Убийства в Декагона

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ВТОРИ ДЕН НА СУШАТА

1.

Пътуваха на запад по Национален път № 10.

От време на време Каваминами хвърляше поглед към седналия зад волана Шимада Кийоши и всеки път му се налагаше да полага усилия да не избухне в смях. Третият син на будисткия свещеник караше червена тойота „Фамилия“. За разлика от вчерашното си спортно облекло, днес носеше тъмносив костюм и чифт светлосини слънчеви очила. Колкото и да беше странно, отделните елементи се съчетаваха отлично благодарение на индивидуалността на Шимада.

Първото име на съпругата на изчезналия градинар Йошикава беше Масако и според новия приятел на Каваминами тя все още живеела в Аджими. Сутринта бе успял да издири адреса ѝ и си бяха уговорили среща за следобед.

Колата напусна Бепу в посока към планината и вече минаваше покрай минералните извори при Майобан. От двете страни на пътя се нижеха сламени постройки, приличащи на палатки. През дупките в сламата се виеха тънки струйки дим. Жителите на селцето търсеха минерална сол, останала по бреговете на пресъхналите извори. Солите, познати като „цветята на горещата вода“, се продаваха като добавка към ваната.

Скоро наближиха склона, който щеше да ги отведе до Уса.

— Как върви работата, Конан? — попита Шимада.

— О, извинявай, забравих да ти кажа.

Каваминами се наслаждаваше на панорамата, облегнал лакът на прозореца, но при въпроса на Шимада извърна глава и изпъна гръб в седалката.

— Не успях да се свържа с всеки един, но мисля, че от проведените разговори можем да заключим, че всички, присъствали на онова парти, са получили писма.

— Добре. И колко от тях са заминали за острова?

— Някои живеят сами и нямаше как да получа информация, но смятам, че всички, с изключение на мен и Морису, с когото си тръгнахме по-рано онази вечер, са там.

— Тогава е логично да предположим, че действително се подготвя нещо.

— Съгласен съм с теб, но мисля, че Морису ще обори предположението ти. Ще каже, че гледаме на случая от крив ъгъл.

— Крив ъгъл?

— Да. Защото едва ли е съвпадение, че онези, които присъстваха на следновогодишното парти, сега са на острова. Те често прекарват времето си заедно. На купона бяха дошли като компания и са организирали екскурзията групово. Фактът, че всички са на Цуноджима, може нищо да не означава. Така би казал той.

— Странен човек трябва да си, за да мислиш по този начин.

— Морису е много внимателен в преценките си. Понеже трудно мени мнението си, действа и мисли още по-предпазливо.

— Но снощи с удоволствие пое ролята на детектив.

— Така е. Дори и той се разтревожи от писмата. Морису е изключително умен.

Преди да напуснат Клуба на писателите на детективски романи, Каваминами Такааки и Морису Кийоичи бяха голям отбор. Каваминами беше пълен с енергия и крайно любопитен. Щом нещо привлечеше вниманието му, не можеше да стои на едно място. От друга страна, съзнаваше, че любопитството често го кара да действа, без да обмисли добре ситуацията. Знаеше също, че колкото изневиделица идваше въодушевлението му, толкова внезапно го и напускаше.

Морису беше друг. Той се палеше, но процедираше по различен начин. Човек трудно можеше да забележи ентусиазма му, ако не го познаваше добре. Беше от онзи тип хора, които пазеха мислите си за себе си и претегляха нещата сто пъти, преди да предприемат нещо. Морису се справяше добре като съветник на Каваминами и често го предпазваше от прибързани постъпки и грешни заключения.

„Позволете ми засега да поема ролята на детектива в креслото“, бе казал той. Идеалната роля за него, помисли си Каваминами. Не че страдаше от излишна скромност, но усещаше, че ролята на Уотсън му приляга повече. Нека Морису играе Шерлок Холмс.

Каваминами погледна крадешком към Шимада и си помисли: „Този човек не става нито за Уотсън, нито за Лестрейд“.

Колата стигна голямата равнина. Покритите с висока трева склонове на планината скриваха всичко останало от погледа.

— Нали планината отляво е Цуруми?

— Да. Напоследък стана много популярна сред парапланеристите.

— На какво разстояние е от Аджими?

— Там сме, щом достигнем основата на онзи склон. Сега е един и половина. Сигурен съм, че ще се успеем преди три.

Каваминами сложи ръце на кръста си и изви гръб.

— Уморен ли си, Конан?

— Нощна птица съм и ранното ставане ми наруши режима.

— Можеш да поспиш. Ще те събудя, когато пристигнем.

— Бих могъл, щом нямаш нищо против.

Каваминами свали облегалката назад, а Шимада натисна газта,

2.

Жената на входната врата нямаше нищо общо с онази, която Каваминами си бе представял. Йошикака Масако беше сдържана, но дружелюбна, и носеше обикновено домашно кимоно. Каваминами очакваше да се срещне със съпругата на човек, убил четирима души заради някаква извратена любов, затова смяташе, че ще се изправи пред затворена и мрачна личност. Масако се намираше в началото на четиридесетте, но нелекият живот доста беше изнурил и състарил лицето ѝ.

— Казвам се Шимада, разговаряхме тази сутрин. Поднасям ви извиненията си за неочакваното обаждане — каза Шимада и жената на градинаря леко му кимна.

— Споменахте, че сте приятел на господин Коджиро. Сигурно дълго сте пътували дотук.

— Виждам, че познавате Ко. Извинете, Накамура Коджиро.

— О, да, и съм му задължена. Навярно сте осведомен, че работех в имението на Цуноджима още преди да се омъжа. Постъпих веднага след като господин Сейджи се премести на острова. Господин Коджиро ме препоръча.

— Сега разбирам. Значи там сте се запознали със съпруга си?

— Да По онова време той също работеше в имението.

— Предполагам, че тази къща е неговият роден дом?

— Да. След сватбата живяхме известно време в град О., но после се преместихме тук заради здравето на родителите му.

— Налагало му се е да пътува дълго, за да работи.

— Когато се нанесохме тук, той отказа всички ангажименти, освен тези към имението в Цуноджима и дома на господин Коджиро в Бепу.

— О, значи съпругът ви се е грижел и за градината на Коджиро?

— Да.

— Причината днес да дойдем при вас е това писмо. Беше изпратено до моя приятел Каваминами — рече Шимада, като първо посочи младежа, а после ѝ подаде плика.

— Какво е това?

— Писмо от някого, който използва името на покойния Накамура Сейджи. Подобно съобщение бе изпратено и на Коджиро.

— Какъв ужас!

— Решихме, че може да е свързано със събитията на остров Цуноджима. Надяваме се да ни кажете нещо, което би могло да ни помогне.

За момент Масако изглеждаше объркана, но после вдигна глава и се взря в двамата мъже.

— Влезте. Ще бъдете ли така любезни да запалите малко тамян за съпруга ми?

Шимада и Каваминами бяха въведени в слабо осветена стая, постлана с татами. През отворената плъзгаща се хартиена врата зад Мисако, която седна срещу тях в поза сейза[16] се виждаше малък семеен олтар. Силуетът на сравнително новата паметна плочка сякаш се носеше в полумрака на сумрачното помещение.

— Сигурно знаете, че съпругът ми не бе открит. С настъпването на новата година миналия месец най-после се отказах да го търся. Организирахме скромна погребална церемония в тесен кръг — започна тя, като се бореше с напиращите сълзи.

— Простете за въпроса, но има ли вероятност съпругът ви все още да е жив?

— Ако беше така, щеше да се свърже с мен.

— Но…

— Едно ще ви кажа: съпругът ми никога не би могъл да извърши такова жестоко дело. Чувала съм какво се говори за него, но не вярвам на нито една дума. Всички, които го познаваха, ще потвърдят същото — повиши отбранително глас Масако.

Шимада кимна безмълвно.

— Чух, че съпругът ви е тръгнал за острова три дни преди разрушителния пожар. Кога точно беше това?

— Излезе от къщи рано сутринта на 17 септември.

— И не ви се е обаждал в периода между въпросната сутрин и 20 септември, деня на пожара?

— Звънна ми веднъж. Следобедът, след като замина.

— По телефона ли?

— Да. Искаше да ме уведоми, че е пристигнал.

— Да сте забелязали нещо различно от обичайното му поведение?

— Беше си същият, както винаги. Но ми каза, че мадам не била добре.

— Госпожа Кадзуе ли?

— Мъжът ми не я видял наоколо и когато попитал господин Сейджи за нея, той му споделил, че е болна и е на легло.

— Ясно.

Шимада вяло потупа устни с пръст и разтри основата на носа си.

— Знам, че онова, което ще ви попитам, е много непристойно, но има ли някаква истина в слуховете, че съпругът ви е изпитвал чувства към госпожа Кадзуе?

Масако пребледня.

— Аз и съпругът ми бяхме предани на госпожата — отвърна тя, — но вече ви казах, съпругът ми никога не би направил нещо толкова отвратително като това, въпреки че много хора го подозират. Обвинението, че е имал любовна връзка с мадам, е абсурдно. Също така…

— Да?

— Обвиненията, че той е искал да си присвои богатството на господин Сейджи, също не почиват на никаква логика, защото нищичко не беше останало.

— Нищичко ли? Вече е нямало какво да се краде?

— Не трябваше да ви казвам.

— Не, моля ви, разбирам, че ви разстроихме — погледна я с дълбоките си очи Шимада. — Значи не е имало какво да се краде — измърмори под носа си той. После, сякаш току-що си бе припомнил нещо, додаде: — Чух, че Сейджи и Коджиро не са се разбирали особено. Какво знаете по въпроса?

— Ами… — измънка Масако. — Господин Сейджи понякога се държеше доста странно.

— Коджиро посещавал ли е острова?

— Идваше от време на време, докато работех там, но разбрах, че откакто съм си тръгнала, повече не е стъпвал.

— Значи е идвал, когато сте били там… разбирам.

— Извинете ме — прекъсна ги Каваминами, който до този момент мълчаливо бе следил разговора, — знаете ли какво се случи с Накамура Чиори? Аз… познавах я от университета. Точно затова получих писмото, което господин Шимада ви показа.

— За госпожица Чиори ли говорите? — Масако се загледа в килимчето на пода. — Помня я като малко момиче. След като напуснах, се е случвало съпругът ми да споменава за нея. Горкото дете! Отиде си толкова рано!

— До каква възраст Чиори е живяла на острова? — попита Шимада.

— Имам спомен, че отиде при дядо си, когато тръгна на детска градина. Мъжът ми казваше, че рядко си идвала. Виж, майка ѝ често ходела при нея. Мадам наистина обичаше дъщеря си.

— А Сейджи? — наведе се към нея Шимада. — Как се държеше той с дъщеря си?

— Той… — започна с нежелание Масако. — Мисля, че не харесваше деца.

3.

Разговорът продължи три часа.

Двамата приятели напуснаха дома на Йошикава малко след пет. По пътя спряха да вечерят и когато стигнаха Бепу, вече минаваше девет. Естествено, Шимада беше изтощен от дългото шофиране и през повечето време мълчеше. Само понякога цъкаше с език и очите му блесваха от фаровете на движещите се автомобили.

— Как мислиш, дали да не се отбием за малко у Коджиро? — попита внезапно той.

— Защо не? — отвърна Каваминами, въпреки че не му се ходеше. Почувства се отпаднал духом още докато напускаха Аджими.

Основната причина за състоянието му беше липсата на сън и физическата умора, но разочарованието допълнително бе изтормозило психиката му. Въпреки дългото пътуване до Аджими и обратно, не бяха открили нищо значително. Не че Каваминами бе очаквал да намери директен отговор на въпросите си, но се бе надявал поне на някаква нова информация.

„Например…“

Толкова се мразеше за тези напразни надежди!

„…друго щеше да бъде, ако Йошикава Масако също бе получила писмо от Накамура Сейджи.“

Каваминами знаеше колко бързо угасва ентусиазмът му и как стремглаво губи интерес към случаите. В известен смисъл все още не бе пораснал. Като дете, което непрекъснато иска нови играчки, той все търсеше различни стимули, а когато първоначалното вдъхновение го напуснеше, веднага беше готов да се откаже.

Двамата най-после пристигнаха пред дома на Коджиро в Канава.

Вечерта бе тиха и спокойна. Небето бе покрито с тънки облаци. Луната светеше с бяло сияние като кост в тъмното.

Шимада натисна звънеца. Двамата чуха как звънът проехтя отвътре и изчакаха достатъчно дълго, но никой не им отговори.

— Странно. Лампите още светят.

Шимада се прокашля и отново натисна звънеца, после още веднъж и накрая почука.

— Може да си е легнал.

Мъжът тръгна към задния вход, но когато видя Каваминами да се обляга на вратата и да отпуска глава, се разколеба.

— Остави. Ще дойдем друг път. Съжалявам, че те накарах да биеш толкова път за нищо. Изглеждаш ми адски уморен. Ела, да си тръгваме.

Двамата отново поеха по магистралата за град О. Шимада свали леко стъклото на прозореца. Вечерният вятър нахлу в купето и донесе със себе си мирис на море.

— Студено ли ти е, Конан?

— Всъщност не — отвърна Каваминами, все още увесил нос.

— Извинявай, цял ден те разкарвам нагоре — надолу.

— Не, аз трябва да ти се извиня, че се предадох…

— Няма нищо. Просто си уморен.

Шимада наистина не се сърдеше, нито беше притеснен. Свали лявата си ръка от волана и разтри слепоочията си.

— Да, не се получи както се надявахме, но, от друга страна, успяхме да издирим ценна нова информация.

— Какво имаш предвид?

— Надявахме се да научим повече за местонахождението на Йошикава Сейчи и мисля, че стигнахме донякъде. Ако все още е жив, най-логично е да потърси връзка с жена си. Явно не се е получило така.

— Но не ти ли се струва странно да организират погребение, макар че са минали само шест месеца от изчезването му?

— Има нещо такова, но според мен Масако не е човек, който ще вземе да ни лъже. Изглежда ми мила и честна жена.

— Може би.

Шимада се засмя.

— Аз разбирам от характери. Наречи го инстинкт на свещеник. Както и да е. Не стана както искахме, но… Конан, би ли ми подал една цигара?

— Цигара? — изненада се Каваминами. Досега не бе виждал Шимада да пуши. Нито веднъж не бе палил пред него.

— Имам „Севън Старс“ — каза той и подаде пакета на Шимада.

Без да изпуска пътя от очи, Шимада ловко извади цигара от пакета само с една ръка.

— Преди няколко години пушех като комин, но се появиха проблеми с белите ми дробове и се наложи гope — долу да ги откажа. Позволявам си по една на ден. Може да съм мързелив и лентяй, но това е правило, което не нарушавам.

Мъжът запали цигарата и бавно издуха дима.

— Да разгледаме сега плодовете на нашия труд. Най-важен ми се струва фактът, че от богатството на Сейджи не е било останало много. Ако е така, теорията за градинаря убиец отпада.

— Ами слухът, че е бил влюбен в госпожа Кадзуе?

— От самото начало не вярвах на тази теория. Струваше ми се прекалена. Веднъж разпитах Ко по темата и той сподели, че Кадзуе не е била от жените, които ще се закачат с градинари. Досущ като Масако, и той беше на мнение, че Йошикава е бил честен човек и никога не би си позволил да флиртува с омъжена жена.

— Значи не вярваш, че Йошикава е убиецът?

— Не ми се струва правдоподобно. — Той угаси с известно съжаление цигарата, която за нула време се бе превърнала в пепел, и затвори пепелника. — А от онова, което чухме днес, останах с впечатление, че причината за неразбирателството между двамата братя е била Кадзуе.

— Госпожа Кадзуе?

— Ако Кадзуе е имала любовник, то по-вероятно да е бил Ко, отколкото градинарят.

— Мислиш, че господин Коджиро и госпожа Кадзуе…

— Да. Сега си спомням. Миналата година след инцидента Коджиро се затвори в къщата си за около две седмици. Направо се поболя. Сега ми се струва, че не е било заради смъртта на Сейджи, а на Кадзуе.

— Но, господин Шимада, това означава, че убиецът е…

— Имам нещо наум. Ще ти кажа после, но първо трябва да докладваме за свършеното на Морису, нали?

— О, да, добре че спомена.

Каваминами погледна часовника на таблото. Беше десет и четиридесет. Трафикът по националния крайморски път към град О. беше намалял. Сред разпръснатите червени светлини на фаровете се виждаше черната каросерия на голям камион, а по железопътната линия, минаваща успоредно на магистралата, се движеше влак…

— Каза да му се обадим, но понеже ни е на път, предлагам да се отбием за малко.

Предложението на Шимада го разбуди. Младежът погледна новия си приятел и забеляза тънката му усмивка.

— Морису — каза Шимада. — Да. И той има хубаво име.

4.

— Понеже те познавам, предположих, че вече ти е писнало да се правиш на детектив — подсмихна се Морису, докато наливаше гореща вода в чашите, за да им направи чай. — За моя изненада, те виждам въодушевен. Предполагам, че заслугата е на господин Шимада.

— Как позна? — усмихна се засрамено Каваминами.

— Е, докладвайте за вашето разследване, господин Детектив.

Каваминами набързо му разказа онова, което бяха открили днес.

— Доста работа сте свършили — каза Морису, наля си втора чаша чай и я изпи на един дъх без зрънце захар. — А какво планирате за утре, Уотсън?

— Де да знаех — въздъхна Каваминами, седна на пода и отпусна глава на коленете си. — Честно казано, в момента не съм в добра форма. Пролетната ваканция е дълга. Досега прекарвах всяка нощ в игра на маджонг. После дойде писмото от оня свят. Нямаше как да не му обърна внимание. Както обикновено, се хвърлих с главата напред, но сега…

— Спести ни този самоанализ. На господин Шимада му доскуча.

Шимада обаче се усмихна и погали брадичката си.

— Според мен скуката не е лошо нещо. Намирам я за доста по-здравословна от трескавия начин на живот, който може да те доведе до пълно изтощение. Аз съм като Конан. Ако нямах толкова свободно време, никога не бих се оставил да ме въвлекат в подобно приключение на тези години. От друга страна, съм си любознателен по природа. Между другото, Морису…

— Да?

— Ще ми се да знам какво мисли нашият домашен детектив.

— Вече се чудех дали ще попитате — Морису облиза сухите си устни и се усмихна. — Достигнах до примерна версия, след като миналата вечер ми разказахте всичко. Не е дедукция, просто предположение, така че не го вземайте насериозно.

— Конан ме предупреди, че сте предпазлив човек.

— За предпазлив човек идеята ми е доста импулсивна. И смела. Дори ми се струва, че вие, господин Шимада, вероятно си мислите същото.

— Възможно е.

— Добре, ето какво смятам — Морису премести поглед от Шимада към Каваминами. — Дори съм изненадан, че още не сте се сетили за това. Като цяло не ви ли се струва, че случаят на Цуноджима прилича на „Бърлстоун гамбит“[17]?

— Искаш да кажеш, че е възможно Сейджи още да е жив? — възкликна Каваминами.

— Не твърдя, че е така. Просто казвам, че има такава вероятност. — Морису си наля трета чаша чай и продължи: — Главите на съпрузите Китамура са разбити с брадва, но макар телата им да са обгорели, не съм сигурен, че някой е искал да ни изплаши с прочутите мъртъвци без глави. В останките на Кадзуе също няма нищо особено, освен липсващата лява ръка. Единственият труп, който трябва да огледаме щателно, е този на Сейджи. Помислете внимателно. Само този труп е бил залят с бензин и изгорял. Естествено, лицето е било неразпознаваемо, невъзможно е било да се открият стари рани или белези от операции. Не знам как полицията е стигнала до извода, че тялото е именно на Сейджи, но за мен не е изключено то да се окаже на друг човек. В същото време имаме и градинар, изчезнал от острова по същото време… Господин Шимада?

— Да, Детективе?

— Случайно да ви е хрумнало да проверите дали Сейджи и Йошикава не си приличат по ръст и тегло?

— Ха — ха. Признавам, че имате остър ум — засмя се Шимада. — Йошикава и Сейджи са на една възраст — четиридесет и шест години. И двамата са със среден ръст и нормално тегло. Кръвната им група е А. Разбира се, обгореният труп също е с кръвна група А.

— Кога разбра всичко това? — смая се Каваминами и Шимада смутено се почеса по бузата.

— Не ви ли казах? Познавам някои хора в полицията. Добре, Морису, да предположим, че Накамура Сейджи и Йошикава Сейчи са разменили местата си. Как това обяснява последвалите събития?

Морису подпря чело на ръката си и се загледа в пространството.

— Първа е била убита Кадзуе. Часът на смъртта ѝ е настъпил в нощта между 17 и 18 септември. Градинарят е пристигнал на острова и се е обадил на жена си следобеда на 17–и. Вероятно Кадзуе вече е била убита. Когато градинарят е изразил учудване от отсъствието ѝ, Сейджи му е казал, че е болна и лежи в стаята си. Истината е, че вече ѝ е дал приспивателно и я е удушил. Изплашен, че някой може да го разкрие, той е решил да убие семейство Китамура, както и Йошикава. Тайно им е дал приспивателни и ги е завързал. На 19–и е разбил главите на семейство Китамура. После е пренесъл Йошикава, който все още е бил под въздействието на опиатите, в стаята, където е умряла Кадзуе, развързал го е, облякъл го е в собствените си дрехи и го е залял с бензин. После е подпалил къщата и е напуснал острова. Така се е превърнал в Йошикава Сейчи. Класически пример за „обезглавен труп“. Въпреки гениалната ми теория някои въпроси остават без отговор. Сещам се поне за четири, и то без да се замислям дълбоко.

— И те са? — подтикна го Шимада.

— На първо място — какъв е мотивът? Каква причина има Сейджи да убива жената, с която е живял повече от двайсет години? Можете да възразите, че човекът е бил луд, но дори и лудите имат своите доводи. Второ… — споменах го и вчера — притеснява ме липсващата ръка. Защо Сейджи ще реже лявата ръка на жена си и какво ще прави с нея? Третото съмнение е свързано с периода между убийствата. Той отнема живота на жена си на 17-и, а последната си жертва — градинаря — убива на 20-и. Какво е правил през тези три дни? И последно — как е успял да избяга от острова? И къде се крие сега?

— И аз си задавах същите въпроси, докато пътувахме насам — обади се Шимада. — Струва ми се, че бих могъл да дам отговор поне на един от току-що съставения списък.

— Мотивът да убие Кадзуе?

— Да. Разбира се, с уговорката, че всичко е в сферата на предположенията.

— Ревност? — опита се да познае Морису.

Шимада стисна устни и кимна.

— Дори и нормални емоции могат да подлудят гений като Сейджи, ако замъгляват достатъчно дълго ума му.

Шимада се обърна към Конан, който побърза да попита:

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли какво ни каза Йошикава Масако за Накамура Чиори?

— Да, разбира се.

— Каза, че Чиори рядко се е връщала на острова, както и че Кадзуе е обожавала дъщеря си. Но щом попитахме за Сейджи…

— Тя обясни, че не обичал деца.

— А аз си спомням, че на погребението ѝ не изглеждаше особено опечален. Мисля, че разбирате какво искам да кажа.

Каваминами се вгледа последователно в Морису и Шимада. Последният леко му кимна. Морису свъси вежди и извърна очи.

— Подозираш, че Чиори не е била дъщеря на Сейджи? — промълви той.

— Точно така, Конан.

— Тогава чия дъщеря е била?

— На Накамура Коджиро. По думите на Масако, докато тя работела там и преди да се омъжи за Йошикава, той често е посещавал острова. Знаем също, че между братята невинаги е съществувало съгласие. Според мен Коджиро е спрял да посещава Цуноджима по времето, когато се е родила Чиори. Как ви се струва, Морису?

— Не мога да преценя — отвърна домакинът и се пресегна за цигарите на масата.

— Затова ли се отбихме до дома на господин Коджиро по обратния път? — попита Каваминами.

— Да. Исках да видя какво мога да измъкна от него.

— Господин Шимада — прекъсна ги Морису, който вече не можеше да сдържа чувствата си. — Моля ви още веднъж да премислите нещата и да се откажете от тази идея.

— Ха, защо така изведнъж? — изненада се Шимада.

— Може да не е моя работа, но макар с господин Коджиро да сте приятели, не мисля, че е редно да се месите в личния му живот — погледна го строго Морису. — Няма нищо лошо да обсъдим едно старо престъпление, но не ми харесва, че развиваме теории и навлизаме в интимното пространство на хората, особено когато става въпрос за толкова деликатни тайни.

— Но нали ти ни посъветва да посетим съпругата на Йошикава? — ядоса се Каваминами.

Морису въздъхна.

— Цял ден съжалявам, че си позволих такава безотговорност. Когато любопитството превземе съзнанието, дори човек като мен понякога допуска грешки. Миналата вечер бях завладян от емоцията на момента, но не трябваше да предлагам такова нещо само защото ми стана интересно. Докато гледах статуите на Буда тази сутрин, се почувствах още по-зле.

Младежът хвърли поглед към триножника до стената. Към картината с палетен нож бе добавен дебел слой боя.

— Може да ви се струва егоистично от моя страна, господин Шимада, но на този етап предпочитам да изляза от играта. Обясних ви онова, до което достигнах чрез дедукция, и напускам поста на „детектив в креслото“ — завърши той.

Изглежда, Шимада не се впечатли от думите му.

— Значи крайното ви заключение е, че Сейджи все още е жив?

— „Заключение” е силна дума. Просто посочвам вероятност, на която досега не се е обръщало достатъчно внимание. Ако ме питате дали наистина мисля, че Сейджи е жив, ще трябва да ви отговоря отрицателно.

— Ами писмото? Какво ще кажете за него?

— Сигурно е само шега и авторът е един от членовете на Клуба, които в момента са на острова… Искате ли още чай?

— Не, благодаря.

Морису си наля четвърта чаша.

— Да предположим, че Сейджи все още е сред живите. Би ли могъл да отправи обвинения за смъртта на Чиори, дъщерята, която не е обичал или дори е мразил? — продължи той.

— Хм.

— Вижте, според мен да таиш в себе си някакъв всепоглъщаш копнеж — например да убиеш някого, — който те изгаря отвътре, е много по-трудно, отколкото можете да си представите. Ако Сейджи е отговорен за трагедията отпреди шест месеца и е искал да отстрани не само Кадзуе, но брат си Коджиро и хората, отговорни за случилото се с Чиори, нямаше ли да ги подгони веднага след смъртта на Кадзуе? Не мисля, че някой с жажда да убива може да събере сили да се крие шест месеца и преди да си отмъсти, да изпрати цял куп заплашителни писма.

— Имаш ли още гореща вода? — попита Каваминами в опит да даде време на Шимада да подреди мислите си.

— Свърши, но мога да кипна още един чайник.

— Не, няма нужда. Достатъчно беше — отвърна Каваминами, легна по гръб и скръсти ръце на гърдите си. — Знаеш ли, ние с господин Шимада имаме достатъчно свободно време. Ти може да прилагаш собствената си логика върху случая, но ние двамата нямаме нищо против да се поровим още малко.

— Вижте, не ви карам да се отказвате — омекна Морису. — Просто не мисля, че трябва да изваждате на бял свят всички тайни, които хората се опитват да скрият, без да ви е грижа за техните чувства.

— Добре — съгласи се Каваминами, прозя се и измърмори. — Какво ли правят сега нашите приятели на Цуноджима?

Те, естествено, нямаха никаква представа. Не знаеха, че на малкия остров недалеч от сушата някой вече подготвя парада на смъртта.