Убийства в Декагона

ДЕВЕТА ГЛАВА

ПЕТИ ДЕН

1.

Струваше му се, че тази нощ кошмарите го спохождат един след друг. Не можеше да си спомни какво точно бе сънувал, но знаеше, че е крещял. Беше изритал одеялото и сега то лежеше на пода до леглото. Ризата му се бе намачкала от неспокойното му въртене. Снощи не намери сили да се съблече, преди да си легне. Целият беше плувнал в пот, но гърлото му бе пресъхнало. Напуканите устни го боляха.

Льору седна в леглото, уви ръце около тялото си и вяло поклати глава. Главоболието му бе преминало, но, за сметка на това, мозъкът му сякаш бе спрял да функционира. Цялото му съзнание плуваше в лека мъгла. Разстоянието между тялото и центровете, които го управляваха, като че ли се бе увеличило двойно. Реалността беше химера.

Процеждащата се между капаците на прозорците светлина го увери, че нощта отминава. Младежът повдигна одеялото с натежали ръце и го сложи в скута си.

В обърканото му съзнание се появи квадрат. Четирите му ъгъла бяха черни, а центърът светеше в бяло като филмов екран. На него се виждаха в близък план всички приятели, с които бе дошъл на острова преди четири дни.

Елъри, По, Кар, Ван, Агата и Орци — седмината, в това число и той самият, се радваха на предстоящото приключение, всеки по свой си начин. Поне Льору се радваше. Пълна свобода на напълно необитаем остров и задоволяване на интереса към убийствата, случили се тук преди известно време. Неясна, но приятна тръпка на очакване. Дори и да имаха някакви проблеми, те само щяха да разнообразят ежедневието им и седмицата щеше да мине бързо — така поне си го представяше той. Но нещата не се развиха по този начин.

Къса рядка коса. Големи неспокойни очи под тънки, но дълги вежди. Червени бузи с лунички. Лицето ѝ изведнъж се поду и стана лилаво, потрепна, изкриви се и накрая се сгърчи. Тънката корда около врата ѝ се превърна в черна змия, която мърдаше и се виеше.

„Божичко, Орци, Орци, Орци…“

Льору сви юмруци и се удари по главата. „Не искам да си спомням нищо“.

Но сякаш по нечия чужда воля прожекционният апарат заработи отново. Екранът продължи да свети.

Сардоничен смях, извити ъгълчетата на нечия уста. Зле обръсната брадичка. Празни очи с бяло между ириса и долния клепач. Следващият беше Кар. Кокалестото му тяло се сгърчи от болка. Масата се разклати. Преобърнат стол. Ужасни конвулсии, повръщане, край.

— Защо? — прошепна Льору. — За какво е всичко това?

Елъри пропада в мрака на подземието. Гробовният глас на По. Пребледнелият Ван. Истерията на Агата.

Сред приятелите му имаше убиец. Или някой се криеше на острова?

Елъри бе предположил, че Накамура Сейджи може да е жив. Защо човек, когото никога не бяха срещали и чието лице дори не бяха зървали, ще иска да ги убие?

На екрана се появи тъмна сянка. Очертанията ѝ бяха размити и трептяха, сякаш се намираха под вода.

Накамура Сейджи — човекът, построил Декагона. Онзи, за когото всички мислеха, че е изгорял в Синята къща през септември миналата година. Ако все още беше жив, трябваше да стои зад убийствата.

„Накамура Сейджи… Накамура… Накамура…“

— Ах! — възкликна неволно Льору.

„Накамура?“

Черната сянка започна да добива форма Льору трескаво затърси връзка между спомена и замъгленото си, все още подвластно на съня съзнание. Сянката постепенно прие очертанията на дребно момиче с много светла кожа

„Не може да бъде!“

Сънуваше ли? Наистина ли Накамура Чиори бе дъщеря на Накамура Сейджи?

Льору отново заби юмрук в главата си.

Късна вечер в града. Шум и врява по улиците. Студен вятър. Барът, където се събраха на следновогодишно парти. Отразилата се в очилата ѝ светлина. Хрущенето на леда. Миризма на алкохол. Наздравици. Опиянение. Какофония. Лудост. И после… комедията се обърна в трагедия. Суматоха. Тревожен вой на сирени. Мигащи червени светлини.

— Не може да бъде! — извиси глас Льору, за да заглуши отвратителния шум в главата си, но той не преставаше, усилваше се все повече и повече, докато не прерасна в непоносим вой. Страхът и тревогата обляха цялото му тяло в пот. Въртящите се червени светлини — символ на всичко случило се — засвяткаха и запищяха, забиха игли в изтънелите му нерви.

Льору хвана главата си с две ръце. Не издържаше повече, искаше да извика с цяло гърло.

Изведнъж на екрана се появи нова сцена. Писъкът и светлините изчезнаха.

„Какво е това?“, запита се той, загледан в картината.

Какво е това? Къде е това? Морето. Чу шума на вълните. Съвсем близо. Миризмата на прилива. Къдрещата се водна повърхност. Разбиващите се в скалистия бряг вълни, отдръпването им и бялата ивица след тях. Това е… това е…

„Това се случи вчера.“

Льору захвърли одеялото. Страхът му бе изчезнат, сякаш тежките завеси, покриващи тази част от съзнанието му се вдигнаха догоре.

Вчера беше видял тази сцена.

Стояха на скалите близо до Синята къща и търсеха лодки в морето. Под скалите имаше каменисто място. С Елъри бяха слезли там преди два дни. Доколкото си спомняше, по същото време той…

Имаше чувството, че нещо държи съзнанието му в лапите си и не му позволява да мисли. Сякаш не беше напълно на себе си. „Опасно е да отида сам“, мина му през ума, но мисълта бързо потъна в мъглата на съзнанието му.

Льору стана от леглото.

Агата отвори вратата и предпазливо погледна навън.

Нямаше никого. Момчетата още не бяха станали.

Благодарение на таблетките на По спа като мъртва и се събуди преди малко. Не си спомняше да е имала кошмари, сънят ѝ беше дълъг и здравословен, предвид ужасната ситуация, в която се намираха.

Сега се чувстваше отпочинала. И спокойна.

„Трябва да благодаря на По.“

Грабна тоалетните си принадлежности и излезе на пръсти в салона. Предпазливо тръгна към банята, без да откъсва ръце от стената. Очите ѝ шареха из помещението, ушите ѝ бяха готови да уловят всеки шум. Като че ли наистина бе станала първа. Чуваше единствено неспокойния плисък на вълните.

Дори и на утринна светлина Декагонът изглеждаше страховит. Погледът на Агата се спря върху стените, покрити със странни сенки, но осветлението не ѝ позволяваше да ги огледа добре.

Влезе в банята и остави вратата полуотворена. Старателно претърси тоалетната и ваната, за да избегне каквито и да било изненади. После застана пред огледалото и в полутъмното помещение видя себе си, облечена в дълга бяла рокля.

Кръговете под очите ѝ вече не бяха толкова отчетливи, но откакто бе дошла на острова, бузите ѝ бяха хлътнали и кожата ѝ изглеждаше бледа. Като прибавим сухата ѝ, безжизнено увиснала коса, образът я изплаши и я накара да се замисли дали жената в огледалото наистина е тя.

Агата въздъхна дълбоко и започна да бърше косата си. Припомни си убийствата и собственото си неврастенично поведение и въздъхна още веднъж. Държеше винаги да е красива и да се държи достойно. Винаги, независимо какво се случва и къде се намира. Гордееше се, че е от този тип жени.

Но лицето в огледалото, чиято кожа току-що бе измила… То не беше красиво. Нямаше и намек за достойнство. Нищо, зад което да се скрие.

„Трябва да си сложа по-ярък грим“, помисли си тя и отвори тоалетната си чантичка. Необясними убийства при ненормални обстоятелства водеха до ненормални предположения. Гримът бе единствената ѝ утеха в тази ужасяващо изопачена реалност.

„Днес ще сложа червено вместо розово червило.“

Вече не я интересуваше как другите гледаха на нея. Вълнуваше се само какво ще види в огледалото.

2.

Ван се събуди от алармата на часовника.

„Десет часа? Трябва да ставам.“

Раменете му бяха схванати, ставите го боляха. Не бе успял да се наспи. Разтри с пръсти подпухналите си клепачи и усети, че му се повдига.

„Другите също ли спят?“

Седна в леглото и докато палеше цигара, се опита да чуе какво става навън. Димът достигна дробовете му и му се зави свят. Тялото и умът му бяха изтощени до смърт.

„Ще мога ли да се върна у дома жив и здрав?“

Загледа се безцелно в пространството. Събитията потекоха като река в съзнанието му. Трябваше да си признае, че се страхува. Ако можеше да си го позволи, щеше да избухне в сълзи като малко дете и да хукне към къщи. Вълната от страх го накара да потрепери. Угаси цигарата и се изправи.

Отиде в салона и забеляза, че една от вратите вляво е открехната. Изчисли, че е тази на банята, която се намираше точно преди кухнята.

„Някой вече е станал — помисли си той. — Но защо не чувам нищо? Сигурно са ходили до тоалетната през нощта и са забравили да затворят вратата.“

Ван приближи отдясно, заобикаляйки масата. От тук също не се виждаше нищо. Прокарваше лявата си ръка по облегалките на сините столове и продължаваше напред. Сърцето му биеше все по-силно. Пространството зад отворената врата вече беше в полезрението му. Още малко и щеше да види…

— Не! — извика сподавено, сякаш някой го душеше. Цялото му тяло се разтрепери и в същото време усети, че не може да помръдне.

Зад вратата на банята лежеше тяло, облечено в бяло. Деликатно лице. Рокля. Слаба безжизнено протегната напред ръка. Черна коса, разпиляна по пода. Агата. Мъртва

— А… а…

Ван вдигна ръка към устата си и стисна зъби. В гърлото му се бореха надигащ се вик и напън да повърне. Гласът отказа да му се подчини.

Младежът здраво стисна облегалката на стола, преви се на две и с треперещи крака тръгна към стаята на По.

Зверските удари по вратата събудиха По и той седна в леглото.

— Какво става?

Отне му няколко секунди да прогони съня от очите си, да стане и да хукне към вратата.

— Кой е? Какво става?

Отговор нямаше.

Ударите по вратата спряха и младежът дочу отчаяно хлипане. Отключи вратата и рязко натисна дръжката, но нещо я бе запречило.

— Ехо, кой е там?

Опря рамо във вратата и бутна с всички сили. Успя да я притвори и да се измъкне навън. Отпред седеше Ван. Стискаше устните си с две ръце и трепереше като лист.

— Какво става, Ван? Добре ли си? — По обгърна рамото му с длан. Ван остави едната си ръка върху устата, а с другата посочи към банята, съседна на стаята на По.

— Какво? — Вратата беше открехната и от мястото, където стоеше, нямаше как да види какво става зад нея. — Има ли нещо там?

— Агата…

Още не беше свършил, когато По се провикна;

— Агата! Ти добре ли си, Ван? — попита, загледан във вратата на банята, и свали ръка от рамото на приятеля си.

Ван кимна, като продължаваше да хълца мъчително. По стигна до банята и погледна през полуотворената врата.

— Елъри! Льору! Ставайте! Веднага! — изкрещя той.

Елъри се събуди от лумкането по нечия врата, но не беше неговата. Тъкмо се питаше какво може да се е случило, когато чу виковете.

„По е. Означава, че…“

Мигновено скочи от леглото и грабна жилетката си в движение. Превързаният десен крак вече не го болеше, поне не така силно.

Гласът на По все още гърмеше в салона. Като че ли говореше с Ван. После долови какво си казват.

— Агата?

Сложи ръка на вратата и в същото време чу своето име и това на Льору. Изхвърча в салона и попита:

— Какво става?

Ван беше паднал на колене пред стаята на По. Вратата вдясно, онази на банята, намираща се точно срещу стаята на Елъри, зееше широко отворена. Там, с лице към пода, лежеше момиче… Агата ли беше това? По седеше до нея, опрял коляно в плочките.

— Убита ли е?

— Така изглежда — обърна се към него По, — Ван е зле. Накарай го да повърне.

— Добре.

Елъри отиде при Ван, помогна му да се изправи и го заведе в кухнята.

— Да не си отровен?

— Не, просто изведнъж… Аз открих Агата — изпъшка Ван и се наведе над мивката.

Елъри разтри гърба му.

— Пийни малко вода. Стомахът ти е празен. Няма какво да повърнеш.

— Д — добре съм. Аз… ще се оправя. По-добре иди в банята,

— Добре.

Елъри излезе от кухнята и се присъедини към По.

— Мъртва ли е, По?

По затвори очи и кимна.

— Отново отрова. Мисля, че е цианид.

По бе обърнал лицето на Агата към себе си. Очите ѝ бяха широко отворени. Замръзналото изражение с разтворени устни не издаваше болка, а изненада.

Младежът се пресегна, затвори очите ѝ и за тяхна почуда лицето и доби спокойно изражение. Явно тъкмо бе приключила с грима си. Ружът по скулите ѝ създаваше илюзията за живот. Червените ѝ устни сякаш всеки момент щяха да проговорят. Но онова, което наведе По на мисълта за отрова, беше едва доловимият мирис, който се носеше във въздуха.

— О — свъси вежди Елъри, значи това е известният дъх на горчиви бадеми.

— Да. Хайде да я занесем в стаята ѝ.

Ван излезе от кухнята в мига, когато По посягаше към раменете ѝ. Краката му немощно се преплитаха. Подпря се на стената и се огледа невиждащо. Кръвта се бе смъкнала от лицето му.

— Къде е Льору?

— Льору ли?

— Наистина, къде е Льору?

За първи път тази сутрин Елъри и По погледнаха към стаята на Льору и извикаха в един глас.

Третата жертва

Залепената на вратата табелка с алени букви сякаш им се хилеше в очите.

3.

— Какво, по дяволите… Значи Агата е Четвъртата жертва? Льору!

Елъри се спусна към стаята на приятеля им.

— Льору! Льору! — извика, но после се обърна към другите — Няма смисъл. Вратата е заключена. Ван, нямаш ли шперц или нещо подобно?

— Това да не ти е хотел?

— Тогава ще се наложи да я разбием. Елъри, пази се — предупреди По.

— Чакай! — вдигна ръка Елъри и го спря. — Отваря се навън, към салона. Няма да се даде лесно, дори и да се метнем едновременно към нея. По-лесно ще бъде да излезем и да счупим прозореца.

— Прав си. Трябва да вземем и стол.

— Ти идваш ли? — обърна се По към Ван.

— Вижте, вижте — извика Елъри, който вече беше застанал пред вратата към коридора. — Въжето, с което я завързахме, е разплетено.

Той посочи двойните крила пред себе си. Въжето, което миналата вечер бяха затегнали около дръжките, висеше на една от тях.

— Някой е излизал — ахна По и хвана най-близкия стол.

— Сигурно е бил Льору.

— Какво става, мамка му? — поклати глава Елъри.

— Както и да е. Да вървим. Нищо не можем да направим, преди да видим какво става в стаята му.

По вдигна стола над главата си и замахна с всички сили. След няколко удара прозорецът на стаята на Льору поддаде.

Капаците бяха плътно затворени, но младежите успяха да ги отскубнат от пантите. После счупиха стъклата. След това беше лесно да пъхнат ръка и да освободят резето, ала дръжките на прозореца също бяха завъртани отвътре с колан и им костваше доста усилия да се справят с него.

Прозорецът се намираше на нивото на гърдите на Ван, а той беше средно висок. По, най-високият от тях, се качи на счупения стол и се промъкна в стаята изненадващо чевръсто за човек с неговата фигура. Елъри влезе след него. Ван застана под прозореца и притисна корема си с две ръце.

Но Льору не беше в стаята си.

Беше излязъл и не се бе върнал.

Въздухът беше влажен и лепкав. Сигурно през нощта бе валяло. Тревата под краката им беше мокра и мека.

По и Елъри отново излязоха през прозореца. Тежкото дишане повдигаше раменете им.

— Хайде да се разделим и да го потърсим. Страхувам се обаче, че може вече да не е жив — каза Елъри. Приклекна на коляно и оправи превръзката на крака си.

— Глезенът ти… — започна По и погледна дясната си ръка. Беше я порязал на парче стъкло, докато разбиваше прозореца.

— Нищо ми няма. Мога и да тичам, ако трябва.

Елъри се изправи и премести очи към Ван. Младежът бе седнал в тревата и се тресеше от ужас. Елъри се разпореди със спокоен глас.

— По, ти тръгни към залива. Аз ще претърся Синята къща и околностите.

Ван изчака По и Елъри да тръгнат, стана и се повлече към Декагона. Киселият вкус на повърнатото все още изпълваше устата му. Нуждата да изпразни стомаха си се бе изпарила, но нещо продължаваше да стяга гърдите му.

Небето сивееше като олово. Нямаше вятър, не беше и студено, ала въпреки пуловера Ван продължаваше да трепери. Уморените му крака най-после го доведоха до входа. Седна на мокрите от нощния дъжд стъпала, прегърна коленете си и се преви на две. Пое няколко дълбоки глътки въздух и обръчът около гърдите му най-после го отпусна, но тялото му продължаваше да потръпва конвулсивно. Младежът обърна очи към потискащата гледка на тъмните борове и в същото време чу:

— Ван! По!

Гласът на Елъри идваше отдалече, някъде отдясно, по посока на изгорялата Синя къща.

Ван се изправи и въпреки че краката му не искаха да го слушат, успя да се затича. Видя По да спринтира от залива към къщата. Двамата се срещнаха на края на редицата борове около пепелището.

— По, Ван, насам!

Двамата минаха под арката от дървета и зърнаха Елъри в средата на предната градина, навлякъл жилетка върху пижамата си. Стоеше на място, което оставаше скрито от ъгъла на Декагона, и им махаше с ръка. Двамата изтичаха при него, но когато видяха какво лежи в краката му, застинаха на място.

— Мъртъв е — промълви Елъри и тъжно поклати глава.

Льору лежеше на земята, облечен с жълта риза, дънки и дънково яке с навити ръкави. Двете му ръце стърчаха напред, сякаш сочеше към Декагона. Половината му лице бе заровено в калта. Любимите му кръгли очила със златна рамка лежаха близо до протегнатата дясна ръка.

— Бил е пребит до смърт. Вероятно е ударен по главата с камък или тухла от руините — каза Елъри и посочи почернялото от кръв петно на тила на Льору.

От устата на Ван се изтръгна болезнен стон и той покри устните си с ръце. Стомахът му отново се надигна към гърлото.

— По, ще огледаш ли тялото? Знам, че ти е трудно, но те моля да го направиш.

— Разбира се.

По се наведе над трупа, внимателно повдигна покритата с кръв и кал глава на Льору и провери лицето му. Кръглите очи бяха широко отворени и в тях се четеше изненада. Връхчето на езика се показваше в ъгъла на устата. Можеше да е от страх или болка, но гримасата беше ужасно разкривена.

— Трупни петна — изрече сподавено По. — Но изчезват, когато ги натисна. Вкочаняване… хм, в доста напреднал стадий. Повлияно е и от външната температура, така че не мога да кажа с точност, но в общи линии от смъртта са минали между пет и шест часа. Това означава… — той погледна часовника си — че е бил убит между пет и шест сутринта.

— На разсъмване — прошепна Елъри.

— Хайде да го пренесем в Декагона. Не можем да го оставим тук — настоя По и сложи ръце на раменете на Льору. — Елъри, ще хванеш ли краката?

Елъри не отговори. Мълчеше дори когато По повтори въпроса си.

— Хей, Елъри.

Елъри най-после се обърна към По:

— Отпечатъци… — промълви той и посочи към земята.

Льору лежеше на десетина метра от редицата борови дървета в средата на градината на Синята къща по посока на Декагона. Земята тук, както и в целия район на пожара, беше абсолютно черна от пепелта, но нощният дъжд бе размекнал горния слой и на места се виждаха ясни отпечатъци от обувки.

— Както е да е. Остави.

Елъри се наведе и хвана краката на Льору.

— Да тръгваме. Тук е доста студено.

Двамата обърнаха трупа и го вдигнаха. Мелодията на разбиващите се вълни беше опелото на техния приятел.

Ван вдигна зацапаните очила на Льору, притисна ги до гърдите си и последва Елъри и По.

4.

Щом пристигнаха в Декагона, веднага отнесоха трупа на Льору в спалнята. Намериха ключа в джоба на якето му. Макар че дрехите му бяха кални, го положиха в леглото. Ван остави очилата на нощното му шкафче.

— Ще ми донесеш ли леген с малко вода? И една кърпа. Нека да почистим поне лицето — обърна се Елъри към Ван и покри Льору с одеяло.

Ван кимна мълчаливо. Изглежда, се бе посъвзел от шока. Елъри и По отидоха да пренесат тялото на Агата от банята. Нежно го оставиха в нейното легло, сплетоха ръцете на гърдите и оправиха косите и дрехите.

— Значи цианкалий… — измърмори Елъри и погледна заспалата вечния си сън Агата. — Дъх на горчиви бадеми…

— Мисля, че е мъртва от три часа. Станало е някъде около осем сутринта.

Ван се върна и им показа една черна кожена чантичка.

— Лежеше пред мивката. Сигурно е на Агата.

— Чантички с гримове?

Елъри пое чантичката, замисли се за момент, после прерови съдържанието ѝ.

— Ван… затворена ли беше, когато я намери?

— Не, беше отворена. Изпуснала я е на пода и част от съдържанието ѝ се е разсипало.

— Ти върна ли го в чантата? Ох, вече е прекалено късно.

Фондьотен. Руж. Четка за коса. Крем. Тоник.

— Пипнах те — възкликна Елъри и извади две гилзи червило. Отвори ги и сравни цвета им.

— Този е.

— Не го доближавай до носа си, много е опасно — намеси се По, схванал какво му казва Елъри.

— Знам.

Едното червило беше червено, другото — розово. Елъри предпазливо поднесе червеното към носа си, кимна и го подаде на По.

— Прав си. Явно е намазано с отрова.

— Грим за погребение. Бяла рокля за вечността и отрова. Като принцеса във вълшебна приказка.

Елъри тъжно се вгледа в Агата, после подкани останалите да напуснат стаята. Излезе последен, безшумно затвори вратата и прошепна:

— Спи спокойно, Снежанке.

Тримата се върнаха в стаята на Льору. Почистиха лицето му с водата и кърпата, донесени от Ван, измиха и очилата и ги сложиха върху гърдите му.

— Толкова се радваше, че ще бъде главен редактор на списанието! — измърмори Елъри, докато затваряше вратата след себе си. Зловещата табелка с червени букви все още оповестяваше на света коя е Третата жертва.

В Декагона останаха само трима живи — Елъри, По и Ван.

5.

След като се прибра в стаята си и се облече, Елъри седна на ръба на леглото и извади пакет „Салем“. Върна се в салона чак след като две от цигарите му станаха на пепел.

Другите двама вече бяха насядали около масата. По оглеждаше превръзката, която бе направил на дясната си ръка, и пушеше поредната цигара. Ван бе донесъл чайник с гореща вода и си правеше кафе.

— Аз също искам едно, Ван.

Ван поклати глава, покри чашата си с длани и седна далеч от По.

— Не си много любезен — погледна го Елъри и отиде в кухнята.

Внимателно изми една чаша и лъжичка и погледна в чекмеджето на кухненския шкаф. Шестте табелки, обещаващи убийства, си бяха на мястото.

— Последната жертва, Детективът и Убиецът — изреди, когато се върна в салона и си наля вода за кафе.

По и Ван не направиха коментар. Младежът се вгледа в единия, после в другия.

— Ако Убиецът е между нас, предполагам, че на този етап няма да си го признае.

По се намръщи и издуха облак дим. Ван се обърна на другата страна и отпи от кафето си. Елъри седна встрани от тях и стисна чашата си.

В салона се настани напрегнато мълчание. Всеки от тримата се беше отделил от другите и дори не се опитваше да прикрие недоверието си.

— Можете ли да си представите? — обади се По с неестествено приповдигнат глас. — Един от нас е убил четирима наши приятели.

— Може да е Накамура Сейджи — възрази Елъри.

По поклати раздразнено глава.

— Не бих казал, че е абсолютно невъзможно, но все пак е невероятно. Не мога да се съглася с идеята ти, че още е жив. За мен си е чиста фантасмагория.

Елъри изсумтя.

— Значи убиецът е един от нас?

— Нали това казвам? — удари по масата ядосаният По.

Елъри подмина изблика му с мълчание и отметна немирния кичур от челото си.

— Нека още веднъж проследим събитията от самото начало.

Облегна се назад и се взря в прозореца над главите им. Небето беше тъмно и мрачно както обикновено.

— Всичко започна с тези табелки. Някой трябва да ги е приготвил предварително и ги е донесъл на острова. Не заемат много място, така че не е било трудно да ги пренесе, без някой да забележи. Следователно убиецът може да е всеки от нас. Съгласни ли сме с това? На третия ден започва да изпълнява написаното на табелките обещание. Първата жертва беше Орци. Влязъл е в стаята ѝ през прозореца или през вратата и я е удушил. По, ти каза, че оръжието на убийството, онази корда, още била около врата ѝ. Надали ще може да послужи за улика, но нека се съсредоточим върху въпроса как убиецът е влязъл в стаята на Орци.

— Когато открихме тялото, вратата и прозорецът не бяха заключени. Може Орци да ги е оставила така, но не ми се вярва. Особено за вратата. Тя първа откри тези табелки. Разтревожи се… беше изплашена.

— И така, с какво разполагаме? Има различни варианти, но мисля, че можем да сведем нещата до две основни версии. Първо, Орци забравя да заключи прозореца и убиецът влиза от там. Второ, убиецът я събужда и някак си я убеждава да отвори вратата.

— Ако е влязъл през прозореца, защо му е да отключва вратата? — попита Ван.

— Или да потърси табелката, или, ако я е носел със себе си, да я прикрепи към вратата. Но ако сме съгласни с теорията на По, че убиецът е един от нас, можем да приемем, че Орци сама му е отворила. Дори и в малките часове на денонощието, дори и Орци все още да е спяла, нахлуването през прозореца щеше да вдигне шум и ако го бяхме видели, всичко щеше да приключи още тогава. В случай че убиецът е един от нас, един от Клуба, не би поел риска да влиза през прозореца, а просто би събудил Орци под някакъв претекст и би минал през вратата. Орци си беше такава. Може да го е намерила за странно, но не би отказала на никого от нас.

— Тя беше с нощница. Мислите ли, че ще пусне в стаята си мъж, докато е облечена така?

— Би могло, ако е настоял, че е спешно. Не е могла да му откаже, дори и да е искала. С изключение на Кар. Но по пътя на тази логика — Елъри изгледа косо По — ти си първият заподозрян, По. Вие бяхте приятели от детинство, така че Орци не би се притеснявала толкова, колкото от мен или Ван.

— Глупости — реагира бурно По и рязко се наведе напред. — Искаш да кажеш, че аз съм я убил? Не е смешно.

— Не го казах, за да те разсмея. В случая с Орци ти си първият заподозрян. Ако е така, ми е по-лесно да разбера психологията зад странното поведение на убиеца, който е наместил трупа ѝ с видимо старание.

— Какво ще кажеш за ръката? За какво ми е да ѝ режа ръката и да я крия някъде?

— Полека, По. Знам, че това не е единственият отговор. Има и други възможности. Може да е бил Ван, може да съм аз. Само казвам, че ти си най-вероятният извършител. Колкото до проблема с ръката, очевидно е, че убиецът прави паралел с миналогодишната трагедия в Синята къща, но ако трябва да съм честен, нямам представа защо свързва действията си с нея. Ти какво мислиш, Ван?

— Може би иска да ни обърка?

— Хм. По?

— Не ми се вярва да прави такова нещо само за да ни обърка. Сигурно му е било трудно да отреже ръката, без да вдига шум.

— Вярно е. Значи трябва да има сериозно основание. Какво би могло да е то?

Елъри вдигна глава и въздъхна дълбоко.

— Нека засега да оставим този въпрос и да продължим нататък. Убийството на Кар. Не мисля, че и тук ще можем да стигнем до единно и убедително заключение. От разговора след случилото се можем поне да заключим, че Ван не е могъл да сипе отровата в кафето на Кар. Ако отровата е била сложена в чашата преди това, всеки би могъл да го направи, но нали няма как да различиш отровната чаша от останалите? Това ме притеснява най-много.

— Както и да е — продължи след миг Елъри. — Сега, когато трябва да изключим Агата — вече мъртва, — единственият, който може да сложи отровата в чашата на Кар като с магическа пръчица, съм аз, колкото и да не ми се ще да го призная. Но…

— Сега ще кажеш, че може да съм дал на Кар бавно разтваряща се капсула с отрова — прекъсна го По и Елъри се усмихна.

— Точно така. Не че го смятам за умен ход. Да предположим, че си успял да дадеш на Кар капсулата. Въпрос на късмет е да се задейства, след като е пил от кафето, защото, ако го отрови, преди да сложи нещо в устата си, неговият островен лекар ще бъде единственият заподозрян. Не мисля, че си такъв глупак.

— Правилно заключение.

— Но има и още една вероятност.

— И тя е?

— По е звездата на нашия факултет и семейството му притежава една от най-добрите частни клиники в град О. Може Кар да не се е чувствал добре и да е поискал съвет от По или да е посетил клиниката им. Така или иначе, По е бил запознат със здравословното му състояние. Във фаталната нощ Кар е получил пристъп… епилептична криза или нещо подобно. Веднага е дотичал при По и По се е престорил, че му помага, възползвайки се от всеобщото объркване. Тогава може да е сипал арсеник или стрихнин в устата му.

— Май наистина си убеден, че аз съм го направил, а? Но историята ти е съшита с бели конци. Няма и зрънце истина.

— Не се впрягай. Просто обмислям вероятностите. Както ти отричаш теорията ми, защото била измислена, така и аз отхвърлям твоята за „ловката ръка“. Причината е същата — не съм аз. Не знам дали да се радвам или не, но ми се струва, че надценяваш магическите ми умения. Да скрия отрова в ръкава си и да я сипя в нечия чаша, като същевременно взимам моята, не е толкова лесно, колкото си го мислиш. Ако бях убиецът, нямаше да прибягна до такъв сложен и опасен метод. Много по-лесно и безопасно е да сложа малко отрова в една от чашите и да я маркирам по някакъв начин.

— Но по чашата няма никакви знаци и белези.

— Именно. Точно това ме тревожи. Наистина ли няма никакъв знак?

Елъри се втренчи в собствената си чаша.

— Не виждам пукнатина, нито разлята боя. Точно като останалите е — тъмнозелена, десетоъгълна… чакайте.

— Какво има?

— Може да сме пропуснали нещо. Не е за вярване.

Елъри стана от стола си.

— По, мисля, че оставихме чашата на Кар настрани?

— Да. Намира се в ъгъла на плота.

— Хайде да я огледаме още веднъж…

Още преди да довърши изречението, вече тичаше към кухнята и даваше знак на другите да го последват.

— Елате и вие.

Чашата стоеше в ъгъла на плота, покрита с бяла кърпа. Елъри свали кърпата. В чашата все още имаше два пръста кафе от онзи ден.

— Прав бях — погледна я отдолу и цъкна с език. — Колко сме глупави! Загадката остана загадка, защото онзи ден не забелязахме очевидното.

— Какво искаш да кажеш? — тръсна глава Ван.

По също го погледна объркано.

— За мен си е същата като останалите.

— Но не е — тържествено обяви Елъри. — Десетоъгълна къща с десетоъгълен салон, десетоъгълен прозорец, десетоъгълни пепелници и десетоъгълни чаши. Объркани от цялата тази колекция десетоъгълници, очите ни отказаха да видят.

— Какво?

— Какво имаш предвид?

— Нещо отличава тази чаша от другите. Прави я напълно различна. Все още ли не го забелязвате?

Ван и По се вгледаха в чашата и след миг извикаха едновременно.

— Разбрахте ли? — кимна самодоволно Елъри. — Десетоъгьлниците в тази къща са главната причина за объркването. Тази чаша няма десет ъгъла, а единайсет.

6.

— Хайде да се върнем към началото.

Младежите отново бяха заели местата си на масата в салона и Елъри потърси очите на всеки от тях.

— Открихме, че чашата на Кар е различна, следователно ти, По, Ван и, разбира се, моя милост сме имали еднаква възможност да го отровим. Една чаша с единайсет ъгъла сред комплект от десетоъгълни чаши. Убиецът е сложил отровата в нея и ако се бе случило така, че да се падне на него, просто нямаше да изпие кафето си.

— Питам се защо чашата е такава — зачуди се Ван.

— Може да е шега на Накамура Сейджи.

Деликатните устни на Елъри се разтегнаха в усмивка.

— Да скрие предмет с единайсет ъгъла в къща, където властва десетоъгълникът? Наистина добра шега.

— Дали е само шега?

— Така мисля. Може да има и друго значение. Така или иначе, убиецът е открил тази чаша и е решил да я използва. Не мисля, че е знаел предварително за нея. Няма как да я откриеш сред цял комплект, освен ако не поръчаш предварително да ти я направят. Убиецът я е видял случайно, след като е дошъл на острова, и всеки един от нас тримата е имал възможност да го направи.

Елъри облегна лакти на масата и сплете пръсти пред очите си.

— Убиецът е изчакал всички да си легнат и се е промъкнал в стаята, където лежи трупът на Кар. После си е създал достатъчно грижи да отреже лявата му ръка, както стана с Орци, и да я хвърли в банята. Не мога да си обясня защо го е направил.

— Агата каза, че е чула нещо. Сигурно тогава е станало.

— Да, По. По това време всички вече бяхме на нокти. Убиецът е предприел доста рискован ход. Което значи, че има важна причина да отреже ръцете. Само дето не мога да я открия.

Елъри се намръщи, но след малко продължи:

— Важното е, че и тримата сме били способни да извършим трите убийства. Да продължим напред.

— Следващата е Агата… Не, Льору е преди нея — поправи се Ван.

Елъри поклати глава.

— Не, първо беше покушението върху моя живот. Върху живота на Елъри. Вчера в подземието. Предишната нощ… мисля, че беше точно преди Кар да припадне — споменах, че в Синята къща може да има подземие. Предполагам, че когато убиецът го е чул, първо е отрязал ръката на Кар и е залепил табелката на вратата, а после е отишъл да опъне кордата пред стълбите на подземието. Когато Кар припадна, и тримата бяхме там, така че всеки може да го е извършил. Понеже бях една от жертвите на убиеца, мисля, че мога да бъда отписан, нали?

Елъри изчака реакциите на останалите двама. Ван и По се спогледаха и демонстрираха несъгласие.

— Признавам — няма как да докажа, че не беше просто театър. Дори не се ударих силно. Сега да поговорим за убийството на Льору тази сутрин.

Елъри млъкна и се замисли за момент.

— Има някои странни моменти в убийството му. Подмамен навън и пребит до смърт. За разлика от предишните две, тук липсва фиксацията с отрязването на ръката. Това е различно.

— Съгласен. Но отново всеки един от нас би могъл да е убиец — рече По.

Елъри потърка тънката си брадичка.

— Вярно е. Нека оставим убийството на Льору за по-късно. Трябва ми малко време да помисля.

Последното убийство е на Агата. Както открихме току-що, червилото ѝ е било намазано с калиев цианид, натриев цианид или друго подобно съединение. Единственият въпрос е кога и как е сложена отровата. Червилото трябва да е било в стаята ѝ през цялото време, скрито в чантичката за гримове. След убийството на Орци и Кар Агата стана много предпазлива и винаги заключваше вратата си. Не виждам как убиецът е могъл да се промъкне в спалнята ѝ. От друга страна, тя използваше червило всеки ден, но умря тази сутрин, което означава, че е било отровено между вчера следобед и тази нощ.

— Само още нещо, Елъри.

— Кажи, Ван?

— Мисля, че днес цветът на червилото ѝ беше различен от вчерашния.

— Какво?

— Сутринта тя беше с много ярко червило. Затова си помислих, че устните ѝ не са като на мъртвец — продължи Ван. — Вчера и онзи ден червилото ѝ беше розово. Мисля, че се нарича „пепел от рози“.

— Аха.

Елъри потропа с върховете на пръстите си по масата.

— Сега, като го спомена, забелязах, че носи две червила в чантичката си и едно от тях е розово. Възможно е отровата да е сложена в червеното по-рано, през първия или втория ден на острова. Тогава Агата още не беше нащрек и убиецът лесно е могъл да се промъкне в стаята ѝ, но тя да не е използвала това червило до днес.

— Бомба със закъснител — почеса брадата си По. — И отново всички ние сме имали възможност да сложим отровата.

— Точно там е работата. Ако сме сигурни, че убиецът е един от нас, не можем всеки път да твърдим, че и тримата сме могли да го направим.

— Какво предлагаш?

— Да се наредим по старшинство — отвърна Елъри и се ухили. — Шегувам се, разбира се, но нека да чуем какво има да каже всеки от нас. Ван, кой ти се струва най-подозрителен?

— По — отвърна Ван, изненадвайки ги с категоричността си.

— Какво? — Изражението на По се промени. Младежът остави току-що запалената цигара в пепелника и ги изгледа сърдито. — Не съм аз. Но… мисля, че това изявление няма да ви убеди.

— Естествено, не можем да се доверим сляпо на думите ти. Впрочем, и аз съм на същото мнение. От нас тримата ти си най-съмнителен — добави убедено Елъри.

По се разтревожи.

— Защо? Защо аз да съм най-съмнителен? — разпали се той.

— Имаш мотив.

— Мотив ли? Мотив, казваш. И защо ще искам да убивам четирима от приятелите си? Ще ми обясниш ли?

— Чух, че майка ти е в психиатрична болница — отвърна хладнокръвно Елъри.

По преглътна отговора си и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха и затрепериха.

— Било е преди няколко години — продължи невъзмутимо Елъри. — Майка ти се е опитала да убие пациентка във вашата клиника. Доколкото разбрах, съзнанието ѝ е било объркано още тогава.

— Истина ли е, Елъри? — Очите на Ван се разшириха. — Не знаех.

— Баща му е покрил всичко, за да не пострада репутацията на болницата. Вероятно са платили сериозна сума на жертвата. Адвокатът, действал от името на болницата, е приятел на баща ми и го научих от него. Съпруга на лекар попада под сериозен психически стрес. Едно слабо съзнание може да не издържи. Може да си е представяла, че пациентката краде съпруга ѝ…

— Млъкни! — извика По. — Да не си посмял да говориш така за майка ми!

Елъри подсвирна лекичко, после млъкна. По се втренчи в пода. като все още стискаше юмруци, но след миг тихо се засмя.

— Искаш да кажеш, че може да съм луд. Доста опростена теория.

Изражението му се промени и младежът се вгледа мрачно във Ван и Елъри.

— Само че искам да ви кажа, че и вие имате мотив.

— Кажи какво имаш предвид.

— Първо ти, Ван. Родителите ти са убити от крадци, когато си бил в гимназията. С тях е загинала и малката ти сестра. Може да си насъбрал гняв към групата студенти, които пишат какви ли не истории за убийства.

Докато По говореше, Ван пребледня, но успя да отговори:

— Станалото с родителите ми вече е в миналото. Ако имах нещо против авторите на криминални романи, щях ли да вляза в Клуба? — промълви той. — Нито за миг не съм си помислял, че детективските истории възхваляват убийствата на хора. Затова съм член на Клуба, затова дойдох с вас на тази екскурзия.

— Кой знае как стоят нещата в действителност? — възрази По и смени мишената. — Следващият е Елъри.

— Какъв може да бъде моят мотив?

— Обикновено твърдеше, че не ти пука, но винаги си бил атакуван от Кар.

— Да съм се ядосал на Кар! — изненада се Елъри. — И другите три убийства да са само за прикритие? Стига глупости, Беше дразнещо, но не съм се вбесявал чак толкова, че да мисля за убийство. Всъщност не ми пука особено какво мислят другите за мен. Трябва вече да сте го разбрали. Наистина ли си въобразявахте, че толкова силно съм мразел Кар?

— На теб не ти трябва кой знае какъв мотив. Все едно да се отървеш от досадна муха.

— Смятате, че съм толкова хладнокръвен?

— Думата „хладнокръвен" не разкрива основния нюанс, но на теб наистина ти липсва елементарна човещина, Елъри. Според мен си от онези хора. които могат да убият някого просто ей така, за разнообразие. Съгласен ли си с мен, Ван?

— Може би — кимна Ван с лишени от блясък очи.

За част от секундата по лицето на Елъри премина сянка на тревога, но той я прикри с кисела усмивка и сви рамене.

— Добре. Явно трябва да поработя над поведението си.

Тримата се умълчаха. Мрачната, почти зловеща атмосфера в салона скова умовете им и не ги пусна. Десетте бели стени около тях повече от всякога им заприличаха на затвор.

Дълго време останаха така, заслушани в шепота на вятъра между клоните на дърветата отвън. Скоро той бе последвай от нежно потрепване по покрива над главите им.

— Заваля — рече Елъри и погледна нагоре. Водните капки бързо започнаха да замъгляват стъклото на десетоъгълния прозорец.

Шумът от дъжда се засили, капките забиха по стъклото. Дъждът се развихри, сякаш искаше да изолира от останалия свят тримата мъже, и без това хванати в капана на острова.

Изведнъж Елъри измърмори нещо и се изправи, все още загледан в прозореца.

— Какво има? — погледна то подозрително По.

— Нищо… чакай…

Младежът избута стола си назад и хукна към изхода, преди да довърши изречението.

— Отпечатъците от стъпки!

7.

Навън вече валеше като из ведро. Дъждът, примесен с шума на вълните, огласяше целия остров със странна мелодия, която сякаш ги пренасяше в друго време и на друго място.

Елъри изтича навън, без да се тревожи, че ще се намокри до кости.

Не заобиколи арката от борове, а тръгна директно към останките на Синята къща и хукна между дърветата. Спря за момент и погледна зад себе си. Щом видя Ван и По да го следват, извика силно:

— Побързайте. Дъждът ще заличи отпечатъците.

Отново се затича. Спъна се няколко пъти в коренищата на дърветата, но все пак успя да стигне до градината на изгорялата къща и веднага разбра, че стъпките около мястото, където бяха открили Льору, все още могат да се различат.

По и Ван пристигнаха малко след него. Елъри посочи към отпечатъците и пророни, докато се опитваше да си поеме дъх:

— Трябва да запомните всяка извивка тук, сякаш животът ви зависи от това.

Тримата застанаха над следите и последваха с очи линиите по земята. Студеният дъжд шибаше в лицата им, но младежите отчаяно се опитваха да запаметят картината, преди капките да образуват локви и ручейчета, които щяха да я заличат.

Елъри отметна мокрите кичури коса от челото си и се обърна към другите двама:

— Да се връщаме, че иначе ще настинем.

Свалиха мокрите дрехи, облякоха сухи и отново се събраха около масата в салона.

— Ще дойдете ли малко по-близо? Важно е — настоя Елъри и отвори тетрадката, която бе донесъл от стаята си заедно с една химикалка. По и Ван се поколебаха, но станаха от столовете и се наредиха до него.

— Хайде да се опитаме да ги нарисуваме, докато картината е все още прясна в главите ни.

Елъри начерта дълъг правоъгълник, който зае цялата страница.

— Това е земята около Синята къща.

В горната половина на правоъгълника описа друг правоъгълник.

— Това са останките от къщата — купчините с тухли. А това е стълбата, която води до камъните под скалите.

Той отбеляза мястото в центъра на лявата част на големия правоъгълник.

— Декагонът е долу вдясно. Линията под него е редицата с дървета. Льору лежеше в градината отпред, горе — долу в тази точка.

Елъри нарисува човешка фигура вдясно и под центъра на правоъгълника, която представляваше трупа на Льору. После погледна към другите двама.

— Сега стъпките. Къде бяха те?

— Първо, имаше поредица от следи от входа през арката от борове към стълбището към камъните — отвърна По, почесвайки неспокойно брадата си.

— После три диагонални линии от отпечатъци, които вървят от входа до тялото на Льору и обратно.

— Точно така. Нещо такова беше, нали, Ван?

— Да, така мисля.

— Добре, отбелязахме ги.

Елъри отбеляза местоположението на трупа и постави тетрадката така, че да може и тримата да виждат добре.

— Открих тялото на Льору веднага след като преминах през арката от борове и стъпих в градината на Синята къща. Вие начаса ме последвахте и тримата се озовахме пред него. По и аз го вдигнахме и го отнесохме в Декагона по същия път, по който дойдохме. Ван вървеше най-отзад. Значи, трите двойни реда стъпки са направени от нас. Ако ги махнем от картината…

Младежът спря и избърса потта от челото си.

— Не виждате ли нещо странно?

— Странно ли? В стъпките? — намръщи се По.

— Да. Единствените хора, достигнали до местопрестъплението, сме аз, По и ти, Ван. Естествено, и убиецът. Като включим и Льору, трябва да има пет чифта отпечатъци, достигащи тялото. И те са пет. Само че…

— Чакай, Елъри — прекъсна го По, загледан във фигурата. — Ако пренебрегнем стъпките, които направихме, когато открихме тялото, остават един чифт от входа до стъпалата, два чифта от стъпалата до тялото и още един — от тялото до стъпалата. Виждаш ли къде е проблемът?

— Да.

— Можем да приемем, че стъпките от входа до стъпалата са на Льору. Едните от стъпалата до тялото, разбира се, също са на Льору. Оказва се, че останалите два чифта са направени от убиеца. Първият чифт е в посока към Льору, другият е обратно. Но откъде е дошъл убиецът!

— От каменните стъпала.

— Точно така. Само че там няма нищо друго, освен море. Помните ли? Под стълбището се виждат само остри скали и камъни. Единственият начин човек да стигне до острова е по тези стъпала или от заливчето при кея. Как тогава убиецът е стигнал до камъните под стъпалата? И къде е отишъл? Ако е искал да се върне в залива, е трябвало да извърви целия път покрай скалите, но там водата е дълбока. Трябвало е да плува през нощта. Каква ли е сега температурата на водата?

По извади кутията с цигарите си и изпъшка. Очите на Ван бяха залепени за скицата в тетрадката.

— И?

— Важният въпрос е: защо нашият убиец прави това?

В напрегнатата атмосфера единствено Елъри се наслаждаваше на гатанките. Ван мълчеше, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на дългото си яке.

— Хм — прочисти гърло По и заговори: — Убиецът е един от нас тримата. Защо тогава ще слиза долу при скалите и ще плува, за да се върне? По сушата щеше да е много по-бързо и лесно. Можеше да следва собствените си стъпки, тъкмо щеше да заличи истинския им размер и форма. Ние не разполагаме с криминалисти. Фактът, че не го е направил, означава, че има сериозна причина да се върне при морето,

— Прав си. И мисля, че причината е ясна — кимна доволно Елъри и стана. — Хайде да хапнем нещо. Наближава три.

— Да хапнем? — смая се Ван. — Как можем да ядем, Елъри?

— Ще го обмислим по-късно. Не е необходимо да разнищваме въпроса до край. Не сме слагали залък в устата си от сутринта.

Елъри им обърна гръб и влезе в кухнята.

8.

— Така.

Елъри приключи с обяда от суха храна и кафе и поде:

— Сега стомасите ни са пълни и можем да довършим въпроса. Съгласни?

— Естествено. Спри да играеш театър — отвърна По.

Ван кимна, без да каже нищо.

Поведението на Елъри объркваше останалите двама още от мига, когато заговори за отпечатъците от обувки. Не го изпуснаха от поглед по време на обяда, но той остана спокоен, дори на няколко пъти по устните му пробяга онази негова усмивка, които иначе рядко слизаше от лицето му.

— Добре.

Елъри отмести чашата и чинията си и отново отвори тетрадката. Другите заобиколиха масата и дойдоха от неговата страна, като пазеха известна дистанция помежду си.

— Да започнем с главния въпрос.

Младежът огледа начертаните линии от стъпките и започна анализа си,

— Вече заключихме, че единствените отпечатъци, оставени от убиеца, са двете линии между тялото и стъпалата. Това означава, че е дошъл от морето и пак се е върнал там, Имайки предвид, че е един от нас, нека се опитаме да просветим маршрута му,

— Трябва да е излязъл от Декагона и да е отишъл в залива, от там — в морето, доплувал е до каменистия бряг и е изкачил стъпалата, за да стигне до Синята къща. След убийството може да се с върнал по същия път. По ни спомена, те е трябвало да стигне до морето, но наистина ли е така? Колкото да мисля и премислям, не откривам смисъл. Няма защо са го прави, липсва всякаква логика.

— Но тона означава, че убиецът е човек, който не живее под един покрив с нас.

— И защо да не е точно така, По? — попита Елъри и затвори тетрадката — Най-логичното заключение предвид обстоятелствата е, извън нашата група. Ние може да не сме в състояние да напуснем острова, но има много начини някой външен да го достигне. Така отпадат и глупавите предположения, че е доплувал до брега. Убиецът е използвал лодка.

— Лодка?

— Замисляли ли сте се защо и Орци, и Льору са убити рано сутринта? Защото най-доброто време да стигнеш до острова незабелязан е през нощта или призори, Какво ще кажете?

Загледал и другите двама, Елъри извади своя „Салем“, но видя, че пакетът е празен, и го хвърли на масата.

— Искаш ли? — попита Пo и плъзна кутията си към него,

— По, ти май си съгласен с мен.

Елъри извади една цигара, сложи я и устата си и я запали.

— Какво мислиш, Ван?

— Мисля, че си прав. По, може ли и на мен една цигара?

— Разбира се.

Елъри подаде кутията на Ван.

— Ако си прав, защо убиецът е направил табелките? — попита По.

— Те не са само за жертвите. Сред тях има такива за Детектива и Убиеца. В това е смисълът им.

Елъри притвори очи и издуха дима.

— Първо, целта е да ни накара да повярваме, че Убиецът е някой от нас седмината. По този начин насочва вниманието ни навътре, към хората в групата, и притъпява вниманието ни към останалия свят.

— И второ?

— Смятам, че става дума за психологически натиск. Последните оцелели ще се настроят един срещу друг и може да се избият взаимно, подвластни на момента. Убиецът вероятно се надява на това. Така ще постигне целта си, без да си цапа повече ръцете. В крайна сметка обаче, ни иска всичките мъртви.

— Гадно — измърмори Ван и запали цигарата си.

— Има още нещо, което според мен е доста странно — намеси се По и притисна палец към слепоочието си. — Защо убиецът е тръгнал директно към морето, след като е убил Льору?

— Какво искаш да кажеш? — попита Ван и върна кутията на По.

— Нали се опитва да ни накара да вярваме, че убиецът е един от нас. Нямаше ли да е по-логично, ако бе оставил още отпечатъци от стъпки, между входа и стъпалата например? Не е било трудно да го осъществи.

— Може да не се е замислил за отпечатъците.

— И директно е напуснал острова? Ами тогава кога е сложил табелката Третата жертва на вратата?

— Това…

По разбра, че Ван няма отговор, и се обърна към Елъри.

— Какво мислиш ти, Елъри?

— Мисля следното — каза Елъри и остави цигарата в пепелника. — Може убиецът наистина да не е обърнал внимание на отпечатъците, както каза Ван, но ако ги е забелязал, вероятно е искал да остави още един чифт между входа и стъпалата. Фактът, че не го е направил, означава, че ситуацията не му е позволила. Мога да го обясня, като анализирам конкретните обстоятелства около убийството на Льору. Льору е бил пребит. Съдейки по стъпките му, започващи от стъпалата, стигам до заключението, че убиецът го е преследвал. Льору вероятно го е видял в лодката долу при камъните. Онзи сигурно се е приготвял да напусне острова. Льору е разбрал какво става и е побягнал. Убиецът го е забелязал и е хукнал след него. Льору навярно е викал за помощ. Убиецът го е настигнал и го е ударил няколко пъти. После се е паникьосал. Изплашил се е, че някой се е събудил от виковете на Льору и може всеки момент да дойде. Имал е време да се скрие някъде, но е нямало как да прикрие лодката, затова е зарязал плана с отпечатъците, слязъл е долу и е подкарал към залива, за да изчака там и да види дали някой няма да потърси Льору. За негова радост такова нещо не се е случило. Отишъл е до Декагона и след като е погледнал през прозореца на кухнята, за да се увери, че всички още спят, се е вмъкнал вътре и е окачил табелката на вратата на Льору. После е напуснал острова. Било е прекалено опасно да се връща за следите, предвид напредналия час.

— Хм. Значи е бил на острова през цялата нощ?

— Да. Явно пристига нощем, за да ни наблюдава.

— И се крие под прозореца на кухнята?

— Мисля, че е възможно.

— И къде оставя лодката си? В залива или при скалите под каменните стъпала?

— Сигурно я крие някъде. Една малка гумена лодка се сгъва лесно и бързо. Може да я носи до горичката или да я потопи в морето, като използва някаква тежест.

— Гумена лодка, казваш? — намръщи се По. — Може ли да се стигне до сушата с такова нещо?

— Не е необходимо да ходи чак до сушата. Зад ъгъла има чудесно местенце за криене.

— Котешкият остров?

— Точно така. Котешкият остров. Според мен убиецът се подвизава там, защото е лесно да се стигне до нашия остров.

— Което наистина го устройва.

— Хайде да повторим още веднъж какво е направил нашият убиец.

Елъри затвори тетрадката и я сложи настрана. Извади колодата от Сини карти сякаш от нищото, постави я на масата и започна да си играе с нея, без да спира с анализа си.

— Снощи е дошъл тук от Котешкия остров. Наблюдавал ни е, търсил е възможност да извърши поредното убийство, но не е открил такава и рано сутринта се е върнал на каменистия бряг. Предполагам, че по онова време все още е валяло. Ето защо не открихме следи от стъпките му от входа на изгорялата къща към стъпалата. Докато е подготвял отпътуването си от брега, дъждът е спрял. Направените след това стъпки са останали непокътнати. В този момент се появява Льору, макар че нямам представа какво е правил там по това време. Видял е лодката и убиеца. В паниката си убиецът е грабнал един от камъните по земята, хукнал е след Льору и му е затворил устата завинаги. Изплашил се е, че някой може да е чул виковете на жертвата му, затова е преместил лодката към залива. Изчакал е да види дали някой ще се събуди, после се е промъкнал в Декагона и е сложил табелката. В общи линии е това.

Пръстът на По не се отделяше слепоочието. Младежът се подпря с другата си ръка върху масата и нервно попита:

— Но кой е този убиец, дето се крие на Котешкия остров?

— Накамура Сейджи, разбира се — заяви Елъри без грам колебание. — Повтарям ви го от самото начало. Естествено, се шегувах, когато казах, че ти си най-вероятния заподозрян.

— Да приемем, че Накамура Сейджи е жив не защото го вярвам, а просто за да продължим разговора. Не знам за вас, но аз не виждам какъв мотив би имал този човек, за да иска да ни убие. За нищо не се сещам. Или искаш да кажеш, че е луд?

— Мотив ли? Естествено, че има мотив. И то доста силен.

— Какви ги говориш? — извикаха в един глас Ван и По.

Ръцете на Елъри сръчно събраха картите, които бе разтворил като ветрило на масата.

— Като говорим кой има мотив и кой няма, този на Накамура Сейджи е доста сериозен. Самият аз го осъзнах снощи, когато се прибрах в стаята си.

— Така ли?

— И какъв е мотивът му според теб?

— Накамура Чиори. Помните ли я?

В тъмния салон се възцари тежко мълчание. Чуваше се само далечният плисък на вълните. Дъждът бе намалял до безшумен ръмеж.

— Накамура Чиори. Имаш предвид…

Гласът на Ван изтъня.

— Да, нашата младша членка, която загина заради нехайното ни поведение през януари миналата година. Тази Накамура Чиори.

— Накамура… Сейджи. Накамура Чиори.

По произнесе имената, сякаш бяха магически.

— Не може да бъде.

— Може и е. Това е единствената причина, за която мога да се сетя. Накамура Чиори е дъщеря на Накамура Сейджи.

— Това ли било?

По се намръщи, извади нова цигара от кутията и я сложи в устата си. Ван затвори очи и подпря главата си с ръце. Елъри събра колодата, сложи я върху кутията ѝ и продължи:

— Накамура Сейджи е извършил убийствата на острова преди шест месеца. Изгорил е нечие тяло, за да го представи за своето — или изчезналия градинар, или някой друг с подобно на неговото телосложение и същата кръвна група. Той самият още е жив и иска да отмъсти за дъщеря си…

В този момент го прекъсна неестествен звук.

— Ооох! — изтръгна се от гърлото на По.

— Какво става?

— По?

Столът на По изскърца. Длъгнестото му тяло се претърколи напред и се строполи на земята.

— По!

Елъри и Ван се спуснаха към него. Опитаха се да го вдигнат, но той се преви от болка и ги избута. Сгърчи се и след малко всичко приключи. Последната конвулсия вдърви крайниците му и младежът падна по лице на пода. Това беше краят му.

Цигарата, която бе хвърлил само след едно дръпване, лежеше върху сините плочки на пода и от нея се издигаше тънка струйка дим. Елъри и Ван останаха вцепенени, загледани в сгърченото тяло. Последната жертва.

9.

Вече се смрачаваш?. Небето беше все така покрито със сиви облаци, но не изглеждаше, че ще вали. Вятърът престана да люлее дърветата, шумът от вълните също бе стихнал до тъжна, еднообразна мелодия.

Двамата оцелели пренесоха тялото на По в стаята му. На пода имаше пръснат пъзел, почти недокосван от последния път, когато Ван го бе видял. Милите вирнати муцунки на малките лисичета им се сториха ужасно тъжни.

Като внимаваха да не развалят пъзела, Елъри и Ван положиха длъгнестото тяло на леглото. Ван го покри с одеяло, а Елъри му затвори очите. От болезнено изкривената му уста се носеше дъх на горчиви бадеми.

След миг на мълчалива молитва двамата напуснаха стаята.

— Още една бомба със закъснител. По дяволите!

Гласът на Елъри трепереше от гняв, докато тъпчеше изгорялата цигара на По, паднала на пода.

— Една от цигарите на По е била напоена с цианкалий. Убиецът се е промъкнал в стаята му и я е инжектирал със спринцовка.

— Кой, Накамура Сейджи ли?

— Кой друг?

— Значи и ние сме в опасност — промълви Ван и се свлече на близкия стол.

Елъри отиде до масата и запали лампата. На примигващата ѝ светлина по стените затанцуваха мистериозни сенки,

— Накамура Сейджи… — замърмори Елъри, втренчен в пламъка. — Ван, Накамура Сейджи е бил собственик на тази къща, живял е тук. Естествено е да познава географията на острова и архитектурата на сградите. Мога да се обзаложа, че има и резервни ключове от стаите.

— Резервни ключове?

— Или шперц. Взел ги е със себе си, когато е изгорил Синята къща, и се е скрил някъде. Може да влиза и да излиза когато си поиска. Не е било трудно да отрови червилото на Агата, да убие Орци и да напои една от цигарите на По. Внимавал е да се крие от погледите ни и се е движел из къщата като сянка. Ние сме глупавите мухи, паднали в капана на Декагона.

— Чел съм някъде, че е бил архитект.

— Аз също. Вероятно сам е конструирал това място. Със сигурност го е построил. Може би… чакай малко!

Елъри трескаво огледа салона.

— Какво има?

— Мислех си за чашата, с която е отровил Кар.

— Онази с единайсетте ъгъла?

— Вече знаем, че не е използвал специален знак, но помниш ли какъв въпрос зададе ти тогава? Попита защо чашата е тук.

— Да, така е.

— Аз отговорих, че вероятно е шега от страна на Сейджи, но добавих, че може да има и друго предназначение. Да скрие предмет с единайсет ъгъла в къща от десетоъгълници. Не ти ли навява някаква мисъл?

— Нещо с единайсет ъгъла в Декагона? Ако това е алюзия. — прошепна Ван и очите му изведнъж се разшириха от изненада. — Това може да означава, че тук има единайсет стаи.

— Точно така — кимна мрачно Елъри. — Помислих си сьщото. Освен централния салон, сградата съдържа десет трапецовидни стаи. Тоалетната, банята и умивалнята се броят за едно помещение. Кухнята, коридорът към външната врата и седемте спални за гости — ето ти още девет. Ако зад тези десет стаи се крие друга…

— Искаш да кажеш, че Сейджи не ни наблюдава от прозореца на кухнята, а от тайна стая?

— Точно така.

— Но къде може да е тя?

— Предвид плана на сградата, мисля, че няма къде другаде да е, освен под земята. Даже подозирам — по устните на Елъри се разля усмивка, — че чашата с единайсетте ъгъла е ключ към нея.

Намериха чашите в склада под мивката, затова се насочиха натам. В самия склад не откриха нищо особено. Част от пода — квадрат с около осемдесетсантиметрови стени — лесно можеше да се повдигне с една ръка. Дупката отдолу беше дълбока към половин метър. Дъното и стените бяха облицовани с бели дъски. Вътре нямаше нищо.

— Това е, Ван — посочи Елъри.

— Мислех си, че ако наистина съществува тайна стая, трябва да е в кухнята при чашата. И ето че излезе точно така!

Насочиха фенерче към кухината. Осветиха малък отвор, широк само няколко сантиметра — почти незабележим, ако специално не търсиш нещо подобно. Около него имаше жлеб.

— Ван, подай ми чашата.

— Ами кафето в нея?

— Това тук е по-важно. Просто го излей.

Елъри пое празната чаша от Ван и коленичи на пода. Протегна дясната си ръка и пусна чашата в дупката.

— Напълно съвпада.

Единайсетте ъгъла на канала и основата на чашата си паснаха идеално.

— Ще завъртя ключа.

Както бе очаквал, отворът се плъзна по посока на жлеба. След известно време младежът усети как нещо се намества на съответното място.

— Добре. Отварям го.

Елъри внимателно извади чашата от формата. Докато го правеше, цялото дъно на дупката започна безшумно да се накланя надолу.

— Страхотна измишльотина! — ахна Елъри. — Има механизъм със зъбни колела или нещо подобно, което позволява да се движи толкова тихо.

Не след дълго се появи и стълба, която водеше към вътрешността на тайната подземна стая.

— Да влезем, Ван.

— Налага ли се? — обади се плахо Ван. — Ами ако е долу и ни чака?

— Не се безпокой. Слънцето току-що се скри. Сейджи сигурно още не е дошъл. Но и да е тук, ние сме двама срещу един. Няма как да ни надвие.

— Но…

— Ако те е страх, остани тук. Ще вляза сам.

— Ох, добре, чакай.

До носовете им достигна задушлив, зловонен дъх. Щом влязоха в тъмната дупка, двамата вече разчитаха единствено на светлината от фенерчето на Елъри.

Въпреки годините стълбата беше стабилна. Ако човек внимаваше, нямаше дори да скръцне. Елъри вървеше напред и понеже не искаше да допусне същата глупава грешка като онзи ден, слизаше надолу бавно и предпазливо.

След не повече от десет стъпала младежите се озоваха в широка стая с нисък таван. Помещението започваше точно под нивото на кухнята и се разпростираше към централния салон. Подът и стените бяха бетонни. Нямаше никакви мебели. Таванът се издигаше с няколко сантиметра над главата на Елъри и бе осеян с малки дупки, от които се процеждаха тънки снопчета светлина.

— Идва от лампата горе — прошепна Елъри. — В момента се намираме под салона. Всичко, което сме говорили, би могло ясно да се чуе от тук.

— Значи Сейджи наистина е бил в къщата?

— Да. Сигурно ни е подслушвал през цялото време. Обзалагам се, че има път, който извежда вън от тази стая.

Елъри освети заобикалящите ги стени. Бяха мръсни, сиви и покрити с черни петна. Тук-там се виждаха пукнатини и следи от замазване.

— Ето — каза той, като спря да движи фенерчето и лъчът освети стара дървена врата в дъното на помещението.

Двамата се приближиха. Елъри протегна ръка и докосна ръждивата дръжка. Ван попита сподавено:

— Накъде води?

— И аз това се питам.

Завъртя дръжката и вратата изскърца. Младежът затаи дъх и натисна по-силно. Вратата се отвори.

Изведнъж и двамата простенаха и стиснаха носовете си.

— Божичко…

— Каква е тази ужасна воня?

Тъмнината беше наситена с отвратителна миризма, толкова непоносима, че веднага им се повдигна. Начаса осъзнаха откъде може да идва и потръпнаха.

Миришеше на разложена плът.

Ръката на Елъри се разтрепери, но той здраво стисна фенерчето и насочи лъча към пространството зад вратата. Мракът беше непрогледен. Както и предполагаха, осветиха изход от къщата.

Елъри наведе лъча, който се плъзна по мръсния бетонен под и попадна на…

— Господи!

— О, не!

Бяха открили източника на ужасната миризма — купчина плът с цвят на повръщано с неразгадаема първоначална форма, от която се подаваха жълтеникави кости. Две черни, празни очни ябълки се взираха в тях.

Без съмнение беше полуразложен човешки труп.

10.

Минаваше полунощ.

Десетоъгълният салон беше празен. Лампата не светеше и помещението се бе предало на нощта. Далечният плисък на вълните свиреше мелодия от друго измерение. Звездите надничаха през десетоъгълния прозорец, зинал в тъмнината като отворена паст.

Изведнъж от вътрешността на сградата се разнесе острата въздишка на живо същество. Тя премина във вопъл, а вопълът— във вик, който изпълни цялото пространство.

Декагонът лумна в пламъци.

Червена светлина обви бялата сграда. Димът се устреми към небето на плътни черни облаци, подгонени от гигантски яростни пламъци, които се опитваха да ги погълнат.

Отблясъците на пожара можеха да се видят чак от град С. на другия край на морето.