Убийства в Декагона

ПЪРВА ГЛАВА

ПЪРВИ ДЕН НА ОСТРОВА

1.

— Страхувам се, че отново се връщаме към стария спор — каза Елъри, светъл, висок и слаб младеж. — Според мен в основата на криминалния роман стои своеобразна задача за интелекта. Увличаща главоблъсканица на съждения под формата на роман. Игра между читател и велик детектив или между читател и автор. Ни повече, ни по-малко. Край на социалния реализъм на старала школа, толкова обичан някога в Япония. Служителка в офис е убита в спалнята си и след като подметките на детектива се изтъркат от мъчително обикаляне и търсене на улики, най-после арестуват шефа ѝ, който се оказва неин таен любовник. Край на подобни сценарии. Край на корупцията и задкулисните сделки на политиците, край на трагедиите, свързани с неспособността на човек да живее нормално в съвременното общество. Трябват ни други мистерии — някои могат да ги нарекат старомодни: добър детектив, имение с подозрителни обитатели, жестоки убийци, невъзможни престъпления и невиждани досега трикове на извършителя. Наречете го чудатост, но аз с радост бих се наслаждавал на такава фабула. Само че всичко трябва да е написано интелигентно.

Групата пътуваше с лодка, воняща на риба и смазка, и се наслаждаваше на спокойните морски вълни. Моторът на лодката издаваше тревожни звуци, сякаш изнемогваше.

— Смърди — обади се Кар, облегнат на перилата. Намръщи се и вирна дългата си току-що избръсната брадичка. — Не споделям мнението ти, Елъри. Ти и този твой „интелигентен подход“… Щом приемаш криминалната литература за игра, добре, както ти изнася, но не може да повтаряш непрекъснато „интелигентно“.

— Странно е да го чуя от теб.

— Звучи прекалено надуто. Елитарно. Не всеки читател е толкова умен, колкото си ти.

— Така е… — Елъри се замисли за момент. — За мен е оправдано. Аз например разбирам какво става в университета само като мина веднъж през кампуса. Не бих казал обаче, че членовете на Клуба ни притежават нужния интелект. Даже ми се струва, че има един-двама, за които интелектуалната игра може да се окаже сериозно предизвикателство.

— Да се скараме ли искаш?

— О, не, не бих посмял. — Елъри сви рамене и продължи. — Никой не казва, че ти си един от тях. Под интелект разбирам отношението им към играта. Тук не става въпрос за умни и глупави хора. В света няма човек, който да не притежава поне минимална степен на интелигентност. Респективно, в света няма човек, който да не обича игрите. Говоря за способността да играеш, като избереш интелектуалния подход.

Кар изсумтя и обърна глава на другата страна. Устните на Елъри се извиха в тънка усмивка и той се обърна към застаналия до него младеж с по детски кръгло лице и очила с дебели стъкла и рогови рамки.

— Ако искаш да знаеш, Льору, детективският роман еволюира по свои собствени правила и приемем ли, че уникалната му вселена може да бъде заключена под формата на игра, ще трябва да признаем, че в модерните времена основата на нашата реалност е доста лабилна.

— О — включи се колебливо Льору.

Елъри продължи:

— Този спор се води от цяла вечност. Старателните полицейски служители вършат работата си бавно, но сигурно. Организацията им е солидна, състои се от опитни и умни професионалисти, които боравят с последните новости в областта на разследващите техники. Вече не можем да говорим за нея като за некомпетентен орган. Напротив, дори е прекалено компетентен. На практика, вече няма място за геройствата на велики детективи, чието единствено оръжие са малките сиви клетки в главите им. Шерлок Холмс би станал за смях, ако се яви в някой от съвременни мегаполиси.

— Тук вече прекаляваш. Един съвременен Холмс, пригоден към нашето време, със сигурност би могъл да пожъне успех.

— Прав си, разбира се. Ще се появи като специалист по съвременните технологии в криминологията и науката и ще обясни всичко на бедния Уотсън с научни термини и формули, в които нито един читател дори не би се опитал да вникне. Елементарно, скъпи ми Уотсън, как може да не се сетиш?

Елъри отново сви рамене и напъха ръце дълбоко в джобовете на сивия си дъждобран.

— Нали разбираш, че просто искам да изостря спора. Примерът идеално илюстрира гледната ми точка. Не казвам, че аплодирам победата на полицейските технологии, толкова далечни на романтиката, над великата логика на детективите от Златната ера. Но в наши дни всеки автор, който иска да пише криминални романи, се изправя пред същата дилема. Най-простият начин да я заобиколи, или поне най-ефективният, е да напъха всички в колиба по време на снежна буря или да отдели сцената от околния свят.

— Разбирам — кимна Льору, опитвайки се да изглежда компетентен. — Искаш да кажеш, че от всички използвани в класическия детективски роман методи колиба по време на снежна буря пасва най-добре на съвременния свят.

Беше краят на март. Пролетта вече наближаваше, но морският вятър все още беше студен.

Източният бряг на остров С. в префектура Оита в Кюшу завършваше с нос, наречен Ж. Лодката бе напуснала неугледното пристанище на град С. близо до носа и сега се отдалечаваше от него, оставяйки зад гърба си две бели следи. Очертанията на пристанището постепенно изчезваха сред вълните. Дестинацията на младежите беше малък остров на около пет километра от носа.

Времето беше прекрасно, но заради пясъчните бури, типични за пролетта в този район, небето бе по-скоро бяло, отколкото синьо. Яркото слънце посипваше морските вълни със сребро. Цялата сцена бе обвита в довян от сушата прашен воал и изглеждаше като забулена в мъгла.

— Не виждам други лодки наоколо — неочаквано заговори едрият младеж, който пушеше, облегнат на перилата срещу Елъри и останалите. Косата му беше дълга и рошава, буйна брада покриваше цялата долна половина на лицето му. Наричаше се По.

— Течението от тази страна на острова е доста опасно, затова избягват да ходят натам — отвърна по-възрастният, но енергичен рибар. — Рибните пасажи са по на юг, ето защо не виждате лодки в тази посока. Дори и онези, които току-що напуснаха пристанището, гледат да минат от другаде. Между другото, странната ви групичка сигурно е от университета в града?

— Наистина ли ти се виждаме странни?

— Ами имате странни имена. Току-що чух да казвате Лулу, Елрой и други такива. Вие харесвате ли си ги?

— О, да. Това са нещо като прякори. Наричат се псевдоними.

— Всички студенти ли имат такива смешни имена?

— Не, не всички.

— Значи наистина сте чудаци.

Двете млади жени и По седяха в центъра на лодката върху дълъг дървен сандък, който служеше за пейка. Като включим и сина на рибаря, застанал отзад на руля, пътниците бяха осмина на брой. Шестимата около рибаря и сина му бяха студенти в университета К. в град Н., префектура Оита, и членове на Клуба на писателите на детективски романи. Елъри, Кар, Льору и По бяха, както се бе изразил самият По, нещо като псевдоними.

Няма нужда да споменавам, че имената бяха заимствани от американски, британски и френски автори на мистерии. Елъри Куин, Джон Диксън Кар, Гастон Льору и Едгар Алън По бяха уважавани от Клуба писатели. Двете жени се казваха Агата и Орци в чест на Агата Кристи, Кралицата на криминалния жанр, и баронеса Ема Орци, позната с романа си „Старецът на ъгъла“.

— Погледнете натам — извика рибарят. — Това е остров Цуноджима.

Шестимата младежи се обърнаха като един в указаната посока, за да видят приближаващия към тях остров. Беше малък и плосък. От морето сякаш се издигаше стена от скали, чиито връх бе покрит с тъмен слой. Приличаше на гигантска купчина монети. Трите къси носа, или „рогове“, подаващи се от водата, бяха причината островът да бъде наречен Цуноджима, или „остров Нос“.

От всички страни на острова стърчаха остри вертикални скали и лодката можеше да доближи брега само откъм тесния залив. Ето защо островът нерядко беше посещаван от любопитни начинаещи рибари. Преди около двайсет години един човек се бе заселил тук и бе построил странна сграда, наречена Синята къща, но от половин година тя не беше обитаема.

— Какво е онова на върха на скалата? — попита Агата и стана от сандъка. Зарови ръка в дългата си, танцуваща е вятъра вълниста коса и примижа срещу слънцето,

— По-малка пристройка. Казват, че основната част от имението е изгоряла до основи, но тази сграда е съвсем леко засегната от пожара — обясни рибарят на висок глас, за да надвика вятъра.

— Значи това е десетоъгълната къща. Как я наричаха? Декагонът? — попита Елъри. — Вие били ли сте някога на острова?

— Няколко пъти съм идвал до залива да се крия от вятъра, но никога не съм стъпвал на сушата. След инцидента дори не съм припарвал до водите му. И вас съветвам да внимавате.

— За какво да внимаваме? — обърна се към него Агата.

Рибарят сниши глас.

— Казват, че той броди из острова.

Агата и Елъри се спогледаха, озадачени от отговора.

— Призракът. На онзи мъж, който е бил убит тук. Казвал се е Накамура Някой-си.

Десетки бръчки набраздиха потъмнялото от слънце лице на рибаря, когато свъси вежди, сякаш искаше да изплаши спътниците си. После широко се усмихна.

— Разправят, че ако човек мине от тук в дъждовен ден, ще види бяла фигура, изправена върху скалата. Призракът на Накамура се опитва да примами рибарите на сушата, маха им с ръка и ги кани да се приближат. Говорят и други неща. Нощем в пристройката се виждала светлина, а от изгорялото имение се носели тънки струйки дим. Веднъж една лодка минала наблизо и потънала заедно с рибаря.

— Недей така, човече — засмя се Елъри. — Няма смисъл да ни плашиш с подобни истории. Само разгаряш любопитството ни още повече.

Единственият човек сред шестимата, който изглеждаше стреснат, макар и мъничко, беше Орци, все още седнала на дървения сандък. Агата не се чувстваше притеснена — напротив, очите ѝ блестяха развълнувано:

— Страхотно!

Тя се обърна назад към сина на рибаря — все още дете, който държеше руля, и попита.

— Хей, истина ли е всичко това?

— Само лъжи — отвърна той. Стрелна я с поглед, но мигом извърна лице, сякаш нещо ярко изгори очите му. После допълни троснато: — Чувал съм какво ли не, но никога не съм виждал призрак.

— Нито веднъж? — разочарова се Агата, ала веднага се усмихна палаво. — Няма да се изненадам, ако из тази пустош наистина се появи призрак. Все пак е мястото, на което се е случило онова.

Беше единайсет часа сутринта, а денят — 25 март 1986 година, сряда.

2.

Заливът беше разположен на западния бряг на острова. От двете му страни се издигаха стръмни скали. Една особено страховита, гола и висока почти двайсет метра, започваше от дясната част на залива и продължаваше към южния бряг. На изток, където течението беше много силно, каменистата стена достигаше петдесет метра. Брегът пред тях беше стръмен. Там се издигаше друга маса скали, но под нея се виждаха тесни каменни стъпала, които тръгваха от брега, покрит с остри камъни, и зигзагообразно се виеха нагоре. Тук-там се подаваха тъмнозелени храсти, вкопчили корени в безплодната земя.

Лодката бавно навлезе в тесния залив. Тук вълните не бяха така свирепи, колкото в открито море. Цветът на водата също беше различен — наситено тъмнозелен. Вляво от тях имаше дървен кей, а малко по-навътре се виждаше полуразрушена паянтова барака за лодки.

— Наистина ли не искате да мина да ви проверя по някое време? — попита рибарят, докато шестимата слизаха един по един на кея, чиито дъски зловещо проскърцваха при всяка тяхна стъпка. — Мисля, че телефоните ви няма да работят лук.

— Всичко е наред, приятелю.

Елъри сложи ръка на рамото на По, който пушеше, седнал на голямата си раница, и добави:

— Имаме си всичко, дори и стажант — лекар.

Брадатият По беше студент четвърта година в медицинския факултет.

— Точно така, Елъри — извиси глас Агата. — Не се случва всеки ден да посетим безлюден остров и ако някой идва да ни проверява, без съмнение ще развали магията.

— Много сте смела, госпожице — ухили се рибарят, оголвайки белите си зъби в широка усмивка. После отвърза въжето от кола на кея. — Тогава ще дойда да ви взема следващата седмица във вторник, десет сутринта. Довиждане и се пазете.

— Благодаря, ще се пазим. Особено от призраци.

Младежите достигнаха последното стъпало на каменното стълбище и хоризонтът пред тях внезапно се разшири. Появи се поляна с избуяла трева, очевидно предната градина на малка постройка с бели стени и син покрив, която сякаш очакваше студентите. Навярно се влизаше през двойната синя врата пред тях, до която водеха няколко стъпала.

— Значи това е Декагонът.

Елъри първи се обади, но дългото изкачване го бе оставило без дъх. Младежът пусна бежовата си пътна чанта на земята и се загледа в небето.

— Какво ще кажеш, Агата?

— Изненадващо приятно местенце.

Тя притисна кърпичката до нежната кожа на челото си, което блестеше от пот.

— Аз… мисля…

Това беше Льору, също изгубил дъх. Ръцете му бяха пълни с багаж, включително и този на Агата.

— Очаквах… как да кажа… нещо по-зловещо.

— Човек невинаги получава каквото иска. Хайде да влезем. Ван трябваше да е тук, но не го виждам — зачуди се Елъри.

Най-после успя да навакса с дишането и вдигна чантата си. В същия момент сините капаци на прозореца непосредствено до входната врата се отвориха и отвътре подаде глава млад мъж.

— Здравейте, добре дошли.

Това беше Ван Дайн, седмият член на малката група, която в продължение на една седмица щеше да живее и спи в Декагона на пустия остров. Естествено, името му беше псевдоним, зает от бащата на великия детектив Фило Ванс, С. С. ван Дайн.

— Чакайте, сега ще дойда — отсече Ван със странно дрезгав глас и затвори капаците. След миг вече бързаше към входната врата.

— Извинявайте, че не дойдох да ви посрещна на пристана. Вчера настинах. Имам температура, затова полежах известно време, но чух лодката ви, когато пристигнахте.

Ван ги очакваше на острова още от вчера, за да подготви всичко за престоя им.

— Настинал си? Надявам се, че не е нещо сериозно — погледна го тревожно Льору и побутна нагоре смъкналите се заради потта очила.

— Не, ще мине. Поне така се надявам.

Ван се засмя някак неспокойно и внезапно потрепери.

Групата влезе в Декагона, водена от Ван. Младежите преминаха през двойната синя врата и се озоваха в широк коридор, който, както всички осъзнаха след малко, само изглеждаше такъв благодарение на оптична измама. Всъщност не беше толкова голям, но понеже формата на помещението не беше правоъгълна, създаваше илюзия за простор.

На стената срещу тях имаше още една двойна врата, която водеше към вътрешността на къщата. Внимателно огледаха помещението и забелязаха, че стената отпред е по-къса от другата зад тях, което правеше вестибюла трапецовиден. Основата към входната врата беше по-голяма от тази срещу тях.

Всички, освен Ван, силно се впечатлиха от странната форма на стаята, заблудила чувството им за перспектива, но щом преминаха през втората врата и влязоха в големия салон на къщата, объркването им изчезна. Намериха се в десетоъгълна стая с десет стени с еднаква дължина.

За да си представим структурата на така наречения Декагон, най-лесно би било да съставим план на целия етаж.

Както подсказва и самото име, характерна особеност на Декагона беше формата му — външните стени образуваха равностранен декагон. В него имаше десет сектора, разположени един до друг и подредени около вътрешен декагон, който, на свой ред, оформяше салон, заобиколен от десет трапецовидни стаи с еднакъв размер. Вестибюлът, през който току-що бяха минали, беше една от тези стаи.

— Странна работа, а? — Ван, който ги водеше напред, се обърна към приятелите си и обясни: — Двойната врата отсреща води до кухнята. Банята и тоалетната са вляво. Останалите седем стаи са за гости.

— Десетоъгълна сграда с десетоъгълен салон.

Елъри огледа помещението, после се приближи до голямата маса в центъра му и почука с пръсти по дървото.

— И масата е десетоъгълна. Колко интересно! Дали убитият Накамура Сейджи не е страдал от мономания[1]?

— Вероятно — отвърна Льору. — Казват, че в основната постройка — Синята къща, както я наричат — всичко от пода до тавана, включително и мебелите, било боядисано в синьо.

Името на човека, заселил се на острова и построил Синята къща, беше Накамура Сейджи. Декагонът също бе негово дело.

— Малко е объркващо — рече Агата, без да се обръща конкретно към някого. — Чудя се ще мога ли да отлича различните стаи.

Срещуположната врата, водеща към кухнята, също беше двойна. Красеше я релефно стъкло в дървена рамка. Когато крилата ѝ бяха затворени, човек не можеше да ги различи едно от друго. Четирите стени от всяка страна на идентичните двойни врати имаха други — обикновени дървени, през които се влизаше в стаите за гости. В големия салон липсваха мебели, по които можеше да се ориентират, така че опасенията на Агата не бяха безпочвени.

— Права си. Сутринта няколко пъти обърках спалнята си.

Очите на Ван бяха подути вероятно от температурата,

— Можем да направим табели и да ги закачим по вратите. Орци, носиш ли си скицника?

Орци чу името си и вдигна тревожен поглед към Ван.

Беше дребна и пухкава. Притесняваше се от закръглеността си и винаги носеше тъмни дрехи, които ѝ придаваха старомоден вид. Беше пълна противоположност на бляскавата Агата и плахият ѝ поглед винаги бягаше далеч от чуждите очи. Иначе бе изкусна в хобито си — японски рисунки.

— Да, тук е. Да го извадя ли?

— Не, остави за по-късно. Съветвам те първо да видиш стаята си. Всички са еднакви, няма нужда да се бориш за друга. Аз вече заех тази — Ван посочи една от вратите. — Дадоха ми ключове, оставил съм ги по ключалките.

— Добре, заемаме се — отвърна ентусиазирано Елъри. — Предлагам малко да си починем, а после да излезем и да разгледаме острова.

3.

Стаите бързо бяха разпределени. Ван, Орци и По заеха тези отляво на вестибюла, а Елъри, Агата, Кар и Льору се настаниха в онези отдясно. Когато шестимата новопристигнали изчезнаха в спалните с багажа си, Ван се облегна на своята врата, извади цигара „Севън Старс“ от жилетката си и я сложи в уста. Запали я и се загледа в слабо осветения десетоъгълен салон.

Стените на помещението бяха бели. Подът бе покрит с големи сини плочки и за разлика от типичния японски дом, тук можеше да се ходи с обувки. Покривът се издигаше диагонално спрямо десетте стени, в центъра му имаше диагонално разположен десетоъгълен прозорец и преди да падне върху бялата диагонална маса, светлината целуваше голите тавански греди. Около масата бяха наредени столове от бяло дърво, покрити със синя тапицерия. Това бяха единствените мебели в стаята, с изключение на кръглата лампа, увиснала от гредите като махало.

В къщата нямаше електричество. Единственият източник на светлина беше небето, ето защо дори и през деня в салона цареше странна загадъчна атмосфера на полуздрач.

По се преоблече в избелели дънки и светлосиня риза и след малко излезе от стаята си.

— Много си бърз. Чакай, ще направя кафе.

Ван влезе в кухнята, стиснал наполовина изпушената цигара между пръстите си. Той беше студент трета година в Техническия университет, с една година по-млад от По, който караше четвърта година в медицинския факултет.

— Благодаря. Сигурно е било трудно да домъкнеш дотук всички одеяла и чаршафи.

— Нищо подобно. Помогнаха ми няколко души.

Агата също влезе в салона. Дългата ѝ коса беше набързо увита в шал.

— Стаите са чудесни, Ван. Очаквах нещата да са много по-зле. Кафе ли? Дай, аз ще го направя.

Младата жена пристъпи в кухнята, огледа плотовете и видя стъклен буркан с черен етикет.

— Разтворимо кафе?

Взе буркана, изсумтя недоволно и го разклати.

— Не се цупи — отвърна Ван. — Не си в първокласен хотел, а на пуст остров.

Агата присви розовите си устни.

— А къде е храната?

— В хладилника, но не можем да го използваме, защото електричеството и телефонните линии са прекъснати след пожара. Надявам се да издържи.

— Дано. Има ли поне вода?

— Да. Тръбопроводът вече работи. Свързах и контейнера с газ, който донесох с бойлера, така че ще имате и топла вода. Може дори да използвате банята, макар че не ви го препоръчвам.

— Браво на теб. Хм, виждам че са останали някакви кухненски съдове и прибори. Или си донесъл и тях?

— Не, бяха си тук. Има и три кухненски ножа, но дъската за рязане е плесенясала.

Орци свенливо се присъедини към тях.

— Орци, ела да помогнеш. За наш късмет има доста останали вещи, но ще трябва да измием всичко.

Агата сви рамене, свали черното си кожено яке и се обърна към Ван и По, които надничаха иззад Орци.

— Ако нямате намерение да помагате, по-добре изчезвайте навън. Разгледайте острова или правете нещо друго. Няма да получите кафе, преди да приключим с приготовленията.

Агата постави ръка на устните си и се втренчи в мъжете. Ван погледна По и криво ѝ се усмихна. Двамата тръгнаха към салона и момичето се провикна след тях;

— И не забравяйте табелките. Не ми се ще да нахлуете в стаите ни и да ни сварите по гащи.

През това време Елъри и Льору също излязоха от стаите си.

— О, разбирам. Кралицата ви натири — засмя се Елъри и подпря с пръст брадичката си. — Ами тогава нека се подчиним на заповедите на Нейно величество и да се разходим из острова.

— Така ще е най-добре. Къде е Кар? Още ли е в стаята си?

— Излязъл е сам — каза Льору и погледна към входната врата,

— Толкова бързо?

— Обича да ни изненадва — отвърна Елъри и саркастично се усмихна.

На север от Декагона се виждаше низ от високи борове. Насред редицата имаше просека, а клоните на черните дървета от двете ѝ страни бяха оформили нещо като арка, под която четиримата минаха, за да стигнат до руините на Синята къща.

От сградата бяха останали само основите и няколко каменни блока. Запустялата градина бе покрита с дебел слой черна пепел. Обгорелите и оголени от пожара стволове наоколо представляваха потискаща гледка.

— Напълно е унищожена. Пламъците трябва да са били огромни.

Елъри въздъхна, загледан в мъртвия пейзаж.

— Наистина е опустошено.

— Ван, и ти ли идваш за първи път?

Ван кимна.

— Чичо ми е разказвал за острова, но едва днес го виждам с очите си. Сутринта трябваше да пренасям багажа, а като прибавим и температурата, реших, че не е добра идея да обикалям наоколо сам.

— Мъдро решение. Но тук няма нищо, освен пепел и тухли.

— Ако имаше и един труп, щастието ти щеше да е пълно, нали, Елъри? — ухили се Льору.

— Я стига. Мъртъвците не са ли повече по твоята част?

Между боровете се виеше тясна пътека, която водеше на запад, право към скалите. От другата страна на лазурното море трептеше черната сянка на нос Ж.

— Днес времето е чудесно. Морето е тихо и спокойно — каза Елъри, съзерцавайки водната шир, и уви ръце около жълтия си суитшърт. Льору също обърна дребното си лице към вълните.

— Прав си, Елъри. Не е за вярване, че само преди шест месеца на това място се е случило нещо толкова ужасяващо…

— „Ужасяващо” е точната дума. Домът на Накамура Сейджи, познат като Синята къща, е станал сцена на ужасяващо четворно убийство.

— Чел съм за петорни убийства, по книгите се срещат и десеторни, но тукашното е истинско и е твърде скорошно. Наистина се шокирах, когато го чух по новините.

— Доколкото си спомням, се е случило рано сутринта на 20 септември. Изведнъж избухнал пожар и къщата изгоряла до основи. Сред останките били открити четири трупа: на Накамура Сейджи, на жена му Кадзуе и на двойката от прислугата, която живеела тук — разказа Елъри с равен тон като говорител по телевизията. — В телата на четиримата е намерено значително количество сънотворни, но полицията разкрива, че причината за смъртта им не е една и съща. Слугите били завързани с въже в собствените си стаи и главите им били разбити с брадва. Главата на домакина Сейджи била залята с керосин и запалена. Съпругата му, намерена в същото помещение, била удушена с някаква връв. Лявата ѝ ръка е била отрязана до китката с остър предмет. Крайникът не е открит сред руините. Мисля, че това са основните факти по случая. Ще добавиш ли нещо, Льору?

— Спомням си, че имало и градинар, който е изчезнал.

— А, да, прав си. Съществува теория, че градинарят е убил останалите и после е избягал. Други обаче смятат, че извършителят е страничен човек. Може градинарят да е успял да се спаси от него и в бягството си случайно да е паднал от скалата. После течението го е завлякло надалеч.

— Полицията се е задоволила с теорията за градинаря убиец, но не знам на какво са се натъкнали при по-нататъшното си разследване. Ти какво мислиш за версията им, Елъри?

— Ами… — Елъри приглади разпилените от вятъра кичури по челото си — за жалост, информацията е доста оскъдна. Знам само онова, което показаха по телевизията и писаха по вестниците през първите няколко дни след трагедията.

— Неувереността ти ме изненадва.

— Имам си причина. Всеки би могъл да стигне до правдоподобна хипотеза, като разсъждава на глас, но поради липсата на факти няма как да докажем теорията си и да обявим загадката за разрешена. В случая разследването на полицията е доста повърхностно, но сами виждате какво е останало от местопрестъплението. Не е имало оцелели, затова е естествено да обявят градинаря за извършител на убийствата.

— Така е.

— Значи истината е заровена под тези останки…

Елъри отиде при каменните тухли и вдигна парче дърво. Вгледа се в мястото, където бе лежало, и приклекна, за да го разгледа по-добре.

— Какво става? — погледна го объркано Льору.

— Няма ли да е интересно, ако случайно намеря ръката на съпругата някъде тук? — каза Елъри. — Или пък открия скелета на градинаря под плочките в Декагона?

— Ти си луд — намеси се По, който до този момент мълчаливо бе слушал разговора им, като поглаждаше брадата си. Последните думи на Елъри го разтревожиха. — Чувството ти за хумор е доста извратено.

— Съгласен съм — кимна Льору. — Добре го каза на идване в лодката. Ако утре на острова се случи инцидент, ще бъде като „чашата топъл чай в снежна буря“, ситуация, която Елъри обича толкова много. Колко щастлив ще бъде, ако изведнъж се окаже участник в серия убийства като в „Десет малки негърчета“.

— Първи щеше да се кандидатира за жертва.

По говореше рядко, но понякога думите му падаха като камък. Льору и Ван се спогледаха и избухнаха в смях.

— Серия убийства на самотен остров, а? Добре звучи — замечта се Елъри. — Точно това искам. Готов съм да поема ролята на детектива. Какво, някой може ли да ми излезе насреща? На мен — Елъри Куин?

4.

— Стане ли дума за домакинска работа, ние, жените, сме в най-неизгодна позиция. Третират ни като слугини — мърмореше Агата, докато чевръсто почистваше съдовете.

Орци стоеше до нея и гледаше като омагьосана как белите пъргави пръсти на приятелката ѝ изпълняват задачата си. Изведнъж осъзна, че тя самата не прави нищо.

— Трябва да накараме и момчетата да свършат нещо в кухнята. Защо си мислят, че са освободени от задължения само защото ние с теб сме тук? Права ли съм, Орци?

— Какво? Ах, да…

— Ще ми е много забавно да видя Елъри с кухненска престилка и черпак в ръка да сипва храна с безгрижната си усмивка. Може да се окаже доста сладък в тази си роля — засмя се закачливо Агата.

Орци хвърли поглед към красивия ѝ профил и въздъхна. Светло лице с изящен нос и лек теменужен оттенък в големите очи. Дълга, добре поддържана вълниста коса. Агата беше жизнено и самоуверено момиче. Имаше мъжки характер, но прекрасно съзнаваше, че е жена, и очевидно се забавляваше на вниманието, което получаваше от кръжащите около нея момчета.

„В сравнение с нея аз съм просто…“

Малък тумбест нос. По детски румени бузи, покрити с лунички. Очите ѝ бяха големи, но несъразмерни спрямо останалата част от лицето ѝ, поради което Орци винаги изглеждаше така, сякаш се оглежда неспокойно. Дори и да си слагаше грим като Агата, знаеше, че няма да ѝ отива. Орци мразеше свенливостта си, постоянната вътрешна тревога и факта, че никога не разбира какво точно се случва около нея.

Винаги ставаше така. Като единствени момичета в групата, двете с Агата все се оказваха заедно. Това ѝ тежеше.

„Не трябваше да идвам“, мярна се мисълта в съзнанието ѝ. Наистина не искаше да ходи на острова. Струваше ѝ се някак… непочтително. Но пък ѝ беше неудобно да отклони поканата на приятелите си.

— Орци, какъв прекрасен пръстен! — загледа се Агата в средния пръст на лявата ѝ ръка. — Отдавна ли го имаш?

— Не — поклати глава Орци, без да се впуска в подробности.

— Да не е подарък от някой специален?

— Не, нищо подобно.

Орци внимателно бе обмислила всички „за“ и „против“, преди да вземе решение да дойде лук. Пътуването не беше проява на неуважение. Нали щеше да отдаде почитта си?

„Ще посетя острова, за да засвидетелствам уважение към мъртвите.“ Трябваше да дойде.

— Защо си такава, Орци?

— Каква?

— Толкова вглъбена и затворена. Познаваме се от две години, но все още не знам нищичко за теб. Не че се възмущавам, но все пак е странно.

— Странно ли?

— Да По същия начин се чувствам, когато чета разказите, които пишеш за списанието ни. В тях звучиш толкова жизнена и одухотворена, а иначе…

— Защото описвам измислен свят — прекъсна я Орци, отмести поглед от Агата и срамежливо се усмихна. — Не се справям добре с реалния живот. Мразя истинското си аз. Не го харесвам.

— Какви ги говориш? — засмя се Агата и прокара пръсти по късо подстриганата коса на Орци. — Трябва ти повече самоувереност. Просто не гледай в земята, ходи с високо вдигната глава.

— Ти си добър човек, Агата

— Хайде, искаш ли да оправим тази бъркотия и да приготвим обяда?

Елъри, Льору и Ван все още бяха при останките от Синята къща. По бе тръгнал сам към горичката от другата страна на пожарището.

— Елъри, и ти, Ван. Ще бъдем тук седем дни, затова искам да попитам… — Очите на Льору светнаха зад смешните кръгли очила с рогова рамка (той обаче не ги намираше за смешни). — Не казвам сто страници, но искам поне петдесет.

— Шегуваш ли се?

— Знаеш, че винаги съм сериозен, Елъри.

— Но как така изведнъж? Нали не сме дошли да пишем, Ван?

— Съгласен съм с Елъри.

— Вече ви обясних. Искам да издам продължение на „Островът на мъртвите“ и трябва да стане по-рано от предвиденото. Към средата на април. Можем да го използваме за привличане на нови членове, а и ще бъде специален подарък за десетата годишнина от сформирането на Клуба. Скоро ще поема поста на главен редактор, затова искам да дам всичко от себе си. Не мога да започна новата си работа със скучно издание.

Льору — студент втора година във Факултета по литература — щеше да поеме високата длъжност в списание „Островът на мъртвите“ от април нататък.

— Но, Льору… — Елъри извади нов пакет „Салем“ от джоба на тъмночервената си риза и го разпечата. Следваше право в трети курс. Освен това беше настоящият главен редактор на списанието. — …трябва да разчиташ на Кар. Няма да коментирам съдържанието на разказите му, но иначе е най-продуктивният писател в клуба. Извинявай. Ван, имаш ли запалка?

— Не за пръв път двамата с Кар си подливате вода.

— Вината не е моя. Кар започна тази игра.

— Като спомена Кар, струва ми се, че откакто сме дошли, все нещо се муси — обади се Льору.

Елъри се изкиска и издиша дима от цигарата.

— Има си причина.

— И каква е тя?

— Наскоро горкият Кар се опита да сваля Агата, но тя го отсвири.

— Пробвал се е с принцеса Агата? Еха, момчето е доста смело. После… може да е било, за да си го върне на Агата, но си опита късмета с Орци. Ала дори и тя не пожела да си играе с него.

— Орци? — смръщи вежди Ван.

— Мда, нашият велик писател наистина не е в настроение.

— Няма как да е в настроение след всичко това. Да бъде седем дни под един покрив с две момичета, които са го отхвърлили…

— Така е. Ето защо, скъпи ми Льору, ако искаш нещо от Кар, ще трябва да се постараеш повече.

В този момент Агата излезе от Декагона и тръгна към тях. Спря под арката от борови клони и им махна с ръка.

— Обядът е готов. Къде са По и Кар? Не бяхте ли заедно?

Тясната пътека стигаше до боровата гора зад Декагона. Той пое по нея.

Искаше да види скалите на източния бряг, но пътеката се стесняваше все повече, острите завои и криволици се нижеха безспир и след петдесетина метра изгуби ориентация.

Гората беше мрачна и тъмна. Дългите бамбукови клони саса, които растяха между боровете, полепваха по дрехите му и спъваха всяко негово движение. Земята беше неравна и той залитна няколко пъти. Помисли дали да не се върне, но не му се щеше. Островът не беше голям. Нямаше как да се изгуби.

Яката на черния суитшърт, който носеше под якето, подгизна от пот. Тъкмо когато си каза, че не може повече, пътеката най-после го изведе от гората и младежът се озова на върха на скалите. Отблясъците от водата под него заслепиха очите му. Там стоеше едър мъж, който се взираше в морето. Беше По. Шумът от стъпки го накара да се обърне, но когато видя, че е Кар, отново извърна поглед към водата.

— Ха! Ти ли си бил, Кар. Май се намираме на северния бряг. Мисля, че Котешкият остров е ей там — посочи той към близкото парче суша.

Предвид размерите на острова, можеше да се нарече и риф. По неравната му повърхност се виждаха само няколко храста. Както подсказваше и името му, приличаше на черен хищник, снишил се в морето.

Както беше загледан в острова, Кар рязко тръсна глава.

— Какво има, Кар? Защо гледаш така унило?

— Започвам да съжалявам, че дойдох — смръщи чело Кар, който имаше склонност да се оплаква. — Да, миналата година тук се е разиграло нещо интересно, но това не означава, че и сега ще станем свидетели на подобен случай. Дойдох с надеждата островът да провокира въображението ми, но самата мисъл, че ще гледам едни и същи лица цяла седмица… Струва ми се, че и ти няма за какво толкова да се радваш.

И Кар като Елъри караше трета година в правния факултет, но при първия си опит се бе провалил на изпитите. Всъщност беше на възрастта на По, което означаваше, че бе с една година по-възрастен от Елъри. Беше среден на ръст, но изглеждаше по-нисък и дребен, защото се изгърбваше и имаше къс врат.

— И какво правиш съвсем сам на това място?

— Нищо конкретно.

По присви и без това малките си очи, извади една цигара от дървената кутия, която висеше от колана му като традиционна кутийка за лекарства, и я сложи в устата си. После подаде кутията на Кар.

— Сигурно си донесъл цял сак с цигари. Черпиш наред, а всички знаем, че си заклет пушач.

— Обичам да пуша, въпреки че следвам медицина.

— И винаги пушиш „Ларк“. Не са цигари за интелигентни хора.

Въпреки забележката Кар прие предложената му цигара.

— Все пак е по-добре от ментола на великия ментор Елъри.

— Кар, не бива непрекъснато да се разстройваш заради Елъри. Вашите караници изнервят всички останали. Постоянно се опитваш да влезеш в спор с него, а той ти се подиграва и те прави за смях.

Кар запали цигарата със собствената си запалка и обърна гръб на По.

— Виж кой го казва — измърмори недоволно под носа си.

По обаче не се впрегна от забележката. Предпочете да се наслади на цигарата си в мълчание.

След малко Кар хвърли наполовина изпушената цигара в морето, седна на близката скала и извади малка плоска бутилка с уиски. Отвинти капачката и отпи.

— Алкохол през деня?

— Не ти влиза в работата.

— И все пак не мога да кажа, че одобрявам. — По доби сериозно изражение. — Виж, трябва да пиеш по-малко. Не само през деня, но и…

— Ха. Още ли мислиш за това?

— Да, както виждаш..!

— Не, не виждам. Колко време мина? Не можем постоянно да мислим за същото.

Кар мълчаливо игнорира неодобрението в погледа на По и отново надигна бутилката.

— Не става дума само за Елъри — каза той. — Какво ще кажеш за безумната идея да доведем жени на пуст остров?

— Трябва да е пуст. Нали си играем на „Сървайвър“[2]?

— Въпреки това ми е ужасно неприятно да бъда с толкова арогантна личност като Агата. Да не говорим за Орци. През последните две години седмината се опознахме, сближихме се помежду си, затова не искам да го казвам пред всички, но това момиче е доста мрачна личност и е толкова затворена, че направо ме хваща страх от нея.

— Прекаляваш.

— О, забравих, че с Орци сте приятели от малки.

По нацупи устни, угаси фаса си с крак и погледна часовника си, сякаш току-що се бе сетил за нещо важно.

— Вече е един и половина. Ако не побързаме, ще останем без обяд.

— Преди да седнем на масата, бих желал да ви кажа няколко думи — започна Елъри и повдигна изящните си позлатени очила. — Всъщност Льору иска да ви съобщи нещо.

Обядът вече беше сервиран. Върху десетоъгьлната маса можеха да се видят бекон с яйца, зелена салата, багети и кафе.

— Ммм, извинете, че ви прекъсвам обяда, но искам да ви се представя като новия главен редактор на нашето списание — рече смутено Льору и се прокашля. — На партито на Клуба след Нова година споменахме, че ще е добре да дойдем в Декагона за няколко дни, но тогава никой от нас не си представяше, че наистина ще го направим. После Ван ни каза, че чичо му е станал собственик на острова, и ни покани.

— Не ви поканих. Просто казах, че ако искате, ще помоля чичо.

— Недей да скромничиш. Както и да е. Всички знаем, че чичото на Ван е брокер на недвижими имоти в град С. Освен това е добър предприемач и планира да превърне Цуноджима в остров за младежки отдих. Нали така, Ван?

— Не съм сигурен, че плановете му се простират чак дотам.

— Днес сме тук за нещо като контролна проверка. Вчера Ван дойде, за да подготви къщата за нас, затова трябва да му благодарим. Наистина оценяваме жеста му.

Думите на Льору бяха придружени от нисък поклон към Ван.

— А сега главното, което исках да кажа…

— Беконът ще изстине — прекъсна го Агата.

— Почти приключих… Но вие можете да започвате с обяда, докато говоря… Вече завършилите ни ръководители забелязаха таланта на всеки един от събралите се на тази маса и ни позволиха да наследим имената им — много важна подробност за Клуба на писателите на детективски романи. Още от основаването на Клуба в университета К. преди десет години се създава традиция членовете му да си избират псевдоними. Основателите решили да дадат на всеки име на изтъкнат автор от Великобритания, Франция и Съединените щати. Идеята била детинска, породена от любовта им към криминалната литература. С разрастването на групата обаче всяка година оставали все по-малко свободни имена. Решено било псевдонимите да се наследяват, като дипломираните членове можели да, дарят“ своя на по-млад член на Клуба. С времето наследниците започнали да се избират по приноса им към клубното списание. Затова седмината присъстващи — всеки с наследен псевдоним — се смятат за основното ядро на Клуба и често се събират по различни поводи. Елитът на Клуба ще остане на този остров една седмица, считано от днес. Тук няма нищо, което да ви разсейва, и ще можете да използвате времето си пълноценно.

Льору погледна седящите около масата.

— Нося празни листове и ще помоля всеки от вас да напише по един разказ за следващия априлски брой на списанието.

— Аха — възкликна Агата. — Ето защо си помъкнал толкова багаж. Планирал си го.

— Да, планирах го. Агата, Орци, моля ви да измислите нещо.

Младежът леко се поклони и погали закръглената си буза.

Когато се усмихваше, Льору заприличваше на фукусуке кукла[3], само че с очила. По лицата на членовете на клуба се появиха криви усмивки.

— Не знам за какво друго може да се вдъхновим, освен за убийства на безлюден остров. Какво ще правиш, ако всички пишем за едно и също, Льору? — попита По.

Льору изпъчи гърди.

— Тогава ще кажа, че сме имали определена тема. Или… нека да я зададем от самото начало. Така ще е най-добре. И без това името на списанието — „Островът на мъртвите“[4] — е заето от първия превод на романа на Агата Кристи.

Елъри облегна лакти върху масата, наведе се и прошепна в ухото на Ван:

— Струва ми се, че подценяваме новия ни главен редактор.

5.

Първият ден мина без произшествия.

Седмината нямаха други ангажименти, освен желания от Льору ръкопис. Понеже по принцип не бяха хора, които излизат да се забавляват заедно, всеки от тях използваше свободното си време за себе си.

Вечерта се оказа дълга.

— Елъри, сам ли си играеш с тестето карти? — попита Агата, когато излезе от стаята си. Жълтият шал около дългата ѝ коса контрастираше с иначе безличния тоалет от бяла блуза и черни кожени панталони.

— Напоследък го правя често. Но не мога да кажа, че съм вманиачен.

— Правиш какво? Гадаеш на карти?

— Какви ги говориш? Не се занимавам с такива работи — каза Елъри, разбърквайки колодата. — Правя трикове с карти.

— Трикове ли? — заинтригува се Агата. За момент очите ѝ се разшириха, но после кимна разбиращо. — Нали е по твоята част.

— Коя е моята част?

— Да смайваш хората.

— Казваш го, сякаш е нещо лошо.

— А не е ли така? — засмя се Агата. — Хайде, покажи ми. Не съм виждала подобни трикове.

— Така ли? Рядко се среща човек, интересуващ се от криминални романи, който да не се вълнува и от трикове с карти.

— Не че не се интересувам. Просто не съм имала достатъчно възможност да гледам. Хайде, покажи ми.

— Добре. Ела и седни до мен.

Със залеза на слънцето десетоъгълната стая потъна в здрач. Агата седна на стола диагонално на Елъри. Той събра картите, подреди ги на масата и извади друга колода от джоба си.

— Виж сега. Имам две колоди с различни гърбове: едните са червени, другите — сини. Всеки от нас ще използва различна колода. Коя си избираш?

— Синята — веднага отговори Агата.

— Добре, аз вземам другата.

Елъри прехвърли синята колода през масата.

— Първо се убеди, че не са белязани и че в тях няма нищо необичайно. После ги разбъркай. Ти избираш начина. Аз ще размеся червените карти.

— Добре. Изглеждат ми най-обикновени. От Съединените щати ли са?

— Рекламни са, от „Байсикъл Райдър Бек“. Видя ли илюстрацията на ангел на велосипед? Най-разпространените тестета у нас.

Елъри внимателно огледа своето и го разбърка върху масата.

— Сега ще си разменим картите. Ти ще ми дадеш сините, а аз на теб — червените. Така. Изтегли една карта от колодата и я запомни. Аз ще взема една карта от твоята и също ще я запомня.

— Която си искам, така ли?

— Да. Готова ли си? Сложи избраната карта най-отгоре върху купчината. Сега сечи, виж как го правя аз. Раздели колодата на две и размени местата на долната половина с горната. Точно така. Повтори го два или три пъти.

— Правилно ли го правя?

— Идеално. А сега отново си разменяме колодите.

Синята колода пак се оказа в ръцете на Агата. Елъри я погледна право в очите и попита:

— Готова ли си? Нека да повторим какво направихме току-що: всеки от нас си избра по една карта от разбърканото тесте, запомни я, върна я и отново разбърка картите.

— Така беше.

— Сега ще те помоля да изтеглиш картата, която запомни от твоето тесте, и да я поставиш върху масата с лицето надолу. Аз ще извадя моята.

Две карти — едната синя, другата червена — се появиха върху масата. Елъри пое дълбоко въздух и помоли Агата да обърне картите.

— Ах! Как го направи? — изписка изненадано тя. Картите бяха еднакви. — Четворка купа и от двете колоди.

Елъри доволно се засмя.

— Готин трик, нали?

След залез запалиха античната газена лампа, поставена в средата на масата. Ван я бе донесъл, защото знаеше, че на острова няма електричество. Освен това бе оставил по няколко дебели свещи във всяка от стаите за гости.

Когато свършиха с вечерята, вече беше седем и половина

— Елъри, защо не ми обясниш как става номерът? — потупа го по рамото Агата, която току-що бе направила кафе за всички.

— Да не би да ти е показал един от триковете си с карти? — попита Льору.

— О, значи знаеш за новата му страст?

— Да знам? Цял месец ме използва като опитно зайче. Трябваше да го пазя в тайна, докато усвои номерата. Такова дете е понякога.

— Льору!

— Какво ѝ показа?

— Един от двата най-лесни.

— Лесните ли? — навъси се Агата. — Тогава няма проблем да ми кажеш как става.

— Не мога, защото е много прост. Онзи, който ти показах, е направо елементарен, дори и бебе би го разбрало. Но магията не е само в номера. Важно е представлението и как разсейваш човека пред себе си.

— Представлението?

— Да. Например…

Елъри взе чашата с кафето и отпи.

— Има една сцена в „Магия“, когато Антъни Хопкинс, който играе илюзионист, демонстрира същия номер на бившата си любима. Във филма обаче не беше представено като нормален трик с карти, а като експеримент на екстрасенс. Илюзионистът съблазни момичето, като му каза, че ако са сродни души ще изберат една и съща карта.

— Аха. А ти не искаше ли да ме съблазниш, като ми приложиш въпросния трик?

— Не бих посмял — потръпна театрално Елъри и се усмихна. — Нямам смелостта да подложа на съблазън нашата кралица.

— Интересно се изразяваш.

— Благодаря. Между другото… — Елъри вдигна чашата си и се втренчи в кафето — знаете ли, че Накамура Сейджи, за когото говорихме този следобед, явно е бил обсебен от геометрията? Като гледам тази чаша, направо ме побиват тръпки.

Чашата беше красива и тъмнозелена — част от съдовете, оставени в кухнята. Формата ѝ обаче беше необичайна. Като самата сграда, тя също беше десетоъгълна.

— Сигурно са ги правили по негова поръчка. Пепелникът и чиниите имат същата форма. Десетоъгълници навсякъде. Какво ще кажеш, По?

— Нищо.

— Местенце за богаташи, а?

Елъри стисна чашата с две ръце и се гледа във вътрешността ѝ. Отвън беше десетоъгълна, но отвътре приличаше на идеален кръг.

— Мисля, че си заслужаваше да извървим целия път дотук дори и само заради Декагона. Ще ми се да вдигна тост за загиналите на този остров.

— Декагонът може да е страхотна атракция, но самият остров не струва пукната пара. Има само тъжни борови дървета — оплака се Агата.

— Тук грешиш — обади се По. — Под скалите на запад от развалините са издълбани каменни стъпала. Водят чак до каменистия бряг и ми се струва, че мястото е удобно да хвърля въдицата си

— Сега, като го спомена, и аз забелязах, че носиш въдица. Ако имаме късмет, утре може да хапнем прясна риба — облиза се Льору.

— Не очаквайте чудеса от мен — поглади брадата си По.

— Видяхте ли двете черешови дръвчета зад къщата? Пъпките ще се разтворят всеки момент и след ден-два ще си имаме цветна градина.

— Прекрасно! Хайде да си направим парти по случая.

— Звучи добре.

— Черешов цвят. Каква забележителност са цъфналите череши през пролетта в Япония? Лично аз смятам, че прасковите и сливите са много по-интересна гледка за очите.

— Винаги се стремиш да се отличиш от другите, Елъри.

— Така ли мислии, Льору? А знаеш ли, че поетите от далечното ни минало са предпочитали сливите пред черешите?

— Така ли?

— Разбира се. Прав ли съм, Орци?

Щом чу името си, Орци потрепери и лицето ѝ пламна. Тя кимва мълчаливо.

— Ще ни обясниш ли. Орци?

— Да… В повечето стихотворения в „Маниошу“[5] се говори за сливи и сребърна трева. За всяко от тези растения има по стотина поеми, докато за черешовия цвят са само четиридесет.

Орци и Льору учеха втора година във факултета по литература. Основната специалност на Орци беше английска литература, но тя беше добре запозната и с японската.

— Никога не съм чувала за това — впечатли се Агата. Тя беше в трети курс във фармацевтичния факултет и не знаеше нищо по темата.

— Разкажи ни повече, Орци.

— Ами… добре — отвърна стеснително Орци. — През осми век, когато се е появила книгата „Маниошу“, било модерно да се имитира китайската литература. Любовта към сливата може да е отражение на китайските предпочитания. Броят на посветените на черешовия цвят стихотворения нараства чак през десети век, след създаването на антологията „Кокин Уакашу“, но много от тях са за прецъфтели дървета.

— Нали „Кокин Уакашу" се появява през периода Хейан[6]? — попита Елъри.

— В началото на десети век при управлението на император Дайго[7]…

— Може ли тези прецъфтяващи дървета да са плод на песимистичния поглед върху света по онова време?

— Не съм сигурна. Император Дайго е известен с провеждането на „успешни политики“. Но периодът на цъфтеж на черешите е също и период на възраждане на всякакви епидемии. Смята се, че черешовите цветове привличат болести, затова по същото време на годината започнали да празнуват Ханачидзуме, за да възпрат разпространението на болестите. Мисля си, че темата за прецъфтелите дървета може да е свързана с отминаването на тези бедствия…

— Разбирам.

— Какво ще кажеш, Ван? Много си тих тази вечер — загледа се По във Ван, който седеше до него с наведена глава. — Да не би да ти е лошо?

— Не… малко ме боли главата.

— Наистина не изглеждаш добре. И ми се струва, че имаш температура.

Ван размърда рамене и въздъхна.

— Съжалявам, но мисля, че трябва да си легна.

— Да, може би е удачно.

— Добре, ами… — Ван подпря двете си длани на масата и бавно се надигна. — Не се притеснявайте. Вдигайте шум колкото ви се иска. Нямам нищо против.

Останалите му пожелаха лека нощ и младежът се оттегли. Вратата се затвори след него и за момент в слабо осветения салон настъпи тишина. Всички чуха металния звук от заключването.

— Ван си е Ван — въздъхна Кар. До този момент подрусваше колене, без да се намесва в разговора. Бялото на очите му бе изпъкнало и нервно потрепваше. — Кой би заключил вратата си, когато е сред приятели? Като някое изплашено момиченце.

— Тази нощ ще бъде ясна — престори се, че не го е чул По и вдигна глава към десетоъгьлния прозорец на тавана.

— Мисля, че преди два дни беше пълнолуние — обади се Льору. В същия момент един светъл лъч прекоси небесното пространство. Лъчът идваше от фара на нос Ж., чийто сигнал достигаше чак дотук.

— Вижте, около луната има ореол. Това означава, че утре ще вали.

— Ха-ха. Стига суеверия, Агата.

— Много си груб, Елъри. И не е просто суеверие. Ореолът се образува от парата във въздуха.

— Прогнозата е за ясно време през цялата седмица.

— В суеверието има повече научна истина от историята със заека на луната[8].

— Заек на луната… — засмя се пресилено Елъри.

— Чували ли сте легендата за мъжа с кофата от остров Миако?

— О, знам я — каза Льору и младото му лице се проясни. — Бог го изпратил при хората и му заръчал да им занесе една кофа от еликсира на безсмъртието и още една с еликсира на смъртта. Той обаче ги объркал и дал еликсира на безсмъртието на змията, а на хората — еликсира на смъртта. Бог го наказал да носи кофата до края на живота си.

— Точно така

— На остров Койкой има подобна легенда — намеси се По. — Но изпратеният не бил човек, а заек. Заекът не успял да предаде думите на бога на луната и в гнева си той хвърлил пръчка по него. Ето защо устните на заека са разцепени на две.

— Такива митове има по целия свят. Онзи със заека на луната е познат в Китай, в Централна Азия, Индия…

— Дори и в Индия?

— Думата за „луна“ на санскрит е сасин, което се превежда като „петната на заека“.

— Леле!

По се пресегна към оставената на масата табакера и отново погледна към небето. Яркожълтата луна се носеше над главите им.

Цуноджима. Декагонът.

Сенките на присъстващите играеха по стените на фона на мъждивата светлина.

Нощта бавно напредваше.