Теодор Буун. Активист

20.

Следобед в петък Тео и Харди се възползваха от едночасовата занималия и се срещнаха в библиотеката. Училищният интернет сървър беше по-бърз от лаптопите им и те спестиха време, използвайки настолните компютри, до които всички ученици имаха достъп при поискване. Когато влязоха в интернет и техническият служител се отдалечи, бързо се заеха да търсят информация. Футболните данни се оказаха най-лесно достъпни в училищната система на окръг Стратън.

Предишната вечер, след като си тръгнаха от офиса на ЕСС (вече като пълноправни активисти), Харди прекара цял час във Фейсбук. Той играеше в отбора «Ред Юнайтед», който имаше страница във Фейсбук. Харди огледа страниците на други отбори от Четиринайсета младежка дивизия и бързо събра списък от сто играчи, момчета и момичета. Скрит в библиотеката, сега Харди профуча през Фейсбук и бързо добави към списъка десетки имена.

Тео шестваше из системата на училищата. Според официалния уебсайт в началното училище «Джаксън» в момента учеха 415 деца от предучилищна до пети клас, но нямаше списък и със сигурност нямаше информация за учениците. Публикуван беше хубав указател на учителите с цветни снимки и имейл адреси и Тео реши, че това е добра отправна точка. Организацията на родителите и учителите имаше отделен уебсайт с няколко имена и информация за контакт, но нищо повече.

Почти цял час двамата бяха погълнати от издирването на имена — на ученици, учители, родители, администрация, — всеки, с когото Тео и Харди можеха да се свържат, за да представят материалите от малката си кампания.

След училище Тео скучаеше и убиваше времето си в кантората. Планираше в четири часа да се срещне с Ейприл Финмор в «Гъфс», сладкарницата за сладоледено кисело мляко на главната улица, както се стараеха да правят веднъж седмично. Нейните по-големи братя и сестри бяха избягали от нещастния си дом и Ейприл често оставаше самичка. Тео не я съжаляваше, защото тя не търсеше съчувствие, освен това беше умна, забавна и талантлива художничка. Той не я смяташе за свое гадже, а просто за близък човек, който по стечение на обстоятелствата беше момиче. Повечето му приятели не разбираха как е възможно да имаш приятелка, която не ти е гадже. На Тео му беше втръснало да обяснява. Беше сложно.

Правният асистент Винс, който работеше за госпожа Буун, надникна в кабинета на Тео и попита:

— Можеш ли да минеш през съда и да заведеш тези неща преди пет часа? — И още докато питаше, му метна папка с документи. Сигурно бяха за един от многобройните разводи, които майка му водеше в момента.

Тео скочи на крака и отговори:

— Разбира се, веднага отивам.

— Благодаря — каза Винс и изчезна.

Малко неща бяха по-приятни за Тео от посещенията в Окръжния съд на Стратън и той се понасяше натам при най-дребния повод. Пресегна се надолу, потупа Джъдж по главата, обясни му, че ще се върне след малко, после грабна папката и отпраши.

Съдът беше най-голямата постройка в града и със сигурност най-важната. Отпред имаше големи дебели колони и дълги бели стълби към главния вход. Тео остави колелото си на стойката за велосипеди и се понесе по стълбите.

Обикновено централното фоайе беше пълно с адвокати, полицаи и чиновници, но Тео знаеше от опит, че в петък следобед ще е празно. Беше чувал майка си да се оплаква, че на практика е невъзможно да намериш съдия в петък следобед, и беше чувал Айк да разказва за адвокатите, които бързали към любимите си барове, за да обсъдят поредната дълга и напрегната седмица.

Фоайето беше пусто. Тео се изкачи на бегом по стълбите до третия етаж, където се намираше Семейният съд. Вътре го посрещна любимата му секретарка, прелестната млада Джени, тайната любов на живота му и жената, за която той би се оженил, ако тя вече не беше женена и бременна.

— О, здравей, Тео — поздрави го Джени с усмивка. Сините й очи винаги искряха, докато говореше с Тео, което пък неизменно го караше да се изчервява. Усети как бузите му пламват.

— Здравей, Джени. Трябва да заведа тези документи — подаде й той папката и тя я отвори.

— Страхотна снимка имате с Джъдж във вестника — отбеляза Джени и се зае да сортира документите. Тео просто стоеше от своята страна на дългия плот и я гледаше.

— Благодаря — отговори той.

— Как е Джъдж?

— Горе-долу. Доста е смазан, но ще оживее.

— Доколкото чух, онези типове излезли от ареста днес сутринта.

— Точно така — каза Тео. — Адвокатката им започнала обжалване и ги измъкнала, но това не е краят. Рано или късно ще лежат в затвора.

— Дано — каза Джени, подпечатвайки документите, които преместваше от една на друга купчинка. — Веднага ще ги заведа, Тео.

— Благодаря, Джени. Ще се видим после.

Трябваше да се завърти и да поеме към изхода, но както винаги, Тео просто не можеше да откъсне поглед от нея.

— Довиждане, Тео — каза му секретарката и отново се усмихна. — Грижи се за Джъдж.

— Разбира се.

На излизане от канцеларията на съда Тео установи, че пулсът му се е учестил. Винаги ставаше така, когато беше край Джени. Пътьом той надникна в съдебната зала на съдия Хенри Гантри, най-голямата и най-величествената от всички, и не се учуди, че я заварва празна и тъмна. Запъти се надолу по стълбите, загледан в големите маслени портрети на починали съдии. Докато бавно прекосяваше главното фоайе, някой го извика:

— Ей, Тео!

Обърна се и видя смътно познато лице на мъж около четирийсетте, с чорлава коса, брада и износени маратонки.

— Норис Флей от «Стратънбърг Газет» — представи се той, докато приближаваше към Тео.

Флей явно беше от хората, на които им е неловко да се ръкуват с тринайсетгодишно момче, затова дори не направи опит. Сведе поглед към Тео, който пък вдигна очи към него, и попита:

— Как сте?

— Добре. А ти?

— Страхотно.

— Имаш ли минутка?

Всъщност не. Беше четири без десет и Ейприл скоро щеше да дойде в сладкарницата, която беше само на няколко пресечки. Като син на двама адвокати, Тео беше възпитан в недоверие към репортерите. Тяхната работа беше да ровят и да разкриват факти и подробности, които хората предпочитат да не обсъждат. Като адвокати, родителите на Тео спазваха моралното задължение на всяка цена да защитават личната тайна на клиентите си. Нерядко Тео невярващо гледаше как адвокати се перчат пред телевизионните камери и дърдорят за клиентите си и за подробности относно делата им. В добрата стара правна кантора «Буун и Буун» не беше така. Баща му обичаше да казва: «Адвокат и телевизионна камера са зловредна комбинация».

— Може би — отговори Тео предпазливо.

— Хареса ли си снимката във вестника вчера сутринта? — попита гордо Флей.

— Не е лоша — отговори Тео и се озърна. — Какво има?

Флей също се озърна и случаен наблюдател би помислил, че се осъществява наркосделка.

— Тръгваш ли си?

— Аха — отвърна Тео.

— Добре. Ще повървя с теб.

Тео излезе от фоайето, мина през входната врата и спря в сянката на една колона.

— Как е кучето? — попита Флей.

— Добре.

Тео нямаше представа защо Флей ще иска да говори с него и колкото повече време прекарваха заедно, толкова по-неспокоен ставаше. Ами ако някой ги забележеше да си шушукат скришно на стълбите пред съда?

Флей запали цигара и издуха облак дим над главата на Тео. Очите му играеха и беше малко неспокоен, затова на Тео му се прииска да си плюе на петите.

— Виж, Тео, носят се много слухове за този обходен път и за свързаните с него проблеми. Един мой източник ми каза, че много местни бизнесмени натискат здравата, защото смятат да спечелят от строежа му.

Тео беше забол поглед в обувките си. Флей продължи:

— Особено строителните предприемачи. Приличат на лешояди, които само чакат обходният път да бъде одобрен, за да връхлетят и да построят от двете страни молове и заведения за бързо хранене. И още преди да се усетим, ще задръстят и там като на Батъл Стрийт, ако ме разбираш.

Тео мълчеше. Флей почака, издуха още дим от цигарата си, и каза:

— Може би най-големият мошеник ще се окаже някой си Джо Форд. Познаваш ли Джо Форд?

— Не съм го чувал — отговори Тео и впери поглед във Флей.

Беше лъжа, но на Тео му беше все тая. Беше се запознал с Джо Форд в спокойната и сигурна правна кантора «Буун и Буун». Това обаче не влизаше в работата на Флей.

Флей го изгледа свирепо, като че ли знаеше истината.

— Съмнявам се — каза той. — Баща ти е адвокат на Форд от години.

— Е, и?

— Сега пък чувам, че Форд се е отказал от услугите на «Буун и Буун». Не знам защо, но се обзалагам, че е свързано с обходния път.

— Какво искаш от мен? — попита сърдито Тео.

— Информация.

— Забрави. Нищо не знам.

— Може пък да научиш нещичко, да се поразровиш, да откриеш ценни сведения, които ще помогнат да бъде спряно строителството на обходния път.

— Твоя работа е да ровиш, не моя.

— От един отбор сме, Тео. — Флей бръкна в джоба на ризата си и извади бяла визитна картичка. Пъхна я под носа на Тео с думите: — Ето телефонния ми номер. Ако чуеш нещо, обади ми се. Ще си остане поверително, обещавам ти. Никога не разкривам източниците си.

Тео взе визитката и се отдалечи мълчаливо. Сигурен беше, че не е извършил нищо нередно, но не се чувстваше така. Качи се на колелото си и отпраши по главната улица, чудейки се дали да каже на родителите си. Джо Форд се беше отказал от «Буун и Буун» предишния ден. Как Флей беше разбрал толкова бързо?

Ейприл го чакаше в любимото им сепаре в «Гъфс».

Тя си поръча обичайното си сладоледено кисело мляко, а Тео — своя шоколадов сладолед с натрошени бисквитки «Орео». Тя беше потисната и Тео скоро научи причината. Родителите й водеха неспирна война и ако не се развеждаха, за пореден път се заплашваха с развод. Проблемите на Тео изчезваха, докато слушаше разказа на приятелката си за последните сражения у дома. Нищо не можеше да я посъветва, но със сигурност можеше да я изслуша. Ейприл мечтаеше да избяга като по-големите си братя и сестри, но това бе невъзможно. Къде да отиде на тринайсет? В капана на дома си тя създаваше въображаеми светове, в които бягаше. Съкровената й мечта беше някой ден да стане студентка в Париж, да учи живопис и да рисува на брега на Сена, много далече от къщи.

Тео ядеше сладоледа си и слушаше внимателно, нищо че Ейприл често му беше разказвала за тази своя мечта. Надяваше се тя да не се разстрои и да не се разплаче. Ейприл не го направи.