Убийства в Декагона

ТРЕТА ГЛАВА

ВТОРИ ДЕН НА ОСТРОВА

1.

Спа съвсем малко.

Към два сутринта всички се прибраха по стаите си. Тя си легна веднага, но не успя да се унесе и остана загледана в мрака. Чувстваше се напрегната. Денят ѝ бе върнал лошите спомени от миналата година. Угризенията завладяха съзнанието ѝ и се настаниха там през цялата нощ.

Елъри, Ван, По, Агата, Льору и Кар. Не че не ги харесваше. Всъщност чувстваше симпатия към всички тях, дори и към Кар. Този, когото не харесваше, също беше тук — самата тя.

Когато я обземеше депресията, Орци обикновено намираше спасение, като се затваряше в стаята в общежитието си. Трябваше да избяга в собствения си мъничък свят. Там можеше да си представя каквото си иска и да се потопи във фантазиите. Беше сред приятели заедно с прекрасния си любим и хора, които я боготворяха каквото и да направеше.

Но…

Орци за първи път стъпваше на този остров, в тази къща, в тази стая. И макар да беше сама, нещо я човъркаше, не ѝ даваше покой. Мъчеше я съвестта. Знаеше, че ще стане така, не биваше да идва, но за нея това пътуване имаше специално значение.

Декагонът на остров Цуноджима… дали и другите бяха наясно?

Тя знаеше. Знаеше, че това е домът на момичето, загинало заради тяхната безотговорност.

Накамура Чиори беше единствената приятелка, която някога бе имала и пред която можеше да разтвори сърцето си без страх. Двете учеха в един факултет — бяха кандидатствали заедно, на същата възраст. В мига, когато се запознаха, Орци осъзна, че си приличат, и беше сигурна, че и Чиори го усеща. Двете се разбираха чудесно и често си ходеха на гости.

„Баща ми е странен, живее на остров, наречен Цуноджима“ — бе ѝ казала веднъж Чиори, като я предупреди, че не иска хората да го знаят.

Чиори умря и ето че сега се намираха на острова, където бе родена и където загинаха родителите ѝ.

„Не исках да ги безпокоя, а само да им засвидетелствам уважението си“, не спираше да си повтаря Орци. Не възнамеряваше да казва на другите. По-добре да знае само тя. Да скърби сама за смъртта на Чиори. Да се опита да донесе покой на духа ѝ.

Наистина ли трябваше да го прави? Не беше ли прекалено самонадеяно? Не беше ли проява на неуважение да дойде да се забавлява на това свято място?

След толкова много тревоги момичето най-после заспа. Имаше чувството, че сънува един след друг сънища, в които реалността и фантазията се редят в невъобразими съчетания. Всички сцени бяха от видяното днес на острова. Така и не успя да се наспи.

Процеждащата се през капаците мътна светлина я накара да отвори очи и да се огледа, но не можа да прецени дали още сънува, или вече е будна. Син килим на пода. Легло от лявата страна на прозореца. Вдясно от него бюро, скрин с чекмеджета и голямо огледало.

Орци бавно се надигна, стана от леглото и отвори прозореца. Кожата ѝ настръхна от утринния студ. Небето беше белезникаво, с леки облаци. До ушите ѝ достигна успокояващият плисък на вълните.

Погледна часовника до възглавницата си. Наближаваше осем. Най-после осъзна, че вече е сутрин. Затвори прозореца и се облече.

Черна пола, бяла блуза и отгоре кариран пуловер в бордо. Както винаги, хвърли само един бърз поглед към огледалото. Не обичаше да се взира в образа си. После извади тоалетната си чантичка и излезе от стаята.

Изглежда, още никой от другите не се бе събудил. В десетоъгълната зала цареше абсолютна тишина, сякаш вчерашното вълнение бе само сън.

Но после…

Върху масата в средата на помещението Орци забеляза нещо, което снощи не беше там. Светлината, струяща от десетоъгълния прозорец на тавана, се отрази в него и я заслепи за момент. Объркана, младата жена бавно тръгна към масата. Щом разбра какво лежи отгоре ѝ, ахна и се закова на място.

Какво е това?

Посегна към масата, но светкавично отдръпна ръката си.

След първия момент на шок забрави за сутрешния си тоалет и изтича към стаята на Агата.

2.

Първата жертва

Втората жертва

Третата жертва

Четвъртата жертва

Последната жертва

Детективът

Убиецът

На масата бяха поставени седем млечнобели пластмасови табелки, широки петнайсет и дълги пет сантиметра. На всяка от тях имаше надпис с червени букви.

— Що за шега? — примигна удивено Елъри, но след миг устните му се извиха в усмивка.

Само момичетата бяха облечени. Петте момчета едва успяха да навлекат нещо върху пижамите си и още изглеждаха неадекватни. Агата току-що ги бе събудила.

— Голяма шега, няма що. Кой го измисли? — попита Елъри и огледа присъстващите.

— Не си ли ти, Елъри?

— Не, Кар. Вероятно е Льору. Или Агата.

— Не съм аз.

— И аз не съм.

Агата се обърна към Ван.

— Нали не си ти, Ван?

— Нищо не знам за това — отвърна той, разтривайки подутите си очи.

— Ти ли откри табелите, Агата?

— Не, Орци ги намери. Но, предполагам, никой не вярва, че тя е виновна.

— Не съм аз — каза Орци и погледна встрани, сякаш се готвеше да избяга. Всички отправиха очи към последния влязъл човек. Брадатото лице на По се смръщи.

— Уверявам ви, че и аз не знам нищо по въпрос.

— Тогава кой го е направил?

Елъри сви рамене.

— Разбирам, че някой е решил да си направи шега с нас, но не мислите ли, че е прекалено?

Никой не отговори. Седмината се спогледаха напрегнато.

— Елъри — намеси се По. — според мен човекът, който би могъл да спретне такъв недодялан майтап, си или ти, или Агата.

— Казах ви, че не съм аз.

— И аз не съм.

Салонът отново потъна в тишина и въпреки появата на първите утринни лъчи обстановката не беше приятна. Всеки притеснено търсеше знак от другите, чакаше някой да избухне в смях и да потвърди, че им е погодил номер.

Мина болезнено дълго време. Мълчанието се нарушаваше само от далечния шум на вълните.

— Кълна се, че не съм го направил — обади се Елъри и погледна сериозно приятелите си. — Няма ли най-после някой да си признае? Ще питам още веднъж. Ван?

— Не знам нищо за това.

— Агата?

— Вече ви казах, не съм аз.

— Кар?

— Нямам нищо общо.

— По?

— Не съм аз.

— Льору?

— Шегуваш ли се?

— Орци?

Орци поклати глава и погледна изплашено пред себе си.

Песента на морските вълни отново достигна до ушите им, отекна в къщата и засили тревогата на седмината умълчали се студенти.

— Добре тогава — поде Елъри и приглади падналия на челото му кичур. — Виновникът — нали мога да употребя тази дума — неминуемо е сред нас. Вземайки предвид, че никой не си признава, трябва да приемем, че един, а може би и няколко от тук присъстващите, има престъпни намерения.

— Какви „престъпни намерения“? — слиса се Агата.

— Откъде да знам. Някой крои нещо лошо — отсече направо Елъри.

— Не го увъртай, Елъри — изсумтя Кар. — Кажи си го директно. Това е смъртна закана.

— А ти не натискай спусъка — стрелна го с поглед Елъри и за всеобща изненада извиси глас: — Ще попитам още веднъж. Наистина ли никой няма да си признае?

Всички поклатиха глави, като междувременно се споглеждаха.

— Добре — каза Елъри, събра седемте табели от масата и седна на един от столовете около нея. — Нека да го обсъдим.

Младежът се усмихна накриво и изчака всички да намерят местата си около масата.

— Извинявай, Агата, би ли ни направила кафе?

— Разбира се — кимна Агата и отиде в кухнята.

Елъри се вгледа напрегнато в лицата на останалите петима, после сведе очи към табелите. Като че ли нямаха какво да кажат по въпроса.

След известно време Агата се появи с поднос и кафе за всеки. Елъри избра една от димящите десетоъгълни чаши и отпи.

— Така… — той пъхна ръце в джобовете на тъмнозелената си жилетка, която бе навлякъл върху пижамата, и се обърна към групата: — Ние седмината сме единствените хора на острова. Следователно онзи, който е оставил табелите, трябва да е сред нас. Няма как иначе. Всички обаче твърдим, че нямаме нищо общо. Това означава само едно — някой прикрива факта, че ги е оставил нарочно. Табелите очевидно са пластмасови. Буквите са изписани в така наречения готически стил с червен спрей, което, честно казано, не ни помага да разберем кой е извършителят.

— Този стил е толкова лесен, че всеки би могъл да го наподоби, нали, Елъри? — каза Льору. — Достатъчно е да има минимален опит с шрифтовете.

— Щом опираме до опита, значи Орци е главният заподозрян?

— Нямах това предвид…

— Единствената между нас, която я бива с шрифтовете и илюстрирането, е тя. Имаш ли какво да ни кажеш, Орци?

— Не съм аз.

— Съжалявам, но това не е достатъчно.

Орци покри зачервеното си лице с ръце и погледна нагоре.

— Човек може да си купи книга с форми за писане от всяка книжарница, да ги изреже и да ги оцвети със спрей.

— Точно така. Всеки с усет към рисуването. Тоест аз, По или Ван. — Елъри продължаваше да се усмихва, докато пиеше остатъка от кафето си.

— Какво можем да заключим за самите табели? — пресегна се Льору и взе едно от пластмасовите парчета. — Виждам, че ръбовете не са гладки.

— Явно са купени отнякъде. Оформени са така, че да паснат на пъзел или нещо от рода.

— Може ли да са вид подложки?

— Извършителят явно е посетил щанда „Направи си сам“ в местния супермаркет. Там предлагат пластмасови макети във всякакъв размер и цвят.

Елъри взе табелата от Льору и я нареди до другите като карти за играч.

— Нека засега ги оставим настрана — рече той, изправи се и отиде в кухнята. Очите на останалите го проследиха, сякаш ги бе завързал с невидима нишка.

През отворената двойна врата видяха как застава пред кухненския шкаф. Намери едно отворено чекмедже и сложи табелките вътре. После се върна при компанията и се прозя с грацията на сиамска котка.

— Боже мой, наистина изглеждаме глупаво — разтвори ръце той и се огледа от горе до долу. — Вече сме станали. Нека поне се облечем.

И изчезна в стаята си. Заедно с него си отиде и напрежението.

Чуха се няколко въздишки и постепенно всички се изправиха от столовете. Четирите момчета се отправиха към стаите си, а Агата и Орци влязоха заедно в спалнята на Aгата. Изнесоха се с предпазливи стъпки и преди да напуснат помещението, нямаше нито един, който да не хвърли скришом поглед към чекмеджето със седемте табелки.

Беше четвъртък, 27 март. Започваше вторият им ден на острова.

3.

Минаваше обяд. На масата никой не отвори дума за сутрешните събития. Видяха им се твърде зловещи, че да се шегуват, камо ли да водят неангажиращ разговор. От друга страна, ситуацията с табелките им се струваше прекалено нереалистична, за да се отнесат сериозно. Всички мислеха за съдържанието на онова чекмедже в кухнята и не спираха с опитите да прочетат мислите на сътрапезниците си, докато същевременно се държаха така, сякаш нищо не се е случило.

След като изядоха сандвичите, приготвени от Агата и Орци, младежите се разотидоха. Кар първи напусна салона — взе няколко книги и излезе навън, като потриваше току-що обръснатата си брадичка. По и Ван станаха заедно и отидоха в стаята на По.

— Хайде на работа — отекна дълбокият глас на По, докато младежът сядаше на пода.

Седемте стаи в къщата имаха еднакъв план. Насред синия килим в спалнята на По бяха пръснати парчета от пъзел, който тъкмо бе започнал да реди.

— Две хиляди парчета? Ще го довършиш ли, преди да си тръгнем?

Като лавираше между парченцата, Ван отиде в другия край на стаята и се настани на леглото. Иззад дългата брада на По се появи усмивка.

— Сам ще видиш. Ще го довърша, разбира се.

— Нали каза, че искаш да ходиш за риба? А и онзи разказ за списанието…

— Има достатъчно време за всичко. Първо трябва да намеря носа на този приятел.

Рамката на пъзела, широка почти колкото самия килим, вече беше наредена. До нея стоеше горният капак на кутията с илюстрацията на сглобения пъзел. По започна да прехвърля парченцата из ръцете си, загледан в илюстрацията — шест лисици, играещи на зелена поляна. Всъщност лисица — майка с пет лисичета. В този момент нослето на едно от тях занимаваше ума на По.

— Хм. Какво има, Ван? — попита загрижено той, щом забеляза, че главата на Ван клюма нещастно на една страна, а изнемощелите му ръце лежат върху коленете. — Не ти ли мина?

— Не още.

— Имам термометър в чантата. Защо не си измериш температурата? Легни, ако искаш.

— Благодаря.

Ван сложи термометъра под мишницата си и се отпусна назад. Погледна към По и потърка разсеяно челото си.

— Кажи какво мислиш.

— Хммм… а, ето къде било. Намерих го — възкликна По и взе едно малко парче от пъзела. — Така. Какво каза, Ван?

— Какво мислиш за онова, което се случи сутринта?

Ръката на По замръзна на половината път. Младежът вдигна глава от пъзела.

— За това…

— Мислиш ли, че е шега?

— Да.

— Тогава защо никой не си призна?

— Защото може да има продължение.

— Продължение ли?

— Да. Мисля, че играта още не е започнала.

Пръстите му изчезнаха в брадата и той лекичко подръпна няколко косъма.

— Поне така си мисля. Например тази вечер в кафето на някого от нас може да има сол вместо захар, следователно той ще бъде Първата жертва.

— Аха.

— Нашият „убиец“ ще извършва „убийствата“ едно след друго, като тайничко се подсмихва както при една голяма игра на убийства.

— Аха, игра на убийства.

— Може да звучи глупаво, но ми се струва по-правдоподобно от идеята за истински убийства. Нелепо е да треперим от страх, че между нас може да има психопат от плът и кръв.

— Така е. Все пак не сме герои от някакво криминале. В живота не стават убийства под път и над път. Сигурен съм, че ще излезеш прав. Но кой според теб стои зад всичко това?

— Ами най-вероятният шегобиец е Елъри, разбира се. Мисля, че неговата роля ще е тази на „детектива“.

— Сега като каза, помниш ли вчерашните му думи? „Кой ще ми излезе насреща?“ Предизвика ни. Може това да е отговорът на въпроса за нелепата шега.

— Не знам. Ако обаче е така, „убиецът“ трябва да е един от тримата, които бяхме там — аз, ти или Льору. Едва ли табелите са направени тук на острова?

— Така е. Виждам логиката. Трябва да има още един съучастник. Освен Елъри, другите хора, които могат да ни погодят такъв номер, са Льору и Агата. Представяш ли си да се озовем насред онзи сценарий, в който детективът е и убиецът?

— Доста се впечатлих как Елъри пое контрола над ситуацията тази сутрин.

— Хм. Какво стана с термометъра, Ван?

Ван седна в леглото и извади термометъра. Погледна го, намръщи се и го подаде на По.

— Наистина имаш температура — изплаши се По. — Устните ти са напукани. Боли ли те глава?

— Малко.

— Днес по-добре си почивай. Взе ли лекарство?

— Имам нещо за настинка.

— Ще свърши работа. Легни си рано тази вечер. Нали не искаш да се влоши?

— Както кажеш, докторе — рече Ван пресипнало. После отново полегна и се загледа невиждащо в тавана.

Агата и Орци оправиха масата и измиха съдовете, приготвиха чай и занесоха чашите в салона.

— Ох! Така ли ще я караме цели шест дни? Нямах представа, че да готвиш за седем души, изисква толкова работа — изпъшка Агата и уморено се облегна назад. — Кожата на ръцете ми се напука от препарата за съдове.

— Имам крем за ръце — откликна Орци.

— Аз също. Винаги си правя масаж на ръцете с малко крем.

— Имаш ръце на дама, Агата.

Агата се усмихна и свали шала от косата си. Орци ѝ върна усмивката, хвана десетоъгълната чаша в малките си ръце и отпи глътка чай.

— Орци — внезапно смени темата Агата, — какво според теб означават тези табелки? — Орци потръпна и едва забележимо поклати глава. — Тази сутрин се изплаших, но после, когато размислих, реших, че наистина може да е шега.

— Не знам — огледа се изплашено Орци. — Никой не си призна, въпреки че няма какво да крие, ако е шега.

— Орци, наистина е шега. Ясно?

— Не…

— Мисля, че прекалено се вторачваме в тази случка. Майтапчията не си призна, защото се е почувствал неловко заради дебелашкия номер.

— Не знам…

— Кой може да е според теб?

— Ами…

— Нищо чудно да е Елъри, но той не е човек, който ще се почувства неудобно от действията си, затова можем да го изключим. Аз лично подозирам Льору.

— Льору?

— Знаеш го какъв е. Мисли само за детективи и престъпления. Решил е, че ще е забавно малко да ни изплаши.

Орци зарея поглед нанякъде. Нито отрече, нито се съгласи, само се размърда, сякаш столът ѝ беше неудобен.

— Страх ме е — пророни тихо, като че ли на себе си.

Ето какво я плашеше. Онези табелки… не можеше да повярва, че са елементарна шега. Струваха ѝ се зловещи.

— Не трябваше да идваме на този остров.

— Не говори така — засмя се Агата. — Хайде да излезем на чист въздух. Този салон е мрачен дори когато навън грее слънце. Може да е заради десетте стени, но атмосферата не е много приятна. Кара те да се тревожиш за дребни неща, въпреки че няма причина.

Елъри седеше на края на кея, втренчен в дълбоките вода на залива.

— Ама че странна работа, нали, Елъри? — обади се Льору, застанал прав до него.

— Какво?

— Знаеш за какво говоря. За онези табелки.

— А, да.

— Признай си честно, наистина ли не е твое дело?

— Стига глупости.

От известно време разговорът им вървеше по този начин: Льору казваше нещо, а Елъри отвръщаше лаконично, без да го поглежда.

— Според мен само ти можеш да ги направиш. Дори си се сетил да добавиш Убиеца и Детектива.

— Нищо не знам за това.

— Не се мръщи. Само казвам, че прилича на твое дело — сви закръглените си рамене Льору и седна до него. — Нали е просто шега?

— Не — отвърна грубо Елъри и пъхна ръце в джобовете. — Ще ми се да мисля така, но не ми се вярва.

— Защо?

— Защото никой не си призна.

— Вярно е.

— А и който го е направил, е положил доста усилия.

Младежът се обърна и погледна Льору право в очите.

— Щеше да е различно, ако беше написано с молив на хартия. Но някой си е направил труда да купи табели в еднакъв размер, да изреже букви и да ги оцвети с червен спрей. Не бих губил толкова време, ако целя само да ви поизплаша.

— Но… — Льору свали очилата си и започна да ги бърше непохватно. — Да не би да твърдиш, че наистина ще има убийства?

— Мисля, че сме в сериозна опасност.

— Как можеш да го кажеш толкова спокойно? Убийство… значи някой ще умре. Някой ще бъде убит, и то не само един. Ако приемем, че табелките предсказват събитията, ще има пет жертви. Немислимо е.

— Така е. Звучи откачено.

— И още как. Това не ти е филм или роман. Табелките играят същата роля като десетте малки негърчета. Нали ги помниш? Ако накрая Убиецът отстрани и Детектива, ще стане точно като в романа.

— Така е.

— За какво му е да ни убива?

— Защо питаш мен?

Двамата мълчаливо се загледаха в разбиващите се в скалите вълни — бяха по-силни и по-шумни от предишния ден. Водата също беше потъмняла.

Най-после Елъри се изправи и каза:

— Аз се прибирам. Тук ми е студено.

4.

Привечер воят на вълните се засили и зазвуча като хъркане на заспал великан. С него нарасна и предчувствието за наближаваща трагедия.

Мрачната зала, където току-що бяха приключили с вечерята, тънеше в слабата жълтеникава светлина на газената лампа.

— Тези стени ме подлудяват — обади се Агата, след като поднесе кафе на всеки. — Очите ме заболяват само като ги погледна.

Десетте бели стени, едва огрени от мъждукащата газена лампа, теоретично образуваха ъгъл от сто четиридесет и четири градуса помежду си. В зависимост от светлината обаче понякога ъглите им се струваха ту по-остри, ту по-отворени. Масата в центъра на салона винаги запазваше десетоъгълната си форма и на нейния фон стените изглеждаха някак разкривени.

— Наистина, и не мен ми се завива свят от тях — измърмори Ван и разтърка зачервените си очи.

— Легни си по-рано, Ван — напомни му По. — Изглеждаш зле.

— Още ли си болен? — попита Агата и сложи ръка на челото му. — Да, имаш температура. Трябва да поспиш.

— Няма проблем. Още е седем часът.

— Има проблем, Ван. Ние сме на пуст остров, където няма лекари. Ами ако състоянието ти се влоши?

— Добре де.

— Взе ли някакви лекарства?

— Ще взема след малко. От тях ми се доспива.

— Вземи сега и върви да спиш. Да не съжаляваш после.

— Добре — послушно се съгласи Ван, като нахокано от майка си дете, и стана. Агата донесе кана с вода и чаша и му ги подаде.

— Ами лека нощ тогава — прозя се той и тръгна към стаята си.

В този момент обаче…

— Защо искаш да се скриеш в стаята си толкова рано? — разнесе се плътният глас на Кар.

Ръката на Ван замръзна във въздуха на половината разстояние до дръжката на вратата. Младежът се обърна.

— Отивам да спя, Кар.

— Аз пък мисля, че отиваш да наточиш ножа си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че според мен ти си отговорен за табелките, които намерихме тази сутрин.

— Ван, не му обръщай внимание — намеси се Елъри. — Отивай да спиш.

— Чакай малко, Елъри — повиши глас Кар. — След анализ на обстоятелствата не ти ли се струва, че естественият заподозрян трябва да е Ван?

— Защо?

— Помисли. Когато имаме събрани на едно място хора и те започнат да умират един по един, убиецът обикновено е домакинът или организаторът.

— Така е само в книгите.

— А табелките, които обещават смъртта ни, са реквизит към подобен криминален роман. Той стои зад всичко това. Защо да не допуснем, че случаят се развива като в романите — вирна брадичка Кар и се обърна към Ван: — Е, какво ще кажеш, скъпи ми домакине?

— Стига шеги! — тропна с крак Ван. — Не аз ви поканих тук. Само ви казах, че чичо е купил мястото. Истинският организатор е нашият бъдещ главен редактор Льору.

— Той е прав — оживи се Елъри. — Този, който ни предложи идеята да се съберем тук, беше Льору. Ако ще подозирате Ван, трябва да включите в същия списък мен и Льору. Или по-добре премислете нещата и намерете логиката.

— Не обичам „гениални детективи“, които прилагат дедуктивните си умения чак когато някой умре — направи гримаса Елъри. — А твоята теория за детектива убиец е клише и със сигурност няма да ти помогне да напишеш шедьовър. Ако аз бях извършителят, щях да изпратя покана до всеки от вас с какъвто си искам текст.

— Каква глупост! — възкликна По и угаси наполовина изпушената цигара? — Гениални детективи, гениални престъпници… Не можете ли да отделите реалността от художествената измислица? Ван, няма смисъл да слушаш бабини деветини. Хайде, върви да спиш.

— Бабини деветини? — изръмжа Кар и лицето му се сгърчи от гняв. — Кой говори бабини деветини?

— Опитай се да слезеш на земята — изсъска По и запали нова цигара. — На първо място, тази дискусия е напълно излишна. Не за пръв път седмината пътуваме някъде. Да, има вероятност Ван да ни е подмамил тук за някаква странна игра. Защо пък да не са Елъри или Льору — нали те планираха екскурзията? Или може би на теб, Кар, най-после ти се е отдала възможност да приложиш съвършения си план. Ако продължим да обсъждаме възможностите, ще ни отнеме цяла вечност.

— По е прав — обади се Агата. — Спорът няма да ни доведе доникъде.

— Всички приехте, че табелките говорят за убийство, но не мислите ли, че в това няма смисъл? — продължи По, издухвайки дима от цигарата си. — Безспорно обичаме главоблъсканицата, наречена „криминале“, неслучайно сме дошли на остров със зловещо минало. Защо не приемем, че табелките са част от атмосферата?

И той се впусна да представи теорията, която бе развил пред Ван този следобед.

— Браво, По — изръкопляска възторжено Льору. — Сол в кафето! Добро попадение.

Елъри обгърна тила си с ръце и се облегна назад.

— Ако цялата история завърши с щипка сол в кафето, ще сваля шапка на нашия „престъпник“ заради чудесното му чувство за хумор.

— Радвам се, че сте настроени толкова оптимистично — тросна се Кар, стана от мястото си, изгледа ги сърдито и излезе от салона. Ван прегракнало пожела лека нощ на групата и също се прибра в стаята си.

— Любопитно ми е да разбера кой е Убиецът — усмихна се Агата към Орци.

— Да… и на мен — каза Орци и сведе очи към пода.

Елъри извади синята колода карти от джоба си и ги пръсна по масата.

— Добре, кой иска да бъде Първата жертва? Играта започва да става интересна.

Беше го обсебило желание да избягат от страха. Всички усетиха облекчение, когато По сподели теорията си. Задушаващата тревога, увиснала във въздуха от сутринта, изведнъж се разнесе. Но един човек на острова знаеше. Знаеше, че думите върху табелките бяха истина.