24

Реактивният самолет на Бюрото кацна за зареждане във Фарго, Северна Дакота, после полетя право на югозапад към Калифорния. Макграт отново предложи да се насочат към Монтана, но Уебстър не се съгласи. Директорът на Бюрото предпочиташе бавните, методични действия, тъй че първо щяха да проверят миналото на Бо Боркен в Калифорния, а после да отлетят до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо, където ги чакаше генерал Джонсън. В цялото ФБР вероятно само Макграт имаше смелостта да се разкрещи на Уебстър и не пропусна да го стори, но едно е да възразяваш, друго — да убедиш. Сега се носеха към Мохаве в пълен състав — Макграт, Уебстър, Броган и Милошевич; всички се чувстваха изтощени, кисели и пренапрегнати в горещия, шумен салон.

— Трябват ми всички възможни сведения — каза Уебстър. — Лично отговарям за случая, а с голямото началство няма как да шикалкавя, нали?

Макграт го изгледа свирепо и си помисли: недей да въртиш кабинетни игрички с живота на Холи, Уебстър. Но не каза нищо. Остана да седи като вдървен, докато самолетът най-сетне се стрелна надолу към пистата в покрайнините на пустинята.

Кацнаха малко след два часа през нощта западно време.

Местният агент ги посрещна на пустото летище с личната си кола. Потеглиха на юг през заспалия град.

— Семейство Боркен е живяло в Кендал — каза агентът. — Малко градче на осемдесет километра оттук. Земеделски край, отглеждат предимно цитруси. Има само един полицейски служител. Шерифът ни чака.

— Знае ли нещо? — попита Макграт.

Човекът зад волана сви рамене.

— Може би. Градчето е малко, нали?

Осемдесет километра през пустинята със сто и трийсет в час им отнеха само трийсет и шест минути. Кендал представляваше шепа постройки, изгубени сред море от плодни дръвчета. Имаше бензиностанция, смесен магазин, земеделска кооперация и ниска бетонна сграда с дълги антени на покрива. Отпред беше паркирана лъскава полицейска кола с надпис: Областен шериф, Кендал. Зад колата светеше прозорецът на канцелария.

Петимата агенти се разтъпкаха уморено, вдъхнаха сухия нощен въздух и поеха в колона към сградата. Областният шериф се оказа солиден шейсетгодишен мъж с прошарена коса. Изглеждаше надежден. Уебстър му махна с ръка да седне, а Макграт сложи на бюрото пред него четирите лъскави снимки.

— Познавате ли тези хора? — запита той.

Шерифът придърпа портретите по-близо и ги огледа един по един. После ги размести по нов начин. Подреди снимките върху бюрото, сякаш сваляше печеливша ръка на покер. Кимна и посегна настрани. Дръпна едно чекмедже. Измъкна три обемисти папки. Пъхна ги под три от снимките. Посочи със загрубял пръст първото лице.

— Питър Уейн Бел. От Мохаве, но често се навърташе тук. Както навярно знаете, не е божа кравичка.

Той кимна към монитора в края на бюрото. Върху екрана бяха изписани данни от Националния център за борба с престъпността. Доклад на полицията от Северна Дакота за мъртвец, намерен в канавка. Име и сведения за покойника.

Шерифът мръдна ръка и положи пръст върху съседната снимка. Този човек бе блъснал Холи Джонсън в лексуса.

— Стивън Стюарт. Викат му Стиви или Малкия. Селско момче в пълния смисъл на думата, нали ме разбирате. Плахо, нервно момче.

— Какво има в досието? — запита Уебстър.

Шерифът сви рамене.

— Нищо сериозно. Просто е тъпичък открай време. Хукнат хлапетата да правят пакости и познайте кого заварвам, когато пристигна? Малкия Стиви. Прибирал съм го десетина пъти, но никога не се е забърквал в нещо по-тежко.

Макграт кимна и посочи снимката на човека, който бе седнал до шофьора.

— Този тук?

Шерифът премести пръста си точно върху гърлото на портрета.

— Тони Лоудър. Е, това вече е лошо момче. По-умен от Стиви, но по-глупав от мен или вас. Ще ви дам досието. Може и да не ви държи будни цяла нощ, но определено няма да сънувате приятни сънища, като го прочетете.

— Ами онзи здравеняк? — попита Уебстър.

Шерифът прехвърли пръст и поклати прошарената си глава.

— Този не съм го виждал. Гарантирам. Щях да го запомня.

— Допускаме, че е чужденец — каза Уебстър. — Може би европеец. Може да говори с акцент. Спомняте ли си нещо такова?

Шерифът продължи да клати глава.

— Не съм го виждал — повтори той. — Щях да си спомня.

— Добре — каза Макграт. — Бел, Малкия Стиви Стюарт, Тони Лоудър и тайнственият непознат. Какво общо имат със семейство Боркен?

Шерифът сви рамене.

— Старият Дъч Боркен не се е замесвал в нищо. Там му беше проблемът. Бил пехотинец във Виетнам, после напусна армията и се пресели тук. Доведе красива жена и пълничко десетгодишно момче. Захвана се да произвежда цитруси и отначало му потръгна добре. Странен човек беше, саможив, рядко идваше насам. Но според мен беше щастлив. После жена му се разболя и умря, момчето взе да откача, пазарът се издъни, печалбите паднаха, всички производители започнаха да теглят заеми, лихвите скочиха, земята поевтиня, държавните помощи спряха, напояването поскъпна и стопанствата изгърмяха едно подир друго. Боркен не издържа и налапа пушката.

Уебстър кимна.

— Онова пълничко десетгодишно момче е било Бо Боркен, нали?

Шерифът кимна.

— Бо Боркен. Много странен младеж. Много умен. Побъркан обаче.

— На каква тема? — запита Макграт.

— Започнаха да пристигат мексиканци — каза шерифът. — Евтина работна ръка. Младият Бо беше твърдо против. Взе да вдига шум, че трябвало да опазим Кендал от цветнокожите. Свърза се с расистите от организацията „Джон Бърч“.

— Значи е бил расист? — обади се Макграт.

— Да, отначало. После го прихванаха бесните на тема международни заговори. Все това разправяше — че евреите били завладели правителството. Или май бяха Обединените нации. Все същите дивотии. Цялото правителство било от комунисти, готвело се да завладее света и трупало секретни планове за какво ли не. Голям заговор срещу всички, най-вече срещу самия него. Банките държали правителството за гушата… или може и да беше обратното, не помня. Тъй че и в банките било тъпкано с комунисти, които искали да унищожат Америка. Смяташе, че банката е отпуснала заем на баща му с едничката цел да прибере земята и да я даде на мексиканците, негрите или нещо такова. Беше като ненормален, само за това приказваше.

— А какво стана в действителност? — запита Уебстър.

— Е, в крайна сметка банката взе земята. Човекът не си изплащаше заема, нали така? Но не я дадоха на мексиканците. Продадоха я на същата голяма корпорация, която владее, кажи-речи, всичко по тия места. Тя пък е собственост на пенсионните фондове, което значи, че в известен смисъл е моя и ваша, а не на комунистите, мексиканците и тъй нататък, прав ли съм?

— Но момчето смяташе, че международният заговор е причинил смъртта на баща му? — попита Броган.

— Определено. А истината е, че сам Бо съсипа баща си. Според мен старият холандец би издържал всичко, освен едно — да разбере, че единственият му син е луд за връзване. Егоистично, жестоко, капризно хлапе. Ако искате да знаете, затова лапна пушката горкият човек.

— И къде отиде Бо? — запита Уебстър.

— В Монтана. Поне така чух. Повлякъл се с ония десни групировки, нали ги знаете, доброволческите отряди. Станал там някакъв шеф. Разправял, че белият човек трябва да се вдигне на въоръжена борба.

— А другите тръгнаха с него, така ли? — запита Броган.

— За тримата знам със сигурност — каза шерифът. — Големия не съм го виждал. Но Малкия Стиви, Лоудър и Питър Бел направо се прекланяха пред Бо, слушаха го като роботчета. Потеглиха заедно. Имаха малко пари, обраха от фермата каквото им падна подръка и поеха на север. Смятаха да закупят някой по-евтин терен и там да се отбраняват, макар че нямам представа срещу кого точно, защото, доколкото знам, ония места са почти обезлюдени, а малцината останали са все бели.

— Какво има в досието му? — попита Уебстър.

Шерифът поклати глава.

— Нищо и половина. Бо е прекалено хитър, за да се остави да го спипат.

— Сторил е обаче много неща, без да го хванат — каза Уебстър.

Шерифът кимна.

— Помните ли обира на бронираната кола? Някъде северно от нашия щат. Чух за тая история. Не откриха извършителя, нали? Прекалено е хитър, казвам ви.

— Нещо друго да ни кажете? — запита Уебстър.

Шерифът се позамисли и кимна отново.

— Имаше и пето момче. Казваше се Одел Фаулър. Където е Бо, и той ще е там. Обзалагам се. Тръгнат ли Лоудър, Стиви и Бел да вършат пакости, значи Боркен и Фаулър седят нейде на сянка и дърпат конците.

— Нещо друго? — повтори Уебстър.

— Отначало имаше и шесто момче — каза шерифът. — Пакър се казваше. Шестимата се бяха сдушили като крастави псета. Но Пакър тръгна с мексиканско момиче. Не че искаше, просто се влюби. Бо му каза да я зареже. Изпокараха се заради тази история. Един ден Пакър изчезна, а Бо се разкарваше насам-натам, ухилен до уши. Открихме Пакър сред пущинака, прикован за голям дървен кръст. Разпнат. Беше мъртъв от два дни.

— И смятате, че е дело на Боркен? — попита Броган.

— Нищо не успях да докажа — отвърна шерифът. — Но съм сигурен. И в още едно нещо съм сигурен — че е убедил другите да му помогнат. Той е водач по рождение. Уверявам ви, може да убеди всекиго в каквото и да било.



Още осемдесет километра с кола на връщане към Мохаве. Хиляда и триста километра със самолет от Мохаве до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо. Общо три часа, тъй че кацнаха в „Питърсън“ заедно с великолепния планински изгрев. За подобна гледка хората дават мило и драго, но четиримата от ФБР изобщо не я забелязаха. Четвъртък, 3 юли — четвъртият ден на кризата. От умора и недояждане бяха изнервени до крайност. Не мислеха за нищо друго, освен за непосредствените задачи.

Генерал Джонсън не дойде да ги посрещне лично. Беше тръгнал някъде из огромната база да инспектира патрулите, които се връщаха от нощна смяна. Неговият адютант козирува на Уебстър, ръкува се с другите трима и ги поведе към щабното помещение, запазено за тях. На масата имаше грамадна, отлично заснета черно-бяла фотография. Някакъв пейзаж. Напомняше снимка на лунната повърхност.

— Това е Анадир, в сибирската част на Русия — каза адютантът. — Снимка от спътник. Миналата седмица тук имаше голяма военновъздушна база. Ядрени бомбардировачи. Пистите бяха насочени право срещу нашите ракетни силози в Юта. Според договора за ограничаване на въоръженията базата трябваше да бъде взривена. Волю-неволю, руснаците се подчиниха.

Четиримата агенти се наведоха да погледнат отблизо. На снимката нямаше и следа от човешка дейност. Само хаотично разхвърляни кратери.

— Волю-неволю ли? — обади се Макграт. — На мен пък ми изглежда, че са го сторили от все сърце.

— И какво? — запита Уебстър.

Адютантът извади карта от чантата си. Разгъна я и се отдръпна, за да видят по-добре. Картата показваше част от света — Източна Азия и западния край на Съединените щати с Аляска точно в средата и северния полюс най-отгоре. Адютантът отмери с педя разстоянието на югоизток от Сибир до Юта.

— Анадир беше тук — каза той. — Юта е тук. Естествено, знаехме всичко за тяхната база и бяхме взели контрамерки, които включват големи ракетни бази в Аляска, ето ги, и след това верига от малки противосамолетни постове по цялото трасе на бомбардировачите от Анадир до Юта. Ето ги тук, тук, тук и тук, разхвърляни между Монтана и Айдахо.

Агентите не обърнаха внимание на червените точки в Айдахо. За сметка на това грижливо огледаха постовете в Монтана.

— Какво представляват тия бази? — попита Уебстър.

Адютантът сви рамене.

— Временни съоръжения. Построени набързо през шейсетте години и криво-ляво изтраяха досега. Откровено казано, не вярвахме да влязат в работа. Ракетите в Аляска бяха предостатъчни. Нищо нямаше да мине през тях. Но нали знаете как е. Повечко предпазливост никога не е излишна.

— С какви оръжия разполагат? — запита Макграт.

— Във всеки пост имаше батарея ракети „Пейтриът“ — каза адютантът. — Тях отдавна сме ги изтеглили. Продадохме ги на Израел. Сега останаха само ракети „Стингър“. Нали ги знаете, пехотни установки за изстрелване от рамо.

Уебстър го погледна смаяно.

— „Стингър“? Искали сте да сваляте руски бомбардировачи с пехотни установки?

Адютантът кимна. Изглеждаше напълно уверен.

— Защо не? В края на краищата тия бази бяха чиста формалност. По принцип нищо не би трябвало да мине отвъд Аляска. Но стингърите щяха да свършат работа. Навремето ги пращахме с хиляди в Афганистан. Свалиха стотици руски самолети. Всъщност предимно хеликоптери, но, така или иначе, вършат работа. Топлинното насочване не подбира, нали? Няма значение дали ще го изстреляш от камион или от рамото на пехотинец.

— И какво става сега? — запита Уебстър.

— Закриваме базите — каза адютантът. — Затова генералът е тук, господа. Събираме оборудването и персонала в „Питърсън“ и ще има някаква церемония. Нали знаете, край на една епоха и тъй нататък.

— Къде са тия бази? — попита Макграт. — Къде точно в Монтана?

Адютантът придърпа картата към себе си и огледа обозначенията.

— Най-южната е маскирана между нивите около Мисула. Най-северната — в една долина на шейсетина километра от канадската граница близо до градче, наречено Йорк. Защо? Има ли някакви проблеми?

Макграт сви рамене.

— Все още не знаем.



Адютантът ги отведе на закуска и обеща да потърси генерала. Джонсън пристигна между яйцата и препечените филийки, тъй че зарязаха филийките и се върнаха в щабното помещение. Сега Джонсън не приличаше на онзи лъскав офицер, когото Уебстър бе срещнал в понеделник вечерта. В този ранен час след четири дни напрежение изглеждаше отслабнал с десет килограма и състарен с двайсет години. Лицето му беше бледо, очите зачервени. Сякаш бе готов всеки миг да се признае за победен.

— Какво знаем дотук? — попита той.

— Според нас почти всичко — отвърна Уебстър. — В момента действаме по работната версия, че дъщеря ви е отвлечена от доброволческите отряди в Монтана. Знаем сравнително точно къде се намират. Някъде в северозападните долини.

Джонсън бавно кимна.

— Обадиха ли се?

Уебстър поклати глава.

— Не още.

— Каква е причината? — попита Джонсън. — Какво искат?

Уебстър пак поклати глава.

— Засега не знаем.

Джонсън кимна още веднъж, по-неуверено.

— Кои са те?

Макграт отвори плика, който носеше.

— Разполагаме с четири имена — каза той. — Трима от ударната група и намерихме доста убедителни доказателства кой е водач на отряда. Някой си Бо Боркен. Да ви напомня нещо?

— Боркен? — повтори Джонсън, после поклати глава. — Не съм го чувал.

— Добре — каза Макграт. — А този тук? Името му е Питър Бел.

Макграт подаде на Джонсън компютърната снимка, която показваше Бел зад волана на лексуса. Генералът дълго я гледа и накрая поклати глава.

— Мъртъв е — добави Макграт. — Не успял да се добере до Монтана.

— Добре — каза Джонсън.

Макграт му подаде следващата снимка.

— Стивън Стюарт?

Джонсън я огледа по-дълго, но накрая пак поклати глава.

— Не съм го виждал преди.

— Тони Лоудър?

Джонсън поклати глава още от пръв поглед.

— Не.

— Боркен и тия тримата са от Калифорния — каза Макграт. — Може да има още един, на име Одел Фаулър. Напомня ли ви нещо?

Джонсън поклати глава.

— И остава ето този — каза Макграт. — Не знаем кой е.

Той извади снимката на едрия мъж. Джонсън я погледна, извърна лице, но после отново се взря.

— Познавате ли го? — попита Макграт.

Джонсън сви рамене.

— Като че ми е познат. Може да съм го виждал.

— Наскоро ли?

Джонсън поклати глава.

— Не е наскоро. Вероятно доста отдавна.

— Военен? — запита Уебстър.

— Вероятно — повтори Джонсън. — Повечето хора, с които се срещам, са военни.

Адютантът надникна през рамото му.

— Не го познавам — каза той. — Но не е зле да пратим снимката до Пентагона. Ако се окаже военен, може някой там да е служил заедно с него.

Джонсън тръсна глава.

— Пратете портрета по факса на военната полиция. Този тип е престъпник, нали? Може да е създавал неприятности в своята част. Все някой ще си го спомни.

Загрузка...