Труден за убиване

12

— Туй пък какво е? — възкликна старши агент Макграт.

Той вдигна дистанционното управление и пренави лентата. После пак включи и отново се вгледа. Но не видя нищо. По екрана се мятаха за части от секундата неясни картинки сред плътен снеговалеж.

— Какво става, по дяволите? — отново запита той.

Броган се приведе до него и поклати глава. Милошевич също застана до тях. Беше донесъл тази лента и се чувстваше лично отговорен за нея. Макграт пак върна записа и опита още веднъж. Със същия резултат. По екрана само примигваха мътни, разпокъсани образи.

— Докарайте онзи проклет техник — изрева той.

Милошевич вдигна телефона на ъгловата масичка до кафеварката. Обади се на горния етаж, където бяха техническите отдели. След минута старшият техник дотича в залата. Тонът на Милошевич му бе подсказал красноречиво, че е в негов интерес да побърза.

— Гадният запис не ще да тръгне — осведоми го Макграт.

Техникът пое дистанционното управление с присъщата за всички техничари смесица от колебание и самоувереност. По принцип сложната апаратура не ги плаши, но всеки отделен модел си има тънкости, особено когато става дума за нещо толкова банално и калпаво като домашен видеокасетофон. Той огледа бутоните и рязко натисна с палец. С тихо бръмчене лентата се върна назад. Техникът включи на възпроизвеждане и се загледа в хаоса от примигващи образи и бели искри.

— Можеш ли да го оправиш? — запита Макграт.

Техникът изключи и пак пренави касетата. Поклати глава.

— Няма нищо за оправяне — каза той. — Така и трябва да бъде. Типичен евтин модел охранителна видеокамера. Записва стоп кадри, вероятно по един на всеки десет секунди. Нищо повече. Като серия снимки.

— Защо? — запита Макграт.

— Просто и евтино — обясни техникът. — Така на една касета може да се запише цял ден. Иначе излиза по-скъпо и трябва на всеки три часа да сменяш касетата. Ако белята стане за повече от десет секунди, образът на извършителя ще е записан поне веднъж.

— Добре — нетърпеливо го прекъсна Макграт. — И как да го използваме?

Този път техникът си послужи с два пръста. Включи и в същото време натисна бутона за спиране. Върху екрана изникна съвършено ясно и неподвижно изображение на празното ателие. В долния ляв ъгъл бе изписана вчерашната дата и часът — седем и половина сутринта. Техникът подаде дистанционното на Макграт и посочи един малък бутон.

— Виждате ли това? То е за възпроизвеждане кадър по кадър. Щом го натиснете, прехвърля на следващото изображение. Използват го най-вече при запис на спортни срещи, нали разбирате? Например хокей. Да видят как шайбата влиза в мрежата. Или за порно. Да гледа кой каквото му душа иска. Само че в нашия случай другият кадър идва след десет секунди. Като серия снимки, нали така?

Макграт малко се успокои и кимна.

— А защо записът е черно-бял? — запита той.

— Евтина камера — обясни техникът. — Цялата система е евтина. Монтират ги само защото така настояват застрахователните компании.

Той подаде дистанционното на Макграт, отправи се към вратата и подхвърли през рамо:

— Ако ви потрябвам пак, обадете се.

Никой не му отговори, защото и тримата се взираха в екрана, на който Макграт вече бе започнал да преглежда записа. При всяко натискане на бутона през екрана минаваше широка ивица снеговалеж и се разкриваше нов кадър — все същото ателие, същият ъгъл и същата сива картина, но цифрите в долния ляв ъгъл прескачаха десет секунди напред. На третото изображение зад тезгяха стоеше жена. Милошевич докосна екрана с пръст.

— С тази жена разговарях, — каза той.

Макграт кимна.

— Добър изглед. Вижда се от тезгяха чак до улицата.

— Камерата е с широкоъгълен обектив — обади се Броган. — Нещо от типа „рибешко око“. Така наблюдателят вижда как влизат и излизат клиентите, а освен това може да следи дали дежурният не хитрува с касовия апарат.

Макграт кимна отново и тръгна през понеделнишкото утро на скокове от десет секунди. Клиентите се мяркаха и изчезваха. Жената зад тезгяха търчеше насам-натам, приемаше поръчки, връщаше дрехи и отбелязваше плащанията. Навън светкавично изникваха и чезнеха автомобили.

— Бързо напред до дванайсет — предложи Милошевич. — Така само си губим времето.

Макграт кимна и направи нещо с дистанционното. Касетата тихо забръмча. Той натисна двата бутона и на екрана изникна кадър от четири следобед.

— Мамка му — изруга Макграт.

Повъртя още два-три пъти напред-назад и накрая се озова на единайсет часа, четирийсет и три минути и петдесет секунди.

— По-близо няма да стигнем — каза той.

Този път задържа пръст върху бутона и белите ивици сняг плъзнаха по екрана една след друга. Сто петдесет и седем кадъра по-късно Макграт спря записа.

— Ето я.

Милошевич и Броган опряха рамо до рамо, за да погледнат отблизо. Холи Джонсън се виждаше в десния край на кадъра. Стоеше отвън на тротоара с патерица в едната ръка и дрехи на закачалки в другата. Дърпаше вратата с един пръст. Цифрите в долния ляв ъгъл сочеха дванайсет часа, десет минути и десет секунди.

— Добре — тихо каза Макграт. — Да видим сега.

Той натисна бутона и Холи прескочи половината път към тезгяха. Дори в неподвижното изображение върху мъгливия сив екран личеше с какво усилие крачи. Макграт отново натисна бутона, снегът отмина и Холи се озова до тезгяха. Десет секунди по-късно корейката стоеше пред нея. След още десет секунди Холи бе вдигнала подгъва на една пола и показваше нещо. Вероятно някое по-сериозно петно. Две минути жените стояха така и в течение на дванайсет кадъра само леко подскачаха насам-натам. После корейката изчезна, дрехите вече ги нямаше върху тезгяха и на пет изображения Холи стоеше сама. Петдесет секунди. На втория кадър вляво зад нея се вмъкна автомобил и остана до тротоара още три кадъра.

После жената се върна с цял наръч дрехи в найлонови пликове. Беше застинала както ги слагаше върху тезгяха. Десет секунди по-късно вече бе откъснала пет етикета от пликовете. След още десет подреждаше до касата другите четири.

— Девет костюма — каза Макграт.

— Нормално — обади се Милошевич. — Пет за работа от понеделник до петък, а четирите сигурно са вечерни, нали?

— Ами почивните дни? — запита Броган. — Може да са пет за работа, два вечерни и два за събота и неделя.

— В почивните дни сигурно ходи по джинси — рече Милошевич. — Джинси и тениска. А после направо ги мята в пералнята.

— Какво значение има, за бога? — прекъсна ги Макграт.

Той натисна бутона и пръстите на корейката увиснаха над клавишите на касовия апарат. Следващите два кадъра показваха как Холи плаща в брой и прибира два-три долара ресто.

— Колко ли й струва всичко това? — зачуди се Броган.

— Девет костюма? Бас ловя, че е над петдесет долара седмично — отвърна Милошевич. — Видях им ценоразписа. Специална обработка, омекотители и тъй нататък.

Следващият кадър показваше как Холи тръгва наляво към изхода. Виждаше се темето на корейката, отиваща в склада. Часът бе точно дванайсет и четвърт. Макграт придърпа стола си още по-напред и сведе лице само на педя от сивия екран.

— Добре — промърмори той. — И накъде си тръгнала, Холи?

Тя държеше с лява ръка деветте почистени костюма. Неловко ги вдигаше нагоре, за да не се влачат по пода. Дясната си ръка бе пъхнала в гривната на патерицата, но не стискаше дръжката. На следващия кадър посягаше с тази ръка да бутне вратата. Макграт отново натисна бутона.

— Господи! — изкрещя той.

Милошевич ахна високо, а Броган застина като ударен. Нямаше и капка съмнение какво виждат. Следващият кадър показваше как някакъв непознат напада Холи Джонсън. Беше висок и широкоплещест. В едната си ръка стискаше патерицата, а в другата дрехите. Никакво съмнение. Бе протегнал ръце, за да изтръгне патерицата и облеклото. Камерата го хващаше идеално през стъклената врата. Тримата агенти впиха погледи в него. В залата се възцари абсолютно мълчание. После Макграт пак натисна бутона. Цифрите в ъгъла прескочиха още десет секунди. Този път и тримата ахнаха едновременно.

Холи Джонсън изведнъж се озова обкръжена от трима мъже. Към високия нападател се бяха присъединили още двама. Той бе преметнал през рамо дрехите и държеше Холи за лакътя. Гледаше право към стъклената врата, сякаш знаеше, че там има камера. Другите двама гледаха Холи.

— Държат я на прицел — изрева Макграт. — Мамка им, вижте ги само.

Той завъртя настройката, докато ивицата снеговалеж изчезна от долния край на екрана и картината се избистри напълно. Ръцете на двамата бяха извити в лактите право напред и се усещаше напрежението на мускулите по раменете им.

— Колата — каза Милошевич. — Ще я пъхнат в колата.

Зад Холи и тримата мъже се виждаше колата, която бе спряла преди четиринайсет кадъра. Просто си стоеше до тротоара. Макграт пак натисна бутона. Ивицата снеговалеж плъзна надолу. Групичката на екрана отскочи три метра назад и настрани, право към колата. Високият, който бе нападнал Холи, се вмъкваше пръв на задната седалка. Един от другите двама блъскаше Холи след него. Вторият отваряше дясната предна врата. През страничното стъкло ясно се виждаше четвърти човек зад волана.

Макграт отново натисна бутона. Снежната ивица тръгна надолу. Улицата бе пуста. От колата нямаше и следа. Сякаш изобщо не бе съществувала.