Труден за убиване

27

Четирима мъже влачеха трупа на Лоудър, а тълпата наоколо се разпръскваше мълчаливо. Ричър остана на стъпалата пред съда с Фаулър и шестима пазачи. Фаулър най-сетне бе разкопчал белезниците. Ричър разкърши рамене и се протегна. Цяла нощ бе стоял с белезници и се чувстваше ужасно вдървен. На китките му имаше дълбоки червени бразди от металните гривни.

— Цигара? — попита Фаулър.

Протегна пакета. Приятелски жест. Ричър поклати глава.

— Искам да видя Холи.

Фаулър понечи да откаже, сетне размисли и кимна.

— Добре. Не е лоша идея. Изведи я да се разтъпче. Поговорете си. Разбери как се отнасят към нея. По-късно сигурно ще те питат за това. Ще е много важно за тях. Не искаме да останат с погрешни впечатления.

Ричър изчака на най-долното стъпало. Слънцето бе станало бледо и воднисто. На север се сбираха парцаливи облачета. Но част от небето оставаше ясносиня. След пет минути Фаулър доведе Холи. Тя крачеше бавно, с отсечени движения, подпирайки тежестта си ту на патерицата, ту на здравия крак. Излезе навън и спря пред стъпалата.

— Въпрос за теб, Ричър — подвикна Фаулър. — Колко можеш да пробягаш за половин час с петдесет и пет килограма на гръб?

Ричър сви рамене.

— Май няма да стигна далеч.

Фаулър кимна.

— Правилно. Няма да стигнеш далеч. Ако след половин час не сте точно тук, ще дойдем да ви потърсим. В кръг от три километра.

Ричър се замисли и кимна. С петдесет и пет килограма на гръб можеше да пробяга за половин час доста повече. Три километра бяха навярно песимистична оценка. Но помнеше картата на стената. Помнеше и терена. Къде да бяга, по дяволите? Демонстративно погледна часовника си. Фаулър се отдалечи и изчезна зад някаква порутена сграда. Пазачите метнаха оръжията на рамо и се отпуснаха. Холи приглади косата си. Вдигна лице срещу бледото слънце.

— Ще можеш ли да походиш? — попита Ричър.

— Бавно — каза тя.

После пое на север по пустата улица. Ричър вървеше до нея. Изчакаха пазачите да изчезнат от поглед. След това се прегърнаха. Патерицата издрънча на земята и Ричър я вдигна с крак. Холи вкопчи ръце в него и зарови лице на гърдите му.

— Ще полудея вътре.

— Имам лоши новини — каза той.

— Какви?

— Някой им помага в Чикаго.

Тя го изгледа втренчено.

— Нямало ги е само пет дни — обясни Ричър. — Така каза Фаулър пред съда. Лоудър е отсъствал само пет дни.

— И какво?

— Това, че не са имали време за наблюдение. Не са те следили. Някой им е казал къде ще бъдеш и точно кога. Имали са помощник, Холи.

Холи пребледня бавно. Беше потресена.

— Пет дни? — повтори тя. — Сигурен ли си?

Той кимна. Холи замълча. Мислеше напрегнато.

— Кой е бил? — запита Ричър. — Кой знаеше къде ще бъдеш в понеделник по обяд? Съквартирантка? Приятелка?

Тя стрелкаше поглед наоколо. Трескаво обмисляше всички възможности.

— Никой не знаеше — каза накрая.

— Проследиха ли те? — запита Ричър.

Тя безпомощно сви рамене. Ричър виждаше колко отчаяно й се иска да каже: да, проследиха ме. Защото другата възможност беше ужасна.

— Проследиха ли те? — настоя той.

— Не — тихо каза тя. — Ония отрепки ли? Отпиши ги. Щях да усетя веднага. Пък и би трябвало цял ден да киснат пред сградата на Бюрото. Щяхме да ги приберем за нула време.

— Тогава?

— Нямах постоянна обедна почивка. Понякога се изместваше с час-два напред или назад. Никога не е била редовна.

— Тогава? — повтори той.

Холи го гледаше с разширени очи.

— Значи са имали помощ отвътре — каза тя. — В самото Бюро. Няма друг начин. Някой от службата ме е видял да излизам и е завъртял телефона.

Ричър мълчеше. Гледаше отчаянието, изписано по лицето й.

— Предател в Чикаго — каза тя. Не питаше, просто установяваше факта. — Вътре в Бюрото. Няма друга възможност. По дяволите, направо не ми се вярва. — За миг се усмихна горчиво. — А пък ние си имаме таен агент тук. Смешно, нали? Младеж с голям белег на челото. Работи под прикритие за Бюрото. Казва, че имаме хора в доста от тия групи. За всеки случай. Докладвал, когато започнали да зареждат динамит зад стените.

Ричър трепна.

— Знаеш ли за динамита?

Тя направи гримаса и кимна.

— Нищо чудно, че се побъркваш — каза той. После изведнъж я погледна стреснато и бързо запита: — На кого е докладвал нашият човек?

— На централата в Бют. Всъщност там няма нищо. Център за сателитна връзка с един дежурен агент. Досега са поддържали връзка по радиото. Нашият човек има скрит предавател в гората. Но сега не го използва. Казва, че подслушвали всички честоти.

Ричър потръпна.

— И след колко време ще го усети предателят в Чикаго?

Холи пребледня още повече.

— Сигурно скоро. Веднага щом някой съобрази, че сме тръгнали в тази посока. Чикаго ще се разрови из компютрите за вести от Монтана. А неговият доклад ще стои най-отгоре, по дяволите. Божичко, Ричър, трябва да стигнеш до него. Да го предупредиш. Името му е Джаксън.

Завъртяха се и закрачиха бързо на юг през призрачния град.

— Той казва, че може да ме измъкне — каза Холи. — Довечера, с джип.

Ричър мрачно кимна.

— Тръгвай с него.

— Не тръгвам без теб — възрази тя.

— И без това ще ме отпратят — каза той. — Готвят ме за емисар. Трябвало да кажа на твоите хора, че положението е безнадеждно.

— Ще тръгнеш ли?

Той поклати глава.

— Не, ако зависи от мен. Няма да те оставя.

— Трябва — каза тя. — Не се тревожи за мен.

Той отново поклати глава.

— Тревожа се.

— Върви. Забрави ме и бягай.

Той сви рамене. Не отговори.

— Бягай, докато е време, Ричър — каза тя. — Не се шегувам.

И наистина не изглеждаше шеговито настроена. Гледаше го свирепо.

— Само ако избягаш първа — каза накрая той. — Оставам, докато се измъкнеш. В никакъв случай няма да те зарежа с тия смахнати.

— Не можеш да останеш — възрази тя. — Ако избягам, ще пощуреят. Това променя всичко.

Ричър я погледна. Спомни си думите на Боркен: Холи е нещо повече от генералска дъщеря.

— Защо, Холи? — запита той. — Защо променя всичко? Коя си, по дяволите?

Тя не отговори. Извърна глава. Фаулър се зададе от север с цигара в ръка. Наближи. Спря точно пред тях. Извади пакета.

— Цигара?

Холи наведе очи към земята. Ричър поклати глава.

— Разказа ли ти колко уютно сме я настанили? — запита Фаулър.

Пазачите бяха застанали мирно. Като почетна стража на стъпалата. Фаулър я поведе към тях. Един пазач я придружи навътре. На прага тя се озърна. Ричър кимна. Искаше да й каже: пак ще се видим. После Холи изчезна.

— А сега да вървим на обиколка — каза Фаулър. — Не се отлепвай от мен. Така нареди Бо. Но можеш да питаш каквото си искаш, разбра ли?

Ричър плъзна поглед по него и кимна. Озърна се към шестимата пазачи отзад. Слезе по стъпалата и спря. Погледна пилона. Беше точно в средата на останките от някогашна чудесна морава пред сградата. Ричър тръгна натам, спря върху кървавото петно и се огледа.

Градчето Йорк бе почти мъртво. Явно от доста време. А и в най-добрите си времена не бе представлявало нещо особено. Пътят водеше от север на юг и единствената пресечка разделяше сградите на четири части. Съдебното здание заемаше целия югоизточен блок, а срещу него на югозапад се намираше изоставената областна управа. Западната страна на улицата бе по-висока. Натам имаше стръмен склон. Основите на областната управа бяха почти наравно с втория етаж на съда. Личеше, че сградата е била почти същата, но стоеше занемарена от трийсетина години. Олющената боя разкриваше дървени стени, придобили от времето металносив цвят На нито един прозорец нямаше здраво стъкло. Наоколо тънеше в буренаци. Някога отпред бе расло декоративно дърво. Сега от него оставаше само двуметров дънер, щръкнал право нагоре като стълб за екзекуции.

От север имаше редица стари магазинчета със заковани витрини. Още се виждаше, че някога ъгловатите простички сгради са имали изящни фасади, но безмилостното време бе покрило всичко с еднакъв мътнокафяв цвят. Избелелите надписи над вратите вече не се разчитаха. По тротоарите не се мяркаше жива душа. Нито шум на коли, нито движение — нищо. Градът бе призрак. Приличаше на изоставено каубойско градче от Дивия запад.

— Някога е било миньорско селище — каза Фаулър. — Добивали са предимно олово, но освен това е имало малко мед и една-две жили сребро. Големи пари са паднали, бас държа.

— И какво е станало? — попита Ричър.

Фаулър сви рамене.

— Какво става с всяко миньорско селище? Изчерпват се залежите, това става. Преди петдесет години хората се блъскали да запазват участъци в оная сграда, без да мислят за утре, оспорвали ги в отсрещния съд, а по улицата имало кръчми, банки и магазини. После вместо руда взели да вадят камъни. Тогава се преселили и ето какво е останало.

Фаулър огледа унилата панорама и Ричър стори същото. После леко вдигна очи нагоре към огромните планини, закриващи хоризонта. Бяха величави и безразлични, все още увенчани със сняг на трети юли. Мъгли висяха из проходите и се процеждаха през боровите гори. Фаулър пое напред и Ричър го последва по стръмната пътека на северозапад зад разрушената областна управа. Пазачите вървяха в колона след тях. Ричър разбра, че точно по тази пътека се е препъвал на два пъти предната нощ. След стотина метра навлязоха между дърветата. Пътеката лъкатушеше стръмно нагоре из гъстата гора. Все пак в зеления полумрак се вървеше по-леко. След километър и половина път бяха изминали може би двойно по-малко по права линия. Най-сетне излязоха на поляната, където снощи спря бялата камионетка. В средата стояха мирно неколцина въоръжени часови с безупречно чисти униформи. Но от камионетката нямаше и следа. Бяха я откарали някъде.

— Наричаме това място Бастиона — каза Фаулър. — Тук са първите декари, които закупихме.

На дневна светлина мястото изглеждаше съвсем различно. Бастиона бе просторна и равна просека сред храсталака, сгушена в планинска котловина на стотина метра над самото градче. Нямаше ограда. Самата природа я бе оградила преди милион години, тласкайки откъм полюса могъщи ледници. На север и запад отвесни планински склонове плавно се сливаха с високите върхове. Ричър отново видя сняг, навеян от вихрите в стръмните северни дерета. Щом го имаше и през юли, значи лежеше там по цяла година.

Долу на югозапад градчето се мержелееше в пролуките между дърветата. Ричър различи разрушената областна управа и бялата сграда на съда. От това разстояние приличаха на макети. Право на юг планинските склонове слизаха към гъсти гори. Където нямаше дървета, зееха мрачни оврази. Ричър гледаше мълчаливо. Фаулър посочи с ръка.

— Някои са дълбоки към трийсет метра. Гъмжи от лосове и муфлони. Тук-там върлуват мечки. Някои момчета са виждали и пуми. Често ги чуваме нощем, когато всичко притихне.

Ричър кимна и се вслуша в невероятната тишина. Опита се да си представи какво ли е нощем. Фаулър се завъртя и отново посочи с ръка.

— А ето какво построихме. Засега.

Ричър пак кимна. На поляната имаше десет сгради. Големи, чисто функционални бараки, построени от шперплат и кедрови дъски върху стабилни бетонни основи. Бяха електрифицирани, както подсказваха дебелите кабели между тях.

— Получаваме ток от града — каза Фаулър. — Километър и половина кабел. Имаме и водопровод с течаща вода от едно чисто планинско езеро. Пластмасовите тръби бяха монтирани с доброволен труд.

Ричър забеляза бараката, където бе престоял почти цяла нощ. Беше по-малка от другите.

— Административната барака — обясни Фаулър.

Над покрива на една от тях стърчеше антена, висока около двайсет метра. Късовълнова радиовръзка. Ричър видя под електрическия кабел още един, по-тънък. Той се вмъкваше в същата барака, но не излизаше.

— Телефон ли си имате? Сигурно не е регистриран.

Посочи с ръка и Фаулър погледна нататък.

— Телефонният кабел ли? Идва от Йорк заедно с електрическия. Но нямаме телефон. Ако имахме, световното правителство щеше да го подслушва.

Той кимна на Ричър да го последва към бараката с антена на покрива. Минаха заедно през тясната врата. Фаулър гордо разпери ръце.

— Свързочната барака.

Помещението бе мрачно, с размери около шест на четири метра. Вътре имаше двама мъже. Единият клечеше със слушалки на ушите над някакъв касетофон, другият бавно въртеше настройката на радиостанция. В двата края имаше груби дървени маси, съединени със стените. Ричър погледна нагоре и видя, че телефонният кабел влиза през дупка високо в стената. Съединяваше се с модем. Към модема бяха включени два персонални компютъра.

— Националният доброволчески Интернет — поясни Фаулър.

Още един кабел отиваше от модема към факс. От машината с тихо бръмчене изпълзяваше лист хартия.

— Патриотичната факсова мрежа — каза Фаулър.

Ричър кимна и пристъпи натам. До факса имаше още един компютър и голяма късовълнова радиостанция.

— Това са медиите в сянка — каза Фаулър. — Благодарение на тази апаратура разкриваме истината за събитията в Америка. Няма друг начин да я узнаеш.

Ричър хвърли бърз поглед наоколо и сви рамене.

— Гладен съм — каза той. — Това е истината за мен. От вчера карам без вечеря и без закуска. Има ли тук къде да изпие човек едно кафе?

Фаулър го погледна и се ухили.

— Естествено. В столовата сервират по цял ден. Да не мислиш, че сме диваци?

Той освободи охраната и кимна на Ричър да го последва. Столовата се намираше до свързочната барака. Беше двойно по-дълга и по-широка. Над покрива се издигаше висок комин от лъскава поцинкована ламарина. Вътре бяха подредени като по конец грубовати дървени маси с грижливо прибрани под тях пейки. Из въздуха се носеше мирис на застояла храна и онзи особен прашен дъх, характерен за всички големи общи помещения.

Три жени бяха заети с работа. Почистваха масите. Всички бяха с масленозелени униформи, имаха дълги, чисти коси и зачервени ръце. Не носеха нито грим, нито бижута. Когато Фаулър и Ричър влязоха, жените трепнаха. Спряха да работят, застанаха една до друга и ги огледаха напрегнато. Ричър си спомни, че бе виждал една от тях в съда. Тя го поздрави с предпазливо кимване. Фаулър пристъпи напред.

— Нашият гост не е закусвал — каза той.

Предпазливата жена кимна отново.

— Разбира се. Какво да ти предложа?

— Все едно — отвърна Ричър. — Стига да има кафе.

— Пет минути — каза жената.

И тя поведе другите две към вратата в дъното, където се намираше кухнята. Фаулър седна до една маса и Ричър се настани отсреща.

— Три пъти дневно се храним тук — каза Фаулър. — През другото време, предимно следобед и вечер, мястото служи за общи събрания. Бо се качва на някоя маса и казва на хората какво да правят.

— Къде е сега той? — попита Ричър.

— Ще го видиш, преди да си тръгнеш — отвърна Фаулър. — Непременно.

Ричър бавно кимна и се загледа през тясното прозорче към планините. От този ъгъл се виждаше друг хребет, увиснал между небето и земята далеч на хоризонта. Тишината бе все тъй потискаща.

— Къде са хората? — попита той.

— Работят — каза Фаулър. — Работят и се обучават.

— Работят? — повтори Ричър. — Какво?

— Изграждат южния периметър. На едно-две места оврагът е плитък. Могат да минат танкове. Знаеш ли що е засека?

Ричър го изгледа с недоумение. Знаеше що е засека. Всеки грамотен възпитаник на „Уест Пойнт“ го знаеше. Но не държеше да показва на Фаулър какво знае и какво не. Затова се престори, че не разбира.

— Изсичаш част от дърветата — обясни Фаулър. — Да речем всяко пето или шесто дърво. Поваляш го с дънера към врага. Тукашните гори са предимно борови, клоните сочат нагоре, нали така? Тъй че, когато паднат, клоните им са в наша посока. Танкът стига до отсечения край на дървото и се опитва да го избута. Но клоните се опират в ония дървета, които си оставил непокътнати. Скоро танкът се мъчи да изтласка две-три. После четири-пет. Няма начин. Не е по силите дори на голям танк като „Ейбрамс“. Шейсет и три тона, Дизелова турбина с мощност хиляда и петстотин конски сили, ще забуксува обаче пред всички тия дървета. И грамадните руски танкове да докарат, пак нищо няма да стане. Това е засека, Ричър. Използвай мощта на природата срещу тях. Сто на сто няма да минат през тия проклети дървета. Руснаците са го приложили в Курск срещу Хитлер през Втората световна война. Стар номер на комунистите. Сега го обръщаме против тях.

— Ами пехотата? — запита Ричър. — Танковете няма да дойдат сами. Ще ги следва пехота. Просто ще минат напред и ще взривят дърветата.

Фаулър се ухили.

— Ще опитат. После ще спрат. На петдесет метра северно от засеките имаме картечни гнезда. Ще ги направим на кайма.

Предпазливата жена излезе от кухнята с поднос в ръце. Сложи го на масата пред Ричър. Яйца, бекон, пържени картофи и фасул в емайлирана чиния. Голямо метално канче с горещо кафе. Евтини прибори.

— Наздраве — каза тя.

— Благодаря — отвърна Ричър.

— А за мен няма ли кафе? — попита Фаулър.

Предпазливата жена кимна към кухнята.

— Заповядай.

Фаулър стана и погледна Ричър, сякаш искаше да каже: женска им работа. Ричър се направи на разсеян. Фаулър се отдалечи и изчезна в кухнята. Жената го проследи с поглед и хвана Ричър за ръката.

— Трябва да поговоря с теб — прошепна тя. — Потърси ме довечера след сигнала за лягане. Ще те чакам пред кухненската врата.

— Казвай сега — отвърна шепнешком Ричър. — Довечера може и да ме няма.

— Трябва да ни помогнеш — прошепна жената.

В този момент Фаулър излезе от кухнята и очите й се замъглиха от ужас. Тя изправи глава и побърза да се отдалечи.

На всяка от дългите тръби имаше по шест болта. Два от тях крепяха пружината под дюшека. Още по два на всеки край свързваха дългата тръба с ъгловия винкел, на който се държаха краката. Холи дълго проучва конструкцията и накрая подобри плана си. Можеше да остави единия винкел. Щеше да стърчи под прав ъгъл на края. По-добре, отколкото да го развинти и после да го заклещи в тръбата. Така лостът ставаше по-здрав.

Но пак й оставаха шест болта. Трябваше да откачи винкела от крака. Бе подобрила плана, но трудът оставаше същият. И тя енергично се хвана на работа. Нямаше повод да смята, че Джаксън ще се провали, но шансовете му намаляваха. Намаляваха застрашително.

До столовата бяха спалните. Четири големи помещения — пусти и безупречно чисти. По едно за ергените и неомъжените жени. Другите две бяха разделени с шперплатови прегради. Там живееха семейства — възрастните по двойки в тесните стаички, децата в общата част на помещението. Тесните им железни кушетки бяха подредени грижливо една до друга. Край тях имаше малки шкафчета. Не се виждаха нито картини, нито играчки. Единствената украса бе туристически плакат със снимка на Вашингтон. Фотографията беше заснета от въздуха в ясен пролетен ден. Отдясно се виждаше Белият дом, отляво Капитолият. Снимката беше в пластмасова рамка и върху рекламния текст имаше хартиена лента с нов надпис: Това е твоят враг.

— Къде са децата в момента? — запита Ричър.

— На училище — каза Фаулър. — Зиме използват столовата. През лятото са из горите.

— Какво учат?

Фаулър сви рамене.

— Каквото трябва да знаят.

— Кой решава какво трябва да знаят?

— Бо — каза Фаулър. — Той решава всичко.

— И какво е решил да знаят? — запита Ричър.

— Обмислил го е много внимателно. В крайна сметка се спря на Библията, Конституцията, история, физическо възпитание, знания за природата, лов, оръжия.

— Кой преподава всичко това?

— Жените.

— Щастливи ли са децата тук? — запита Ричър.

Фаулър отново сви рамене.

— Не са дошли тук, за да бъдат щастливи. Важното е да оцелеят.

Съседната барака беше празна, само в ъгъла имаше бюро с компютърен терминал.

— Това е нещо като финансово министерство — каза Фаулър. — Всичките ни средства са на Каймановите острови. Когато потрябва, с този компютър прехвърляме суми където искаме.

— Колко имате? — запита Ричър.

Фаулър се усмихна като съзаклятник.

— Купища. Двайсет милиона в облигации. Досега сме похарчили една част. Но има още много. Не бой се, няма да обеднеем.

— Крадени?

Фаулър поклати глава и се ухили.

— Извоювани. От врага. Двайсет милиона.

Крайните две бараки бяха складове. Едната стоеше наравно с последното спално помещение. Другата беше по-настрани. Фаулър въведе Ричър в първата барака. Тя се оказа претъпкана със запаси. Край едната стена се редяха чак до тавана грамадни пластмасови бидони, пълни с вода.

— Боб, боеприпаси, бинтове — каза Фаулър. — Това е девизът на Бо. Рано или късно ни предстои обсада. Ясно е като бял ден. И няма съмнение с какво ще започне правителството, нали? Ще изстреля снаряди с вируси в езерото, откъдето взимаме вода. Затова сме се запасили. Сто хиляди литра. Това ни беше първата грижа. После набавихме консервирани храни за две години. Може и да не стигнат, ако започнем да приемаме хора, но все пак е добро начало.

Складът беше претъпкан. На един рафт се трупаха купища дрехи. Познатите зелени униформи, маскировъчни комбинезони, ботуши. Стари армейски запаси — изпрани, изгладени и продавани на килограм.

— Искаш ли да вземеш нещо? — попита Фаулър.

Ричър понечи да продължи, но после спря и огледа дрехите си. Не бяха сваляни от понеделник сутринта. Три денонощия. Поначало не бяха кой знае какво, а сега изглеждаха още по-зле.

— Бива — каза той.

Най-големите номера бяха отдолу. Фаулър се разрови и измъкна чифт панталони, риза и яке. Ричър се отказа от лъскавите ботуши. Предпочиташе своите. Смъкна дрехите и се преоблече, подскачайки от крак на крак по голия дъсчен под. Закопча ризата и навлече якето. Почти не му стягаше. Не потърси огледало. Знаеше как изглежда с униформа. Беше я носил дълги години.

До вратата имаше лавици с медикаменти. Комплекти за първа помощ, кръвна плазма, антибиотици, бинтове. Всичко подредено така, че да е подръка. Спретнати редици с достатъчно разстояние между тях. Боркен сигурно бе обучил хората си да грабват медикаментите на бегом и да оказват първа помощ.

— Боб и бинтове — каза Ричър. — А боеприпасите?

Фаулър кимна към отдалечената барака.

— Наглата оръжейна. Ще ти покажа.

Оръжейната бе по-голяма от другия склад. С огромен катинар на вратата. Ричър отдавна не бе виждал толкова много оръжие. Вътре бяха подредени грижливо стотици пушки и автомати. Навсякъде се носеше мирис на прясна смазка. Сандъци с патрони от пода до тавана. Добре познати сандъчета за гранати. Лавици с пистолети. По-тежко въоръжение нямаше, но все пак гледката бе страшно впечатляваща.

Двата болта за пружината се оказаха най-лесни. Бяха по-малки от другите. Големите болтове поемаха цялото натоварване. Малките само държаха пружината. И без тях леглото щеше да си остане легло.

Холи олющи боята докрай. Нагря главите с мократа кърпа. После махна гумения накрайник на патерицата и леко сплеска тръбата. Притисна с пръсти алуминиевия овал около главата на болта. Хвана дръжката и завъртя патерицата като грамаден тръбен ключ. Тя се изплъзна от болта. Холи тихичко изруга и сплеска тръбата по-силно. Стисна с пръсти и същевременно завъртя патерицата. Болтът помръдна.

На север от бараките започваше утъпкана пътека. Фаулър поведе Ричър по нея. Стигнаха до стрелкови полигон. Стрелбището представляваше дълга, равна просека, почистена с много труд от дървета и храсти. Наоколо не се мяркаше жив човек. Просеката бе широка само двайсетина метра, но на дължина достигаше почти километър. В единия край имаше нахвърляни дюшеци за стрелците, а далеч отсреща Ричър забеляза мишени. Бавно тръгна към тях. Изглеждаха стандартни шперплатови фигури на бягащи и приклекнали войници. Явно датираха още от Втората световна война. Грубо изрисувани германци с черни каски и озъбени физиономии. Но когато се приближи, Ричър видя, че е добавено още нещо. На гърдите им бяха изобразени с жълта боя големи значки. Върху всяка значка имаше три букви. На четири от мишените надписът бе ФБР. На други четири — ЦРУ Мишените се редуваха през сто метра — от триста до осемстотин. Най-близките бяха направени на решето.

— Всички трябва да улучват на триста метра — каза Фаулър. — Това е задължително условие за приемане на нови граждани.

Ричър сви рамене. Равнодушно. Триста метра не бяха кой знае какво. Продължи напред. На четиристотин метра мишените бяха доста засегнати, на петстотин вече не толкова. На шестстотин метра Ричър преброи осемнайсет попадения, на седемстотин — седем и само две на осемстотин.

— Откога са тия мишени? — запита той.

Фаулър сви рамене.

— От месец. Може би два. Работим по въпроса.

— Още има да поработите — каза Ричър.

— Не предвиждаме далечна стрелба — отвърна Фаулър. — Според Бо войските на ООН ще нападнат през нощта. Когато мислят, че си почиваме. Той очаква да проникнат донякъде в периметъра. Може би на километър. Не ми се вярва, но Бо е предпазлив. В края на краищата той носи цялата отговорност. Тъй че нашата тактика се свежда до нощни обкръжаващи маневри. Да заклещим врага сред гората и да го унищожим с кръстосан огън. Отблизо, с точни изстрели, нали така? В това отношение сме отлично обучени. Можем да се движим в тъмното бързо и тихо — без светлини, без шум, без проблеми.

Ричър погледна гората и си помисли за купищата боеприпаси, които бе видял. Припомни си хвалбата на Боркен: неуязвими сме. Помисли колко трудности среща всяка армия, изправена пред фанатични партизани на труден терен. Всяка позиция може да бъде превзета, но тук загубите щяха да бъдат извънредно тежки.

— Дано да не си се разтревожил тази сутрин — каза Фаулър.

Ричър го погледна учудено.

— Имам предвид съда срещу Лоудър — поясни Фаулър.

Ричър сви рамене и си помисли: спестихте ми труда.

— Нуждаем се от желязна дисциплина — продължи Фаулър. — Всички нови нации минават през този етап. Строги правила, желязна дисциплина. Бо е проучил въпроса. В момента това има огромно значение. Но външен човек сигурно би се разтревожил.

— Ти трябва да се тревожиш — каза Ричър. — Чувал ли си за Йосиф Сталин?

Фаулър кимна.

— Съветски диктатор.

— Същият — каза Ричър. — И той е имал такъв навик.

— Какъв?

— Да премахва потенциалните си съперници. Чрез измислени обвинения.

Фаулър поклати глава.

— Обвиненията бяха основателни. Лоудър допусна грешки.

Ричър сви рамене.

— Нищо съществено. Свърши прилична работа.

Фаулър извърна глава.

— Ти ще си следващият — добави Ричър. — Отваряй си очите на четири. Рано или късно ще откриеш, че си допуснал някаква грешка.

— Ние с Бо сме стари приятели — възрази Фаулър.

— И Лоудър му беше приятел, нали? — каза Ричър. — Стиви ще оцелее. Той не представлява заплаха. Много е глупав. Но ти трябва да се замислиш. Идва твоят ред.

Фаулър не отговори. Мълчаливо се загледа настрани. Върнаха се обратно през тревата на стрелбището. Продължиха по нова пътека на север. По някое време се отдръпнаха, за да сторят път на колона деца. Децата вървяха по двойки, момченца с момиченца. Една жена крачеше начело, друга следваше колоната. Децата бяха облечени с преправени униформи и носеха дълги пръчки. Гледаха безизразно и покорно. Момичетата имаха дълги, разпуснати коси, момчетата бяха подстригани като с паница. Ричър ги огледа, докато минаваха. Взираха се право напред. Нито едно не посмя да завърти очи към него.

Новата пътека се изкачваше през рядка горичка и стигаше до площадка с размери петдесет на петдесет метра. Личеше, че е изкуствено изравнена. На равни интервали по краищата лежаха белосани камъни. Беше тихо и пусто.

— Парадният плац — кисело подхвърли Фаулър.

Ричър кимна и се озърна. На север и запад стърчаха високите планини. На изток гъста вековна гора. На юг отвъд далечния град и горския пояс се виждаха скалисти урви. Студен вятър нахлу под новото му яке и той потръпна.

С големите болтове се оказа много по-трудно. По-голяма допирна площ между двете метални повърхности. Повече боя за стъргане. Повече натиск за развинтването. Но колкото по-силно натискаше, толкова по-лесно се изплъзваше сплесканият край на патерицата. Тя свали обувката си и го сплеска още повече. Наведе се и притисна мекия алуминий около главата на болта. После го заклещи с пръсти. Стисна с все сила, докато тънките сухожилия по ръката й се опънаха като въжета, а челото й плувна в пот. Затаи дъх и завъртя патерицата, очаквайки да види кое ще поддаде първо — пръстите или болтът.

Заедно с вятъра долетяха и далечни звуци. Ричър погледна Фаулър и се обърна към западния край на плаца. Чу стъпки между дърветата. Няколко души наближаваха края на гората.

Те изскочиха измежду дърветата — шестима в редица, с автоматични пушки през рамо. Маскировъчни униформи, бради. Същите шестима, които стояха пред съдийския подиум тази сутрин. Личната охрана на Боркен. Ричър огледа лицата им. Най-младият беше отляво и имаше белег на челото. Джаксън, агентът от ФБР. За момент шестимата спряха, за да се ориентират. После хукнаха през плаца към Ричър. Когато наближиха, Фаулър се отдръпна настрани, оставяйки Ричър като самотна мишена. Петима свалиха пушките и се разпръснаха в широка дъга. Насочиха дулата право в гърдите на Ричър. Шестият отиде до Фаулър. Не козирува, но застана мирно, което бе горе-долу същото.

— Бо иска да му доведем тоя тип — каза войникът. — Било много спешно.

Фаулър кимна.

— Водете го. Започна да ми омръзва.

Шестимата въоръжени мъже се подредиха около Ричър и с бърза крачка го поведоха на юг през горичката. Отминаха стрелбището и продължиха по утъпканата пътека към Бастиона. Там завиха на запад, заобиколиха оръжейната и се насочиха през дърветата към командирската барака. Ричър ускори крачка. Избърза напред. Закачи с крак един корен и тежко се просна на камъните. Пръв го догони Джаксън. Ричър видя белега на челото. Джаксън го сграбчи за ръката.

— Предател в Чикаго — прошепна Ричър.

— Ставай, тъпако — изрева Джаксън.

— Скрий се и бягай довечера — добави Ричър. — Много внимавай, чу ли?

Джаксън го погледна и леко стисна ръката му. После го дръпна нагоре и го изблъска по пътеката към по-малката поляна. Бо Боркен стоеше на прага на командирската барака. Беше мръсен и чорлав, облечен в грамаден торбест маскировъчен комбинезон. Изглежда, бе поработил здравата. Втренчи се в идващия Ричър.

— Виждам, че сме ти дали нови дрехи — каза той.

Ричър кимна.

— В такъв случай трябва да се извиня за външността си — продължи Боркен. — Днес имах тежък ден.

— Фаулър ми каза — отвърна Ричър. — Изграждали сте засеки.

— Засеки? — повтори Боркен. — Да, точно така.

После замълча. Ричър видя как грамадните му бели ръце се отпускат и свиват.

— Мисията ти се отменя — тихо каза Боркен.

— Тъй ли? — запита Ричър. — Защо?

Боркен измъкна туловището си от рамката на вратата и пристъпи напред. Ричър бе приковал поглед в пламтящите му очи и изобщо не предусети удара. Боркен заби в корема му огромен корав юмрук, тласнат от сто и осемдесет килограма мускули и сланина. Ричър рухна като съсечен и Боркен стовари крак върху гръбнака му.