Убийства в Декагона

ДЕСЕТА ГЛАВА

ШЕСТИ ДЕН

1.

Събуди го острият звън на телефона. С мъка успя да отвори натежалите си от съня клепачи и погледна часовника до възглавницата. Беше осем сутринта. Морису Кийоичи бавно се надигна и протегна ръка към слушалката.

— Ало, тук е Морису. Да… Какво? Я повтори! Декагонът на Цуноджима е в пламъци? Сигурен ли си?

Младежът отметна одеялото, стисна по-силно слушалката и продължи с въпросите;

— Какво става с хората там? О…

Изведнъж силите го напуснаха и той наведе глава

— Да… И аз ще… да, добре. Ясно. Ще бъда там. Благодаря.

Остави слушалката и се пресегна за цигарите. Сънят напълно си бе отишъл. Запали цигарата, пое дълбоко дима и се опита да запази спокойствие.

Изпуши цигарата, запали нова и чак тогава вдигна повторно телефонната слушалка.

— Добро утро, Каваминами. Морису е.

— О, здрасти. Защо си станал толкова рано? — попита Каваминами от другия край на линията все още със затворени очи.

— Имам лоши новини — каза Морису. — Декагонът е изгорял.

— Какво?

— Казаха ми, че всички са мъртви.

— Невъзможно! Как… Нали не е тъпа шега, Морису? Първи април е утре.

— Щеше ми се да е шега. Току-що ми се обадиха и ми го съобщиха.

— Но…

— Тръгвам към град С. Нали ще дойдеш? Можеш ли да се свържеш с господин Шимада?

— Да.

— Тогава ще ви видя направо там. Предлагам всички, замесени в случая, да се съберат в къщата за лодки до пристанището. Ясно?

— Ясно. Ще се обадя на Шимада и ще го доведа.

— Добре. Ще ви чакам там.

Понеделник, 31 март, единайсет и половина, Цуноджима.

Тълпите прииждаха от всички страни. Останките от Декагона все още пушеха. Приличаха на овъглен труп на незнайно чудовище.

Небето беше ясно. Ослепителните отблясъци на морските вълни носеха със себе си аромат на пролет. Контрастът между спокойната морска шир и трагичната чернееща се сцена на острова предизвикваше шок у наблюдателите.

— Инспекторе, получихме съобщение, че повечето от семействата на загиналите са се събрали в град С. — извика млад полицай с радиостанция в ръка.

Едър мъж около четиридесетте, явно инспекторът, извика обратно, притиснал кърпичка към носа си:

— Добре. Транспортирайте ги до тук. И ми кажи, когато пристигнат. Не бива да ги пускаш до останките — нареди той и се върна към разговора със съдебния лекар, който оглеждаше едно напълно изгоряло и неразпознаваемо тяло.

— Какво ще кажеш за този? — попита инспекторът. Около тях се носеше ужасна смрад.

— Мъж — отвърна лекарят иззад голямата маска, покриваща устата му, — По-скоро дребен. На тила си има дълбоки рани. Удар с тъп предмет би причинил точно такива.

— Хм.

Инспекторът кимна замислено и извърна поглед от трупа.

— Хей, как са нещата там? — тръгна той към друг следовател, който бе приклекнал до второ тяло между тухлите.

— Този вероятно също е от мъжки пол. Мисля, че пожарът е тръгнал оттук.

— Ясно.

— Предполагам, че навсякъде е било залято с бензин и после някой е драснал клечката. Струва ми се, че именно този мъж е изсипал бензина, включително и върху себе си.

— Значи може да е самоубийство?

— Ще трябва първо да сравним данните, но съществува такава вероятност.

Инспекторът смръщи вежди и пое нататък. Един полицай хукна след него.

— Да вдигаме ли труповете, сър?

— Изчакайте да дойдат семействата им. Ако не внимаваме, има опасност да объркаме изгорелите части на различните тела. След това няма да можем да ги идентифицираме.

Инспекторът се отдалечи с бързи стъпки, като си мърмореше под носа:

— Няма да мога да поема и една хапка на обяд след тази гледка.

Щом вече се намираше на достатъчно разстояние, махна кърпичката от носа си и пое дълбока глътка от свежия въздух.

Яркото слънце потропа по сивите хладни капаци. Младежът седеше в голямата, празна и тъмна стая за почивка в рибарския комплекс на град С. Хаотично разположени и прибрани по ъглите разтегаеми маси и столове. Разпръснати групички от хора, тревожно вкопчени един в друг. Шепот и въздишки.

Морису седеше сам до прозореца. Вече бе изгубил броя на изпушените цигари, чиито фасове се трупаха в пепелника до него.

Декагонът на остров Цуноджима изгоря да основи. Сърцето му биеше като лудо. Всички са загинали.

Вече наближаваше един часа следобед, когато Каваминами и Шимада най-после се появиха. Огледаха помещението, забелязаха Морису и тръгнаха към него.

— Казаха ли какво се е случило на острова? — попита Каваминами без заобикалки.

Морису поклати глава

— Нищо не разбрахме, но членовете на семействата току-що заминаха за острова да разпознаят телата

— Наистина ли всички са мъртви?

— Да. Декагонът е напълно унищожен. Открити са телата сред пепелищата.

Раменете на Каваминами увисваха и той замълча за момент.

— Каква е причината? Или е инцидент?

— Нямам представа

Шимада отиде до прозореца и погледна навън през пролуките в капаците. Каваминами примъкна един стол до Морису и седна

— Каза ли им за писмата?

— Не още, но възнамерявам да го направя. Донесъл съм моето.

— Добре.

Двамата се спогледаха, несигурни как да продължат.

— Измами ни — измърмори в този момент Шимада Погледът му все още търсеше нещо отвън.

Каваминами и Морису изненадано се обърнаха към него. Той продължи мрачно:

— Не е инцидент. Било е планирано убийство. Отмъщение.

Няколко души в помещението завъртяха глави към тях тримата Шимада веднага сниши глас

— Тук не можем да говорим спокойно. Нека излезем — прошепна.

Морису и Каваминами кимнаха мълчаливо и тъкмо ставаха от столовете си, когато тежката желязна врата се отвори и отвън долетя гласът на непознат мъж:

— Чух, че при някои тела има следи от насилствена смърт.

2.

Тримата излязоха от комплекса, слязоха до брега и седнаха на един от бетонните тетраедъри на вълнолома, които се подаваха от водата. Спокойните води на морето под лъчите на яркото слънце бяха в очебиен контраст с настроението им.

— Всички са мъртви.

Раменете на Каваминами трепереха, когато седна и прегърна коленете си.

— Какъв идиот съм бил! — извика той.

— Конан — възкликна Шимада.

Каваминами поклати глава и продължи:

— С теб тръгнахме да търсим истината, разровихме се, но какво свършихме? Нищо. Преди три дни дори стигнахме дотук, на същото това пристанище Трябваше поне да ги предупредим.

— Вината не е твоя — поглади брадичка Шимада и каза като че на себе си. — Колко души биха погледнати сериозно на тези писма и биха се разтичали, както направихме ние? Дори да бяхме отишли в полицията, щяха да ни кажат, че не обръщат внимание на подобни сигнали, и щяха да ни отпратят.

— Не знам…

— Не спирах да повтарям, че Накамура Сейджи е жив и че всички на острова са в опасност, но можех ли да направя нещо повече? Нямаше как да прекося острова и да отида при тях без категорични доказателства, че наистина може да бъдат убити.

— Господин Шимада — прекъсна го Морису, — ако всички на острова са мъртви, това означава ли, че Накамура Сейджи е жив?

— И аз се питам същото — отвърна уклончиво Шимада.

— Но кой друг би могъл да ги убие?

— Кой знае?

— А какво е мнението ви за писмата, подписани от Сейджи? Свързани ли са със случилото се на острова? — попита Каваминами.

Шимада направи гримаса.

— Предвид скорошните събития, трябва да са свързани.

— Мислите ли, че зад пожара и писмата стои един и същ човек?

— Да, убеден съм, че е така.

— Предупреждения ли са тогава писмата?

— Не съм сигурен, че са точно предупреждение. Странното е, че всички са доставени след отпътуването на групата за острова. Моето мнение е, че убиецът ги е изпратил с друга цел.

— Каква може да е тя?

— Конан, от деня, когато се запознахме, правиш анализ на изпратеното до теб писмо и стигна до три различни заключения. Помниш ли?

— Да. Обвинение. Заплаха. Подтик отново да се привлече вниманието към миналогодишната трагедия на Цуноджима.

— Да. — Шимада се загледа натъжено в морето. — Последвахме това предположение, върнахме се към фактите от извършеното на острова престъпление и успяхме да открием истината, но не вярвам, че престъпникът е искал това. Авторът на писмата надали е вярвал, че ще се разровим толкова надълбоко. Според мен истинското му намерение е било да ви обвини в убийство и да ни подхвърли идеята за живия Накамура Сейджи.

— Накамура Сейджи?

— Подписването на писмата с неговото име навежда на мисълта, че архитектът все още е жив. Затова и Коджиро получи такова писмо. Трябва да ни подскаже, че единият брат е убиец, а другият — изкупителна жертва.

— Тогава кой мислиш, че е извършил всичко това?

— Накамура Коджиро? — предпазливо се намеси Морису. — Или имате предвид, че сега, когато знаем, че Накамура Чиори е дъщеря на Накамура Коджиро, човекът, който има мотив да убие нашите приятели, е не Сейджи, а Коджиро?

— От тази гледна точка — да, съгласен съм, че главният заподозрян е господин Коджиро. Но… — Каваминами хвърли поглед към Шимада — той беше в Бепу през цялото време.

— Спомняш ли си какво каза онзи младеж, Конан?

— Кой?

— Синът на рибаря, отвел приятелите ти от Клуба на острова.

— Аха, да.

— Той ни каза, че е лесно да стигнеш до острова с моторна лодка. Можеш ли да гарантираш, че Ко не притежава такава лодка?

— Не…

— Ко ни увери, че през последните дни си е стоял вкъщи, защото е трябвало да работи по дисертацията си, затова не е отговарял на телефонни обаждания и посетители. Но дали ни каза истината?

Шимада поклати глава, загледан в морето.

— Като негов приятел, ми е трудно да го изрека, но трябва да призная, че подозирам Ко. Изгубва дъщеря си — единствения мост между него и невъзможната му любов, и то по трагичен начин. Заради нейната кончина — спомни си какво ни каза — брат му убива любимата му жена. Ко има много сериозен мотив. А и за известно време е бил собственик на Декагона. Не е невъзможно да е чул, че хората, свързани със смъртта на дъщеря му, организират екскурзия на острова. Написал ви е тези писма, за да си помислите, че Накамура Сейджи е още жив и да заподозрете него за престъпленията, които ще извърши, за да си отмъсти. Изпратил е и едно писмо до себе си. Така изглежда, че и той е сред набелязаните жертви.

Тримата мълчаливо се загледаха в морските води.

— Съгласен съм — отсече накрая Морису. — Той единствен има мотив, който обяснява всичко. Господин Коджиро е най-вероятният извършител. Но това не е нищо повече от предположение.

— Знам, Морису — изкриви устни в иронична усмивка Шимада. — Това не е нищо повече от предположение. Но аз нямам намерение да търся доказателства за него, нито ще изложа теорията си пред полицията.

Шимада забеляза, че иззад нос Ж. се задават две лодки, и се изправи.

— Лодките на полицията. Връщат се. Хайде, елате да видим какво става.

3.

— Кои са тези тримата? — обърна се инспекторът към най-близкостоящия полицай.

Току-що се бе върнал от огледа на местопрестъплението на Цуноджима. Местният брокер на недвижими имоти Тацуми Масааки — същият, който наскоро бе водил сделката за продажбата на острова, му бе казал, че там са били отседнали група студенти от университета К. Били приятели па племенника му, затова миналата сряда лично им дал разрешение да останат на острова една седмица.

Тацуми имаше списък с имената на членовете па Клуба, заминали за Цуноджима, и инспекторът го използва да събере сведения от университета и да се свърже с родителите. Някои от жертвите бяха пребивавали далеч от домовете си, в общежития, затова не всички семейства бяха тук, но благодарение на присъстващите, успяха да идентифицират телата, Инспекторът разпита пристигналите майки и бащи, ала не получи ценна информация от тях,

— Кои трима? — върна му въпроса полицаят и инспекторът посочи към прозореца.

— Онези там.

— А, те са приятели на загиналите. Членуват в същия университетски клуб. Стоят тук от сутринта и чакат.

— Разбирам.

Инспекторът проточи врат, за да огледа по-добре лицата им. Двама от тримата младежи се бяха облегнали на прозореца и разговаряха. Близо до тях стоеше висок мъж над трийсетте. Беше застанал с гръб към него и инспекторът не успя да го види добре.

Извади ръце от джобовете си и отиде при тях.

— Извинете, разбрах, че сте от същия клуб като загиналите студенти.

Двамата по-млади мъже веднага се обърнаха.

— Аз съм от полицията и…

— Ох, сериозна работа ви чака — намеси се и високият мъж, който гледаше през прозореца.

— Ти ли си бил? Силуетът ти ми се стори познат, но не направих веднага връзката.

— Какво съвпадение! Надявах се да водиш разследването.

— Господин Шимада, познавате ли този човек? — попита изненадано едно от момчетата.

— Конан, казах ти, че познавам доста хора в полицията.

— Нека да ви се представя: инспектор Шимада Осаму от Първи участък на областната полиция.

— Шимада! Значи сте…

— Както правилно познахте, този човек е втори син в нашето семейство.

— Аха.

Инспектор Шимада се изкашля силно и се втренчи в равнодушното лице на по малкия си брат, чиято физика беше коренно различна от неговата,

— И защо си тук?

— Прекарах последната седмица в обиколки на района с тези момчета и, повярвай ми, имах сериозно основание. Но историята е дълга, затова ще я задържа за себе си.

Шимада Кийоши се обърна към двамата младежи.

— Това е Морису, член на Клуба на писателите на детективски романи към университета К., а това е Каваминами — бивш член.

— Хм — инспекторът огледа с любопитство и леко объркване младежите. — Аз съм инспектор Шимада. Съжалявам, че се запознаваме при такива трагични обстоятелства — изрече официално той и се отпусна на близкия стол. — Детективски истории, значи… Разбирам. Даже сте си направили клуб. Хм. Когато бях млад, и аз четях много криминални романи. И какво правите в този клуб?

— Имаме читателски кръг, в който обсъждаме много книги. Някои от нас пишат — отговори Морису.

Един цивилен полицай дойде и подаде на инспектора няколко листа — явно доклад. Инспекторът го прелисти и кимна.

— Това е докладът на съдебния лекар — обясни той. — Предварителен, разбира се. Пълната аутопсия ще се извърши по-късно.

— Бихте ли ни разказали малко повече за случилото се, стига да не нарушаваме правилата ви — обади се Каваминами. — Искам да знам какво е станало с тях, да науча нещо, макар и малко.

Инспекторът хвърли поглед към брат си и стисна устни.

— По-късно този дангалак ще дойде и ще ми извади душата с въпроси, така че мога да ви кажа и сега.

— Благодаря.

— Ако съдя по останките — всичките в ужасно състояние, когато пожарът е избухнал, цялата група, с изключение на един, вече са били мъртви. Твърде вероятно е да се окаже убийство. Последното тяло също е обгорено, но там на пръв поглед става дума за самоубийство. Мъжът сам се е полял с бензин и пожарът е започнал от неговата стаи. Не можем да твърдим със сигурност, но не е изключено въпросният човек да е убил другите и накрая да се е самоубил. Моля ви да запазите тази информация само за собствените си уши. Последният загинал се казва… — Инспекторът се зачете в доклада пред себе си — а, да, Мацура. Мацура Джуниа. Вие го познавате, разбира се?

Морису и Каваминами зяпнаха слисано, после кимнаха.

— Дали наистина е било самоубийство? — попита Шимада Кийоши, видимо изненадан.

Инспекторът сбърчи нос и се намръщи на брат си.

— Току-що обясних, че в момента не можем да сме сигурни в нищо. Все още чакам докладите с подробностите. Тогава ще се разбере каква е причината за смъртта на студентите. — Той отново се обърна към двамата младежи: — Какъв човек беше Мацура Джуниа? Бих искал да знам какво мислите за него.

— Какъв човек беше… — започна Морису. — През април започна четвърта година в правния факултет. Отличен студент, интелигентен, притежаваше завидно красноречие, но… беше малко странен.

— Благодаря. И… още един въпрос, Морису.

— Да?

— Вашият Клуб ли организира екскурзията до острова? Нещо като лагер?

— Лагер като че ли е точната дума, но не беше официално мероприятие на Клуба.

— Тогава трябва да предположа, че загиналите са били близки приятели — по-близки, отколкото с останалите членове?

— Да, може да се каже. Добре се разбираха.

Цивилният полицай се върна и прошепна нещо в ухото на инспектора.

— Добре. Разбрах.

Инспекторът пъхна ръце в джобовете на якето си и тежко изправи.

— В момента имам друга работа, но смятам, че в най-скоро време ще трябва да се срещна с членовете на вашия Клуб. Ще е хубаво и вие да присъствате, господин Каваминами, в качеството си на бивш член?

— Да, разбира се — съгласи се с готовност Каваминами.

— Довиждане, тогава.

Инспекторът погледна брат си, направи крачка встрани, но ненадейно си спомни нещо и се върна при Морису и Каваминами.

— Ако приемем, че Мацура е виновен за ужасните убийства, имате ли някаква представа какъв би могъл да е мотивът му?

— Хм — отметна глава назад Морису. — Още не мога да повярвам. Не мога да си представя Елъри да извърши подобно зверство.

— Кой?

— Ох… Говоря за Мацура. Елъри беше псевдонимът му.

— Елъри… Да не би да е свързано с онзи писател… Елъри Куин?

— Да. Такава е традицията в Клуба ни. Членовете му приемат за псевдоними имената на известни писатели на криминални романи.

— Аха. Всички членове ли?

— Не, само определена група.

— Всички участници в екскурзията да Цуноджима имаха псевдоними — обясни Каваминами.

В очите на инспектор Шимада проблесна искрен интерес.

— А вие, Каваминами? Вие използвахте ли прякори, докато членувахте в Клуба?

— Ами… да.

— Какъв беше вашият?

— Малко е неловко… Аз бях Дойл. Конан Дойл.

Инспекторът се засмя.

— Един от най-добрите. Предполагам, че Морису е бил Морис Льоблан? — запита развеселено Шимада.

Морису се намръщи и измърмори едно „не“. За миг на лицето му изплува странна усмивка. Той сведе поглед и каза:

— Аз съм Ван Дайн.