятели и ще се прибере към пет часа. Тя му зададе няколко въпроса, които Тео изкусно отклони, без да лъже, и получи разрешение.

В два следобед по план Тео се срещна с Ейприл на алеята пред къщата й и двамата потеглиха с колелата си към футболния комплекс на Стратън. Обикновено това пътешествие с велосипед не би било позволено. Минаваше се през твърде оживени улици, движението беше прекалено натоварено и разстоянието беше голямо. Комплексът се намираше на два километра и половина западно от Батъл Стрийт, «извън града», както обичаха да казват местните, така че беше твърде далече за деца на велосипед. Благодарение на Харди обаче Тео беше научил няколко задни и по-преки улички. Двамата с Ейприл бясно въртяха педалите половин час и когато подминаха началното училище «Джаксън», вече имаха нужда от почивка. Футболният комплекс се виждаше, а паркингът му беше пълен с автомобили.

Харди играеше на шесто игрище и мачът вече беше започнал. Тео и Ейприл си намериха места на непокритите скамейки и си отдъхнаха. Харди беше нападател и когато топката излезе от очертанията на игрището и полетя към скамейките, той я последва и забеляза двамата си приятели. Усмихна се и кимна, после бързо се отдалечи. Тео и Ейприл погледаха няколко минути, доскуча им и тръгнаха да обикалят комплекса.

Беше удивително — едновременно се играеха десет мача и навсякъде феновете крещяха, треньорите се провикваха, пищяха свирки. Комплексът беше красиво съоръжение, от всички страни заобиколено от възвишения, на открито насред гората, далече от натовареното улично движение.

«Защо да се съсипва такова нещо?», запита се Тео. Защо да прокараш четирилентово шосе с двайсет и пет хиляди превозни средства дневно насред тази красива местност в окръга? Защо да задушиш всичко с движение и смог? Нямаше логика.

Двамата с Ейприл се запътиха обратно към паркинга. Тео държеше мобилния си телефон, а Ейприл видеокамерата на майка си. Тръгнаха покрай дълга редица паркирани автомобили — Тео от едната страна, Ейприл от другата — и започнаха да снимат регистрационните табели. На паркинга нямаше други хора, всички подкрепяха отборите си по стадионите, но въпреки това Тео се озърташе за минувачи. Макар да не беше незаконно да снимаш номерата на колите, не искаше да обяснява какво правят.

Всъщност в комплекса имаше три големи паркинга, затова им отне почти цял час да минат зад всяко превозно средство и да заснемат номерата. Никой не забеляза какво правят, но на няколко пъти им се размина на косъм. Тогава Тео просто долепяше телефона до ухото си и започваше да говори.

Преброиха сто четирийсет и седем автомобила и пикапа. Възнамеряваха да прегледат видеото, да запишат номерата на колите, да влязат в уебстраницата на Службата за регистрация на моторни превозни средства и някак да се доберат до имената на собствениците. Според Тео, Харди, а вече и Ейприл можеше основателно да се допусне, че собствениците на превозните средства, паркирани пред футболния комплекс, ще са сред най-отявлените противници на обходния път. Кой родител би искал детето му да играе футбол сред изгорели газове и отровни изпарения?

За щастие, отборът на «Ред Юнайтед» спечели и треньорът на Харди беше в добро настроение след мача. Казваше се Джак Фортънбъри и синът му беше голмайсторът на отбора. Според Харди господин Фортънбъри беше фанатичен футболен фен, който тренираше отборите в комплекса наесен и напролет, а освен това подготвяше елитен пътуващ отбор през лятото. Харди го беше запознал с обходния път и опасностите, които крие.

Срещнаха се зад една мрежа, далече от останалите, докато зрителите се пръскаха и се разотиваха. Харди представи Тео и Ейприл на треньора си и той бързо им даде да разберат, че има сериозни опасения относно обходния път. Нямаше доверие на политиците и подозираше, че шепа едри бизнесмени оказват натиск за проекта. Беше ядосан, че пътят ще минава в непосредствена близост до футболния комплекс, и разбираше потенциалните опасности.

Треньорът каза точно каквото искаха да чуят децата. Предложи им помощта си на всички фронтове, затова Тео го запозна с плана.