Теодор Буун. Активист

19.

Тео се мъчеше да запамети някакви испански глаголи, когато на вратата му се почука. Беше Харди. Той влезе, спря да погали Джъдж по главата и да му каже няколко думи, после попита:

— Тео, свободен ли си за около половин час?

Обикновено, след като се явеше в кантората, Тео можеше да влиза и да излиза, когато си поиска, стига да си е написал домашните.

— Разбира се. Какво има?

— Да се качим на колелата. На десетина минути е. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Изненада.

Осем минути по-късно спряха пред стар тухлен склад в квартал «Делмонт», близо до колежа «Стратън». Повечето помещения изглеждаха запустели, но към улицата гледаха няколко офиса. Табелата над единия гласеше: ЕКОЛОГИЧЕН СЪВЕТ НА СТРАТЪН.

— Ето тук — каза Харди и двамата влязоха през входа.

Офисът на ЕСС беше дълга и широка стая с високи греди на тавана, голи тухлени стени и бетонен под, който се нуждаеше от сериозно метене. Имаше няколко бюра и маси, много компютри, въздушни снимки и карти, забодени по стените, и поне половин дузина кучета. Явно, ако работиш за ЕСС, можеш да си водиш и кучето на работа. Мястото жужеше от енергия и повечето хора бяха млади. Виждаха се много бради и тениски върху избелели джинси.

Преподобният Чарлс Куин, бащата на Харди, водеше сериозен разговор, когато погледна към тях и забеляза Тео.

— Тео Буун, самият той! — оповести високо свещеникът.

Хората го чуха и преди Тео да разбере какво се случва, го поведоха — по-скоро го избутаха — към една голяма стена. На нея беше забодена снимката от сутрешния вестник, но многократно увеличена. Беше гигантска, много по-голяма от естествените размери, и Тео се слиса да види себе си и своето куче толкова грамадни, че да заемат цяла стена. Част от репликата му да се бори «срещу обходния път и срещу всички негодници, които работят за него» беше изписана с дебели букви и се точеше над снимката. Докато Тео се взираше смаяно в стената, стаята притихна и хората се струпаха край него. Преподобният Куин каза:

— Бих желал да представя на всички господин Теодор Буун, героя на днешния ден, собственика на най-прочутото куче в града и голям приятел на сина ми Харди.

Тео неловко кимна на другите. Скоро щеше да научи, че всъщност само шепа от тези хора действително работят за ЕСС. Повечето бяха доброволци и студенти от колежа «Стратън».

Мъж на име Себастиан Райън пристъпи напред и се ръкува с Тео.

— Аз съм директорът на ЕСС и ние много се радваме, че се присъединяваш към нас.

Тео не знаеше, че се присъединява към каквото и да било. Изведнъж се почувства страшно неудобно, че е център на внимание на място, на което не е стъпвал досега. Каза нещо от сорта на:

— Дааа, разбира се, радвам се да се запознаем.

— Как е кучето? — попита го някой от тълпата.

— Страхотно се справя — отговори Тео.

— Искаме да го видим — обади се друг.

— Напоследък не излиза много — обясни Тео и на някои това им се стори забавно. Други започнаха да се оттеглят.

— Да се връщаме на работа — призова ги Себастиан и навалицата се разпръсна.

Тео и Харди последваха Себастиан към дъното на продълговатата стая, където в малко крило беше сгушен открит кабинет. Бюрото, някога дървена врата, сега качена върху две макари от кабели, се стори на Тео най-страхотното бюро, което е виждал. Край него нямаше столове, а и Тео вече беше забелязал, че членовете на ЕЕС работят прави. Никой не седеше. Мислено си напомни да попита майка си за това. Сигурно беше някаква нова мода.

Тео и Харди стояха прави и оглеждаха тухлените стени, които бяха покрити със снимки, дипломи и карти. Тео забеляза най-напред диплома от Станфорд по право. Себастиан Райън беше млад, може би още нямаше четирийсет, а с джинси, боти и брада приличаше по-скоро на ловен водач, отколкото на адвокат, защитник на околната среда.

— Чувам, че и двамата ти родители са адвокати — каза той.

Тео кимна.

— Чувам също, че ти самият си доста добър адвокат.

— Още не — отговори Тео.

— Знае много за законите — обади се Харди.

Себастиан беше нервен и напрегнат и не му се говореше много.

— Атакуваме този обходен път на много фронтове. Злоупотреба с правото на държавата да отчуждава частни имоти, унищожаване на природни богатства, шум, замърсяване, безумен план на движението по пътищата и така нататък. Хрумна ми една откачена идея, която искам да споделя с вас, момчета.

Тео и Харди кимнаха — всъщност нямаха друг избор.

Себастиан се приближи към стената от лявата си страна и посочи към голяма карта на предложения обходен път. Съсредоточи се над едно конкретно място:

— Това е началното училище «Джаксън», от предучилищна до пети клас. Четиристотин ученици. В момента е уединено, изолирано от шума на уличното движение, занимава се със своите дела, образова децата, докато навън чуруликат птички и ветрецът разклаща листата. Очертава се обаче икономическо развитие. Обходният път пресича паркинга през средата и минава на стотина метра от входа на училището. Така че след две години ще има четири платна с натоварено движение, големи камиони и автобуси, които ще изпускат дизелови пари във въздуха, а автомобили ще прелитат със сто и двайсет километра в час. Катастрофа! Тъжното е, че никой не е проучил внимателно въздействието на обходния път върху здравето на тези деца. Губернаторът няма представа, хората му също. Пътната служба на щата не е направила проучване. В момент събираме пари, за да наемем експерти, които да направят анализи и прогнози, но парите не достигат.

Тео се съмняваше, че от него и от Харди се очаква да напишат големи чекове.

— Къде е нашето място? — попита той.

— Да организирате децата. Те са твърде малки за Фейсбук, но имат по-големи братя и сестри. Четиристотин ученици се равняват на триста семейства, защото някои имат повече от едно дете в училище. Организирайте учениците, родителите, учителите. Харесва ми идеята вие двамата да увлечете и другите деца и да предизвикате гнева им. Ако децата се ядосат, и родителите ще се ядосат, а те, разбира се, са гласоподавателите. Всичко се свежда до политиката. Какво ще кажете?

Тео и Харди разглеждаха картата смръщено и не знаеха как да реагират.

Себастиан никога не чакаше дълго за отговор.

— Става още по-хубаво — продължи той, направи крачка встрани и посочи към новия футболен комплекс, близо до началното училище «Джаксън». — Погледнете това: футболният комплекс на Стратън. Открит е преди две години и има десет нови игрища, всичките с осветление.

— Аз играя там — отбеляза Харди.

— Знаете ли колко деца играят футбол в областта?

— Милион са — пошегува се Тео.

— Много. И така, обходният път отнема поне три от игрищата тук, от източната страна, но, разбира се, имаме обещанието, че игрищата ще бъдат преместени от западната страна. В това отношение проблемите са два: първо, не може да се вярва на никакви обещания и, второ, щатът още не притежава земята, на която обещава да построи тези три игрища. Но да допуснем, че удържи на думата си и премести игрищата. Това означава, че следобедите от май до октомври няколкостотин деца, родители, треньори и други зрители ще бъдат в комплекса и ще се опитват да гледат мач, докато край тях ще боботят четири платна с натоварено движение.

— Значи трябва да организираме и децата от футболните отбори — отбеляза Тео.

— Точно така. А те са хиляди. Подразните ли футболните фенове, нашите петима членове на комисията ще хукнат да търсят къде да се скрият.

— Толкова ли е лесно? — попита Тео.

— Не, не е. Не забравяй, Тео, че много от местните жители подкрепят обходния път. До гуша им е дошло от движението по Батъл Стрийт и смятат, че това е разрешението. Предпочитат обходен път. Чувал си го, нали?

— Да, четох във вестниците.

— Не са малко.

Себастиан се отдръпна от картата и седна върху бюрото.

— Момчета, идеята е децата от общността да се ядосат, да се ангажират и да им се чуе гласът. От една страна са едрите риби — политиците, транспортните компании, предприемачите, бизнесмените, които пишат големи чекове на политиците, а от другата страна имаме деца, които ще бъдат прецакани. Получава се страхотна история и, честно казано, ще ни е нужна цялата възможна помощ. Битката е трудна и големите пари са срещу нас. Публичното изслушване е следващия месец, затова работим денонощно.

— Кога ще гласува комисията? — попита Харди.

— На публичното изслушване. Не се обсъжда много, но май двама са «за» обходния път, един е «против», а другите двама не са решили. Ама кой знае какво ще направят онези типове, за да ги убедят! Честно казано, в момента не съм голям оптимист.

Мобилният му телефон завибрира. Себастиан го измъкна със замах от джоба си, погледна го и реши да не вдига. След това забръмча телефонът върху бюрото му, но той и него пренебрегна.

На Тео този човек страшно му харесваше. Беше юрист, корав и готин тип със сериозна работа и запален привърженик на опазването на околната среда. Изглеждаше безстрашен, готов да се сражава, да се изправи срещу едрите риби. Дори кабинетът му беше хубав, толкова различен от старомодните кабинети в «Буун и Буун».

— Нуждаем се от помощта ви, момчета — каза Себастиан. — Какво ще кажете? Наистина можете да промените нещата, ако се включите и поведете борба. От един отбор сме.

Харди погледна Тео, който погледна Себастиан, който пък кимаше, все едно искаше да каже: «Стиска ли ви, момчета?».

— Готов съм — каза Харди.

— Ами ти, Тео? — попита Себастиан. — Те опитаха да убият кучето ти.

Тео си припомни кошмарния побой на Джъдж с колчето, кръвта и как беше вдигнал към него изпълнените си с болка уплашени очи. Тео си помисли за кучето си, помисли си за семейство Куин и за любимата им ферма и колкото повече се замисляше, толкова повече растеше решимостта му. Погледна към Харди, после изгледа Себастиан, скръцна със зъби и отговори:

— Бройте и мен.

— Страхотно! — възкликна Себастиан го тупна по рамото.

Точно в седем часа в четвъртък вечерта тримата Буун и Джъдж седнаха да вечерят. Както винаги, в четвъртък ядяха печено пиле от турския ресторант, хумус, пита и, конкретно тази вечер, кускус.

Това не бяха любимите храни на Тео, но Джъдж обожаваше пилешко. Той явно се възстановяваше с всеки изминал час, защото се движеше повече и спеше по-малко.

— Тео, къде изчезна днес следобед? — попита господин Буун.

Тео го очакваше. Някой в правната кантора обикновено забелязваше отсъствията му и най-често това беше Елза. Можеше да държи два телефонни разговора на изчакване, да бъбри с току-що дошъл клиент и да чете имейли на екрана — всичко това едновременно, — и пак да знае кога точно Тео се е изнизал през задната врата. Той преглътна и отговори:

— С Харди ходихме в Екологичния съвет на Стратън.

— Нима? — заинтригувано възкликна майка му.

Баща му се намръщи и попита:

— Защо?

— Бащата на Харди беше там и искаше да се отбия — отговори Тео. — На една стена бяха окачили грамадна увеличена снимка как с Джъдж вчера си тръгваме от съда.

— Значи си герой? — попита майка му.

— Нещо такова, заедно с Джъдж.

— Запозна ли се със Себастиан Райън? — попита тя.

— Да, много приятен човек. Иска с Харди да помогнем, като организираме децата да се противопоставят на строителството на обходния път.

Госпожа Буун продължаваше да се усмихва, но наблюдаваше господин Буун, защото очакваше остри думи. Тео се нуждаеше от подкрепата на майка си в този разговор.

— Кои деца по-точно? — попита господин Буун.

— Учениците в началното училище «Джаксън» и футболистите. — Тео небрежно отхапа голям залък, все едно ангажиментът беше дреболия.

— Страхотна идея, Тео — отбеляза майка му. — Как планирате да я осъществите?

— Още не сме решили.

— Защо толкова държиш да се набъркаш в тази каша? — попита господин Буун бавно и строго.

Тео беше репетирал отговора няколко пъти. Пийна глътка вода, прокашля се и каза:

— Защото според мен не е редно семейство Куин да изгубят фермата си, която е на семейството им повече от сто години. Не е редно щатът да отнема частна собственост за ненужни проекти. Опасно е да се строят магистрали близо до училища и футболни игрища, особено след като никой не е проучил какво ще е замърсяването. Не е редно политиците да помагат на своите приятели да печелят пари от такива неща. По много причини, татко.

— И все основателни, трябва да добавя — побърза да се обади госпожа Буун и ядосано изгледа съпруга си.

Тео не беше приключил.

— И най-важното, бесен съм на човека, който нарани Джъдж. Ако беше там, когато едва не го уби, щеше да си на друго мнение.

— Не ми изнасяй лекции.

— Не изнасям никакви лекции.

— Определено не го прави — каза госпожа Буун.

Фронтовата линия се очерта ясно. Двама срещу един — господин Буун щеше да понесе тежко поражение. Тя продължи:

— Според мен е похвално, че Тео иска да се присъедини към борбата. Повечето тринайсетгодишни момчета не дават и пет пари.

Давай, мамо, помисли си Тео и си отряза още едно парченце пилешко. Хвана го натясно, сега нанеси съкрушителния удар. Разговорът обаче затихна и семейство Буун продължиха да се хранят мълчаливо.

Накрая Тео попита:

— Татко, имаш ли нещо против да го направя?

На което майка му побърза да отговори:

— Разбира се, че няма против, Тео. След като си толкова ангажиран с този проблем, запретни ръкави. Нали, Уудс?

Уудс Буун не можеше да спори и го съзнаваше. Предаде се с едно немощно:

— Да, струва ми се.