Труден за убиване

30

Харланд Уебстър се върна в Хувър Билдинг от Колорадо около три следобед източно време. Незабавно се отправи към кабинета си и провери съобщенията. После позвъни на секретарката.

— Кола — каза той.

Слезе с личния си асансьор до гаража, където го чакаше шофьорът. Настаниха се в лимузината.

— Към Белия дом — каза Уебстър.

— С президента ли имате среща, сър? — изненада се шофьорът.

Уебстър навъсено се вторачи в тила му. Нямаше среща с президента. И изобщо рядко се срещаше с него. Не обичаше да му напомнят това — особено пък някакъв си проклет шофьор да се чуди дали има такава възможност.

— С министъра на правосъдието — каза той. — В момента тя е в Белия дом.

Шофьорът мълчаливо кимна. Изруга се за дългия си език. Подкара меко и плавно. От Хувър Билдинг до Белия дом имаше точно хиляда и шестстотин метра. Малко повече от километър и половина. Само едно прещракване на километража върху таблото. Пеш можеше да се стигне по-бързо. И по-евтино. Страшно много бензин отиваше за загряване на изстиналия двигател и километър и половина път с това бронирано чудовище. Но директорът не биваше да ходи пеш. На теория се смяташе, че могат да го убият. На практика в целия град биха го разпознали най-много осем души. Обикновен столичен чиновник със сив костюм и скромна вратовръзка. Още една причина старият Уебстър вечно да е вкиснат, помисли шофьорът.

Уебстър познаваше министъра на правосъдието много добре. Тя бе прекият му началник, но познанството им датираше още отпреди да се срещнат. Бе започнало с обстойните проверки на миналото й, за да получи поста. Уебстър навярно знаеше за нея повече от който и да било друг човек на света. Родители, приятели, бивши колеги — всички те я познаваха от дадена гледна точка. Уебстър събра всичко това и разкри цялостната картина. Досието й заемаше място колкото средно голям роман. Нямаше нищо, което да го подразни. Беше започнала като адвокатка с умерено радикални възгледи и след успешна дейност на това поприще бе минала на работа в съда, без да досажда на полицията или да се пени за всякакви дреболии. Кандидатурата й се оказа идеална и бе утвърдена без затруднения. Проявяваше се като добър шеф и чудесен съюзник. Казваше се Рут Роузън и досега Уебстър имаше с нея само един проблем — че е с дванайсет години по-млада, много красива и далеч по-известна от него.

Срещата бе уговорена за четири часа. Завари Роузън сама в малка стаичка. От Овалния кабинет я деляха два етажа и осем агенти. Поздрави го с пресилена усмивка и забързано кимване.

— Холи? — попита тя.

Той кимна. Разказа всичко от игла до конец. Тя слушаше напрегнато, пребледняла и с прехапани устни.

— Напълно ли сме сигурни, че е там? — попита накрая.

Уебстър кимна отново.

— По-сигурни няма накъде.

— Добре — каза тя. — Изчакай, ако обичаш.

Излезе от стаичката. Уебстър зачака. Десет минути, двайсет, половин час. Крачеше насам-натам. Зяпаше през прозореца. Открехна вратата и надникна в коридора. Дежурният агент се озърна. Пристъпи към него. Уебстър поклати глава в отговор на неизречения въпрос и отново затвори вратата. Седна и продължи да чака.

Рут Роузън се върна след час. Влезе и затвори вратата. Остана да стои на крачка от прага пребледняла, задъхана, потресена. Не каза нищо. Просто го остави да проумее, че става нещо крайно неприятно.

— Какво има? — попита той.

— Аз съм извън играта — каза тя.

— Какво? — трепна Уебстър.

— Извън играта съм — повтори тя. — Не харесаха отношението ми. Отсега нататък Декстър поема нещата.

— Декстър? — повтори той.

Декстър беше началник на президентската канцелария. Политик от старата школа. Корав като камък и двойно по-студен. Но именно заради него президентът бе влязъл в Овалния кабинет с огромно мнозинство.

— Много съжалявам, Харланд — каза Рут Роузън. — Той ще — дойде след малко.

Уебстър кимна намусено, а тя излезе и го остави отново да чака.

Образно казано, връзката между ФБР и централата в Бют, Монтана, е като тази между Москва и Сибир. Сътрудниците в Бюрото имат една стара шега. Щом объркаш конците, стягай си куфарите за Бют. Един вид заточение. Разправяха, че по същия начин неудачниците от КГБ отивали да регулират движението в Сибир.

Но този четвъртък централата в Бют бе като център на вселената за Макграт, Милошевич и Броган. Едва ли не най-желаното назначение на света. Досега нито един от тях не бе стъпвал там. Нито по работа, нито на пътешествие. Не биха си и помислили подобно нещо. Но сега тръпнеха във военния хеликоптер като деца, пътуващи към вълшебното царство. Гледаха прелитащия отдолу пейзаж и въртяха очи на северозапад, където в мъгливата далечина се спотайваше област Йорк.

Агентът в Бют беше врял и кипял ветеран, но още не можеше да се опомни след личното обаждане на самия Харланд Уебстър от Хувър Билдинг. Имаше инструкции да откара тримата агенти в кантората си, като по пътя им обясни ситуацията, да ги настани, да им наеме два джипа и после да се пръждосва по дяволите до второ нареждане. Когато мръсночерният военен хеликоптер изпълзя с рев иззад хоризонта, той вече чакаше край областното летище Силвър Боу. Натовари агентите в служебния си буик и подкара с пълна газ назад към града.

— Пътува се дълго по тия места — каза той на Макграт. — Запомнете го веднъж завинаги. До Йорк има около триста и шейсет километра. По нашите пътища това прави минимум четири часа. На ваше място лично аз бих докарал подвижна апаратура, за да се настаня доста по-близо. Не че ще ви помогне кой знае колко, ако нещата тръгнат на зле.

Макграт кимна.

— Обаждал ли се е Джаксън? — запита той.

— За последен път го чух в понеделник — каза агентът. — Когато докладва за динамита.

— Обади ли се пак, ще разговаря с мен, ясно?

Местният агент кимна. Свали ръка от волана и затършува из джоба си. Извади малка радиостанция. Макграт я взе. Пъхна я в джоба си.

— На ваше разположение — каза агентът. — Аз излизам в отпуск. Уебстър нареди. Не се надявайте много обаче. Джаксън рядко ме търси. Много е предпазлив.

Местната централа се оказа обикновена стая на втория етаж в двуетажна общинска сграда. Бюро, два стола, компютър, голяма карта на Монтана върху стената, шкафове с папки и звънящ телефон. Макграт вдигна слушалката. Послуша малко и изръмжа. Затвори и изчака местния агент да схване намека.

— Добре де, изчезвам — каза ветеранът. — От агенция „Силвър Боу“ ще ви докарат два джипа. Нещо друго да искате?

— Спокойствие — каза Броган.

Ветеранът кимна и хвърли поглед из кабинета. После изчезна.

— Военните са разположили горе два разузнавателни самолета — каза Макграт. — Изпращат камиони с апаратура за сателитна връзка. Генералът и адютантът му пътуват насам. Май ще ни гостуват до края. Няма как да ги пропъдим, нали?

Милошевич проучваше картата на стената.

— Би било неразумно — каза той. — Пак ще ни потрябват. Някога да сте виждали по-скапано място?

Макграт и Броган се приближиха до него. Милошевич бе сложил пръст върху Йорк. Всичко наоколо беше само в тъмнокафяво и отровнозелено.

— Десет хиляди квадратни километра — каза Милошевич. — Едно шосе и един черен път.

— Добре са го подбрали — каза Броган.

— Разговарях с президента — каза Декстър.

Облегна се назад и помълча. Уебстър го изгледа свирепо. Че каква друга работа можеше да има в момента? Да плеви Розовата градина ли? Декстър спокойно устоя на погледа. Беше дребен, сух, мургав и някак изкривен — така става, когато човек цял живот обмисля всяко събитие от всеки възможен ъгъл.

— И какво? — запита Уебстър.

— В страната има шейсет и шест милиона притежатели на оръжие.

— Е?

— Нашите социолози смятат, че всички те споделят някои основни симпатии.

— Какви социолози? — запита Уебстър. — Какви симпатии?

— Проведохме социологическо проучване — обясни Декстър. — Не ти ли пратихме екземпляр? Всеки пети възрастен е готов при изключителни обстоятелства да се вдигне на оръжие срещу правителството.

— Е? — повтори Уебстър.

— Имаше още едно проучване — каза Декстър. — Простичък въпрос, на който трябваше да отговорят по интуиция, както им подскаже сърцето. Кой е прав, нелегалните отряди или правителството?

— И какво?

— Дванайсет милиона американци подкрепиха отрядите — каза Декстър.

Уебстър продължаваше да го гледа. Чакаше извода.

— Това е — добави Декстър. — Някъде между дванайсет и шейсет и шест милиона избиратели.

— Какви са те? — запита Декстър.

— По-добре питай къде са — поправи го Декстър. — Не ги търси във Вашингтон, Ню Йорк, Бостън или Лос Анджелис. Най-много да откриеш броени единици. На места те са нищожно малцинство. Смятат ги за побъркани. Но другаде са мнозинство. Там са напълно нормални, Харланд.

— Е?

— На места те управляват области — каза Декстър. — Дори цели щати.

Уебстър се втренчи в него.

— За бога, Декстър, това не ти е политика. Става дума за Холи.

Декстър не отговори веднага. Огледа малката стаичка. Беше боядисана в бяло. Президентите идваха и си отиваха, а бояджиите минаваха през година-две с една и съща боя. Той се усмихна многозначително.

— За жалост всичко е политика.

— Става дума за Холи — повтори Уебстър.

Декстър поклати глава. Едва забележимо.

— Това са емоции. Представи си цял куп невинни думички като патриоти, съпротива, смазвам, нелегалност, борба, тирания, личност, недоверие, бунтовник, бунт, революция, права. Има нещо величаво в тях, не смяташ ли? Когато ги свържеш с Америка.

Уебстър упорито тръсна глава.

— Изобщо не е величаво да отвличаш жени. Не е величаво да притежаваш нелегални оръжия, да създаваш нелегални армии, да крадеш динамит. Това не е политика.

Декстър пак поклати глава. Също тъй лекичко.

— Всичко има неприятната склонност да се превръща в политика — каза той. — Помниш ли колко подобни случаи сме имали? Отначало и те не бяха политика, нали? Но станаха адски бързо. Сблъскваме се с шейсет и шест милиона избиратели. И подхождаме глупаво, много глупаво. Тия хора искат да реагираме грубо. Надяват се, че жестоките репресии ще стреснат народа, ще привлекат нови симпатизанти. И ние реагираме точно така. Наливаме масло в огъня. Създаваме впечатление, че голямото правителство примира от желание да смаже мъничкия човек.

Настана тишина.

— Според социолозите трябва да изберем по-добър подход — продължи Декстър. — И ние се мъчим да го открием. Полагаме всички усилия. На какво ще заприличаме, ако Белият дом прекрати тези усилия само защото става дума за Холи? И то тъкмо сега. В навечерието на четвърти юли. Нима не разбираш? Помисли малко, Харланд, Помисли за реакцията. Помисли какви думички ще се посипят: отмъстителност, егоизъм, лична злоба и тъй нататък. Помисли какво ще сторят тия думички с нашите избиратели.

Уебстър гледаше втренчено. Белите стени сякаш рухваха около него.

— Но това е Холи, за бога — изрече той. — Не говорим за избиратели. Ами генералът? Казал ли му е президентът всичко това?

Декстър поклати глава.

— Аз му го казах. Лично. Десетина пъти. Той звъни час по час.

Значи президентът вече не иска да чува за Джонсън, помисли Уебстър. Оставил го е на Декстър.

— И какво? — запита той.

Декстър сви рамене.

— Мисля, че ни разбира по принцип. Но, естествено, в момента е малко предубеден. Не се зарадва.

Уебстър помълча. Разсъждаваше трескаво. Беше стар бюрократ и знаеше, че когато не можеш да победиш системата, минаваш на нейна страна. Заставяш се да мислиш като противниците.

— Но ако я измъкнете, можете да спечелите — каза той. — Страшно много. Постъпката ще е мъжествена, решителна, доблестна, държавническа. Може да донесе голяма полза. На изборите.

Декстър кимна.

— Напълно си прав. Но е риск. Много голям риск. Една бърза победа носи някаква печалба, ала провалът ще е катастрофа. Залагаме на карта милиони избиратели. А в момента просто не ми се вярва да постигнеш бърза победа. В момента действаш необмислено и прибързано. Тъй че, ако трябва да избирам, бих заложил на поражението.

Уебстър го изгледа яростно.

— Хей, Харланд, не се засягай — каза Декстър. — Нали знаеш, плащат ми, за да мисля така.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — запита Уебстър. — Трябва незабавно да пратя спасителния екип.

— Не.

— Не? — изумено повтори Уебстър.

Декстър поклати глава.

— Нямаш разрешение. Засега.

Уебстър продължаваше да го гледа.

— Трябва да знам как стоят нещата — каза той.

Отново настана тишина. После Декстър заговори на стената, около метър вляво от стола на Уебстър.

— Оставаш лично отговорен за ситуацията. От утре започват празници. Ела да си поприказваме в понеделник. Ако още има за какво да приказваме.

— В момента има за какво да приказваме. И го правим.

Декстър пак поклати глава.

— Няма такава работа. Днес не сме се срещали и аз не съм разговарял с президента. Още нищо не знаем. Каквото имаш за казване, Харланд, кажи ни го в понеделник, ако изобщо си струва.

Уебстър седеше като ударен. Беше умен човек, но в момента не можеше да проумее дали му предлагат грандиозна сделка или хапче отрова. Декстър се изправи.

— Още нещо — добави той. — Ако в почивните дни работата се издъни, президентът те моли да не подаваш оставка.

Уебстър го погледна с изненада.

— Да не подавам оставка ли? Защо?

— Ще трябва да ти тегли ритника публично — обясни Декстър. — Нали разбираш, с много шум. Да си опази името поне отчасти.

Джонсън и адютантът дойдоха в Бют един час по-късно. Пристигнаха по същия начин, с военен хеликоптер от базата „Питърсън“ до областното летище. Обадиха се от въздуха и Милошевич отиде да ги посрещне с двегодишния джип „Гранд Чероки“, нает от местната автомобилна агенция. По краткия път към града не разговаряха. Милошевич караше, а двамата военни наведоха глави над някакви карти и графики, които адютантът носеше в голямо кожено куфарче. Прехвърляха си ги от ръка на ръка и кимаха, сякаш думите бяха излишни.

Стаята на втория етаж изведнъж се препълни. Петима мъже, два стола. Единственият прозорец гледаше на югоизток, към улицата. Неподходяща посока. Петимата неволно се озъртаха към отсрещната стена. На триста и шейсет километра отвъд тази стена беше Холи.

— Ще трябва да се прехвърлим нататък — каза генерал Джонсън.

Адютантът кимна.

— Да, излишно е да стоим тук.

Макграт бе взел решение. Зарече се да не влиза в излишни разпри с военните. Дъщерята на Джонсън бе негов агент. Разбираше какво му е на човека. Не искаше да губи време и енергия в спорове кой е по-главен. А и щеше да се нуждае от помощ.

— Налага се да обединим сили — каза той. — Поне засега.

За момент настана мълчание. После генералът бавно кимна. Добре познаваше Вашингтон и без затруднение разшифрова смисъла на тези думи.

— Не разполагам с никакви сили — отвърна той. — Започват празници. Точно седемдесет и пет процента от американската армия е в отпуск.

Тишина. Макграт на свой ред разшифрова думите и бавно кимна.

— Нямате ли разрешение за отмяна на отпуските? — запита той.

Генералът поклати глава.

— Преди малко разговарях с Декстър. А той се обади на президента. Смятат да отложат решението до понеделник.

В препълнената стая настана мъртвешко мълчание. Дъщерята на този човек беше в опасност, а шефът на Белия дом въртеше политически игрички.

— С Уебстър е същата работа — каза Макграт. — Няма право дори да изпрати спасителния екип. Засега оставаме само ние тримата.

Генералът кимна на Макграт. Жестът бе личен, като между мъже и говореше: ето, вече свалихме картите, знаем колко е унизително и взаимно си благодарим.

— Но не е зле да се подготвим — каза генералът. — Има нещо вярно в слуховете, че военните си падат по тайни маневри. Ще помоля за няколко лични услуги, без мистър Декстър да разбере.

Тишината омекна. Макграт гледаше въпросително.

— Насам вече пътува подвижен команден пункт — обясни генералът. После взе от адютанта си голяма карта и я разпъна върху бюрото. — Имаме среща ето тук.

Пръстът му сочеше северозападно от последното градче преди Йорк. Точно там пътят описваше широк завой и след десетина километра стигаше до моста над оврага.

— Свързочните камиони идват право насам — каза той. — Смятам да идем, да организираме командния пункт и да блокираме пътя зад себе си.

Макграт стоеше и гледаше картата. Знаеше, че ако се съгласи, отстъпва цялата власт на военните. Знаеше още, че ако възрази, ще рискува живота на свой агент заради дребнави дрязги. После видя, че на един сантиметър северно от пръста на генерала има далеч по-добра позиция. След няколко километра на север пътят изведнъж се стесняваше. Ставаше прав и даваше добър обзор в двете посоки. Теренът наоколо беше по-стръмен. Чудесно място за блокада. И за команден пункт. Смая се как генералът не го е видял. Сетне в гърдите му нахлу чувство на благодарност. Генералът бе видял всичко. Но оставяше на Макграт да го посочи. Оставяше му вратичка за взаимодействие. Не искаше цялата власт.

— Бих предпочел това място — каза Макграт.

Той почука с молив северната позиция. Генералът се направи, че я проучва. Адютантът му също се направи на изненадан.

— Добра идея — каза генералът. — Ще променим мястото на срещата.

Макграт се усмихна. Отлично знаеше, че камионите вече пътуват точно към това място. Или вече бяха там. Генералът отвърна с усмивка. Ритуалът беше изпълнен.

— Какво могат да ни покажат самолетите? — запита Броган.

— Всичко — отвърна адютантът на генерала. — Чакайте само да видите изображението. Тия машинки имат страхотни камери.

— Не ми харесва — каза Макграт. — Ония долу ще се изнервят.

Адютантът поклати глава.

— Изобщо няма да ги усетят. Използваме два самолета. Летят по права линия от изток на запад и обратно. На единайсет хиляди метра. От земята няма дори да ги забележат.

— Единайсет километра — обади се Броган. — Как може да видим нещо от такава височина?

— С добри камери — отвърна адютантът. — Единайсет километра са дреболия. От единайсет километра виждаме пакет цигари на тротоара. Цялата апаратура е автоматична. Момчетата само натискат бутона, и камерата се лепва за набелязаната цел. Сочи каквото си изберем, предава висококачествено изображение по сателита, после прави завой и продължава в същия дух.

— Няма ли да привлекат внимание? — запита Макграт.

— Приличат на пътнически — каза адютантът. — Поглеждаш нагоре, виждаш тъничка бяла следа и си мислиш, че „Транс Уърлд“ пътува нанякъде. Откъде да знаеш, че военните са решили да проверят дали тази сутрин си с лъснати обувки.

— От единайсет километра ще видим и как са се сресали — каза Джонсън. — Да не мислите, че прахосваме милиарди за селскостопански пръскалки?

Макграт кимна. Чувстваше се разголен. Засега нямаше какво да предложи, освен двата джипа вън до тротоара.

— Чакаме психологически портрет на онзи тип Боркен — каза той. — В момента докторите от Академията работят по него.

— Ние пък открихме бившия командир на Ричър — каза Джонсън. — Сега е на канцеларска работа в Пентагона. Ще дойде да ни осведоми.

Макграт кимна.

— Опознай слабите места на противника.

Телефонът иззвъня. Адютантът вдигна слушалката. Беше най-близо.

— Кога потегляме? — запита Броган.

Макграт забеляза, че се обръща направо към Джонсън.

— Най-добре още сега — каза генералът. — Ще ни прехвърлят с хеликоптер. Така пестим шест часа път, нали?

Адютантът остави слушалката. Изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха ритнали в слабините.

— Ракетното поделение — каза той. — Радиовръзката е прекъснала северно от Йорк.