Убийства в Декагона

СЕДМА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТИ ДЕН НА ОСТРОВА

1.

Шум от гласове.

Не говореха силно, не бяха и наблизо. Познати гласове, познати интонации. И като фон — непрестанният шум на вълните. Вълни? Да, шумът на вълните…

Бавно излезе от дълбините на съня. И после…

Отвори очи и се раздвижи върху твърдото легло. Обърна се по гръб и пръстите му затърсиха очилата. Белият таван изпълни полезрението му. Той въздъхна.

Аз съм в Декагона.

Слепоочията му пулсираха болезнено. С всеки удар на кръвта в паметта му прииждаха нежелани спомени.

Като поклащаше леко глава, сякаш беше счупена и имаше нужда от специални грижи, той стана от леглото и бавно се облече. Отиде до прозореца, отвърза колана, който придържаше двете дръжки на мястото им, и отвори крилата заедно с капаците.

Поляна с избуяла трева. Редица от борове. Тъмно небе, сякаш боядисано с мастило.

Младежът протегна ръце и успя да поеме дълбока глътка въздух. Зареди дробовете си със свеж прилив на кислород, затвори прозореца, заключи го и отново нави колана около дръжките. После излезе от стаята.

Тези, които разговаряха в салона, бяха Елъри и Ван. Агата и По също бяха станали и се намираха в кухнята.

— Добро утро, Льору. Радвам се да видя, че си добре — каза Елъри без сянка от хумор, сочейки към ъгъла зад Льору.

— Какво? — обърна се той, сложи очилата на носа си и с изненада прочете:

Втората жертва

Висеше на вратата на Кар.

Табелката беше залепена на височината на очите и покриваше другата с името на Кар. Беше поставена по същия начин, както и онази на вратата на Орци.

— Нашият убиец е човек, на когото може да се разчита. Спокоен съм, че се грижи да сме добре информирани.

Льору отстъпи назад, обърна се и се втренчи в Елъри, който седеше на един от столовете около масата, кръстосал дългите си крака.

— Нали върна табелките в онова чекмедже?

— Да. Да не предлагаш да се отървем от тях?

Елъри извади табелките от чекмеджето, сложи ги върху масата и ги бутна към Льору. Той преброи шест.

— Но…

— Както виждаш, табелката с Втората жертва още е тук. Извършителят се е подготвил добре. Предположил е, че ще ги държим под око след първото убийство. Сигурно има втори набор в себе си. Виж, не го казвай пред Агата…

Елъри сниши гласа си до шепот и кимна на Льору да се приближи.

— Да не го казвам ли? Защо? — учуди се Льору.

— Може много да се разстрои, ако не се погрижим да го разбере в подходящия момент. Случи се, преди тя да стане, затова с Ван и По го обсъдихме и решихме да го пазим в тайна.

— Кое?

— Как мислиш?

— Нямам представа.

— По я намери. Събудил се към обяд, измил си лицето и случайно погледнал в банята отзад. И там…

— Ка — кво? — притисна длани върху устните си Льору. — На Орци ли е?

— Тогава на кого е?

— На Кар. Лявата ръка на Кар е отрязана и оставена там..

— Не може да бъде!

— Убиецът е изчакал всички да заспим и го е направил рано сутринта. Не заключихме стаята на Кар. Някой може да се е промъкнал и да е отрязал ръката. За толкова много време дори и Агата е можела да се справи необезпокоявано със задачата.

— Къде е ръката сега?

— Сложихме я в леглото при Кар. Нe можем да разчитаме, че полицията ще дойде скоро, а не биваше, да я оставим просто така.

— Но защо? — Льору притиска пулсиращите си слепоочия, с пръсти. — Защо убиецът ще прави такова нещо?

— Наистина защо?

— Дали отново е алюзия? Въпреки това…

Агата и По дойдоха от кухнята в салона и приготвиха масата за обяд. Спагети, хляб, сирене, картофена салата и супа.

Льору седна и погледна часовника си. Минаваше три следобед. Вчера бе ял само веднъж. Трябваше, да умира от глад, но всъщност нямаше апетит.

— Льору, По ме следеше през цялото време, така че можеш спокойно да се храниш. Да не говорим, че измих всички прибори още веднъж. Освен ако не си мислиш, че с По действаме заедно? — завърши саркастично Агата. Вероятно не бе спала достатъчно. Гримираното ѝ лице носеше белезите на умората. Розовите ѝ устни също бяха изгубили обичайния си цвят.

2.

След обяда петимата се отправиха към останките от Синята къща.

Основата на сградата представляваше квадрат със страни около осемнайсет метра, покрит с пепел и натрошени тухли. Около него имаше тъмнозелени борове и мъртви кафяви дървета. Небето беше натежало от облаци, а тънещото в черна сянка море както винаги идваше и си отиваше.

Беше толкова мрачно, че у тях се зароди желание да покрият всичко с бяла боя.

Скалата на запад от пожарището, която гледаше към нос Ж., не беше много висока. Редицата борове около къщата се прекъсваше от тесен път, водещ към нея, а от там няколко каменни стъпала извеждаха до каменистия бряг под нея.

Четирима от студентите застанаха на върха ѝ и затърсиха с поглед преминаващи наблизо лодки. Петият обикаляше сам около пепелищата и тухлените останки. Това беше Елъри, който внимателно разравяше с крак парчетата и от време на време приклякваше.

— Какво правиш, Елъри? — извика Ван.

Младежът вдигна глава и се усмихна.

— Търся нещо.

— Какво?

— Нали ви казах снощи? Подземна стая. Все си мисля, че може да има такава тук.

Останалите се спогледаха въпросително, после бавно тръгнаха към все още клекналия сред тухлите Елъри.

— Какво е това? — измърмори той и сложи ръка върху обгоряло като въглен дърво, представляващо квадрат с около метър дължина. — Имам чувството, че е местено.

Оказа се част от някогашна дървена стена — единият ъгъл все още бе покрит със сини теракотени плочки. Елъри се опита да го вдигне и с изненада установи колко е лесно.

— Открих я! — извика радостно той.

Под дървения капак зееше квадратна дупка. Тесни бетонни стъпала водеха надолу към тънещо в мрак помещение. Определено беше вход на подземие към изгорялата Синя къща.

Елъри изцяло отмести капака, извади от джоба си фенера, който си беше подготвил, и нетърпеливо пристъпи към отвора.

— Внимавай, може да се срути — разтревожи се По.

— Знам, знам, ще…

Но не довърши изречението си. Внезапно политна напред, падна с писък и тъмната дупка сякаш го погълна.

— Елъри!

— Елъри?

— Елъри!

— Добре ли си, Елъри?

Четиримата извикаха едновременно. Ван скочи и понечи да го последва по стъпалата.

— Спри, Ван. Опасно е да влизаш така — намеси се решително По.

— Но…

— Аз ще сляза пръв.

По хвърли цигарата, прерови джоба на якето си и извади химикалка — фенерче. Сложи крак на първото стъпало и освети отвора.

— Елъри! — извика той, но не получи отговор.

Приведе дългото си тяло напред и взе още две стъпала. Изведнъж спря.

— Но това е… — възкликна младежът. — Тук има прокарана найлонова нишка. Елъри сигурно се е спънал в нея.

Тънката, но здрава нишка от рибарска корда се намираше приблизително на височината на коляното на възрастен човек и бе опъната между някакви тръби от двете страни на стълбата. Беше незабележима, освен ако нарочно не търсиш нещо подобно.

По внимателно прескочи кордата и забърза надолу. В тъмното пред него изникна жълт ореол. Сиянието идваше от фенерчето на Елъри.

— Елъри, добре ли си?

— Добре съм — отвърна Елъри, все още проснат върху циментовия под, ала в същия момент изохка и сграбчи десния си глезен.

— Май го изкълчих.

— Удари ли си главата?

— Не знам.

Ван и Льору дойдоха при тях.

— Помогнете ми — каза По и хвана ръката на Елъри.

— Чакай, По — възрази Елъри и дръпна ръката си. — Добре съм, нека първо огледаме това подземие.

Льору взе фенера от По и освети пространството.

Помещението беше широко около десет татами. Четирите стени, подът и таванът бяха бетонни и по тях се виждаха различни тръби. Отзад стоеше голяма машина, вероятно генератор, но освен нея нямаше нищо интересно. Няколко дървени греди и дъски, прашни бутилки и консервни кутии, кофа, парцали… Стаята беше пълна само с боклуци.

— Хайде, Елъри, сам виждаш, че тук няма нищо интересно.

— Как пък да няма… — измърмори Елъри. Успя да се изправи с помощта на По и Ван и последва с очи светлия лъч на фенерчето, вече напълно забравил за падането.

— Няма начин да не открием нещо. Льору, провери пода още веднъж.

Льору насочи светлината на фенерчето надолу.

— Я вижте!

Фенерчето освети арковидна част от помещението с радиус около два метра близо до стълбището, където стояха четиримата студенти. Мястото беше чисто, нямаше и помен от боклуците, които заемаха останалата част от стаята. Там не се забелязваше нито пепел, нито прах.

— Това вече е интересно. Като че ли специално е чистено.

Появилата се по бледото лице на Елъри усмивка изглеждаше някак неуместна.

— Някой е бил тук.

3.

— Май не си толкова зле — заключи По, докато се занимаваше с десния глезен на Елъри. — И, както виждам, главата ти е цяла. Един навехнат глезен, няколко синини и драскотини. Ще те превържем и утре ще си кукуряк. Имаш невероятен късмет. При такова падане можеше да се простиш с живота си.

— Трябва да съм избрал най-точния начин на падане в най-точния момент — засмя се Елъри, но веднага прехапа устни. — Иначе проявих голяма глупост. Бях невнимателен. Попаднах директно в капана му.

Петимата се бяха прибрали в Декагона. Елъри седеше на пода с опрян в стената гръб и прострени крака, а По превързваше глезена му. Останалите ги наблюдаваха прави — нервното напрежение не им позволяваше да седят спокойно на столовете си.

— Мисля, че трябва да заключим вратите отвътре. И не бива да излизаме навън, особено след залез — слънце.

— Просто не мога да повярвам — промълви Агата.

Теорията, че Накамура Сейджи може да е убиецът, която Елъри им изложи, след като се завърнаха от Синята къща, съвсем я обърка.

— Възможно ли е Накамура Сейджи наистина да е жив?

— Самото наличие на подземната стая е достатъчно доказателство. Поне няма съмнение, че доскоро някой е живял долу. Разбрал е, че ще открием жилището му и ще се опитаме да влезем, затова е обтегнал кордата на стълбите. Извадих късмет, иначе можеше да съм Третата жертва.

— Добре, приключихме с този крак — потупа го по глезена По и започна да прибира превързочните материали. — Не го движи много довечера.

— Благодаря, докторе… Къде отиваш?

— Искам да проверя нещо.

По прекоси салона и изчезна през вратата към коридора. След минутка се върна при тях.

— Точно както си и мислех — каза с гробовен глас.

— За какво говориш?

— Кордата се оказа от моя багаж.

— Твоя ли е? Как така?

— Това е корда за въдица. Първия ден оставих въдицата и такъмите си в коридора до входната врата. Една ролка от най-здравите ми корди липсва.

— Ето какво било.

Елъри протегна крака и обгърна коляното си с ръце.

— Входната врата не се заключва и всеки, независимо дали говорим за Сейджи или някой друг, може да влезе когато си поиска и да открадне кордата без никакво затруднение.

— Но, Елъри… — По се настани в един от столовете и запали цигара — не виждам логика в теорията ти, че Сейджи е жив и е убиецът.

— Мислиш, че греша?

— Не казвам, че е невъзможно, но в момента не смятам, че трябва да приемаме идеята ти за убиец отвън. Това е моето мнение.

— Хм. — Все още подпрян на стената, Елъри се взря в брадатото лице на По. — Въобразявам ли си, или доктор По се надява убиецът да е сред нас?

— Не се надявам на нищо, но ми се струва по-вероятно да е така. Затова предлагам заедно да претърсим всяка стая.

— Инспекция на личните вещи, а?

— Да. Според мен убиецът трябва да притежава допълнителен комплект табелки, лявата ръка на Орци, някакъв нож и евентуално остатък от отрова.

— Добро предложение, но ако допуснем, че убиецът си ти, По, щеше ли да държиш тези вещи в собствената си стая, щом има вероятност да я претърсят? Ако човек иска да скрие нещо, наоколо има достатъчно места за целта.

— Въпреки това нека го направим, просто за по-голяма сигурност.

— Хей, По — обади се Ван, — няма ли да стане още по-опасно, ако решим да претърсим стаите?

— Опасно ли?

— Да предположим, че убиецът наистина е един от нас. Тогава ще бъдем заедно с него, докато претърсваме. Така ще му предоставим лесен достъп до всички стаи.

— Ван е прав — намеси се Агата. — Не желая никой да влиза в стаята ми. Убиецът може да скрие някоя от уликите по спалните или да заложи капан.

— Ти какво мислиш, Льору? — попита По и изви устни в недоволна гримаса.

— Не мога да понасям повече този Декагон. — Льору се загледа в пода и поклати глава. — Някой вече го каза. Очите те заболяват само от стените, и не само. На мен ми се завива свят, като ги погледна…

4.

— Солта ли? Не помниш ли къде си я оставила? — попита объркано Ван и се втренчи в Агата, която опита супата и започна нервно да се оглежда с малката купичка в ръце.

— Нали ме наблюдаваше през цялото време? — обърна се тя към него и го изгледа с широко отворени очи. — Беше неотлъчно до мен.

В думите ѝ имаше сарказъм, но гласът ѝ трепереше безсилно. Торбичките под очите — се забелязваха от километри.

Двамата се намираха в сумрачната кухня, слабо осветена от лампата, която бяха донесли от салона. Агата приготвяше храната, а Ван не изпускаше от поглед всяко нейно движение. Останалите бяха в салона и от време на време надничаха към тях през отворената врата.

Агата не спираше да домакинства в опит да прогони мислите за случващото се, но готвенето не тръгна гладко. Налагаше се да издирва всеки един продукт.

— Захарта е тук, Агата — каза Ван.

Младата жена потръпна, а големите — очи се изцъклиха.

— Не издържам повече! — извика тя и впи пръсти в шала на главата си. — Ако толкова се боиш от храната ми, можеш да си отвориш консерва.

— Не съм имал това предвид, Агата.

— Стига вече!

Тя хвана една малка чиния и я запрати по Ван. Порцеланът закачи ръката му, удари се в хладилника и се разби на парчета. Звукът привлече останалите трима на бегом.

— Знам, че не съм убиец! — закрещя Агата със свити юмруци, трепереща като лист. — Убиецът е някой от вас четиримата, но вие не ме изпускате от очи. Казвам ви, нямам нищо общо с това.

— Агата! — възкликнаха едновременно Елъри и По.

— Какво? Въпреки пазача в кухнята, ако някой умре от отровена храна, ще обвините мен. Всички сте се наговорили да ме изкарате престъпница.

— Успокой се, Агата — рече мило По и предпазливо пристъпи към нея. — Никой не иска да те изкарва престъпница. Вземи се в ръце.

— Не приближавай! — Тя направи една крачка назад и в очите ѝ се появи страх. — Махайте се от мен. Сега разбрах — действате заедно. Убили сте Орци и Кар. Сега е мой ред.

— Агата, ела на себе си.

— Щом така искате, ще бъда убиец. Да, щом аз ще съм Убиецът, няма да стана жертва. Ох, горката Орци, милият Кар, аз съм вашият убиец! Убих ви и сега ще затрия и останалите.

Наложи се четиримата да обединят сили, за да я задържат на място. Агата напълно бе изгубила контрол над себе си и бясно размахваше ръце и крака. Отведоха я обратно в салона и я сложиха да седне.

— Не мога повече! — изхлипа най-после. Раменете ѝ хлътнаха и тя зарея поглед в пространството с невиждащи очи. След миг захлупи глава върху масата и се разрида.

— Моля ви, искам да си отида. Опитах се, но… искам да се прибера.

— Агата!

— Отивам си… у дома. Ще преплувам до вкъщи…

— Успокой се, Агата. Дишай дълбоко. — По положи голямата си ръка на гърба й и се опита да я успокои. — Никой не те обвинява в нищо. И никой не иска да те убие.

Агата не помръдна. Раменете ѝ се затресоха като на неутешимо дете. Постепенно думите ѝ „Отивам си вкъщи. Отивам си вкъщи“ заглъхнаха и се превърнаха в хлипане.

Изведнъж вдигна глава и изрече безизразно:

— Трябва да приготвя вечерята.

— Няма нужда. Някой друг ще се погрижи. По-добре да си починеш…

— Не — отблъсна тя ръката на По. — Аз не съм убиец.

5.

По време на вечерята никой не проговори. Знаеха, че ако отворят уста, неминуемо ще се върнат на темата за убийствата. Тишината ги спасяваше от ужасяващата реалност. Освен това всички се страхуваха, че може отново да провокират Агата, която все още беше в шок.

— Ние ще оправим тук. Иди да си легнеш — меко ѝ каза По.

Агата обикновено избягваше да пуши пред другите, но сега запали и се загледа в носещия се от цигарата дим.

— Ако не можеш да заспиш, имам таблетки за сън — продължи По. През безжизнения поглед на Агата премина сянка на предпазливост.

— Таблетки ли? Не!

— Спокойно. Обикновени сънотворни.

— Не, няма да взимам никакви таблетки.

— Добре. Тогава гледай внимателно.

По отвори окачената на облегалката на стола му кожена чанта и извади отвътре малка кутия с хапчета. Остави две от тях да паднат в отворената му длан, разчупи ги и даде на Агата по половинка от всяко.

— Ще взема тези две половинки пред очите ти. Тогава ще ми повярваш ли?

Агата се загледа в двете парченца в ръката си и кимна безгласно.

— Браво, добро момиче.

По брадатото лице на По се разля лека усмивка и той глътна половинките от своята ръка.

— Виждаш ли? Нищо ми няма. Сега ти изпий своите.

— Просто не мога да заспя. Не мога…

— Нормално е. Много си превъзбудена.

— Тази сутрин все още чувах стоновете на Кар в главата си. Вечерта най-после се унесох, но долових някакъв странен шум от съседната стая, тази на Кар.

— Разбирам. Сега вземи хапчетата, за да можеш вече да си починеш.

— Ще мога ли, По?

— Гарантирам ти. Ще заспиш за нула време.

Най-после Агата сложи таблетките в устата си, затвори очи и преглътна.

— Благодаря — погледна го тя с безжизнени очи.

— Лека нощ, Агата. Не забравяй да заключиш вратата и прозореца си.

— Да, благодаря ти още веднъж.

Агата изчезна в стаята си, а останалите четирима издадоха в синхрон звуци, напомнящи въздишки.

— Впечатляващо представяне, По. От теб ще стане добър лекар — усмихна се Елъри и направи жест с ръката, между чиито пръсти държеше цигара. — Колко изненадващо е да видим момиче като нашата Агата да се държи така. Нищо чудно утре някой от нас да се нуждае от грижите ти.

— Млъквай, Елъри. Прояви малко сериозност.

— Не искам да проявявам сериозност — вдигна рамене Елъри. — Ако стана сериозен, следващият с нервна криза ще се окажа аз. Нали не сте забравили, че днес едва не изгубих живота си?

— Ами ако убиецът действа самостоятелно?

— Ха! Не мисля, че сам човек може да се справи с цялата подготовка. Разбира се, не е изключено Агата да е в играта.

— Ако убиецът е тук, има еднакви шансове да бъде всеки от нас — обади се Ван и загриза ноктите си.

— Да… Всъщност защо се случва всичко това? — попита Льору, свали очилата си и стисна главата си с ръце.

— Хей, нали не искаш да ни докараш до истерия?

— Нямам толкова енергия, Елъри. Нека обаче се замислим: защо убиецът се захваща с тази лудост? Независимо дали е един от нас или Накамура Сейджи, какъв му е шибаният мотив?

Малките кръгли очички на Льору превърнаха лицето му в самото олицетворение на отчаянието.

— Мотив, а? — измърмори Елъри. — Да… все трябва да има някакъв мотив.

— Не вярвам в теорията, че Сейджи е убиецът — поклати глава Ван. — Той живее само във въображението на Елъри. Дори и да е истина, както каза Льору, какво го е подтикнало към тези убийства? Да не е някаква игра?

— Сейджи…

Всеки път, щом чуеше или произнесеше името на Накамура Сейджи, Льору усещаше някакво вътрешно напрежение. Чувството не го напускаше от вчера, когато Елъри сподели с него, че собственикът на острова може да е жив.

Отражението на пламъка на лампата затанцува по стъклата на очилата му, после се прехвърли върху масата. Загледан в него, Льору се опита да потърси отговор.

Един спомен…

Не успя да призове нищо. Само след миг друг, много по-скорошен момент проби мъглата в съзнанието му и го разтревожи още повече.

„Какво беше това?“, запита се той.

Новият спомен трябваше да е за нещо, случило се, след като пристигнаха на острова. Бе видял картината в ума си и подсъзнателно бе разбрал, че е много важна…

— По — главоболието, което го мъчеше, откакто се бе събудил, продължаваше. Слепоочията му не спираха да пулсират. „Време е да поспим“, каза си той. — Може ли да дадеш и на мен едно сънотворно?

— Разбира се. Часът е седем, а вече искаш да си лягаш?

— Цял ден ме цепи глава.

— Аз също мисля да си легна.

По подаде цялата кутийка със сънотворни на Льору и демонстративно се изправи с цигарата в уста.

— Вече усещам ефекта им.

— Може ли и аз да си взема едно? — попита Ван и тежко стана от стола си.

— Естествено. Едно е достатъчно. Доста са силни. Ти искаш ли, Елъри?

— Няма нужда. Веднага ще заспя.

След малко угасиха газената лампа и над Декагона се спусна мрак.