Убийства в Декагона

ВТОРА ГЛАВА

ПЪРВИ ДЕН НА СУШАТА

1.

Дъщеря ми Чиори беше убита от всички вас

Каваминами Такааки се намръщи, лежейки в разположеното насред тясната стая легло. Беше единайсет сутринта. Преди малко се бе прибрал вкъщи и бе намерил писмото в пощенската си кутия.

Каваминами прекара цялата нощ у свой приятел. Двамата бяха будували до зори, залисани в играта на маджонг[9]. Както винаги след такъв турнир, тракането на плочките продължаваше да вибрира в заспалото му съзнание, но писмото го разбуди на мига.

— Ка… какво е това?

Разтърка очи, взе плика и го огледа от всички страни — най-обикновен, кафяв, пуснат вчера, на 25 март, в град О.

Единствената интересна подробност беше, че всички надписи по хартията бяха набрани на компютър.

Подателят не бе посочил адрес. На гърба на плика се виждаше само името Накамура Сейджи.

— Накамура Сейджи — прошепна Каваминами. Никога не го бе чувал. Не, всъщност го беше чувал.

Младежът седна, кръстоса крака на леглото и отново впери поглед в писмото. То също бе набрано на компютър. Хартията беше качествена, Б5.

„Дъщеря ми Чиори беше убита от всички вас.“

Изведнъж си спомни името. Чиори. Сигурно ставаше дума за Накамура Чиори, а този Накамура Сейджи беше баща ѝ.

Трагедията се бе разиграла преди около година, през януари, на следновогодишното парти на Клуба на писателите на детективски романи към университета в К. Каваминами беше негов член, а Накамура Чиори беше с една година по-малка от него — студентка в първи курс. Сега Каваминами беше третокурсник и през април щеше да започне четвъртата си година, но миналата пролет приключи с участието си в Клуба.

Защото на партито Накамура Чиори умря.

Каваминами напусна купона рано, тъй като имаше уговорка за друга среща. „Инцидентът“ станал, след като младежът си бе тръгнал. Алкохолно натравяне в комбинация с хронично заболяване довели до инфаркт. Линейката пристигнала и откарала момичето в болницата прекалено късно. Каваминами отиде на погребението.

Чиори живееше в град 0. с дядо си — баща на майка ѝ. Церемонията се проведе там. Опечаленият обаче не се казваше Сейджи, а носеше много по-старо, традиционно име. Освен това не ставаше дума за баща ѝ, а за дядо ѝ. Сега, като се замисли, не си спомни бащата изобщо да е присъствал на церемонията.

Но защо някой, представящ се за баща ѝ, ще му изпраща такова писмо? Каваминами не познаваше този човек и никога не бе говорил с него.

В писмото си „Сейджи“ твърдеше, че Чиори е била убита. Умряла заради алкохола, който я бяха накарали да пие на онова парти. Каваминами разбираше горкия човек, в неговите очи тя беше жертва. Но защо пишеше това почти година след смъртта ѝ?

Изведнъж лицето му замръзна в гримаса. Накамура Сейджи… аха! Нещо изникна в паметта му.

Младежът скочи, изтича при железния шкаф до стената и извади няколко папки. Те бяха пълни с интересни изрезки от вестници, събирани с години.

„Мисля, че беше около септември…“

След известно търсене откри въпросната статия: „Синята къща на остров Цуноджима в пламъци. Мистериозно четворно убийство“.

Каваминами седна на пода, разлисти папката и потупа с пръст по заглавието.

Обвинение от мъртъв човек?

— Извинете, това домът на семейство Хигаши ли е? Казвам се Каваминами от университета К. Може ли да говоря с Хаджиме?

— Каваминами ли казахте? — попита жената, вероятно майка на Хаджиме. — Хаджиме замина тази сутрин с приятели от Клуба.

— Клуба на писателите на детективски романи ли имате предвид?

— Да. Каза, че отиват на някакъв пуст остров.

— На пуст остров ли? Случайно да знаете името на острова?

— Мисля, че беше Цуноджима. Близо до град С.

— Цуноджима…

Дъхът на Каваминами секна. Младежът стисна слушалката с две ръце.

— Случайно да знаете дали тези дни е получавал писмо?

— Писмо ли?

— Писмо от някой си Накамура Сейджи.

— Не знам…

Тя се поколеба, но доловила тревогата в гласа му, помоли го да почака и остави слушалката за момент. До ушите му достигна музика. Някой свиреше на орган. След малко жената се върна и заговори разтревожено:

— Да, има такова писмо. Нещо нередно ли се случва?

— Наистина ли го е получил?

— Да.

Изведнъж силите го напуснаха. Раменете му увиснаха. Не знаеше как да продължи.

— Добре… Благодаря ви, госпожо, не се безпокойте. Извинявам се, че ви изгубих времето.

Каваминами сложи слушалката на вилката и се облегна на стената. Сградата беше стара и дъските ѝ скърцаха под натиск. През неуплътнения прозорец се чуваше бръмченето на старата пералня.

„И Хигаши е получил писмо от Накамура Сейджи.“

Каваминами примигна няколко пъти със зачервените си от недоспиване очи.

„Дали не е някаква лоша шега?“

Погледна списъка с членовете на Клуба, отбеляза гостите на злополучното парти и започна да им звъни. Ваканцията обаче бе опразнила студентските квартири, всички бяха заминали по родните си градове и села и младежът не успя да получи отговор на въпроса си. Докато набираше номерата обаче, му се стори странно, че присъствалите на катастрофалния купон бяха заминали на екскурзия. Да не говорим, че от безбройните места в страната бяха избрали точно остров Цуноджима, където се бе случило онова нещастие. Съвпадение?

След кратък размисъл отново взе списъка и намери телефона на Накамура Чиори.

2.

Град О. се намираше на трийсет минути път с автобус и още четиридесет и пет с влак от град С., откъдето членовете на Клуба бяха тръгнали за Цуноджима. Разстоянието между градовете беше по-малко от четиридесет километра по въздух.

Четири спирки след град 0. Каваминами слезе от влака за Камегава и трескаво закрачи по пътя към планината.

Беше се обадил на дядото на Накамура Чиори. Отговори му дружелюбна жена на средна възраст, вероятно прислужница, на която се представи като приятел на Чиори от университета. Беше му неловко веднага да започне с въпросите, но с малко такт и търпение успя да получи потвърждение, че Накамура Сейджи — същият от трагедията на остров Цуноджима — е баща на Чиори. Освен това се сдоби с адреса на Накамура Коджиро, по-малкия брат на Сейджи. Бе разбрал за съществуването му от статиите за пожара във вестниците и реши, че може да научи нещо от него.

Коджиро живееше в Бепу, близо до Канава, работеше като учител в местната гимназия и понеже беше пролетна ваканция, вероятно щеше да го завари у дома[10].

Семейният дом на Каваминами също се намираше в Бепу. „Лесно ще намеря адреса“, помисли си той с нарастващо любопитство и веднага реши да отиде при Коджиро, като дори не му хрумна да се обади предварително.

Остров Канава е известен с това, че на негова територия се намират повечето от осемте горещи минерални извора на Бепу. Младежът веднага видя носещите се към ясното небе бели стълбчета пара, които се виеха над редицата с къщи и канавките по пътищата. Наляво се издигаха тъмните склонове на планината Цуруми.

Каваминами остави зад гърба си малкия търговски център и улиците бързо утихнаха. Кварталът беше пълен с кръчмички, хотелчета и вили под наем. Местните ги отдаваха на посетителите, които идваха да се лекуват тук. Прислужницата му бе казала точния адрес и младежът успя да го намери безпрепятствено,

Едноетажната къща, пред която застана, беше хубава. Жълти глухарчета, бели полски цветя и една дюля от другата страна на ниската ограда вече обличаха пролетните си премени.

Каваминами влезе през остъклената порта и тръгна по каменните стъпала, прекосяващи градината. Застана на прага, пое си дълбоко въздух и натисна звънеца. Миг по-късно от другия край на къщата се разнесе мелодичен баритон:

— Кой е?

Появилият се мъж ни най-малко не пасваше на традиционната японска къща. Беше облечен с бяла, широко разтворена около врата риза, кафява жилетка и сиви панталони. Косата му бе сресана назад и по нея вече се забелязваха бели кичури.

— Извинете, вие ли сте Накамура Коджиро?

— Да.

— Казвам се Каваминами. С Накамура Чиори бяхме в един клуб. Извинете, че идвам така изневиделица, но…

Лицето на Коджиро омекна зад роговите рамки на очилата му.

— Член на Клуба на писателите на детективски романи от университета… И сте тук, защото?

— Днес получих странно писмо.

Коджиро пое плика от протегнатата му ръка и след като прочете внимателно редицата от букви, изписващи името на подателя, вдигна вежди и се вгледа в посетителя.

— Моля ви, влезте, ако обичате. Един приятел ми е на гости, но това не бива да ви притеснява. Понеже живея сам, не разчитайте на обилна почерпка.

Домакинът го въведе в помещение, разположено в задната част на къщата. То предтавляваше две съединени стаи с размери около шест татами[11], които образуваха просторна всекидневна във формата на обърнато Г, застлана с общо дванайсет татами. Хартиените плъзгащи се врати, първоначално отделяли едното помещение от другото, сега бяха преместени и на тяхно място се бе появила новата стая. Предната ѝ част беше пригодена за гостна, а тъмнозеленият диван върху килим в същия цвят обособяваше уютен кът за разговори. Задната част пък гледаше вдясно към градината и служеше за кабинет. Каваминами зърна няколко високи от пода до тавана библиотечни шкафа и голямо бюро. Навсякъде беше толкова чисто и подредено — човек трудно можеше да предположи, че в къщата живее самотен мъж.

— Шимада, имаме гост.

Приятелят на Коджиро, към когото бяха отправени думите, седеше на люлеещ се ратанов стол в предната част на помещението.

— Това е Каваминами от Клуба на писателите на детективски романи към университета К. А това е приятелят ми, Шимада Кийоши.

— Детективски романи? — заинтригува се Шимада и понечи да стане, но люлеещият се стол препъна краката му и мъжът отново падна в него с тих стон.

— Всъщност напуснах Клуба миналата година.

— Хм. — Шимада разтри краката си с болезнена гримаса и каза: — Много ми се ще да знам какво ви води при стария Ко.

— Това — намеси се Коджиро и показа на приятеля си писмото, което му бе дал Каваминами. Шимада видя името на подателя, забрави за болката в краката си и изгледа младежа с любопитство.

— Ще ми разрешите ли да го прочета?

— Разбира се.

— Ако трябва да бъда честен, и аз получих такова писмо — обади се домакинът.

— Какво!?

Коджиро се отби в кабинета си, взе един плик от червеникавия плот на бюрото, върна се при тях и го подаде на Каваминами.

Младежът обстойно изследва лицето и гърба на плика. Хартията и клеймото бяха идентични с тези на неговото писмо. Същите набрани на компютър букви изписваха името на подателя — „Накамура Сейджи“.

— Може ли да погледна вътре?

Коджиро кимна мълчаливо.

Чиори беше убита.

Това беше всичко. Текстът беше различен, но отново напечатан на компютър и принтиран на лист Б5.

Втренчил поглед в писмото, Каваминами изгуби дар слово. Загадъчно съобщение от мъртвец. Вече бе предположил, че всички, присъствали на онова фатално парти, са получили такива, но не можеше да си обясни съобщението, изпратено до Накамура Коджиро.

— Какво може да означава?

— Нямам представа — отвърна Коджиро. — Шокиран съм не по-малко от вас. Тъкмо казвах на Шимада, че сигурно е безвкусна шега и че някои хора имат прекалено много свободно време, и в същия момент се появихте вие.

— Не съм само аз. Мисля, че всички членове на ръководството на Клуба са получили подобни писма.

— Виж ти.

— Господин Коджиро, възможно ли е този Накамура Сейджи — простете, вашият брат — още да е жив?

— В никакъв случай — поклати глава Коджиро. — Всеизвестно е, че брат ми почина миналата есен. Лично трябваше да идентифицирам тялото. Беше ужасно… Извинете, не ми се говори за това.

— Можем ли тогава да приемем тези писма за шега?

— Неспособен съм да измисля друго обяснение. Брат ми умря преди шест месеца. Това е самата истина, а аз не вярвам в призраци.

— Какво мислите за съдържанието на писмото?

— То е…

Лицето на Коджиро доби тревожен израз.

— Знам какво се случи с Чиори, но останах с впечатление, че е просто злощастен инцидент. Тя беше моята малка племенница и чувствах, че ни е отнета несправедливо, но не мога да ви виня за трагедията. Да използват името на брат ми и да ни изпращат такива извратени писма само заради шегата… не мога да го простя. Наистина ли някой би си позволил подобни номера?

Каваминами не беше особено убеден. Кимна неопределено и крадешком погледна към Шимада, който седеше на люлеещия се стол, подпрял лакът на кръстосаните си колене. Незнайно защо, мъжът го наблюдаваше с блеснал поглед, сякаш всичко това го забавляваше.

— Между другото — каза младежът и върна писмото на Коджиро, — знаете ли, че част от членовете на Клуба в момента са на остров Цуноджима?

— Не — отвърна видимо незаинтересуваният Коджиро. — След смъртта на брат ми наследих острова и имението, но миналия месец ги продадох на един брокер на недвижими имоти в град С. Той доста смъкна цената, но така или иначе не възнамерявах да стъпя повече там. Нямам представа какво ще правят с острова след всичко, което се случи.

3.

През онзи ден Коджиро имаше много задачи и Каваминами трябваше да си тръгне. Преди да напусне стаята, попита за пълните с книги лавици, кои то бяха привлекли вниманието му. Коджиро обясни, че наред с преподавателската си дейност в местната гимназия пише труд върху будизма. Със свенлива усмивка каза, че работи върху „пустотата в сърцето“ в ранния Махаяна будизъм[12].

— Пустотата на сърцето? — погледна го въпросително обърканият Каваминами.

Шимада се изправи от люлеещия се стол и заговори:

— Сигурен съм, че сте чували за „Сутра за сърцето“[13]? Основната идея там е, че „формата е пустота и пустотата е форма“. Ко изследва значението на термина „пустота“. — Мъжът се приближи към Каваминами със скоклива походка, върна му писмото, което старателно бе прочел, и попита. — Как се пише фамилното ви име, Каваминами?

— Със символа за „река“, когато искате да напишете „Жълтата река“, комбиниран със знака за „юг“.

— Аха, значи „кава“ и „минами“. Прекрасно име. Аз също ще те оставя, Ко. Ако искате, можем да тръгнем заедно, Каваминами.

Двамата напуснаха дома на Коджиро и поеха по безлюдната улица. Шимада сплете пръсти и протегна ръце над главата си. С черния суитшърт изглеждаше по-слаб и висок, отколкото всъщност беше.

— „Конан“. Да, наистина прекрасно име — каза той, като използва алтернативния прочит на знаците за „кава“ и „минами“, според който името Каваминами ставаше Конан[14]. — Така и не разбрах защо сте напуснали Клуба. Нека се опитам да позная — възгледите ви не съвпадаха?

— Познахте.

— Виждам го по лицето ви — усмихна се Шимада. — Значи причината не е била загубата на интерес към криминалната литература?

— Продължавам да чета детективски романи с интерес.

— Чудесно. Аз също ги предпочитам пред будистките текстове. Няма друго толкова ясно и логично четиво като криминалния роман. Е, Конан, какво ще кажете да отидем да пийнем по нещо?

— С удоволствие — засмя се Каваминами.

Пътят се спускаше надолу. Нежният ветрец в лицата им носеше духа на пролетта.

— Знаете ли, Конан, вие сте много интересен човек.

— Аз ли?

— Извървяхте целия път дотук заради някакво си писмо, което може да се окаже най-банална шега.

— Не беше чак толкова дълъг.

— Хм. В интерес на истината, на ваше място бих направил същото. Но аз имам много свободно време. — Шимада пъхна ръце в джобовете на черните си дънки и се усмихна. — Какво ще кажете? Мислите ли, че е шега?

— Господин Коджиро смята, че е точно така, но на мен не ми се връзва — отвърна Каваминами. — Естествено, не казвам, че писмата са изпратени от призрак, но някой използва името на мъртвия. Цялата работа изисква твърде много усилия, че да се окаже елементарна шега.

— Какви усилия имате предвид?

— Писмата например са написани на компютър. Да си направиш труда, само за да се посмееш е…

— Ами ако авторът просто работи често на компютър? През последните години станаха много популярни. Ко също има един в дома си. Купи го наскоро, но вече се справя отлично.

— Наистина станаха популярни. Някои от приятелите ми също имат. В университета пък сложиха по един във всяка зала и студентите могат да ги използват, когато пожелаят. Въпреки това смятам, че не е толкова разпространено да пишеш писмата си на компютър.

— Вярно е.

— С компютър е по-лесно, не си изморяваш китката, но защо ще избягваш писането на ръка, ако просто погаждаш номер? Погледнете и текста. Само едно изречение. Не мислите ли, че е твърде кратък? Ако искаш да изплашиш човека, ще се постараеш повече. Писмото до господин Коджиро беше също толкова лаконично. Няма как да не заподозра, че се случва нещо значимо.

— Търсите по-дълбок смисъл, а?

Двамата стигнаха края на склона и застанаха на площадката над морето. По блестящите от слънцето води кръстосваха лодки с всякакви размери.

— Ето там — посочи Шимада. — Да седнем в онова ресторантче. Идвал съм и знам, че е добро.

Каваминами проследи пръста на Шимада. От другата страна на пътя се виждаше червен покрив с дървен ветропоказател. Пред ресторантчето с калиграфски почерк бе написано „Мама гъска“ и младежът не успя да сдържи усмивката си.

4.

Седнаха един срещу друг на маса близо до прозореца и Каваминами огледа отблизо мъжа, с когото току-що се бе запознал.

По негова преценка беше на около трийсет… или малко повече. Бузите му изглеждаха хлътнали заради дългата до ушите мека коса. Каваминами беше висок и слаб, но Шимада го изненада с върлинестата си фигура. Смуглото му лице бе украсено с дълъг и гърбав нос, а отпуснатите клепачи закриваха наполовина очите му.

На пръв поглед повечето хора щяха да го намерят за малко странен. Имаше вид на мрачен и раздразнителен човек, но несъответствието между външността и поведението му работеше в негова полза и Каваминами усети, че по някакъв начин го чувства близък.

Часът вече минаваше четири и половина следобед. Младежът осъзна, че от сутринта не е слагал нищо в устата си, затова си поръча пица и кафе. После се загледа през големия прозорец към синьото море, оформило огромна дъга от другата страна на Национален път № 10. Това беше заливът Бепу. Ресторантът беше малък, уютен и пълен със студенти — от онези, на които човек очаква да се натъкне в покрайнините. Картините и саморъчно направените кукли по стените вероятно бяха дело на собственика.

— Нека да продължим разговора си, Конан — рече Шимада и си наля чай „Ърл Грей“ от каничката, която тъкмо бе пристигнала.

— За писмата ли?

— Да, разбира се.

— Вече ви казах какво мисля… Възразявате ли, ако запаля?

— Ни най-малко.

— Благодаря.

Каваминами запуши цигарата си и димът опари очите му.

— Както споменах, не мисля, че е шега. Но ако ме питате какво е, не разполагам с отговор. Честно казано, не намирам никаква причина някой да го прави. Но…

— Но?

— Имам предположение.

— Може ли да го чуя?

— Добре… Ако погледнем изпратеното до мен писмо и се опитаме да го разчетем, аз лично откривам три послания. Първо, то съдържа обвинение: „Чиори беше убита“. Второто послание е следствие на първото: тя е убита и аз ви мразя за това, ще ви отмъстя, защото вие я убихте. Вече имаме заплаха. Името Накамура Сейджи подкрепя това твърдение, защото той е човекът, който има най-сериозна причина да осъжда и да търси възмездие.

— Разбирам. А какво е третото послание?

— За да го разчетем, трябва да погледнем писмото от различен ъгъл. Да потърсим скрития замисъл зад изпращането му.

— Скритият замисъл?

— Да. Защо адресатът използва името на вече починал човек? В първия момент може да те ужаси, но днес никой млад човек няма да повярва, че отговаря на личността на подателя. Можете ли да си представите призрак на компютър? По-скоро ми се струва заобиколен начин да ни накара да се разровим из фактите около инцидента на остров Цуноджима преди година. Ще ме оборите ли?

— Не, напротив. Много интересно. — Очите на Шимада блеснаха от удоволствие и той посегна към чашата си. — Наистина, много интересно. Друг поглед върху събитията на Цуноджима. И аз си мислех, че случаят трябва да се разследва по-обстойно. Какво знаете за него?

— Само онова, което пишеше във вестниците.

— Нека ви кажа какво знам аз.

— Слушам ви.

— Предполагам, че сте запознат с основното. Трагедията се разиграва миналата година през септември. Местопрестъпление: така наречената Синя къща на остров Цуноджима. Четирите жертви са Накамура Сейджи, съпругата му Кадзуе и семейството, което е поддържало дома им. Градинарят изчезва. Пожарът, разгорял се след убийството, унищожава къщата. Извършителят не е заловен.

— Мисля, че полицията е заподозряна градинаря.

— Да, но липсват неопровержими доказателства. Според мен са го обявили за виновен просто защото е избягал. А сега подробностите… — Шимада сниши глас. — Първо трябва да ви разкажа малко повече за собственика на имота, Накамура Сейджи. Той беше три години по-възрастен от Ко и по времето на смъртта си бе на четиридесет и шест. Вече се бе пенсионирал, но се славеше като гениален архитект, високо ценен от колегите си. Накамура Сейджи е първото дете на семейство Накамура — уважавани жители на Уса в префектура Оита. Ко ми е разказвал, че след като завършил гимназия, Сейджи се преместил в Токио. Спечелил първа награда за проект по архитектура от университета Т. и привлякъл вниманието на всички светила в сферата. След дипломирането му неговият професор настоял Сейджи да поеме преподавателска дейност в университета, но внезапната смърт на баща му наложила спешното му прибиране у дома. Накамура оставил на семейството си огромно богатство. След като разделил наследството с брат си, Сейджи решил да построи къща по свой дизайн на остров Цуноджима и практически се преместил да живее там. Двамата със съпругата му Кадзуе — моминското ѝ име е Ханабуса — били приятели още от детството си в Уса. Говори се, че бракът им бил предварително договорен от родителите им. Оженили се горе — долу по времето, когато Сейджи заминал за Цуноджима.

— Проектирал ли е някакви сгради след това?

— Няколко, но Коджи твърди, че е работил почти изцяло за удоволствие. Поемал ангажименти, които пряко го интересували, само когато му се занимавало. Имал странна склонност към нетрадиционни постройки. Те, на свой ред, били търсени от хора с екстравагантен вкус. Много клиенти от цялата страна идвали на острова, но през последните десет години Сейджи отказвал всички поръчки и рядко напускал дома си.

— Ама че чешит.

— Ко също е малко особен… нали разбрахте, че изучава будизма като хоби? Дори и той обаче признава, че брат му е извън класацията. Бях останал с впечатление, че двамата не се разбират много добре. Семейство Китамура също живеели в Синята къща. Съпругът извършвал различни дейности около поддръжката на имението и карал моторната лодка, която свързвала острова със сушата. Съпругата му готвела, чистела и подреждала. Сега за градинаря. Името му е Йошикава Сейчи и е от Аджими. Идвал веднъж в месеца и оставал няколко дни. Случило се така, че пристигнал на острова три дни преди пожара. С това представянето на основните действащи лица от моя страна приключва. Дойде моментът да поговорим за обстоятелствата около онази нощ. Полицията открила общо четири тела. Били обгорели като въглен от пожара, затова имало проблеми с разпознаването им. В крайна сметка установили следните факти. Семейство Китамура загинали в спалнята си с разбити глави. Оръжието на убийството най-вероятно е брадвата, намерена в същата стая. По телата и на двете жертви има следи от връзване с въже. Приблизителната дата на смъртта е 19 септември следобед — денят преди пожара. Накамура Кадзуе е удушена в леглото си с някакъв вид въже. Липсва лявата ръка от китката надолу. Отрязана е преди смъртта ѝ и все още не е намерена. Приблизителното време на смъртта е някъде между 17 и 18 септември. Накамура Сейджи е залят с бензин и изгорен в същата стая, където е убита съпругата му. В тялото му, както и в телата на другите три жертви, е открита голяма доза приспивателни. Приблизителното време на смъртта е рано сутринта на 20 септември, когато избухва пожарът. Смята се, че пожарът е започнал от кухнята. Убиецът е напоил цялата къща с бензин, преди да го запали там. Вече знаете, че полицията изгражда теорията си върху изчезването на градинаря и приема, че той е убиецът. Някои моменти обаче остават неизяснени. Например проблемът с лявата ръка на Кадзуе. Какъв е мотивът на Йошикава да я отреже и да я вземе със себе си? Проблем представлява и пътят му за бягство. Единствената лодка, с която човек може да се придвижи към сушата, още е била в залива. Не вярвам, че е бил способен да убие четирима души, след което да се хвърли в морето и да доплува до сушата в края на септември. Разбира се, полицията също проучва възможността извършителят да е външен човек, но колкото повече разследват, толкова по-неправдоподобна изглежда тази теория на фона на откритите улики. В общи линии, случаят приключва с версия, базирана на убеждението, че убиецът е Йошикава… Имате ли нещо против да изям и вашата порция?

— Какво… О, не, разбира се.

Кафето и пицата на Каваминами бяха донесени по време на разказа на Шимада. Младежът не ги беше докоснал, но не просто от учтивост. Бе толкова завладян от чутото, че забрави да яде.

— Сега за мотивите. Според полицията са два. Първият е, че градинарят е искал парите на Сейджи, тоест става дума за обир. Другият е, че е изпитвал чувства към Кадзуе. Може да са имали тайна връзка. Не е изключено да са важали и двата мотива. Йошикава е дал приспивателни на всички, после извършил престъплението. Завързал Кадзуе, направил същото и със Сейджи, след което го заключил в друга стая. После отвел Кадзуе в спалнята и задоволил страстите си. Тя е първата му жертва, убита един или два дни преди останалите. Няма доказателства, но се смята, че е изнасилил Кадзуе след смъртта ѝ. Следващите жертви са семейство Китамура. Вероятно са били в безсъзнание заради приспивателните. Последен е останал Сейджи. Йошикава го залял с бензин в съня му, после запалил горивото в кухнята.

— Но, господин Шимада, защо убиецът е държал Сейджи жив толкова време? — попита Каваминами и погледна към изстиналото си кафе. — Същото е и при семейство Китамура. Ако от самото начало е планирал да ги убие, не е ли било по-безопасно да приключи с тях още в самото начало?

— Може да не го е планирал. Възможно е да се е изплашил, след като е убил Кадзуе. Фактът, че е оставил Сейджи за най-накрая, говори в полза на мотива за обир.

— Защо?

— Заради уменията на Сейджи като архитект.

— Като архитект?

— Да. Вече ви обясних, че Сейджи беше странен човек. В сградите му витае някаква нездрава екзалтация, вложен е по детски игрив замисъл. Така е при Синята къща, така е и при Декагона, строен малко по-късно. И двете са пример за необичайния му вкус и доказателство за любовта му към ефектните трикове.

— Например?

— Мога само да предполагам за точния им брой, но изгорялата къща е била пълна с тайни стаи, тунели и подземни помещения. Накамура Сейджи е бил единственият, запознат с разположението им.

— Значи, ако някой е искал парите му, е трябвало да изтръгне информацията от него самия.

— Да. Може би затова градинарят не го е убил веднага.

Шимада замълча за момент и подпря лакът на масата.

— Това е всичко, което се знае за случая и разследването. Полицията все още търси Йошикава, но не ми се вярва да го открият. Имате ли въпроси, драги ми Конан?

— Нека да помисля.

Каваминами изпи наведнъж последните капки кафе и се замисли. Предвид разказа на Шимада, следваната от полиция линия изглеждаше правилна. Тя обаче се основаваше изцяло на догадки относно обстоятелствата. С други думи, нищо повече от опит да се намери смисъл в обърканата ситуация. Най-голямата трудност произтичаше от факта, че Синята къща бе изгоряла до основи. Местопрестъплението съдържаше много по-малко улики от обикновено, а и нямаше жив свидетел, който би могъл да разкрие какво точно се е случило по време на инцидента и преди това.

— Изглеждате толкова сериозен, Конан — обади се Шимада и облиза устни. — Сега е мой ред да ви задам въпрос, но той не е пряко свързан със случая „Цуноджима“.

— Слушам ви?

— Искам да ви попитам за момичето, Чиори. Коджи ми беше казвал, че има племенница и че тя живее при родителите на Кадзуе, защото училището ѝ е наблизо. Чух също, че миналата година е загинала при нещастен случай, но не знам никакви подробности. Каква личност беше Накамура Чиори?

По лицето на Каваминами премина сянка на тъга.

— Беше кротка, не от онези, които търсят вниманието на околните. Винаги беше обгърната от някаква тъжна аура. Не бяхме много близки, дори не сме разговаряли кой знае колко, но тя се отнасяше много мило с другите. С удоволствие помагаше при организацията на сбирки, партита и други подобни.

— Как загина?

— Случи се през януари миналата година, на следновогодишното парти на Клуба. Умря от алкохолно натравяне.

Докато разказваше миналите събития, очите на Каваминами несъзнателно се отклониха към прозореца.

— Обикновено Чиори си тръгваше от партитата още след първата чашка, но онази вечер са настояли да остане. Държали са се доста гадно с нея. Всички знаехме, че не е добре със здравето, но другите сякаш са забравили и са я накарали да пие прекалено много…

— „Накарали“? Те?

— Да. Аз също отидох на купона, но имах работа и си тръгнах по-рано заедно с един мой приятел, Морису. Трагедията се е случила след това. Не… — Каваминами пъхна ръка в джоба си и докосна писмото. — Наистина не беше инцидент. Може би е вярно, че сме я убили с нашата безцеремонност.

Каваминами се чувстваше отговорен за смъртта на Чиори. Ако не си беше заминал, навярно щеше да възпре другите да я напият.

— Свободен ли сте тази вечер? — попита ненадейно Шимада, сякаш прочел мрачните мисли на Каваминами, и се усмихна. — Какво ще кажете да хапнем и пийнем по нещо?

— Но…

— Аз черпя, но в замяна искам да си поговорим за криминална литература За жалост, нямам много приятели, с които мога да обсъждам темата Моля ви, направете ми тази услуга?

— С удоволствие.

— Добре, тогава да отидем в град О.

— Но, господин Шимада…

— Да?

— Досега нямах възможност да ви попитам как се запознахте с господин Коджиро?

— Ах, да. Ко следваше в университета една година преди мен.

— Състуденти? Значи и вие изучавате будизъм?

— В известен смисъл, да — смутено почеса носа си Шимада. — Родителите ми държат будистки храм близо до град 0.

— Нима сте будистки свещеник?

— Аз съм най-малкият от тримата им синове и дори на тази възраст още се шляя насам — натам, така че надали бих могъл да върша подобна работа. Баща ми минава шейсетте, но все още кипи от енергия. Единственият повод да изрецитирам някоя сутра за мъртвите е, когато някой умре в детективските романи, които чета с удоволствие — каза Шимада и сключи ръце пред гърдите си.

5.

Дъщеря ми Чиори беше убита от всички вас.

Морису Кийоичи отново взе писмото от ниската масичка със стъклен плот и въздъхна. Седнал на пода с подпрян о таблата на леглото гръб, той отпусна уморените си нозе върху дебелия сив килим.

„Дъщеря ми Чиори беше убита от всички вас“, прочете още веднъж равните, написани на компютър букви. Мислите му полетяха назад към миналото.

Клубът бе организирал следновогодишно парти през януари, Морису и приятелят му, Каваминами Такааки, си бяха тръгнали рано. Нещастието с Чиори се бе случило след това.

Името на подателя, посочено на гърба на плика, беше Накамура Сейджи. Човек, умрял преди шест месеца на остров Цуноджима. Морису не го познаваше и никога не го бе виждал.

Стаята на Морису се намираше на петия етаж в блок с едностайни апартаменти на „Тацуми Хайтс“, близо до главната улица, пристанището и гарата на град О. Младежът върна писмото в плика, поклати глава и се пресегна към масата, за да вземе една от своите „Севън Старс“. Напоследък не му се услаждаха както преди, но жаждата за никотин беше все така силна.

„Какво ли прави компанията на Цуноджима в този момент?“, мина му през ума. Огледа чистата и подредена стая. До стената стоеше триножник с недовършена картина. Тъкмо бе започнал да нанася маслото върху направената с въглен скица. В центъра на платното имаше три каменни статуи на Буда, загледани във времето, сред дървета и храсти в бледи цветове. Морису бе открил статуите на полуостров Кунидзаки, докато обикаляше из планинските му хълмове.

Димът подразни гърлото му, задави го и младежът хвърли цигарата, от която бе дръпнал веднъж или два пъти, в пълния с вода пепелник. Изведнъж го обхвана лошо предчувствие. Сякаш всеки момент щеше да се сучи нещо ужасно.

Телефонът иззвъня.

Морису погледна часовника. Наближаваше полунощ.

„Само един човек може да ми звъни по това време.“ Изчака няколко секунди и вдигна слушалката.

— Там ли си, Морису?

Както и очакваше, беше познатият глас на Каваминами.

Заля го вълна на облекчение.

— Здравей, Дойл.

— Казах ти да не ме наричаш така. Следобед се опитах да се свържа с теб.

— Ходих с мотора до Кунидзаки.

— Кунидзаки ли?

— Да. Нали ти казах, че рисувам там?

— О, да. Между другото, днес да си получавал някакво странно писмо?

— От Накамура Сейджи ли? Да. Преди около двайсет минути те търсих да те питам за същото.

— Значи си го получил?

— Да. Къде си сега? Можеш ли да наминеш насам?

— Затова ти се обадих. Намирам се близо до вас. Искам да поговорим за тези писма. Трябва ми твоето мнение.

— Нямам кой знае какво мнение…

— Две глави мислят по-добре от една, а три — още по-добре. Има ли проблем, ако доведа един приятел?

— Никакъв. Чакам ви.

— В първия момент си помислих, че някакъв човек с лош вкус си прави шега, макар да не виждам кое му е смешното — каза Морису, докато сравняваше двете писма, поставени едно до друго на масата. — Но там пише „всички вас“, затова заподозрях, че не съм единственият, който го е получил.

— Твоето, изглежда, е копие. Мисля, че оригиналът е пристигнал при мен. Двете писма са еднакви, само онова до Накамура Коджиро е малко по-различно.

— Накамура Коджиро ли? — намръщи се Морису. — Имаш предвид по-малкия брат на Накамура Сейджи?

— Да. В писмото му пише: „Чиори беше убита“. Днес отидох до Бепу да се срещна с него и там се запознах с господин Шимада.

Морису леко се поклони на мъжа, с когото току-що се бе срещнал. Каваминами и Шимада бяха пийнали по чашка, преди да дойдат, и тъмното лице на Шимада червенееше от изпития алкохол. Каваминами също доста се беше наквасил, защото дишаше неравномерно и очите му бяха кървясали.

— Чакай, обясни ми всичко от самото начало — рече той.

Каваминами се наведе напред и разказа набързо какво се бе случило през деня. Дъхът му вонеше на алкохол.

— Както винаги, любопитството те изгаря отвътре — подметна шеговито младежът.

След като изслуша историята, Морису се загледа с изумление в приятеля си.

— Значи от вчера не си мигвал?

— Сега като споменаваш, наистина не съм. Нали историята е много загадъчна? Кой е написал тези писма и защо? Някакви предположения?

Морису подпря ръка на челото си и затвори очи.

— Обвинение, заплаха и предложение да се преразгледа случаят „Цуноджима“. Да, мисля, че не е обикновена шега. Особено провокацията да разследваме четворното убийство на острова. Дразни ме, че ни притиска, но иначе е много интересно. Сигурно има скрита улика, което трябва да открием. Из…винете, господин Шимада?

Шимада дремеше, облегнат на стената, но гласът на Морису го събуди. Мъжът изви гръб и разтри лице като котка.

— Господин Шимада, имам въпрос към вас.

— А, да. Моля, говорете.

— Къде беше Накамура Коджиро, когато се е случила трагедията на острова?

— Питате ме има ли алиби? — По сънливото лице на Шимада се разля усмивка. — Разбирам. Право в целта. Кой би спечелил най-много от смъртта на Сейджи и Кадзуе? Ко, разбира се.

— Да. Съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че първият заподозрян трябва да бъде господин Коджиро.

— Полицаите не са глупави, драги ми Морису. Излишно е да споменавам, че веднага провериха алибито му. Колкото и да им беше мъчно, то се оказа непробиваемо.

— А именно?

— От вечерта на 19 септември до следващата сутрин Ко беше в компанията на вашия гост. Обади ми се и ме покани на питие — доста необичайно за него. Отидох в Бепу и двамата пийнахме малко повече, така че останах да преспя у тях. Бях там на сутринта, когато получи вестта за случилото се на острова.

— Както казахте, наистина непробиваемо алиби.

Шимада кимна.

— Бих искал да чуя повече за вашата теория, господин Морису.

— Добре. Още не е теория, току-що ми хрумна, но мисля, че има потенциал. Досега си мислех, че съм разбрал всичко за случая от вестниците.

— Да?

— Не мога да обясня защо, просто инстинкт. — След като ги предупреди, Морису продължи: — Мисля, че най-важното в случая е липсващата лява ръка на госпожа Кадзуе. Имам усещането, че ако намерим ръката, ще разберем всичко.

— Наистина, тази ръка…

Морису и Шимада погледнаха едновременно собствените си ръце и замълчаха.

— Между другото, Морису, знаеш ли, че голяма част от членовете на Клуба са на екскурзия на остров Цуноджима? — попита Каваминами.

— Да — усмихна се сухо Морису. — Аз също бях поканен, но отказах. Не проявявам интерес към такива страховити места.

— Знаеш ли кога ще се върнат?

— След една седмица.

— Цяла седмица? На палатки?

— Подготвиха се предварително. Ще отседнат в Декагона.

— Господин Коджиро сподели, че се е отървал от острова. Има нещо гнило в цялата работа. Заминаха за Острова на мъртвите тъкмо когато пристигна писмо от мъртвец.

— Може да е просто съвпадение.

— Вярваш ли в това?

— По-скоро не — отговори Морису и отново затвори очи — Но ако искаме да разчовъркаме тази мистерия, ще трябва да проверим дали и другите, присъствали на партито, освен Хигаши, са получили писма.

— Тук си прав.

— Ще се заемеш ли, Каваминами?

— Да. В пролетна ваканция сме и нямам какво друго да правя. Не мога да измисля нищо по-добро от това да се престоря на детектив.

— Тъкмо по твоята част. Какво ще кажеш да прегледаш подробностите около случая с четворното убийство на остров Цуноджима, докато се занимаваш с писмата?

— Какво точно да прегледам?

— Ами например да посетиш семейството на изчезналия градинар Йошикава?

— Но…

— Конан — намеси се Шимада, — това е много добра идея. Нали ти казах, че Йошикава Сейчи живееше в Аджими? Сигурен съм, че съпругата му не се е преместила. Тя също работеше за семейство Накамура на Цуноджима. На практика е единственият жив свидетел, който знае нещо за личния им живот. Заслужава си да се опита.

— Знаеш ли адреса ѝ?

— Не, но няма да ми отнеме много време да го намеря — засмя се Шимада и потупа хлътналата си буза. — Какво ще кажеш утре сутринта да провериш кой още е получил писмо, а следобед да отидем до Аджими с моята кола?

— Добре. А ти, Морису, ще дойдеш ли с нас?

— Бих искал, но съм зает. Не помниш ли, че рисувам? — посочи Морису платното на триножника.

— Статуите на Буда на Кунидзаки? Каза ми, че ги харесваш. Ще участваш ли в състезанието за художници?

— Не, не. Просто исках да завърша картината, преди да цъфнат дърветата. От два дни ходя всяка сутрин.

— Еха!

— А и не съм толкова общителен като теб. Наясно си, че не обичам да говоря с непознати. Защо обаче не дойдете утре вечер? Няма значение колко късно ще се върнете. Искам да съм в течение как се развиват нещата.

Умореният Морису се облегна на страничната табла на леглото и запали цигара, макар да знаеше, че няма да му е приятно.

— Позволете ми засега да поема ролята на „детектива в креслото“[15].