Труден за убиване

38

— Не получаваме никакъв отговор — каза Фаулър. — Започваме да се чудим защо.

Ричър сви рамене. Намираха се в командирската барака. Стиви го бе отмъкнал през дърветата до Бастиона, а оттам го пое Фаулър с двама въоръжени пазачи. Наказателната барака не им вършеше работа. Все още бе заета от Джоузеф Рей. Затова използваха командирската. Накараха Ричър да седне и Фаулър прикова с белезници лявата му ръка за облегалката на стола. Пазачите застанаха от двете страни, напрегнати и готови за стрелба. После Фаулър отиде при Боркен и Стиви за церемонията на плаца. Ричър чу в далечината крясъци и възторжени викове при обявяването на декларацията. После настана тишина. Деветдесет минути по-късно Фаулър се върна сам. Седна зад бюрото на Боркен и запали цигара. Пазачите останаха на място.

— Пратихме го по факса преди час — каза Фаулър. — Няма отговор.

Ричър вдишваше мириса на тютюн и оглеждаше знамената по стените. Тъмночервени, с бели кръгове и черни пречупени кръстове.

— Знаеш ли защо няма отговор? — запита Фаулър.

Ричър мълчаливо поклати глава.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза Фаулър. — Прекъснали са линията. Телефонната компания се е съюзила с федералните агенти. Казаха ни, че ще го сторят в седем и половина. Очевидно са избързали.

Ричър отново сви рамене. Не отговори.

— Би трябвало да ни съобщят за такова нещо — каза Фаулър.

Той хвана глока, подпря дръжката върху бюрото и започна да го върти като оръдие.

— Но не ни съобщиха.

— Може приятелчето от Чикаго да ви е зарязало — каза Ричър.

Фаулър поклати глава. Глокът сочеше право в гърдите на Ричър.

— Получавахме лавина от информация. Знаем къде са, колко са, какво смятат да правят. Но сега, когато все още се нуждаем от информация, не я получаваме. Връзката е прекъсната.

Ричър мълчеше.

— Проучваме — каза Фаулър. — В момента проверяваме радиостанцията.

Ричър мълчеше.

— Нещо да ни кажеш за радиото? — запита Фаулър.

— Какво радио? — отвърна Ричър.

— Вчера работеше превъзходно — каза Фаулър. — Днес изобщо не ще да работи, а ти обикаляше през нощта.

Той се наведе и дръпна чекмеджето, в което Боркен държеше стария колт. Но не извади револвера. Извади малка черна радиостанция.

— Това беше на Джаксън. Той страшно бързаше да ни покаже къде е скрито. Дори умоляваше да ни покаже. Плачеше, пищеше и молеше. Едва не си строши ноктите от бързане, докато го изрови.

Фаулър се усмихна и внимателно прибра радиостанцията в джоба си.

— Предполагам, че трябва само да го включим — продължи той. — Би трябвало да ни свърже пряко с федералните отрепки. На сегашния етап се налага да разговаряме с тях. Да видим дали ще се съгласят да възстановят телефонната линия.

— Страхотен план — подметна Ричър.

— Факсът е важен за нас — каза Фаулър. — Жизненоважен.

Светът има право да знае какво вършим тук. Светът има право да види. Тук се твори историята. Разбираш го, нали?

Ричър се загледа в стената.

— Те имат камери — продължаваше Фаулър. — В момента над нас летят разузнавателни самолети. Вече е светло и виждат какво вършим. В такъв случай как да използваме този факт?

Ричър поклати глава.

— На мен не разчитайте.

Фаулър се усмихна.

— Естествено, че не разчитаме. Много ли ще се трогнат, ако те видят закован на някое дърво? Ти си просто боклук и за нас, и за тях. Но Холи Джонсън е друга работа. Може да ги потърсим по собствения им предавател и да им заръчаме да гледат с шпионските камери. Може да се замислят. Току-виж, се съгласили да разменят телефонната линия срещу лявата й гърда.

Той загаси цигарата. Приведе се напред. Заговори по-тихо.

— Тук не си поплюваме, Ричър. Видя какво направихме е Джаксън. Можем да го направим с нея. Можем да го направим и с теб. Трябва ни връзка с целия свят. Трябва ни факс. Трябва ни радиостанция, за да узнаем какво са направили с линията. Отчаяно се нуждаем от тия неща. Разбираш, нали? Тъй че ако искаш да спестиш куп безсмислени страдания на себе си и на нея, казвай какво направи с радиостанцията.

Ричър се бе извъртял настрани и гледаше библиотечката. Опитваше да си припомни некадърните преводи от японски в книгите за Пърл Харбър, които бе чел.

— Кажи ми — тихо изрече Фаулър. — Аз мога да ви опазя от тях. Изобщо няма да пострадате. Иначе нищо не мога да сторя.

Той остави глока върху бюрото.

— Искаш ли цигара?

Протегна пакета. Усмихна се. Доброто ченге. Приятел. Съюзник. Защитник. Най-старият трик в занаята. И му се полагаше най-старият отговор. Ричър хвърли поглед наоколо. По един пазач от двете страни, десният малко по-близо, левият почти до страничната стена. Пушките подпрени на лакът. Фаулър зад бюрото с пакет в ръката. Ричър сви рамене и кимна. Взе цигара със свободната си дясна ръка. Не беше пушил от десет години, но щом някой сам ти предлага смъртоносно оръжие, взимаш го без възражения.

— Хайде, признай — рече Фаулър. — Не ми губи времето.

Той щракна запалката и я поднесе. Ричър се приведе напред и запали цигарата. Смукна дълбоко и се облегна назад. Димът беше приятен. Вече десет години оттогава, а още му харесваше. Той издиша докрай и смукна отново.

— Как повреди радиостанцията? — запита Фаулър.

Ричър смукна за трети път. Пусна дима през ноздрите си и хвана цигарата като войник на пост с палец и показалец, скрита в дланта. Ако дръпнеш два-три пъти набързо, въгленчето в края се нажежава до две хиляди градуса. Става остро и дълго. Той завъртя длан, сякаш гледаше огънчето и мислеше за нещо. Насочи цигарата право напред като стрела.

— Как повреди радиостанцията? — повтори Фаулър.

— Ако не ти кажа, ще сториш ли нещо на Холи? — запита Ричър.

Фаулър кимна. Тънките му устни се извиха в усмивка.

— Непременно. Такива неща ще й сторя, че да моли за куршум.

Ричър тъжно сви рамене. Надигна ръка, сякаш казваше: слушай. Фаулър кимна, придърпа стола и се приведе по-близо. Ричър се стрелна напред и заби цигарата в окото му. Фаулър изпищя, а Ричър вече бе на крака и повлеченият стол трополеше зад него. Завъртя се надясно, столът описа широка дъга и изтрещя в главата на по-близкия пазач. Разцепи се и отхвръкна, докато Ричър отскачаше с танцова стъпка наляво. Улучи другия пазач с лакът в гърлото още преди да е вдигнал докрай оръжието си. Завъртя се назад и удари Фаулър с останките от стола. Използва инерцията, за да се върне към първия пазач. Довърши го с лакът в главата. Онзи рухна. Ричър сграбчи пушката за цевта и я отметна право назад към другия. Усети как костите на черепа избухнаха под приклада. Пусна пушката, завъртя се и разби стола на парчета в гърба на Фаулър. Хвана го за ушите и размаза лицето му върху бюрото един, два, три пъти. Грабна крак от строшения стол и го заклещи пред гърлото му. Подви лакти около двата края и сплете пръсти. Провери хватката и напъна с плещи. С едно-единствено жестоко дръпване шията на Фаулър изхрущя срещу крака от стола и се пречупи.

Ричър взе двете пушки, глока и ключа от белезниците. Изскочи навън и заобиколи зад бараката. Изтича право към дърветата. Прибра глока в джоба си. Свали белезниците. Пое по една пушка във всяка ръка. Задъхваше се. От болка. Размахването на тежкия дървен стол бе превърнало червения белег на китката му в открита рана. Вдигна ръка, изсмука кръвта и закопча маншета на ризата вместо превръзка.

После чу хеликоптер. Някъде далеч на югоизток отекваше глухият басов тътен на тежка машина с две витла — „Боинг“, „Сий Найт“ или „Чинук“. Помисли си: снощи Боркен спомена за осем морски пехотинци. Имат само осем морски пехотинци, така каза. Морската пехота използва „Сий Найт“. Решили са да предприемат фронтална атака. Пред очите му се мярнаха новите стени в стаята на Холи и той отчаяно хукна между дърветата.

Стигна до Бастиона. Въздушният тътен ставаше все помощен. Ричър рискува да излезе на каменистата пътека. Не беше „Сий Найт“, а „Чинук“. Значи нямаше атака, а обикновено издирване. В момента хеликоптерът се намираше на около километър и половина и летеше на трийсетина метра над пътя, използвайки жестокия вихър от витлата, за да разгръща околните клони и да облекчи търсенето. Бавен и тромав на вид, той висеше с леко клюмнал нос и приближаваше, леко залитайки настрани. Ричър предположи, че е почти над самия Йорк.

После се озърна към поляната и видя на петдесет метра от себе си някакъв тип. Редник в маскировъчно облекло. Със стингър на рамо. Въртеше се и гледаше през прицела. Ричър го видя как прихвана целта. Стегна се и застина с разтворени крака. Ръката му подири активатора. Инфрачервените сензори на ракетата се включиха. Ричър зачака системата РВП да ги изключи. Напразно. От ракетата долетя пронизителен електронен писък. Беше засякла горещите двигатели на чинука. Редникът положи пръст върху спусъка.

Ричър пусна лявата пушка. Дръпна нагоре другата и в движение освободи с палец предпазителя. Пристъпи наляво и подпря рамо на близкото дърво. Прицели се право в главата и стреля.

Но онзи стреля пръв. Само част от секундата, преди куршумът на Ричър да го убие, той натисна спусъка на ракетохвъргачката. Станаха две неща. Ракетният двигател се включи. Стингърът изхвръкна напред по стоманената тръба. После куршумът улучи главата на редника. Ударът го отхвърли настрани. Ракетохвъргачката закачи края на стингъра и го извъртя. Той изскочи навън и увисна във въздуха като копие, насочено право нагоре, съвършено неподвижен върху огнената си опашка.

После ракетата се коригира. Ричър я видя с ужас как върши точно онова, за което е създадена. Осемте малки крилца щръкнаха навън. Продължи да виси вертикално, докато отново засече хеликоптера. После включи ракетния двигател на втората степен и се стрелна в небето. Още преди мъртвецът да бе докоснал земята, смъртоносният снаряд вече се носеше срещу чинука с хиляда и петстотин километра в час.

Чинукът упорито пълзеше на северозапад. Беше на километър и половина. Следваше пътя. Пътят минаваше през града. Между изоставените сгради. Първото здание край него от югоизток беше съдът. Чинукът се носеше натам със сто и двайсет километра в час. Стингърът летеше насреща му с хиляда и петстотин километра в час.

Километър и половина при скорост хиляда и петстотин километра в час. Една хилядна от часа. Малко повече от три секунди и половина. За Ричър това бе цяла вечност. Не откъсваше поглед от стингъра. Великолепно, жестоко оръжие. С проста, непоклатима цел. Създадено, за да разпознава точната температура на горещите газове от самолетен двигател и да я следва, докато улучи или остане без гориво. Простичка мисия с времетраене три секунди и половина.

Пилотът видя ракетата още в самото начало. Загуби първата секунда, защото се вкамени. Не от ужас, не от страх, а просто от недоумение как тъй на някаква си горска полянка в Монтана ще стрелят по него с противовъздушна ракета. После инстинктът и обучението взеха връх. Отклонявай се и внимавай. Отклонявай се от ракетата, внимавай да не рухнеш върху сградите долу. Ричър го видя как вирна носа нагоре. Грамадният чинук зави настрани и изхвърли във въздуха широко ветрило отработени газове. После сред писъка на двигателите опашката се метна в обратна посока и нажежените газове описаха нова дъга. Ракетата търпеливо проследи първия завой. От вътрешната страна, където радиусът е по-малък. Чинукът леко слезе надолу, после рязко подскочи. Полетя по спирала нагоре и настрани от града. Ракетата зави и тръгна по втората дъга. Стигна там, където бе топлината преди част от секундата. Не я откри. Лениво описа пълен кръг под самия хеликоптер. Долови отзвука от новата маневра и безмилостно пое по спирала нагоре.

Пилотът спечели още една секунда, но това бе всичко. Стингърът го догони в отчаяното изкачване. Проследи топлинната диря до десния двигател. Избухна в самия източник на нажежени газове.

Три килограма експлозив срещу десет тона летящ метал, но експлозивът печели винаги. Ричър видя как десният двигател се разпадна, после кожухът под задното витло отхвръкна настрани. Парчета от двигателния механизъм избухнаха като шрапнели, витлото се откачи и полетя настрани, продължавайки да се върти съвсем бавно, като в кошмарен сън. Чинукът застина във въздуха, сетне провисна със задницата надолу, удържан само от виещото предно витло, и бавно тръгна надолу като потъващ кораб.

Холи чу хеликоптера. Усети как ниският, глух тътен пулсира едва доловимо в стените. Чу го как се засилва. След това чу експлозията и писъка на предното витло, загребващо яростно въздуха. После престана да чува каквото и да било.

Тя пъхна ръка в патерицата и закуца към диагоналната преграда. В затворническата стая нямаше съвършено нищо освен дюшека. Значи трябваше пак да започне търсенето си от банята.

— Само един въпрос — каза Уебстър. — Колко време можем да го опазим в тайна?

Генерал Джонсън не отговори. Адютантът също мълчеше. Уебстър се завъртя към Гарбър. Гарбър го гледаше мрачно.

— Няма да е за дълго, по дяволите — промърмори той.

— И все пак колко? — настоя Уебстър. — Ден? Час?

— Шест часа — каза Гарбър.

— Защо? — попита Макграт.

— Уставна процедура — обясни Гарбър. — Естествено, ще разследват катастрофата. По принцип би трябвало да пратят друг хеликоптер. Но не и ако подозират обстрел от земята. Значи ще дойдат по пътя от Малмстром. Шест часа.

Уебстър кимна. Завъртя се към Джонсън.

— Можете ли да ги забавите, генерале?

Джонсън поклати глава.

— На практика не — каза той. Говореше глухо и примирено. — Току-що загубиха чинук. С двама пилоти. Няма как да позвъня и да им река: направете ми тая услуга, не разследвайте случая. Може да опитам, може и да приемат на първо време, но ще се разчуе и започваме пак отначало. Най-много да спечелим един час.

Уебстър кимна.

— Седем часа, шест часа, има ли разлика?

Никой не му отговори.

— Сега трябва да действаме — каза Макграт. — Да забравим Белия дом. Няма за кога да чакаме. Чуйте ме, незабавно трябва да предприемем нещо. След шест часа всичко излиза извън контрол. Ще я погубим.

Шест часа правят триста и шейсет минути. Първите две изминаха в пълно мълчание. Джонсън гледаше безсмислено в пустотата. Уебстър потропваше с пръсти по масата. Гарбър гледаше Макграт. С кисело изражение. Макграт гледаше картата. Милошевич и Броган стояха сред тишината с книжни торби и пластмасови чашки в ръцете.

— Иска ли някой кафе? — попита Броган.

Гарбър му махна с ръка.

— Яж и планирай — каза той.

— Карта — каза Джонсън.

Макграт му подаде картата. Всички придърпаха столовете и се наведоха. Отново бяха в действие. Още триста петдесет и осем минути.

— Оврагът е на шест километра северно от нас — каза адютантът. — Имаме само осем морски пехотинци с БТР.

— Онзи танк ли? — запита Макграт.

Адютантът поклати глава.

— Бронетранспортьор. Съкратено БТР. Осем колела, без вериги.

— Значи брониран? — запита Уебстър.

— Естествено — кимна адютантът. — С него могат спокойно да стигнат до Йорк.

— Ако успеят да минат оврага — каза Гарбър.

Джонсън кимна.

— Там е цялата работа. Трябва да видим на място.

За цивилното око на Макграт бронетранспортьорът си беше чист танк, само дето отдолу се виждаха осем колела вместо вериги. Имаше корпус от скосени бронирани плочи и картечна кула отгоре. Шофьорът седеше отпред, а командирът в кулата. Отзад морските пехотинци седяха по трима с гръб един към друг, обърнати срещу амбразурите. Всяка амбразура имаше отделен перископ. Макграт си представи как неуязвимата машина бавно тръгва на бой, пръскайки куршуми през амбразурите. Надолу в оврага, после по отсрещния склон и по пътя за съдебната сграда в Йорк. Дръпна Уебстър настрани и тревожно прошепна:

— Не сме им казали. За динамита в стените.

— И няма да кажем — спокойно отвърна Уебстър. — Старецът ще рухне. Той и сега едва се крепи. Ще кажа на пехотинците. Те отиват. Сами ще решат как да се справят. Няма значение дали Джонсън знае, или не.

Макграт заприказва Джонсън, а Уебстър изтича към бронетранспортьора. Макграт видя как командирът на пехотинците се подава от кулата. Видя го да кима намръщен, докато Уебстър разправяше нещо. После адютантът на генерала подкара армейския шевролет. Джонсън и Гарбър се настаниха отпред до него. Макграт скочи на задната седалка. Броган и Милошевич го последваха.

Уебстър привърши разговора и изтича назад към шевролета. Пъхна се до Милошевич. Бронетранспортьорът включи мощния си дизелов двигател и избълва облак черен дим. После шумно смени скоростите и се понесе на север. Шевролетът подкара след него.

След шест километра на север изкачиха полегат баир и навлязоха в завой. Намалиха скоростта и спряха под висока скална издатина. Командирът на пехотинците скочи от кулата и изтича на север по пътя. Уебстър, Джонсън и Макграт слязоха и побързаха след него. Край ръба на скалата спряха и бавно се промъкнаха отвъд завоя. Надникнаха напред и надолу в оврага. Гледката беше внушителна.

Оврагът пресичаше пътя им почти по права линия отляво надясно. И не беше просто дълбок изкоп. Представляваше огромен ров и грамадно стъпало. Цялата земна кора се бе разкъсала и южната част бе пропаднала под нивото на северната. Като две съседни секции на старо бетонно шосе с един сантиметър разлика във височината. Издигнат до геологичен мащаб, този сантиметър се превръщаше в цели петнайсет метра.

При разцепването и пропадането на земната кора от ръбовете се бяха откъртили грамадни канари. Напорът на ледниците ги бе претъркалял на юг. За милион години ледът, дъждовете и бурите бяха разширили пукнатината, докато се превърне в дълбока яма. Тя прорязваше скалните слоеве до мястото, където отново се съединяваха. Тук-там достигаше ширина сто метра. Другаде по-плътни породи я ограничаваха само до двайсетина.

После корените на хиляди поколения дървета и зимните мразове бяха изгризали ръбовете, за да ги превърнат в стръмно, назъбено надолнище към дъното и също тъй стръмно нагорнище към южния край, петнайсет метра по-горе. Ниски криви дръвчета, преплетени храсталаци и сипеи покриваха склоновете. Самият път се издигаше постепенно върху бетонни колони и достигаше моста. После по нови бетонни колони се спускаше от северната страна и продължаваше през гората към планините.

Но мостът беше унищожен. Някой бе взривил двете централни опори. Пет-шест метра от средната му част лежаха на дъното трийсет метра по-долу. Застанали до скалата, четиримата виждаха останките от пътя, пръснати из оврага.

— Какво мислите? — тревожно запита Джонсън.

Командирът на пехотинците набързо оглеждаше оврага с бинокъл. Наляво, надясно, нагоре, надолу, колкото да проучи терена.

— Мисля, че е скапана работа, сър — отвърна той.

— Ще можете ли да минете? — запита Джонсън.

Онзи отпусна бинокъла и поклати глава.

— Няма начин, мътните да го вземат.

Той пристъпи плътно до генерала, за да виждат от един и същ ъгъл. Заговори бързо, като сочеше с пръст.

— Можем да слезем до дъното. Хей там, по онзи сипей, където наклонът е горе-долу приличен. Изкачването отсреща обаче ще е проблем, сър. Бронетранспортьорът не може да се катери по стръмнини над четирийсет и пет градуса. А почти целият северен склон е далеч по-стръмен. На места се издига почти отвесно. По-полегатите площадки са гъсто обрасли. И има отсечени дървета. Виждате ли там, сър?

Той посочи гората по отсрещния склон. На много места лежаха повалени дървета с дънерите на юг.

— Засеки — каза командирът на пехотинците. — Машината ще забуксува пред тях. Непременно. По нагорнището, без инерция, няма да се справи и танк. Влезем ли в тази яма, няма измъкване, това е.

— И какво ще правим, по дяволите? — запита Джонсън.

Офицерът сви рамене.

— Доведете сапьори. Взривената част е само пет-шест метра. Можем да построим временен мост.

— Колко време ще трябва? — запита Уебстър.

Офицерът отново сви рамене.

— За да дойдат дотук ли? Поне шест часа. Може би осем.

— Много е — каза Уебстър.

В този момент запращя радиостанцията в джоба на Макграт.