Труден за убиване

18

В сряда сутрин, седем и двайсет източно време, генерал Джонсън излезе от Пентагона. Беше облечен цивилно, с лек официален костюм, и вървеше пеш. Предпочиташе да се придвижва така. Вашингтонското утро бе топло и вече влажно, но той крачеше енергично, с високо вдигната глава, размахваше ръце и дишаше тежко.

Отправи се на север по прашния булевард Джордж Уошингтън, заобиколи отляво парка Лейди Бърд Джонсън и мина по мемориалния мост Арлингтън. После тръгна обратно на часовниковата стрелка покрай мемориала на Линкълн, отмина Виетнамската стена и зави надясно по Конститюшън Авеню. Отдясно блестеше Огледалното езеро, отпред се извисяваше паметникът на Уошингтън. Мина покрай Националния музей на американската история, покрай Националния природонаучен музей и зави наляво по Девета улица. Точно шест километра в това чудесно утро, един час бърза ход през една от великите столици на света, покрай забележителности, около които се тълпят с фотоапарати туристите от цял свят, но той не виждаше абсолютно нищо, освен мътната пелена на страха, увиснала пред очите му.

Пресече Пенсилвания Авеню и влезе в Хувър Билдинг през главния вход. Положи длани върху бюрото на дежурния в приемната.

— Аз съм председателят на съвета на началник-щабовете — каза той. — Идвам при директора.

Дланите му оставиха две влажни петна върху лъскавата пластмаса. Агентът, който слезе да го посрещне, забеляза това. В асансьора Джонсън не каза нито дума. Харланд Уебстър го чакаше в преддверието на кабинета си. Джонсън му кимна. Мълчаливо. Уебстър отстъпи настрани и му направи знак да влезе. В кабинета бе сумрачно. По стените имаше махагонова ламперия, а щорите бяха спуснати. Джонсън седна на едно кожено кресло, а Уебстър го заобиколи и се отправи към бюрото си.

— Не искам да се намесвам в работата ви — каза Джонсън.

Гледаше Уебстър в очите. За момент директорът се помъчи да разшифрова това изречение. После кимна сдържано.

— Разговаряхте ли с президента?

Джонсън кимна.

— Разбирате, че се полагаше да го направя, нали? — запита той.

— Естествено — каза Уебстър. — В подобно положение не би трябвало да мислим за протокола. Посетихте ли го, или разговаряхте по телефона?

— Посетих го. Неведнъж. Имахме няколко дълги разговора.

На четири очи, помисли Уебстър. Няколко дълги разговора. По-зле, отколкото очаквах, но напълно разбираемо.

— И какво? — попита той.

Джонсън сви рамене.

— Каза ми, че лично ви е поверил случая.

Уебстър кимна.

— Отвличане. С това се занимава Бюрото, независимо коя е жертвата.

Джонсън бавно кимна.

— Приемам. Засега.

— Но се тревожите — каза Уебстър. — Повярвайте ми, генерале, всички сме разтревожени.

Джонсън кимна отново. Сетне зададе въпроса, заради който бе изминал пеш шест километра:

— Нещо ново?

Уебстър сви рамене.

— Вече привършва второто денонощие. Никак не ми харесва.

Той замълча. Второто денонощие след отвличането е нещо като граница между два етапа. Всички ранни шансове за успех са отминали. Положението започва да загрубява. Превръща се в дълго, мъчително протакане. Опасността за жертвата расте. Най-доброто време за борба с похитителите е първото денонощие. През второто става по-трудно. Шансовете намаляват.

— Нещо ново? — повтори Джонсън.

Уебстър пак сви рамене. През второто денонощие идва вест от похитителите. Потвърждаваше го цялата досегашна практика на Бюрото. През второто денонощие вече си отчаян и изтормозен от провалянето на първия и най-добър шанс. Седиш и от все сърце се надяваш похитителите да позвънят. Ако не се обадят през второто денонощие, вероятно няма да се обадят изобщо.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Джонсън.

Уебстър кимна.

— Можете да ми обясните причината. Кой би ви заплашвал по този начин?

Джонсън сви рамене. Задаваше си същия въпрос още от понеделник вечерта.

— Никой — каза той.

— Длъжен сте да ми кажете — настоя Уебстър. — Ако има нещо тайно, нещо скрито, кажете го още сега. Много е важно. За Холи.

— Знам — каза Джонсън. — Но няма нищо. Съвсем нищо.

Уебстър кимна. Вярваше му, защото знаеше, че е истина.

Бе прегледал всичко, с което разполагаше Бюрото за Джонсън. Досието беше солидно. Започваше с кратки биографии на прадядото и прабабата по майчина линия. Бяха пристигнали от малко европейско княжество, което вече не съществуваше.

— Какво ще стане с Холи? — тихо попита Джонсън.

Някъде в последните страници се разказваше за смъртта на съпругата му. Изненада, злокачествен тумор — едва шест седмици от началото до края. Секретно психиатрично проучване на Бюрото бе посочило, че Джонсън ще издържи благодарение на дъщеря си. Диагнозата се бе оказала правилна. Но ако загубеше и нея, нямаше нужда човек да се обръща към психиатър, за да предскаже най-вероятния резултат. Уебстър кимна отново и подбра най-убедителния си глас.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

— С какво разполагаме досега? — запита Джонсън.

— Четирима похитители — отговори Уебстър. — Открихме пикапа им. Изоставили са го преди отвличането. Подпалили го и избягали. Станало е в северните покрайнини на Чикаго. В момента го прехвърляме със самолет тук. Нашите хора ще се заемат с него.

— За улики ли? — запита Джонсън. — Макар че е изгорен?

Уебстър сви рамене.

— Да изгориш кола е голяма глупост — каза той. — Всъщност не скрива почти нищо. Поне от нашите хора. Чрез този пикап ще ги намерим.

— А после?

Уебстър пак сви рамене.

— После ще отидем да приберем дъщеря ви. Спасителният екип е в пълна готовност. Петдесет момчета, най-добрите в света. Чакат до хеликоптерите. Ще идем да я приберем и ще почистим онези, които я отвлякоха.

За момент в спокойния сумрачен кабинет настана тишина.

— Ще ги почистите ли? — повтори Джонсън. — Какво означава това?

Уебстър се озърна из кабинета и заговори по-тихо. Вече от трийсет и шест години имаше този навик.

— Политика. Как се постъпва при толкова тежко произшествие в столицата? Никаква гласност. Никакъв достъп на медиите. Не можем да си го позволим. Изскочи ли нещо подобно по телевизията, всеки смахнат в страната ще го опита. Затова действаме тихомълком. Може да гръмнат няколко изстрела. Неизбежно е при това положение. Може да има незначителни човешки жертви.

Джонсън бавно кимна.

— Значи ще ги екзекутирате? — попита той с безизразен глас.

Уебстър продължаваше да го гледа спокойно. Психолозите от Бюрото му бяха намекнали, че очакваното смъртоносно възмездие често помага на хората да запазят самообладание, особено ако са свикнали да действат направо — например тайни агенти или войници.

— Политика — повтори той. — Моя политика. Както каза началството, лично отговарям за случая.

Изгорелият пикап бе положен върху алуминиева платформа и закрепен с найлонови въжета. Военен хеликоптер „Чинук“ долетя откъм базата на летище О’Хеър и увисна над него, разплисквайки с вятъра от витлата си водите на близкото езеро. Спусна вериги и вдигна пикапа във въздуха. Описа кръг над езерото, наведе нос и с рев се отправи обратно на запад, към О’Хеър. Спусна товара си точно пред отворения преден люк на транспортен самолет „Галакси“. Наземният екип бързо натовари платформата. Люкът се затвори и четири минути по-късно самолетът вече рулираше по пистата. След още четири минути тежко се издигна във въздуха и полетя на изток към Вашингтон. Четири часа по-късно бучеше над столицата, устремен към военновъздушната база „Андрюс“. Щом кацна, друг хеликоптер „Чинук“ излетя и зачака във въздуха. Транспортният самолет спря и отвътре свалиха с лебедки платформата. Хеликоптерът се спусна и я закачи. После полетя на юг над магистрала 1–95, която след шейсет километра минаваше през Куонтико.

Съвсем плавно спуснаха платформата върху бетонната площадка пред самата врата на автомобилната лаборатория. Отвътре наизскачаха техници и вятърът от витлата развя белите им престилки. Отмъкнаха платформата през широкия вход. Свалиха изгорелия пикап и го изтеглиха в центъра на просторната зала. Подредиха наоколо мощни прожектори и ги включиха. После една-две секунди постояха неподвижно като екип съдебни лекари, готови да се заемат с поредния труп.

Генерал Джонсън се върна точно по същия път. Мина по Девета улица покрай Природонаучния музей, после покрай Историческия. Дишаше тежко, стиснал устни тъй силно, че устата му се бе превърнала в издължен тесен овал. Крачеше покрай Огледалното езеро и се задавяше от горчивата буца в гърлото. Зави наляво по Конститюшън Авеню и стигна до Виетнамската стена. После спря. Както винаги наоколо стоеше човешко множество — замаяно и безмълвно. Огледа хората. Зърна отражението си в плочите от черен гранит. Не биеше на очи. Беше в лек сив костюм. Можеше да се отпусне. Едва сега позволи на сълзите да замрежат погледа му, пристъпи напред, седна в подножието на стената и зарида, притиснал гръб към златните имена на момчетата, загинали преди трийсет години.