42

И левият пазач не представляваше трудност. Ричър го простреля отстрани точно над ухото и той рухна тежко върху разпънатия агент. Но десният пазач реагира. Завъртя се, прескочи опънатите въжета и хукна към дърветата. Ричър изчака миг и го простреля на третия метър. Онзи падна и шумно се плъзна по чакъла сред облаче прах. Ритна два пъти и умря.

Ричър изчака. Последният разпокъсан отзвук на трите изстрела долетя обратно от най-далечните планини и заглъхна. Ричър оглеждаше дърветата около Бастиона. Дебнеше за движение. Слънцето грееше ярко. Прекалено ярко, за да е сигурен. Прекалено силен контраст между слънчевата поляна и горския полумрак. Затова чакаше.

После изхвръкна в отчаян бяг иззад свързочната барака. Втурна се през поляната към бъркотията по средата. Изблъска труповете. Пазачът лежеше върху агента. Водачът върху краката му. Ричър ги отметна настрани и откри ножа. Преряза четирите жилави въжета. Дръпна агента на крака и го блъсна в посоката, от която бе дошъл. После грабна двете най-близки пушки и хукна след него. Догони го на половината път. Човекът едва се влачеше. Ричър го грабна под мишница и се втурна напред към прикритието. Захвърли го между дърветата далеч зад бараките и се приведе над него задъхан. После свали пълнителите от новите пушки, пъхна единия в джоба си, а другия зареди на своята. И двата бяха дълги, за трийсет патрона. Преди малко му оставаха едва шест патрона. Сега имаше шейсет. Десетократна печалба. Плюс още един чифт ръце.

— Броган ли си? — запита той. — Или Макграт?

Онзи отговори някак стегнато и безизразно. По лицето му се изписваха страх, паника и объркване.

— Макграт. ФБР.

Ричър кимна. Човекът не беше на себе си, но все пак вече имаше съюзник. Извади от джоба си глока на Фаулър и му го подаде. Макграт се задъхваше тихичко и хвърляше трескави погледи към околните дървета. Бе заел нападателна поза. Със стиснати юмруци.

— Какво? — тревожно попита Ричър.

Макграт се стрелна напред, грабна пистолета и отскочи. Вдигна оръжието, зае стойка и се прицели с две ръце. В главата на Ричър. Срязаните въжета висяха под китките му. Ричър го гледаше с недоумение.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — запита той.

— Ти си с тях — отвърна Макграт. — Пусни пушката, чуваш ли?

— Какво? — повтори Ричър.

— Подчинявай се — нареди Макграт.

Ричър го изгледа смаяно. Посочи през дърветата към проснатите тела сред Бастиона.

— Ами това? Нищо ли не ти говори?

Глокът не трепваше. Беше застинал съвършено неподвижно в спокойно обтегнатите ръце и сочеше право в главата му. Ако не бяха увисналите въжета, Макграт би приличал на илюстрация от наръчник по стрелба.

— Това там за нищо ли го имаш? — настоя Ричър и посочи отново.

— Може и така да е — изръмжа Макграт. — Ти уби и Питър Бел. Знаем това. Не позволяваш на своите да изнасилват и инквизират заложниците, това обаче не те прави ангел.

Ричър дълго го гледа онемял от смайване. Мислеше напрегнато. После кимна и пусна пушката точно на половината разстояние между двамата. Ако я пуснеше до краката си, Макграт щеше да му нареди да я подритне напред. Ако я хвърлеше прекалено близо до Макграт, нищо нямаше да излезе. Човекът бе опитен агент. При такава стойка трябваше да е доста кадърен.

Макграт погледна надолу. Поколеба се. Явно не искаше Ричър да приближава към него. Дори и за да избута пушката по-напред. Затова плъзна крак напред да я придърпа. Беше с около двайсет сантиметра по-нисък от Ричър. Целеше се в главата му от два метра, тъй че глокът сочеше нагоре под доста голям ъгъл. Когато плъзна крак напред, намали височината си с още два-три сантиметра и ръцете му автоматично се вдигнаха още по-нагоре. Същевременно дойде малко по-близо до Ричър и ъгълът нарасна още повече. Докато напипа с крак пушката, ръцете вече се бяха вдигнали пред лицето му и не виждаше много добре. Ричър го изчака пак да погледне надолу.

Той погледна надолу. Ричър разхлаби колене и рухна като покосен. Замахна с лакът нагоре и отби глока. С другата ръка описа широка дъга зад коленете на Макграт и го повали по гръб на земята. Вкопчи пръсти в китката му, стисна лекичко и глокът се търкулна. Ричър хвана оръжието за цевта и го подаде отново.

— Виж това — каза той.

Разкопча ръкава на ризата си и показа засъхналата кървава коричка около лявата китка.

— Не съм с тях. През повечето време бях с белезници.

Протегна глока напред. Макграт се втренчи в него, после хвърли поглед назад, към поляната. Извъртя глава, за да види всички трупове. Завъртя се към Ричър, все още объркан.

— Бяхме те сложили в черния списък.

Ричър кимна.

— Очевидно. Но защо?

— Видеозапис от ателието за химическо чистене — обясни Макграт. — Изглеждаше, като че я нападаш.

Ричър поклати глава.

— Просто минавах.

Макграт продължаваше да го гледа втренчено. Размишляваше, колебаеше се. Ричър го усети как взе решение. Макграт кимна, взе глока и го остави долу, точно между двамата — като договор, като символ. Започна неловко да закопчава ризата си. Отрязаните въжета провисваха под китките и глезените му.

— Добре, да започнем ли отначало? — смутено запита той.

Ричър кимна и протегна ръка.

— Ами да. Аз съм Ричър, ти си Макграт. Старши агент на Холи. Много ми е приятно.

Макграт се усмихна тъжно и едва-едва стисна ръката му. После взе да разнищва възлите по китката си.

— Познаваш ли някой си Гарбър? — запита той.

Ричър кимна.

— Едно време работех при него.

— Гарбър ни каза, че си чист. Не му повярвахме.

— Естествено — отвърна Ричър. — Гарбър винаги казва истината. Затова никой не му вярва.

— Е, извинявай — рече Макграт. — Наистина съжалявам. Но опитай да се поставиш на мое място. От пет дни насам те водим за обществен враг номер едно.

Ричър махна небрежно с ръка, стана и помогна на Макграт да се изправи. Наведе се, вдигна глока и му го подаде.

— Как ти е носът? — попита той.

Макграт пъхна пистолета в джоба на сакото. Леко докосна носа си и примижа.

— Здравата ме удари онова копеле. Май е счупен. Просто се завъртя и ме цапардоса, сякаш едва бе изтраял да му падна.

Откъм дърветата вляво долетя шум. Ричър хвана Макграт за рамото и го дръпна по-навътре в гората. Мина през храстите и се обърна на изток. Постоя мълчаливо и се ослуша. Макграт смъкна въжетата от глезените си и попита:

— Добре ли е Холи?

Ричър кимна. Мрачно.

— Засега. Но ще е адски трудно да я измъкнем.

— Знам за динамита — каза Макграт. — Това беше последното донесение на Джаксън. В понеделник вечерта.

— Адски трудно — повтори Ричър. — Един заблуден куршум, и с нея е свършено. А тук е пълно с въоръжени дръвници. Каквото и да правим, трябва много да внимаваме. Идват ли ви подкрепления? Тук ли е спасителният екип?

Макграт поклати глава.

— Засега не. Политика.

— Може пък да е за добро — каза Ричър. — Ония се канят да извършат масово самоубийство, ако загубят. Свобода или смърт, нали разбираш?

— Както искат — каза Макграт. — Тяхна си работа. Пет пари не давам за тях. Интересува ме само Холи.

Замълчаха и се запровираха между дърветата. Спряха още по-навътре в гората, приблизително зад столовата. Сега Ричър събираше смелост да зададе въпрос. Но изведнъж застина с пръст върху устните. Отляво долетя шум. Из покрайнините на гората обикаляше патрул. Макграт понечи да се отдръпне, но Ричър го хвана за ръката. Беше по-добре да останат на място, отколкото да се издадат с някой звук. Патрулът наближаваше. Ричър вдигна пушката и я нагласи на автоматична стрелба. Приглуши с длан прещракването. Макграт затаи дъх. Патрулът се виждаше между дърветата на три метра от тях. Шестима мъже, шест пушки. Озъртаха се ритмично в движение — наляво, надясно, наляво, надясно. Ту към слънчевата поляна, ту към тъмнозелените горски дебри. Ричър си отдъхна. Некадърници с калпаво обучение и зле избрана тактика. Ярката слънчева светлина при всяко второ озъртане ги лишаваше от възможност да видят каквото и да било в горския полумрак. Бяха слепи. Отминаха, без да спират. Ричър проследи отдалечаващия се шум и пак се обърна към Макграт.

— Къде са Броган и Милошевич? — прошепна той.

Макграт кимна унило.

— Знам — тихо отвърна той. — Един от тях е предател. Най-сетне го съобразих около половин секунда, преди да ме спипат.

— Къде са? — повтори Ричър.

— Някъде тук — каза Макграт. — Минахме едновременно през оврага, на километър и половина един от друг.

— Кой е? — запита Ричър.

Макграт сви рамене.

— Не знам. Не се сещам. Все мисля и мисля. И двамата свършиха добра работа. Милошевич откри ателието за химическо чистене. Донесе видеозаписа. Броган хвърли много усилия да ги проследи чак до Монтана. Той се занимаваше с камионетката. Поддържаше връзка с Куонтико. Инстинктивно бих казал, че и двамата са наши хора.

— Кога разбрахте кой съм? — запита Ричър.

— В четвъртък сутрин. Получихме досието ти.

Ричър кимна.

— Обадил се е веднага. В четвъртък сутрин тук изведнъж научиха кой съм.

Макграт пак сви рамене.

— Не са се отделяли от мен. По това време бяхме в „Питърсън“.

— Получи ли факса на Холи? — запита Ричър.

— Какъв факс? — трепна Макграт. — Кога?

— Тази сутрин. Рано, някъде към пет без десет. Тя ти прати по факса предупреждение.

— Ние им прекъснахме телефонната линия — каза Макграт. — Всичко постъпва в един камион долу на пътя. Но в пет без десет вече спях.

— И кой остана да поддържа огъня? — запита Ричър.

Макграт кимна.

— Милошевич и Броган — кисело призна той. — Двамата. В пет без десет тъкмо застъпваха на дежурство. Единият е забелязал факса и го е скрил. Но кой от двамата, просто нямам представа.

Ричър също кимна.

— Можем да съобразим. Или пък ще изчакаме да го видим. Единият ще се разхожда свободно, другият ще е мъртъв или с белезници. Няма как да сгрешим.

Макграт направи гримаса.

— Изгарям от нетърпение.

В този момент Ричър се напрегна и го дръпна десетина метра по-навътре в гората. Бе чул патрула да се завръща.



Боркен беше в съдебната зала, когато чу трите изстрела. Седеше на съдийския подиум и ги чу съвсем ясно. Изтрещяха така: тряс, тряс… тряс, после се повториха още десетина пъти — далечните склонове връщаха ехото. Заповяда на един разузнавач да изтича до Бастиона. Километър и половина натам, километър и половина обратно по стръмната горска пътека. Поне двайсет минути, а тъкмо времето беше по-важно от всичко друго. Най-сетне задъханият разузнавач се върна с новина. Три трупа, четири срязани въжета.

— Ричър — ядосано промърмори Боркен. — Трябваше да го очистя още в самото начало.

Милошевич кимна.

— Искам да го държиш далеч от мен. Четох протокола от аутопсията на твоя приятел Питър Бел. Дай си ми парите и изчезвам оттук, бива ли?

Боркен кимна. После се разсмя. Писклив, нервен смях — донякъде от възбуда, донякъде от тревога. Стана и заобиколи подиума. Ухили се широко и потупа Милошевич по рамото.



Холи Джонсън знаеше за динамита не повече от всеки друг. Не помнеше точния химичен състав. Знаеше, че съдържа амониев нитрат и нитроцелулоза. За нитроглицерина не беше наясно. И нитроглицерин ли съдържаше? Или някакъв друг експлозив? Така или иначе, доколкото помнеше, динамитът представляваше пръчки от някакъв шуплест материал, напоени с лепкава течност. Тежки, плътни пръчки. Щом стените наоколо бяха натъпкани с тежки, плътни пръчки, значи добре поглъщаха шумовете. Като изолиращ слой в стените на апартамент. А това означаваше, че изстрелите са някъде съвсем наблизо.

Беше ги чула ясно: тряс, тряс… тряс. Но не знаеше кой стреля, по кого и защо. Не бяха от пистолет. По време на обучението си в Куонтико бе опознала добре глухия лай на пистолета. Значи бяха от пушка. Но не напомняха тежкия тътен на ония грамадни Яушки от полигона. По-леко оръжие. Някой бе стрелял три пъти с пушка среден калибър. Или трима души в нестроен залп. Така или иначе, ставаше нещо. И трябваше да е готова.



Гарбър също чу изстрелите. Тряс, тряс… тряс — на около хиляда метра северозападно от него, може би хиляда и двеста. После десетина отзвука от планинските склонове. Без колебание разбра какво означават. М–16 на единична стрелба, първите два изстрела плътно един след друг, казано на военен жаргон „двоен изстрел“. Това издаваше добър стрелец. Втората цел е улучена още преди първата гилза да тупне на земята. После изстрел по трета мишена или за всеки случай във втората. Типичен ритъм. Като подпис. Звуков подпис на човек, хвърлил стотици часове труд по стрелковите полигони. Гарбър кимна и тръгна напред през дърветата.



— Трябва да е Броган — прошепна Ричър.

Макграт го погледна с изненада.

— Защо Броган?

Бяха приседнали до две съседни дървета на трийсет метра навътре в гората, невидими сред полумрака. Патрулът не ги откри и на връщане. Макграт разказа на Ричър всичко. Набързо изреди основните моменти от разследването — като между професионалисти, един вид стенография за познавачи. Ричър задаваше резки въпроси, Макграт отговаряше кратко и ясно.

— Време и разстояние — обясни Ричър. — Това е било най-важното. Постави се на тяхно място. Вкарват ни в камионетката и дават газ право към Монтана. Колко е пътят? Две хиляди и шестстотин километра? Две и осемстотин?

— Там някъде — кимна Макграт.

— А Броган е умно момче. Знае, че и ти си умен. Не си толкова глупав, че да го сметнеш за пълен дръвник. Значи няма как да замаже цялата работа. Но може да те държи настрани, колкото да не представляваш заплаха. И точно това прави. Поема потока от информация. Връзката трябва да е двупосочна, нали така? Още в понеделник е знаел, че са наели кола. Но чак до сряда те води подир крадени камионетки, прав ли съм? Прахосва безценно време за оная история в Аризона. Най-сетне прави големия пробив с наетата кола и засъхналата кал. Моментално става герой, а всъщност те е държал настрани от преследването. Осигурил им е време, за да стигнат дотук.

— Но все пак ни доведе, нали? — възрази Макграт. — Вярно, със закъснение, но ни доведе.

— Нищо не губи — каза Ричър. — Боркен е изгарял от нетърпение да ви каже къде се намира Холи, след като му падне в ръцете. Така и така мястото нямаше да остане в тайна, нали? Там е цялата работа. Холи му трябва, за да не го нападнете. А как ще ви спре, ако не знаете къде се намира?

Макграт изсумтя. Замисли се. Не изглеждаше убеден.

— Подкупили са го — каза Ричър. — Повярвай ми. Тъпкани са с пари. Двайсет милиона долара крадени облигации, платими на предявител.

— Бронираната кола? — трепна Макграт. — Някъде в Северна Калифорния. Те ли са я обрали?

— И дори се хвалят.

Макграт се замисли. Пребледня. Ричър забеляза това и кимна.

— Именно. Чакай да позная: Броган никога не е закъсвал за пари, нали? Някога да ти е мърморил за заплатата?

— Мамка му — изруга Макграт. — Два чека за издръжка всеки месец, приятелка, копринени костюми, а аз не се и замислях. Само се радвах, че не е от мърморковците.

— Сега си прибира поредната вноска — каза Ричър. — А Милошевич е мъртъв или нейде под ключ.

Макграт бавно кимна.

— Броган работеше в Калифорния. Преди да дойде при мен. Дявол да го вземе, как не се сетих. Залагам десет към едно, че точно него са пратили подир Боркен. Разправяше, че централата в Сакраменто не успяла да събере доказателства. Не било ясно защо. А то си е ясно като бял ден — защото Боркен го е затрупал с долари да си трае. И онзи мръсник ги е прибрал.

Ричър кимна. Мълчаливо.

— Мамка му — повтори Макграт. — Мамка му, мамка му, мамка му. Аз съм виновен.

Ричър пак не каза нищо. Беше по-тактично да си мълчи. Разбираше какво изпитва Макграт. На какъв огън се пече. Понякога и той бе изпадал в същото положение. Когато ножът се впива точно между лопатките.

— С Броган ще се разправяме после — каза най-сетне Макграт. — След като измъкнем Холи. Тя спомена ли за мен? Знае ли, че ще дойда? Спомена ли го?

Ричър кимна.

— Каза ми, че вярва на своите.

Загрузка...