Труден за убиване

41

Ричър видя как стана всичко. Беше на сто и петдесет метра по-навътре в гората. Северозападно от засадата, високо на склона оттатък пътя. До краката му лежеше мъртъв часови. Изпънат върху пръстта, с шия, извита под прав ъгъл. Ричър държеше бинокъл пред очите си. Наблюдаваше. Сам не знаеше точно какво.

Бе чул разговора по радиото от Бастиона. По думите на Боркен се досети за отговорите. Чу как охраната от юг се обажда по радиостанциите. Разбра за морските пехотинци на моста. Разбра, че Уебстър и Джонсън седят до тях, в края на редицата.

Чудеше се кой ли още е долу. Може би други военни, може би хора от ФБР. Не, военните не биха дошли. Джонсън сигурно им бе наредил да си траят. Ако дойдеха хора, щяха да са от ФБР. Сигурно се бяха събрали доста народ оттатък моста. Рано или късно щяха да тръгнат в атака. Трябваше да използва това положение. За отклоняване на вниманието, докато измъкне Холи. Затова слезе на югозапад да види кога ще дойдат. Сега, един час по-късно, гледаше как долу качват в джипа някакъв нисък, набит мъж. Черен костюм, бяла риза, градски обувки. Ясна работа — ФБР.

Но не от спасителния екип. Нямаше никакво оборудване. Спасителите идваха въоръжени до зъби, като военни. Ричър познаваше техните процедури. Беше чел някои от наръчниците им. Знаеше едно-друго за обучението. Беше срещал момчета, минали курсове в Куонтико. Знаеше как работят спасителите. Високотехнологични операции. Приличаха на редовна армейска част, само че в синьо. Имаха всъдеходи. А този тук ходеше пеш през гората. Облечен като за съвещание.

Пълна загадка. Осем морски пехотинци. Без спасителен екип. Обикновен разузнавателен хеликоптер. И изведнъж му се стори, че разбира. Може би имаше работа с нелегална операция. Организирана незабелязано. Тихомълком. Бяха проследили пътя на Холи от Чикаго дотук, но по една или друга причина не подготвяха мощен удар. Може би по политически съображения. Може би нещо, свързано с Холи и Белия дом. Може би имаха такава практика — да се разправят тайно, грубо, с малък екип от доверени хора. Толкова малък, че лявата ръка да не знае какво върши дясната. Това обясняваше появата на хеликоптера. Той бе долетял слепешком. Без да знае какво го чака.

В такъв случай онзи човек долу идваше право от Чикаго. Участник в първоначалната операция, започнала вероятно още от понеделник. Приличаше на началник. Около петдесетте. Може би Броган, при когото работеше Холи. Може би дори старшият агент Макграт. И в двата случая излизаше, че предателят е Милошевич. Въпросът бе: и той ли е тук, или си седи в Чикаго?

Джипът бавно зави по пътя. Човекът с костюма седеше отзад, между двама въоръжени мъже. Носът му кървеше и Ричър забеляза, че лицето му започва да се подува. Боркен извъртя туловището си и заговори нещо. Останалите от засадата се събираха на пътя. Джипът ги задмина и се отправи към града. Мина на трийсет метра от скривалището на Ричър. Ричър го проследи с поглед. Завъртя се и взе пушката. Тръгна между дърветата, унесен в мисли.

Мъчеше се да определи кое е по-важно. Имаше си правило: гледай си текущата работа. Текущата работа бе да измъкне Холи жива и здрава. Нищо друго. Но онзи там беше загазил. Ричър си спомни за Джаксън. Последният агент, когото бяха докопали. Може би и следващия го чакаше същото. В такъв случай трябваше да се намеси. Пък и онзи му се хареса от пръв поглед. Изглеждаше як. Дребен, но жилав. Пълен с енергия. И някакъв странен чар. Май не би било зле да си намери съюзник. Две глави мислят по-добре от една. Два чифта ръце. Четири показалеца за стрелбата. Полезна работа. Но правилото гласеше: гледай си текущата работа. Толкова години му бе служило вярно. Нито веднъж не го подведе. Да изневери ли на правилото? Или не? Той спря и се прикри в гората, докато въоръженият отряд отмине по пътя. Вслуша се В заглъхващия тропот. Постоя още малко, помисли за човека с костюма и си наложи да вземе трудното решение.

Генерал Гарбър също видя как стана всичко. Беше на сто и петдесет метра южно от засадата. От западната страна на пътя, зад една остра скала, точно на триста метра срещу Ричър. Когато Макграт тръгна, той изчака три минути и го последва през оврага. Гарбър също бе в нелоша форма, но като по-възрастен трябваше да положи доста усилия, за да не изостане. Стигна до острата скала и рухна задъхан зад нея. Реши, че има още петнайсет-двайсет минути, за да си почине преди срещата. После смяташе да се промъкне след тримата агенти и да види какво ще стане. Не искаше някой да допусне грешка относно Джак Ричър.

Но до среща не се стигна. Той видя засадата и разбра, че са допуснати много грешки относно много неща.

— Ще умреш — каза Боркен.

Макграт седеше заклещен между двама войници отзад в джипа. Подскачаше, защото пътят беше неравен. Нямаше как да вдигне рамене, защото седалката бе твърде тясна за трима души. Затова само леко изкриви окървавеното си лице.

— Всички ще умрем — каза той. — Рано или късно. Такъв е животът.

— Да, рано или късно — отвърна Боркен. — Само че ти ще си от ранните.

Седеше извъртян и го зяпаше. Макграт гледаше покрай лицето му към необятното синьо небе. Гледаше малките облачета и се питаше: кой е бил? Кой знаеше? Персоналът от военновъздушната база, естествено, но идеята беше нелепа. Трябваше да е някой по-близък. По-дълбоко замесен в цялата работа. Единствените заподозрени бяха Джонсън, адютантът му, Уебстър, Броган и Милошевич. Евентуално Гарбър. Прекалено разпалено оправдаваше онзи Ричър. Дали пък военната полиция не бе организирала някакъв заговор за сваляне на началник-щаба?

— Кой беше, Боркен? — запита той.

— За кого питаш, мъртвецо? — отвърна Боркен.

— Кой ти изпя всичко?

Боркен се усмихна и почука с пръст по слепоочието си.

— Обща кауза. За такова дело на наша страна са повече хора, отколкото на ваша.

Макграт отново погледна небето и си помисли как Декстър седи спокойно в Белия дом. Какво бе казал на Уебстър? Дванайсет милиона? Или шейсет и шест милиона?

— Ще умреш — повтори Боркен.

Макграт се сепна.

— Щом е тъй, поне ми кажи кой беше.

Боркен се ухили.

— Ще разбереш. Голяма изненада те чака.

Джипът спря пред съда. Макграт се завъртя и огледа сградата. Отпред стояха на пост шестима войници. Бяха разпръснати в широка дъга на юг и на изток.

— Там ли е тя? — попита той.

Боркен кимна и се усмихна.

— Засега да. По-късно може да я изкарам навън.

Радиостанцията на колана му запращя. Сред силни смущения долетя някакво кратко известие. Той натисна бутона и наведе глава. Потвърди, че е разбрал, без да откачи радиостанцията. После извади от джоба си предавателя на Джаксън. Отвори капачето и издърпа късата антена. Натисна бутона.

— Уебстър? Ти ме излъга. На два пъти. Първо, долу при теб е имало трима твои агенти. Току-що ги заловихме.

Той изслуша отговора. Притискаше слушалката плътно към ухото си. Макграт не чу какво говори Уебстър.

— Все едно, вече няма значение — каза Боркен. — Не всички бяха на твоя страна. Някои хора в този свят са готови на всичко за пари.

Той изчака отговор. Явно не го получи.

— И освен това се опита да ме баламосваш — продължи Боркен. — Изобщо не си възнамерявал да възстановиш линията, нали? Само дрънкаше врели-некипели.

Уебстър понечи да отговори, но Боркен го прекъсна.

— Ти и Джонсън. Можете да си вървите от моста. Пехотинците да останат. Наблюдаваме ви. Двамата се върнете при камионите. Седнете пред телевизорите. Скоро трябва да има много интересно предаване.

Боркен изключи предавателя и го прибра в джоба си. Усмихна се широко.

— Ще умреш — каза той за трети път.

— Кой беше? — попита Макграт. — Броган или Милошевич?

Боркен пак се ухили.

— Познай. Досети се сам. Нали уж си много умен федерален агент? Дори май беше старши агент.

Шофьорът скочи долу и извади пистолет от кобура си. Насочи го с две ръце в главата на Макграт. Левият пазач се измъкна навън и свали пушката. Хвана я здраво, готов за стрелба. Десният направи същото. После Боркен бавно смъкна тежкото си туловище.

— Слизай — нареди той. — Оттук нататък продължаваме пеш.

Макграт сви рамене и слезе под прицела на оръжията. Боркен мина отзад и го хвана за ръцете. Сложи му белезници. После го блъсна напред. Посочи зад разрушената областна управа.

— Натам, мъртвецо.

Оставиха джипа до съда. Двамата пазачи минаха отзад. Макграт неуверено прекоси неравната улица и се изкачи по могилката. Изблъскаха го покрай сухото дърво. После наляво, докато откри пътеката. Тръгна по нея покрай старата сграда. Усещаше острите камъни през тънките подметки на съсипаните си градски обувки. Все едно вървеше бос.

— По-бързо, тъпако — изръмжа Боркен.

Пазачите го блъскаха отзад с дулата на пушките. Той ускори крачка и се запрепъва през гората. Усети как кръвта засъхва по устната и носа му. След километър и половина излезе на познатата поляна от въздушните снимки. Сега изглеждаше по-голяма. От единайсет километра височина приличаше на петънце сред гората с кръгче от мънички сгради. От земята изглеждаше колкото стадион. Беше обсипана с натрошени шисти, а бараките се издигаха върху солидни бетонни основи.

— Чакай тук — нареди Боркен.

Той се отдалечи, а пазачите застанаха от двете страни. Макграт се озърна. Видя свързочната барака с телефонен кабел и антена на покрива. Видя другите сгради. От най-голямата долиташе мирис на застояла храна. Още една барака стоеше настрани от другите. Сигурно е оръжейната, помисли си той.

Погледна нагоре и видя в небето две бели следи. Отчаяното положение бе изписано там бяло на синьо. Самолетите вече не кръстосваха невинно от изток на запад. Следите им описваха два плътни кръга един под друг. Обикаляха на единайсет километра над него. Вдигна глава право към тях и беззвучно изрече: помощ! Запита се дали имат толкова добри обективи, че да го видят. И дали Уебстър, Джонсън, Гарбър или адютантът могат да разчита по устните. Не знаеше, но предположи: първото да, второто не.

Ричър се сблъскваше с истинска ирония на съдбата. За пръв път в живота си съжаляваше, че враговете му не са добри стрелци. Криеше се в дърветата на сто метра северозападно от съда. Гледаше шестимата часови. Те стояха в широка дъга на юг и на изток отвъд голямата бяла сграда. Ричър се целеше в най-близкия. Но не стреляше. Защото, ако го стореше, шестимата щяха да стрелят по него. И нямаше да улучат.

Пушката М–16 и разстоянието от сто метра го задоволяваха напълно. Можеше да улучи каквото иска с това оръжие и от това разстояние. Можеше да заложи живота си. Както бе правил неведнъж. И обикновено се радваше да си има работа с некадърни стрелци. Но не и сега.

Щеше да стреля от северозапад. Враговете щяха да му отвърнат от югоизток. Щяха да чуят изстрелите, може би да забележат припламване, после щяха да се прицелят и да започнат стрелба. И нямаше да улучат. Щяха да отклонят куршумите нагоре и настрани. Мишените от полигона категорично подкрепяха този извод. Личеше, че е имало прилична стрелба на триста и четиристотин метра. Доказваха го надупчените мишени. Но Ричър знаеше от собствен опит, че войници, които стрелят прилично от триста-четиристотин метра на полигона, стават съвсем безнадеждни в престрелка. Едно е да лежиш върху дюшек и да се целиш в мишената, без да бързаш. Съвсем друго — да стреляш сред суматохата под град от куршуми. Просто няма място за сравнение. Доказа го и онзи, който се опита да отбранява ракетните камиони. Гърмеше напосоки. И точно там беше проблемът. Стреляйки от югоизток, шестимата също щяха да гърмят напосоки. Нагоре, надолу, наляво и надясно. Надолу и наляво куршумите не го плашеха. Най-много да покосят някой храст. Но нагоре и надясно щяха да улучат съда.

Пушката М–16 използва куршуми с обозначение М855. Стандартни куршуми в армиите на НАТО с калибър 5,56 милиметра, широки малко повече от половин сантиметър. Доста тежки за размера си, защото представляват сандвич от олово и стомана в медна обвивка. Предназначени да проникват дълбоко. Заблудените куршуми, които улучеха сградата на съда, щяха да се забият в стените с над три хиляди километра в час. Да минат през старите дъски като през въздух. И да се врежат в нестабилния динамит като изхвръкнал от релсите локомотив. Енергията на удара щеше да представлява такъв детонатор, за какъвто всяка миньорска компания можеше само да си мечтае. Именно за това бяха създадени. Някоя военна комисия бе поръчала да се проектират куршуми, които да проникват свободно през каросерията на камиони за боеприпаси. И резултатът бе налице.

Затова Ричър не стреляше. С трима пазачи би могъл да рискува. Навярно можеше да даде три точни изстрела за около три секунди. Преди някой да реагира. Но с шестима нямаше да се справи. Бяха прекалено разпръснати. Изискваха прекалено много движение между изстрелите. Последните имаха време да реагират. Не много. Определено нямаше да улучат. И точно там бе проблемът.

Обратният ъгъл също нямаше да му помогне. Можеше да се оттегли надясно, на юг. Трябваха му около двайсет минути, за да заобиколи през дърветата и да ги нападне от другата страна. Но какво щеше да стане тогава? Щеше да стреля от долу на горе. Право срещу съда. Да ги простреля в главите беше най-лесната работа. Но нямаше как да спре куршумите след това. Нямаше как да попречи на тия мощни метални късчета с медна обвивка да изхвръкнат от черепите и да продължат по-нагоре, право към стените на втория етаж. Той поклати глава и отпусна оръжието си.

Макграт видя Боркен да разговаря с някого край дърветата. Беше същият тип, който ръководеше засадата. Същият, който му взе револвера и го удари в лицето. Двамата гледаха ту към часовниците си, ту към небето. Кимаха. Боркен потупа другия по рамото и се обърна. Навлезе в дърветата и изчезна надолу към града. Водачът на засадата тръгна към Макграт. Усмихваше се. Свали пушката от рамо.

— Циркът започва — подвикна той.

Пристъпи по-близо и в движение завъртя пушката. Заби приклада в корема на пленника. Макграт се свлече върху чакъла. Единият пазач опря в гърлото му дулото. Другият го мушна в корема, точно на удареното място.

— Не мърдай, тъпако — рече водачът. — Идвам след малко. Заради пушката върху гърлото Макграт не можеше да помръдне глава, но го проследи с поглед. Отиваше към предпоследната барака. Не оръжейната, тя стоеше отделно. Някакъв склад за материали. След малко се върна с въжета, чук и четири метални предмета. Армейски, боядисани в тъмнозелено. Отблизо Макграт ги разпозна. Колчета за палатка. За голяма палатка — бяха дълги към четирийсет и пет сантиметра.

Водачът пусна товара си. Колчетата издрънчаха по шистите. Кимна на единия войник, който вдигна пушката от корема на Макграт и се отдръпна. Водачът зае мястото му. Притисна пленника със своята пушка.

Войникът се хвана на работа. Явно знаеше какво трябва да прави. Взе чука и заби първото колче. Земята бе камениста и не се поддаваше лесно. Войникът размахваше чука с всичка сила. Продължи да удря, докато остана да стърчи една трета от колчето. После пристъпи на около два метра и половина и се захвана с второто. Когато заби и него, мина още два метра и половина под прав ъгъл и заблъска по третото колче. С четвъртото довърши идеален квадрат два и половина на два и половина. Макграт се досещаше за какво е предназначен.

— Обикновено го правим в гората — каза водачът. — И във вертикално положение, на дърветата. — Той посочи към небето. — Но ония там трябва да видят. Няма как да те видят в гората. Ще им пречат листата, нали така?

Пазачът, който бе забил колчетата, се задъхваше от умора. Отново зае мястото на водача. Заби пушката в корема на Макграт и се подпря да си почине. Макграт пъшкаше и се въртеше от болка. Водачът клекна и разрови преплетените въжета. Измъкна едно и хвана Макграт за глезена. Омота въжето и стегна здраво. Издърпа Макграт за крака към средата на квадрата. После върза свободния край за четвъртото колче. Провери дали е добре изпънат.

Второто парче въже стегна другия глезен на Макграт. Привързаха го за третото колче. Краката на Макграт се разпериха под прав ъгъл. Ръцете му все още бяха оковани зад гърба, притиснати към каменистата земя. Водачът го принуди с ритник да се извърти настрани. Наведе се и отключи белезниците. Хвана едната китка и я омота с въже. Стегна здраво и я дръпна към второто колче. Продължи да тегли, докато ръката се изпъна по права линия с отсрещния крак. После върза въжето за колчето и посегна към другата китка. Войниците притиснаха пушките още по-силно. Макграт гледаше белите черти в небето и пъхтеше от болка, докато онзи дърпаше ръката му и го разпъваше на кръст.

Двамата войници дръпнаха пушките и отстъпиха. Застанаха до водача. Погледнаха надолу. Макграт надигна глава и се озърна трескаво. Опъна въжетата, после осъзна, че само затяга възлите още по-здраво. Тримата се отдръпнаха още малко и погледнаха към небето. Проверяваха дали нещо не пречи на камерите.

Нищо не пречеше на камерите. На единайсет километра височина пилотите описваха кръгове — единият с радиус няколко километра, другият по-широк около него. Камерите им сочеха надолу под неуморния контрол на компютрите. Вътрешният самолет фокусираше плътно върху поляната, където разпъваха Макграт. Другата камера хващаше по-широка площ — от съдебната сграда на юг до изоставените мини на север. Видеосигналите слизаха почти право надолу към антената на камиона, паркиран зад командния пункт. Антената ги подаваше по дебелия кабел към наблюдателния център. Там компютрите разшифроваха информацията и я прехвърляха върху големите цветни монитори. Фосфоресциращите екрани показваха потресаващата истина. Генерал Джонсън, адютантът и Уебстър седяха като вкаменени пред тях. Вкаменени, безмълвни, зяпнали. Видеозаписът тихо бръмчеше, регистрирайки безпристрастно всяка секунда от онова, което ставаше на десет километра северно от тях. Целият камион тръпнеше от електронна енергия. Но беше тих като гробница.

— Може ли да приближите? — глухо запита Уебстър. — Към Макграт.

Адютантът завъртя голям черен диск. Вгледа се в екрана. Продължи да увеличава, докато изображението започна да се разпада на отделни точки. После върна малко назад.

— По-близо не може — каза той.

Нямаше нужда. Разпънатата фигура на Макграт запълваше почти целия екран. Виждаха право отгоре как водачът на групата обикаля около него, прекрачвайки над въжетата. Държеше нож. Черна дръжка, лъскаво острие, дълго около двайсет и пет сантиметра. Приличаше на голям кухненски нож. Точно такъв би купил някой запален готвач. Полезно нещо за нарязване на жилав бифтек. Такъв нож би взел човек, който се кани да готви месна яхния или кълцан шницел.

Видяха го как остави ножа върху гърдите на Макграт. После дръпна с две ръце реверите на сакото. Разхлаби вратовръзката и я избута настрани, почти под ухото. После хвана ризата и я разкъса. Памучният плат под ножа се раздра. Ножът остана на място, вече по-близо до кожата. Водачът издърпа ризата изпод колана и я разтвори настрани. Внимателно, много грижливо, като хирург, подготвящ тежка операция в походни условия.

Видяха го как отново взе ножа. Клекна отдясно на Макграт и леко се приведе. Държеше ножа с острието надолу, почти опрян в корема на жертвата. Розовият телесен цвят на Макграт озаряваше наблюдателите в камиона.

Видяха го как вдигна ножа с два-три сантиметра. Как изпъна показалец от горната му страна, сякаш искаше да бъде пределно точен. Видяха ножа да слиза надолу. Блед слънчев лъч проблесна по стоманата. После гледката бе нарушена. Безшумно розово облаче замъгли образа. Когато се разсея, онзи още държеше ножа. Но вече нямаше глава. Вместо глава имаше огромна розова рана и бавно падаше настрани.