Труден за убиване

34

Ричър и Холи седяха сред гората, облегнати на две съседни борчета. Гледаха надгробната могила на Джаксън. Седяха така, докато дневната светлина взе да помръква. Не разговаряха. В гората захладня. Идваше времето за решение.

— Връщаме се — каза Холи.

Не питаше, просто го казваше. Гласът й звучеше потиснато. Ричър не отговори. Дишаше равномерно и гледаше настрани, унесен в мисли. Отново усещаше нейния вкус и аромат. Косата, очите. Устните. Тялото й — силно, стройно и нетърпеливо под неговото.

— Свечерява се — каза тя.

— Рано е още — отвърна той.

— Трябва — настоя тя. — Ще пуснат кучетата.

Той отново не отговори. Просто седеше, устремил поглед в далечината.

— Няма къде да отидем — каза тя.

Ричър бавно кимна и стана. Протегна се и тихо охна, когато уморените мускули изпукаха. Помогна на Холи да се изправи, взе якето си от клона и го навлече. Остави лоста да се търкаля в праха до лопатата.

— Тази нощ напускаме — каза той. — Утре лайното ще се натресе във вентилатора. Денят на независимостта.

— Да, но как? — запита тя.

— Още не знам.

— Не поемай рискове заради мен.

— Заслужаваш си — каза той.

— Защото съм аз ли?

Той кимна.

— Защото си ти. Не заради баща ти. Или заради скапания ти кръстник. Между другото не гласувах за него.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устните.

— Пази се, Ричър.

— Искам само да бъдеш готова — каза той. — Някъде към полунощ.

Тя кимна. Извървяха стоте метра на юг до каменистата полянка. Завиха и изминаха стоте метра на изток. Излязоха от гората право срещу петимата пазачи, които ги чакаха в полукръг. Четири пушки. По средата стоеше Джоузеф Рей. Явно бе старши на групата, защото държеше пистолет „Глок 17“.

— Тя се връща в стаята — каза Рей. — Ти отиваш в наказателната барака.

Пазачите се разделиха. Двама застанаха край Холи. Очите й пламнаха заплашително и те не посмяха да я хванат за лактите. Просто тръгнаха бавно до нея. Тя се обърна и погледна към Ричър.

— Пак ще се видим, Холи — подвикна той.

— Не разчитайте на това, мис Джонсън — разсмя се Рей.

Той придружи Ричър до наказателната барака. Извади от джоба си ключ и отключи. Отвори вратата. Бутна Ричър навътре, готов да стреля всеки момент. После влезе след него, затвори вратата и пак я заключи.

По размери и форма наказателната барака приличаше на командирската. Но беше съвсем празна. Голи стени без прозорци, електрически крушки с дебела телена мрежа. На пода в дъното бе изрисуван с жълта боя правилен квадрат, приблизително трийсет на трийсет сантиметра. Нямаше нищо друго.

— Застани на онзи квадрат — нареди Рей.

Ричър кимна. Познаваше процедурата. Много тежко наказание — да стоиш мирно час подир час, без да помръдваш. Беше чувал за него. Веднъж дори бе видял последствията. След първите няколко часа започва болката. Отначало в гръбнака, сетне се разпростира от прасците нагоре. Към втория или третия ден подутите глезени започват да се пропукват, бедрените кости избиват нагоре, а шията хлътва.

— Хайде, заставай — каза Рей.

Ричър пристъпи към ъгъла на бараката и се наведе. Демонстративно избърса пода с длан. Завъртя се и седна удобно между двете стени. Изпъна крака и събра ръце зад тила си. Кръстоса глезени и се усмихна.

— Трябва да стоиш на квадрата — обади се Рей.

Ричър го погледна. Снощи бе казал: мене слушай, разбирам от танкове. Значи бивш войник. Редник в моторизирана част. Вероятно зареждач или водач.

— Ставай — нареди Рей.

Дай на редник задача и от какво ще се бои най-много? От това, че ако не я свърши, началството ще го сдъвче. Просто и ясно.

— Ставай, дявол да те вземе — каза Рей.

Затова или си свършва работата добре, или крие провала. Откакто свят светува нито един редник не е отишъл при офицера да каже: не можах да го свърша, сър.

— Наредих ти да станеш, Ричър — тихо изрече Рей.

Ако се провали, пази го в тайна. Така е далеч по-добре.

— Искаш да стана ли? — запита Ричър.

— Да, ставай.

Ричър поклати глава.

— Накарай ме, ако можеш, Джо.

Рей се замисли. Мисловният му процес течеше сравнително бавно. Движенията на тялото издаваха докъде е стигнал. Отначало дулото на глока се надигна. После пак слезе надолу. Да застреляш затворник значи да признаеш собствения си неуспех. Все едно да речеш: не можах да го свърша, сър. После Рей погледна ръцете си. Озърна се към Ричър. Изви глава настрани. Ръкопашният бой отпадаше. Стоеше, скован от нерешителност.

— Къде си служил? — запита Ричър.

Рей сви рамене.

— Тук-там…

— Къде по-точно? — настоя Ричър.

— Два пъти бях в Германия. И участвах в „Пустинна буря“.

— Водач?

— Зареждач.

Ричър кимна.

— Добра работа свършихте там. И аз бях в „Пустинна буря“. Видях как ги подредихте.

Рей кимна. Както бе очаквал Ричър, той охотно налапа въдицата. Щом не можеш да победиш някого, привлечи го към себе си. Рей небрежно пристъпи наляво, седна долу и подпря гръб на вратата. Отпусна глока върху бедрото си. Кимна отново.

— Голям пердах им теглихме.

— И още как — потвърди Ричър. — Страхотен пердах беше. Значи Германия и пустинята. Хареса ли ти там?

— Не особено.

— А системата им хареса ли ти?

— Каква система? — изненада се Рей.

— Правителствата — обясни Ричър. — Законите, правата и тъй нататък.

Рей се озадачи.

— Нямам представа. Не съм се интересувал.

— Тогава откъде знаеш, че са по-добри от нашите?

— Кой казва, че са по-добри? — запита Рей.

— Ти го казваш. Снощи ми разправяше колко зле било в Америка. Значи навсякъде другаде трябва да е по-добре, нали така?

Рей поклати глава.

— Не съм казвал такова нещо.

— По-добре ли е там, или не? — настоя Ричър.

— Нямам представа — каза Рей. — Сигурно. Много неща са се объркали в Америка.

Ричър кимна.

— Много неща. Напълно си прав. Но ще ти кажа нещо. В Америка е по-добре, отколкото където и да било. Знам, защото съм обиколил цял свят. Навсякъде е по-зле. Далеч по-зле. Много неща са се объркали в Америка, но другаде бъркотията е направо страшна. За това трябва да си помислите.

Рей го погледна в полумрака.

— Мислиш ли, че грешим?

Ричър кимна.

— Знам, че грешите. Със сигурност. Всичко, дето ми го надрънка, е чиста глупост. Всичко. Няма такава работа.

— Има — отвърна Рей. — Бо го каза.

— Размърдай си мозъка, Джо. Бил си в армията. Знаеш я как работи. Мислиш ли, че могат да организират нещо толкова важно и да го запазят в тайна? Случило ли се е поне веднъж да ти дадат чифт еднакви ботуши?

Рей се разсмя.

— Къде ти.

— Точно така — каза Ричър. — Е, щом не могат едни скапани ботуши да уредят като хората, как ще организират всички тия неща, дето ви ги разправя Боркен? Ами тайните предаватели във всяка нова кола? Да не мислиш, че Детройт може да го направи? Нали ще им се наложи да връщат всяка втора кола, защото не работи както трябва. Обичаш ли да залагаш, Джо?

— Защо?

— Според теб какви са шансовете? Да организират такъв огромен заговор и да го пазят в тайна години наред?

По лицето на Рей бавно се разля широка усмивка и Ричър разбра, че е загубил. Все едно говореше на стените. Или учеше шимпанзе да чете.

— Ами че те не го опазиха в тайна — победоносно заяви Рей. — Ние ги разкрихме. Нали ти казах, Бо има доказателства. Изобщо не е тайна. Затова сме тук. Бо е прав, казвам ти. Той е умно момче.

Ричър затвори очи и въздъхна.

— Дано. Много ум ще му трябва тепърва.

— Умно момче е — повтори Рей. — И умее да убеждава. Обединява ни. По-рано тук имаше десетина групи. Водачите им ги изоставиха и избягаха. Всички хора дойдоха при Бо, защото му вярват. Той е умно момче, Ричър, и освен него нямаме друга надежда. Зарежи тая работа. Никого няма да разубедиш. Всички до един го обичаме и вярваме, че каквото върши е правилно.

— Ами Джаксън? — запита Ричър. — И онова ли беше правилно?

Рей сви рамене.

— Джаксън беше шпионин. Случват се такива гадости. Бо е проучил историята. И през 1776 година е било същото, прав ли съм? Англичаните имали шпиони навсякъде. А пък нашите ги бесели. Разни бабички имат в дворовете си прочути стари дъбове, на които са висели английски шпиони. Някои взимат по долар и половина само за да ги погледнеш. Знам, веднъж ходих да гледам.

— В колко часа гасят светлините? — запита Ричър.

— Точно в десет — каза Рей. — Защо?

Ричър помълча. Огледа го. Припомни си целия разговор. Взря се в мършавото, енергично лице. Надникна в безумния блясък на хлътналите очи под костеливото чело.

— След като изгасят светлините, трябва да ида на едно място — каза той.

Рей се разсмя.

— И си въобразяваш, че ще те пусна?

Ричър кимна.

— Ако ти се живее.

Рей вдигна пистолета от бедрото си и се прицели в главата на Ричър.

— Нали виждаш какво си имам?

— Преди да натиснеш спусъка, ще си мъртъв — каза Ричър.

— Спусъкът е тук — възрази Рей. — Ти си чак отсреща.

Ричър многозначително вдигна ръка. Приведе се напред и заговори с напрегнат шепот.

— Всъщност не бива да ти го казвам. Но ни предупредиха, че може да срещнем някои по-умни момчета, и разрешиха да им обясним това-онова, ако се наложи от обстоятелствата.

— Какви обстоятелства? — запита Рей. — За какво говориш?

— Ти беше прав — каза Ричър. — Повечето неща са верни. Има неточности, но това е, защото разпръскваме тук-там по малко дезинформация.

— За какво говориш? — повтори Рей.

Ричър сниши гласа си до шепот.

— Аз съм от световната армия. Командир на челното разузнаване. Имам в гората пет хиляди войници от ООН. Предимно руснаци и малко китайци. Наблюдаваме ви от спътници. В момента над тази барака има рентгенова камера. А към главата ти е насочен лазерен лъч. Разработен по технологията „Междузвездни войни“.

— Шегуваш се — каза Рей.

Ричър поклати глава. Съвършено сериозно.

— И за микрочиповете имаше право. Гледай тук.

Той бавно стана и вдигна ризата към брадата си. Леко се завъртя, за да покаже белега на корема.

— По-голям от съвременните. В днешно време ги присаждат, без да остане следа. Нали знаеш, в бебетата. Но и старите вършат същата работа. Както сам каза, спътниците знаят по всяко време къде се намирам. Опиташ ли се да дръпнеш спусъка, лазерът ще ти пръсне главата.

Очите на Рей пламтяха. Той откъсна поглед от белега на Ричър и нервно се озърна към тавана.

— Suis pas americain — каза Ричър. — Suis un soldat francais, agent du gouvernement mondial depuis plusieurs annees, parti en mission clandestine il y a deux mois. II faut evaluer l’element de risque que votre bande represent par ici.1

Говореше колкото се може по-бързо и накрая гласът му зазвуча точно като на образована парижанка. Точно както помнеше гласа на покойната си майка.

— Чужденец ли си? — запита Рей.

— Французин — отвърна Ричър. — Организирани сме в интернационални бригади. Казах, че идвам да преценя каква степен на риск представлявате за нас.

Рей бавно кимна.

— Видях те как стреляш. Аз го забелязах. На хиляда метра.

— Чрез насочване от спътник — уточни Ричър. — Нали ти казах, космически технологии. Всички стреляме безпогрешно на три километра.

— Божичко — възкликна Рей.

— Точно в десет трябва да бъда на открито — продължи Ричър. — Задължителна процедура за безопасност. Имаш ли жена тук?

Рей кимна.

— А дечурлига? — запита, Ричър. — Твое ли е някое от ония хлапета?

Рей кимна отново.

— Ами да. Две момчета.

— Ако в десет не съм навън, всички ще умрат — каза Ричър. — Ако бъда пленен, ще изпепелят цялата територия. Микрочипът не бива да попада в чужди ръце. Уверявах ги, че няма да разберете как действа, но шефът каза, че някои от вас може да се окажат по-умни, отколкото мисля. И май е бил прав.

Рей гордо кимна. Ричър погледна часовника си.

— Сега е седем и половина, нали? Ще поспя два часа и половина. Спътникът ще ме събуди точно в десет. Ако не вярваш, чакай да видиш.

Легна на пода и подложи ръка под главата си. Нагласи невидимия будилник за десет без две минути. И си заръча: гледай да не ме подведеш тази нощ.