Теодор Буун. Активист

27.

За последен път Тео се бе вълнувал за някое събитие преди началото на процеса на обвинения в убийство Пийт Дъфи. Тогава неговият приятел съдия Гантри беше позволил на класа на господин Маунт да седи на балкона във величествената му съдебна зала. Зрителите бяха само правостоящи — в крайна сметка това беше най-големият процес за убийство в Стратънбърг от десетилетия, — затова Тео и съучениците му имаха късмет, че са тук.

Това обаче беше много по-различно. Публичното изслушване щеше да започне в осем часа вечерта, а два часа преди това пред сградата на окръжната администрация се струпваха групи хора. Близо до входната врата се образуваше опашка от зрители, които искаха да заемат най-хубавите места. Десетки протестиращи с лозунги крачеха напред-назад по тротоара на улицата — като че ли всички бяха против обходния път. Имаше и два телевизионни екипа.

Когато Тео пристигна на колелото си в шест и половина, той се срещна с Харди, Уди, Чейс и Ейприл и групата се организира. Намериха си място до паметника пред фасадата на сградата и започнаха да раздават жълти хирургически маски на всеки, който пожелаеше да си вземе. Бащата на Харди беше купил огромно количество и беше дошъл да им помогне. Всъщност цялото семейство Куин се появи по-рано.

Имаше нов момент в протестите. На Ейприл й беше хрумнало да включат и жълта бандана с думата ОТРОВНО, изписана с големи и дебели черни букви в средата. Беше поредният им блестящ ход. Двете с майка й бяха намерили плата, а служителите от едно студио за ситопечат бяха предложили услугите си безплатно. Всяко хлапе, издокарано с жълта хирургическа маска и бандана в същия цвят с думата ОТРОВНО изглеждаше като мъничък терорист. Не след дълго се образува тълпа, защото всички деца, а и доста възрастни, напираха да получат безплатна маска и бандана. Един от телевизионните екипи забеляза суматохата и започна да снима.

В седем вечерта малкият площад пред сградата гъмжеше от стотици хора, много от тях деца в жълто от шията нагоре. На главната улица беше кола до кола и движението не помръдваше. Вратите най-сетне се отвориха и хората от тълпата се натъпкаха вътре.

За публичните изслушвания членовете на комисията се събираха в голяма зала с висок таван, широки прозорци и многобройни редове тапицирани седалки. В предната част на залата членовете на комисията се настаняваха в пет големи кожени кресла, пред които на дълга маса имаше табелки с имената им и с микрофони. Зад тях се струпваше малка армия от помощници и секретарки.

Когато Тео най-сетне успя да влезе в залата към седем и половина, всички места бяха заети и хората заставаха покрай стените. Той си намери място в дъното и докато се оглеждаше наоколо, остана смаян от жълтото море. Имаше стотици деца и всяко носеше маска и бандана. Много от родителите им също.

Появи се някакъв служител и помоли присъстващите за тишина. Комисията разглеждала друг въпрос и той призова към разбиране. Тео погледна надолу, далече напред в средата, и се взря в намръщеното лице на господин Мичъл Стак. Той беше председателят, затова седеше в средата. И петимата членове на комисията бяха бели мъже и имаха притеснен вид.

Отвориха балкона, който скоро също бе зает. Пожарникар оповести, че залата се е напълнила до разрешения предел и няма да бъдат пускани повече хора. Далече в другия край на залата Тео видя майка си. Тя не го позна, разбира се, защото почти цялото му лице беше покрито с жълт плат и на челото му се мъдреше надписът ОТРОВНО досущ като на още няколкостотин деца в залата. Тео й махна, но тя не го видя. Господин Буун го нямаше.

Комисията се разпусна за почивка и членовете й изчезнаха. Зрителите настръхнаха в напрегнато очакване и разговори. Противниците на обходния път, изглежда, превъзхождаха числено привържениците му с десет към едно, затова човек трудно би повярвал, че членовете на комисията ще имат смелостта да тръгнат срещу такава маса хора. След броени минути петимата се върнаха, заеха местата си и впериха поглед в препълнената зала. Не очакваха с радост следващите три часа.

Господин Стак придърпа микрофона и каза:

— Добър вечер и благодаря, че сте тук. Винаги е ободрително да видиш, че гражданите са ангажирани с актуалните проблеми. Искаме да чуем мнението ви и се надяваме да разполагаме с достатъчно време. Според правилника за вътрешния ред трябва да проведем това публично изслушване цивилизовано и порядъчно. Никакви възгласи, аплодисменти, подмятания, освирквания или викове. Никакви публични протести освен чрез средствата, които са на разположение тук, на подиума. Ще започнем с официално представяне на проекта, наричан популярно «Обходен път Ред Крийк», което ще направят няколко представители на Държавната агенция по пътищата. Ние, членовете на комисията, ще имаме възможност да задаваме въпроси и да проведем дискусия. След това, ако времето позволява, ще изслушаме мнението на обезпокоените граждани.

Група мъже в черни костюми се изправиха и оградиха подиума. Говорител от пътната агенция се представи и зачете дълго и отегчително обобщение на проекта. След десет минути зрителите се обезсърчиха, защото обяснителната част явно щеше да отнеме цяла вечност. Първият говорител отстъпи думата на втори, експерт по проучване на пътното движение, който скоро ги заля с море от числа.

Възрастните се мъчеха да следят внимателно скучния материал. Децата нямаха шанс. На Тео му омръзна да диша през маската и направо се парализира от скука. Един възрастен зад него отбеляза полугласно:

— Опитват се да ни отегчат до смърт, за да се разотидем. Стар номер.

— Да, и освен това започнаха в осем. Трябваше да е по-рано — отговори друг.

В залата се надигна ропот. Децата мърдаха неспокойно и излизаха до тоалетната. Когато говорителят заяви безизразно и с абсолютно равен тон: «Така, второто пътно проучване е по-кратко от първото и бих искал подробно да ви го представя», зрителите изстенаха. От време на време някой член на комисията задаваше въпрос, за да поразчупи нещата, но през повечето време говорителите и държавните експерти дърдореха, сякаш можеха да го правят с часове. Минаваше девет вечерта, а краят не се задаваше. Карти и модели се нижеха на големите екрани в предната част на залата — все същите неща, публикувани в пресата и в интернет от седмици. Нищо ново.

Присъстващите губеха търпение, но никой не си тръгваше. Стана време повечето деца да си лягат, ала родителите им явно бяха твърдо решени да останат. Какво ако са малко недоспали? Това беше далеч по-важно.

Страстите се разпалиха, когато господин Чък Черони, единственият член на комисията, който публично беше заклеймил обходния път, поде спор с експертите от агенцията. Този факт разстрои господин Лукас Граймс, голям привърженик на проекта, и двамата членове на комисията започнаха сериозна препирня. Гневът им и драматичният спор внесоха оживление във вечерта, но само за известно време. Когато двамата най-сетне се успокоиха, следващият говорител взе думата и се зае да изпълни своята част от програмата.

Беше почти десет вечерта, когато официалното представяне най-сетне приключи. Господин Стак се наведе към микрофона и каза:

— Господа, благодаря ви за информативното обобщение на проекта. А сега, както решихме вчера, даваме възможност на говорител на противниците на проекта да направи петнайсетминутно опровержение. Мисля, че сега господин Себастиан Райън ще направи това.

Зрителите, издържали двучасовото мъчение, внезапно живнаха. Докато Себастиан крачеше към подиума, през залата премина вълна от свежа енергия. Той нагласи микрофона и каза:

— Господин Стак, благодаря на комисията, че ни дава възможност да бъдем чути. — Замълча, после високо и театрално заяви: — Честно казано, господа, този обходен път е скапано хрумване.

Залата избухна в аплодисменти и възгласи, защото стотици противници на проекта най-сетне имаха шанс да бъдат чути. Тълпата крещеше и ръкопляскаше в прилив на ентусиазъм, който стъписа почти всички, най-вече петимата членове на комисията. Господин Стак вдигна ръка и спокойно изчака глъчката да утихне.

— Добре, стига толкова. Овладейте се, моля. Ако не запазите тишина, ще ви помолим да напуснете. — Държеше се учтиво, несъмнено шлифован от дългогодишен опит.

Зрителите постепенно се успокоиха, но несъмнено бяха готови всеки момент отново да забоботят. Отегчените възрастни вече не скучаеха. Сънливите деца се разбудиха. Слушаха съсредоточено Себастиан Райън, който точка по точка излагаше критиките към проекта.

Всяка негова дума беше смислена, поне според Тео, който беше омагьосан от Себастиан на подиума. Той беше умен, спокоен, а заради брадата и по-дългата си коса несъмнено беше най-готиният оратор досега. Беше адвокат, който не влизаше в съдебна зала, а вместо това се бореше в защита на околната среда. Тео никога не си бе мислил да върши такава работа, но в момента му се искаше да е като Себастиан. Малко се срамуваше от тези свои мисли, но някак завиждаше на този човек, че е център на вниманието.

Не всички обаче бяха впечатлени. Господин Лукас Граймс и още един член на комисията, господин Бъди Класко, започнаха да обстрелват Себастиан с въпроси. Хората знаеха, че господин Граймс подкрепя проекта, а с напредването на вечерта стана ясно, че господин Класко също го подкрепя. Като се добави и гласът на господин Стак, най-шумния привърженик на обходния път, ставаха трима на двама в полза на строежа. Мнозинство. Победа.

След половинчасови разправии и спорове Себастиан Райън започна да губи търпение, и то напълно основателно. Господин Граймс и господин Класко подеха още по-агресивно нападение и за най-несъществените дреболии. Господин Черони, противникът на пътя, се опитваше да подкрепи Себастиан и на моменти като че ли и петимата членове на комисията спореха и се сочеха с пръст. Зрителите реагираха с ропот и мърморене, дори с няколко подсвирквания след глупавите въпроси и коментари.

Себастиан беше на подиума почти час, когато положението коренно се промени. По време на кратко затишие в спора един едър и доста приятен на вид мъж на около четирийсет години застана в средата на подиума и се провикна:

— Господа, страхувате ли се да гласувате?

Резките му думи прорязаха натежалия въздух и отекнаха в залата. Въпросът допадна на зрителите, които реагираха с възгласи и подсвирквания. Някъде отзад започна скандиране: «Искаме гласуване! Искаме гласуване!». Призивът мигновено плъзна до всяко ъгълче и след броени секунди стотици хора станаха на крака и закрещяха с пълно гърло: «Искаме гласуване! Искаме гласуване!».

Тео също крещеше и не помнеше откога не се е забавлявал толкова.

Себастиан постъпи умно и след тази демонстрация си седна.

Председателят Стак съобразително остави тълпата да изрази мнението си. След като прозорците на залата дрънчаха около минута, той вдигна ръка и се усмихна.

— Благодаря ви. Моля ви… Да… Благодаря ви. А сега седнете, ако обичате.

Възгласите секнаха. Хората неохотно и шумно заеха местата си, поне тези, които имаха места. Тео и десетки други стояха прави вече близо три часа.

— Моля ви, без повече изблици — предупреди господин Стак. — Правилникът изисква да гласуваме тази вечер, затова ви моля за търпение.

В залата бе почти тихо. Господин Стак взе един лист, вгледа се намръщено в него и каза:

— И така, според този списък деветдесет и един човека искат да се изкажат.

Мнозина в залата въздъхнаха шумно. Часът беше единайсет и пет.

— Обикновено, когато присъстват толкова много хора — продължи господин Стак, — ограничаваме изказванията до три минути всяко. Деветдесет и един желаещи означава около двеста и седемдесет минути, тоест четири часа и половина. Не съм сигурен, че някой от нас иска да остане толкова дълго.

Господин Граймс го прекъсна:

— Но можем и да променим правилата, ако искаме, нали?

— Да, имаме това право.

— В такъв случай предлагам да ограничим броя на изказванията.

Думите му предизвикаха поредния спор между членовете на комисията, които десет минути се дърляха как да спестят време. Накрая господин Сам Макгрей, най-възрастният член на комисията, който досега беше говорил най-малко, предложи ограничение от пет изказвания по пет минути. Така събранието щеше да приключи до полунощ и щяха да бъдат чути достатъчно различни мнения. Той каза нещо, което всички знаеха — че много от изказващите се ще заявят едно и също. Другите четирима най-сетне се съгласиха и правилата тутакси бяха променени. Господин Стак посъветва онези, които ще говорят, бързо да се консултират с приятелите и колегите си и да решат кой какво ще говори. Това предизвика известно безредие и изяде още малко време.

Стана почти единайсет и половина, докато на подиума излезе първият говорител. Беше добре облечен господин от деловите кръгове, който наистина искаше обходния път. Не каза нищо ново — задръстванията на Батъл Стрийт, които запушват движението, ключовата роля на шосе 75 за останалата част на щата, зависимото от обходния път икономическо развитие и така нататък. След това говори бащата на Харди и от името на собствениците на земя по трасето на четирилентовия път изнесе лекция за злоупотребата с правото на държавата да отнема частни имоти. Като свещеник, той бе свикнал да изнася проповеди и беше много въздействащ. Местен водопроводчик се изказа в подкрепа на проекта, защото имал осем екипа с осем пикапа и много страдал от бавното движение в града.

Тео слушаше съсредоточено, когато усети, че Себастиан Райън е застанал до него.

— Тео, свали си маската за малко — прошепна Себастиан.

Тео го послуша и попита:

— Какво има?

Себастиан се приведе към него, необичайно напрегнат, и каза:

— Виж, Тео, смятаме, че е добра идея да говориш от името на всички тези деца.

Тео зяпна и усети как по гръбнака му се стрелна неподправен страх. Не можеше да обели и дума.

— Ще говориш последен — продължи Себастиан, — а когато тръгнеш към подиума, ще накараме всички деца да те последват. Цяла тълпа ще се изправи лице в лице с комисията. Трябва да го направиш, Тео.

— Няма начин — успя да смотолеви Тео. Устата му вече беше пресъхнала.

— Разбира се, че ще се справиш. Носят се слухове, че членовете на комисията и много други хора искат да видят децата, които са заснели видеоматериала. Ти си човекът, Тео.