19

Ричър намота провисналата верига и се измъкна от конюшнята в предутринната дрезгавина. Измина двайсет крачки и спря. Свобода. Нощният въздух бе свеж и сладък. Нищо не го спираше. Но нямаше представа къде се намира. Конюшнята стоеше усамотена на петдесетина метра от няколко също тъй стари селскостопански постройки. Къща, две-три малки бараки и открит навес, под който бе паркиран новичък пикап. До пикапа стоеше трактор. До трактора призрачно се белееше камионетката, огряна от лунни лъчи. Ричър тръгна към нея по каменистия път. Вратите на кабината бяха заключени. Задните врати също. Той изтича обратно в конюшнята и претърси джобовете на мъртвия шофьор. Не откри нищо друго, освен ключа на външния катинар. Ключовете за камионетката липсваха.

Стискайки здраво тежката верига, за да не издрънчи, той отново изтича навън. Мина покрай навеса с трактора и огледа къщата. Заобиколи я. Предната врата беше здраво заключена. Задната също. И в задния двор имаше куче. Ричър го чу как се размърдва насън. Чу глухо, сънено ръмжене. Отдалечи се.

Спря на половината път към конюшнята и се огледа. Прикова поглед в неясния хоризонт и се завъртя в кръг сред полумрака. Необятен, пуст пейзаж. Равен, безкраен, лишен от каквито и да било забележителности. Усети влажния нощен мирис на милиони декари насаждения. На изток небето просветляваше. Той сви рамене и се върна в конюшнята. Холи се надигна на лакът и го погледна въпросително.

— Проблеми — каза той. — Ключовете за белезниците са в къщата. Заедно с ключовете от камионетката. Не мога да вляза, защото отзад има куче. Ще се разлае и ще събуди всичко живо. Това тук е някаква ферма. Видях пикап и трактор. Вътре може да има четирима-петима въоръжени мъже. Разлае ли се проклетото псе, с мен е свършено. А вече се съмва.

— Проблеми — повтори Холи.

— Точно така. Няма как да откраднем кола, а не можем и да си тръгнем просто така, защото си окована и не можеш да вървиш, пък и бездруго сме на хиляди километри от цивилизацията.

— Къде сме? — попита Холи.

Той сви рамене.

— Нямам представа.

— Искам да видя — каза тя. — Искам да видя какво е навън. Писна ми да стоя затворена. Можеш ли да изкъртиш тая верига?

Ричър се промъкна зад нея и огледа желязната халка на стената. Дървото изглеждаше малко по-здраво, отколкото в неговото отделение. По-стегнато. Той разтръска халката и разбра, че е безнадеждно. Холи неохотно кимна.

— Ще чакаме — каза тя. — Ще изчакаме по-добра възможност.

Ричър изтича към средните отделения и провери стените долу, където бяха по-влажни и направени от по-дълги дъски. Зае се да ги почуква и подритва. Избра едно място и силно натисна с крак. Дъската леко поддаде, ръждивият пирон се измъкна и зейна тясна пролука. Той разшири пукнатината, после разхлаби следващата дъска и по-следващата, докато най-сетне отвори процеп, през който можеше да се промъкне. Върна се на централната пътека и пусна веригата върху корема на мъртвеца. Бръкна в джоба на панталона му и измъкна ключа за катинара. Захапа го със зъби. Наведе се и вдигна трупа заедно с веригата. Изнесе го през отворената врата.

Продължи така около двайсет и пет метра. С гръб към къщата. После подпря трупа на крака, като го придържаше за раменете, сякаш танцуваше с пиян партньор. Наведе се и го преметна на рамо. Хвана веригата с една ръка и пое по пътеката.

Двайсетина минути вървя с бърза крачка. Около два километра. Отпред се появи път. Той зави наляво и продължи през пустото поле. Очевидно тук се занимаваха с коневъдство. От двете страни на пътя имаше заградени Пасища. Безкрайни равни ливади, прохладни и влажни в последния нощен час. Тук-там в мрака се извисяваха самотни дървета. Пътят бе прав, неравен и тесен.

Ричър вървеше по средата. После зави към тревата отстрани и откри канавката. Беше точно под оградата на пасището. Той се завъртя в кръг и инерцията леко повдигна мъртвеца на рамото му. Не видя нищо. Намираше се на два километра от фермата, а до следващата можеше да има още двеста. Наведе се и пусна трупа в канавката. Тялото изшумоля през високата трева и пльосна в калта по очи. Ричър се обърна и изтича назад към фермата. Светлата ивица небе ставаше все по-широка.

Зави по неравната пътека. Прозорците на къщата светеха. Втурна се към конюшнята. Затвори отвън тежката дървена врата. Вдигна гредата върху скобите и я заключи с катинара. Изтича обратно по пътеката и захвърли ключа далеч в пасището. Новият ден вече пламтеше над хоризонта. Тичешком заобиколи конюшнята и откри процепа между дъските. Най-напред пъхна вътре веригата. После провря рамене и с усилие се вмъкна след нея. Криво-ляво издърпа дъските наравно с останалата част от стената. Върна се в отделението и спря прегънат на две, за да си поеме дъх.

— Готово — каза той. — Никога няма да го намерят.

Грабна тенекиеното канче с изстиналия остатък от супата. Зашари с длани по пода и намери изкъртените болтове. Събра всички трески, които му паднаха под ръка. Натопи ги в студената супа и ги натъпка в безформените дупки върху стената. Отиде до отделението на Холи и остави канчето. Лъжицата задържа. Пъхна болтовете през отворите в желязната основа на халката, която се влачеше зад веригата. После ги заби между лепкавите трески. За да се наместят както трябва, натисна с опаката страна на лъжицата. Прехвърли веригата така, че да увисне право надолу и отчасти да се подпира на каменния под. Минимално натоварване върху крехката конструкция.

— Метна лъжицата към Холи. Тя я хвана с една ръка и я остави в канчето. Ричър приклекна и залепи ухо на дъските. Кучето беше отвън. Чу го да души. После чу и хора. Стъпки по пътеката. Идваха към вратата на конюшнята. Някой разтръска гредата. Хората се отдалечиха. Започнаха да викат. Повтаряха едно и също име. През пукнатините около вратата нахлуваше утринна светлина. Слънцето бе изпълзяло зад хоризонта и дървените стени тихо пукаха под топлите му лъчи.

Стъпките отново дотичаха към конюшнята. Катинарът изтрака и веригата падна. Гредата тежко изтрополя на земята. Вратата се отвори със скърцане. Лоудър прекрачи навътре. Държеше глока и лицето му беше напрегнато. Остана до прага. Стрелкаше поглед ту към Холи, ту към Ричър. Напрежението по лицето му бе примесено с гняв. В очите му пламтеше хладен огън. После иззад него се появи плашливият. Стиви. Той носеше пушката на шофьора. И се усмихваше. Мина край Лоудър и изтича по каменната централна пътека. Вдигна пушката и се прицели право в Ричър. Лоудър тръгна след него. Стиви зареди патрон в цевта. Ричър пристъпи наляво, за да прикрие желязната халка.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Ти си проблемът, тъпако — каза Лоудър. — Положението се промени. Останахме с човек по-малко. Тъй че ставаш излишен.

Когато Стиви натисна спусъка, Ричър вече летеше към пода. Докато трясъкът на пушката разтърсваше цялата конюшня, той тежко падна на калдъръма и се хвърли напред. Мигновено въздухът се изпълни с гъст облак трески и замириса на барут. Дъската с желязната халка падна от разнебитената стена и веригата издрънча на пода. Ричър се претъркаля и погледна нагоре. Стиви вдигна пушката вертикално и зареди нов патрон. Завъртя дулото и пак се прицели.

— Чакай! — изкрещя Холи.

Стиви се озърна към нея. Нямаше как да се удържи.

— Не ставай глупак, по дяволите — кресна тя. — Какви ги вършиш? Нямаш време за дивотии.

Лоудър се обърна към нея.

— Избягал е, нали? — каза тя. — Шофьорът. Това ли стана? Заряза ви и си плю на петите, нали? Значи трябва да тръгвате незабавно. Нямате време, за глупости.

Лоудър я гледаше втренчено.

— Засега имате преднина — изрече натъртено Холи. — Ако обаче гръмнете този тук, след половин час местните ченгета ще са по петите ви. Трябва да тръгвате.

Долу, на пода, Ричър ахна. Беше великолепна. Отвличаше цялото им внимание. Спасяваше му живота.

— Вие сте двама, и ние сме двама — настоя тя. — Можете да се справите, нали така?

Настана тишина. Из въздуха се носеше прах и мирис на барут. После Лоудър отстъпи, като ги държеше на прицел с пистолета. Ричър видя разочарование по лицето на Стиви. Бавно се изправи и издърпа веригата. Желязната халка се изтръгна от разбитото дърво и издрънча по калдъръма.

— Кучката има право — каза Лоудър. — Можем да се справим.

Той кимна на Стиви. Стиви изтича към вратата, а Лоудър се завъртя, извади ключ и освободи Холи. Захвърли белезниците върху дюшека. Тежестта на веригата ги дръпна през ръба и те паднаха на камъните с остър метален звън.

— Добре, тъпако, побързай — рече Лоудър. — Додето не съм размислил.

Ричър намота веригата около ръката си. Наведе се и вдигна Холи на ръце. Чуха как двигателят на камионетката заработи. После тя наближи на заден ход. Спря на вратата. Ричър тичешком пренесе Холи. Остави я вътре. Покатери се след нея. Лоудър затръшна вратата и ги остави в мрака.



— Сега май аз съм ти задължен — тихо каза Ричър.

Холи махна с ръка. Небрежен, смутен жест. Ричър я гледаше. Харесваше я. Харесваше лицето й. Гледаше го, без да се крие. Спомни си го пребледняло от погнуса пред мръсотиите на шофьора. Спомни си гладките хълмчета на гърдите й под неговия гаден поглед. После нова картина — Стиви с усмивка стреля по него, както е прикован за стената. После чу Лоудър да казва, че положението е променено.

Всичко бе променено. Той самият бе променен. Лежеше и чувстваше как застарелият гняв скърца в него като машинна предавка. Студен, безмилостен гняв. Неудържим. Тия хора бяха допуснали грешка. Бяха го превърнали от наблюдател в противник. Много лоша грешка. Бяха отворили забранената врата, без да знаят какво ще изхвръкне насреща им. Ричър лежеше и се чувстваше като бомба с часовников механизъм, която онези двама возеха право към своята територия. Усещаше прилива на гняв, тръпнеше, наслаждаваше му се и го трупаше малко по малко.



Сега в камионетката имаше само един дюшек. Не беше много широк. А Стиви се оказа калпав шофьор. Ричър и Холи лежаха, притиснати плътно един до друг. Лявата китка на Ричър все още бе прикована с белезниците и веригата. С дясната прегръщаше Холи през раменете. Стискаше здраво. По-здраво, отколкото се налагаше.

— Колко ли има още? — запита тя.

— До вечерта сме там — спокойно отвърна той. — Не взеха твоята верига. Значи край на попътните нощувки.

Тя помълча и накрая каза:

— Не знам да се радвам ли, или не. Ненавиждам тая камионетка, но не знам дали ми се иска да пристигнем.

Ричър кимна.

— Това намалява шансовете ни. Основно правило: бягай, докато сте в движение. След това става много по-трудно.

Движението подсказваше, че са на магистрала. Но или теренът се бе променил, или Стиви не можеше да се справя с колата, а може би и двете, защото рязко се люшкаха насам-натам. Стиви навлизаше късно в завоите и въртеше волана с всичка сила, сякаш едва се удържаше в платното. Холи се блъскаше в ребрата на Ричър. Той я придърпа и стисна по-здраво. Тя неволно се сгуши до него. Ричър я усети как трепна, осъзнавайки какво върши. После усети как реши да не се отдръпва. Да остане там, където е.

— Как се чувстваш? — попита тя. — Преди малко уби човек.

След дълго мълчание той отвърна:

— Не беше първият. И току-що реших, че няма да е последният.

Едновременно завъртяха глави един към друг. Колата рязко залитна наляво. Устните им почти се докосваха. Камионетката отново залитна. Целунаха се. Отначало леко и неуверено. Ричър усети нейните меки устни върху своите, непознатия вкус, аромат и допир. После се целунаха по-силно. Сетне колата се впусна в поредица от остри завои и те забравиха за целувките, само се вкопчваха един в друг, опитвайки се да не изхвръкнат от дюшека върху неравния метален под.

Загрузка...