Убийства в Декагона

ЕПИЛОГ

Морето по заник. Време на покой.

Вълните блестяха в червено под лъчите на залязващото слънце. Идваха отдалеч, къпеха брега, после се връщаха там, откъдето бяха тръгнали.

Както преди известно време, той седеше сам на вълнолома, загледан в тъмнеещото море.

Чиори… Не спираше да повтаря името ѝ.

Чиори, Чиори…

Затвори очи и пожарът от миналата нощ лумна пред очите му като жив. Дивите пламъци вдигнаха във въздуха десетоъгълния капан, уловил в себе си жертвите му, и изпепелиха всичко по пътя си.

В съзнанието му нейният образ също беше там, сред пламъците. Опита се да я извика, но тя гледаше встрани и не му отговори.

Какво има, Чиори?

Пламъците залудуваха още по-силно, загоряха по-ярко, обградиха любимата му и се издигнаха нагоре. Постепенно погълнаха очертанията ѝ и скоро цялото ѝ лице изчезна.

Изправи се. Няколко деца си играеха във водата. Присви очи срещу косите слънчеви лъчи и се загледа в тях.

— Чиори — прошепна името ѝ още веднъж, този път на глас, но тя не се появи. Затвори очи, после ги отвори и се загледа в небето. Любимата му не беше там. Изведнъж се преви от непоносимо чувство за празнота, сякаш някой бе изтръгнал най-ценната част от сърцето му.

Морето вече се сливаше с нощта. Вълните танцуваха мързеливо пред него, понесли последните слънчеви отблясъци.

Неочаквано някой го потупа по рамото. В изненадата си се обърна на мига.

— Хей, изплашихте ме.

Пред него стоеше висок, слаб мъж с дружелюбна усмивка.

— Попитах портиера за вас и той ми каза, че често идвате тук.

— О.

— Виждате ми се разстроен. Наблюдавам ви от известно време и ми се струва, че мислите за нещо.

— Не точно. За какво ме търсите?

— О, нищо важно. — Мъжът седна недалеч от него, сложи цигара в устата си и тихо каза: — Една на ден. Вече мина известно време от случилото се. Полицията приключи с разследването. Вие какво мислите по въпроса?

— Какво да мисля? Елъри го е направил.

— Не, не, питам ви дали не ви се струва, че истината е друга.

Какво иска да ми каже този човек?

Той обърна поглед към вълните. Мъжът запали своята „една на ден“, без да откъсва поглед от него.

— Някога ви казах, че убиецът може да е Ко, но понеже разполагам с много свободно време, реших да разширя мрежата на въображението си и улових в нея интересна идея.

Възможно ли е да е разгадал всичко?

Той не отговори и избяга от очите на мъжа.

Този човек… невъзможно.

— Не се дръжте толкова студено с мен. Моля ви да ме изслушате за момент. Идеята е невероятна, може дори да ви разсмее. Или да ви разгневи, но ми се ще да го приемете само като плод на развинтената ми фантазия.

— Моля ви, запазете идеите за себе си — отвърна с равен тон Морису. — Всичко вече е в миналото.

Обърна се и без да обръща внимание на думите на Шимада, слезе на брега, където играеха децата. Срещата с този човек го бе разстроила.

Невъзможно.

Поклати глава и се опита да запази спокойствие. Не би могъл да го разкрие. Дори богатото му въображение случайно да го бе довело до истината, какво от това? Нямаше никакви доказателства. Нищо не можеше да направи.

Нали така, Чиори? попита той любимата си, но тя не отговори. Дори не му се показа.

Защо?

Вълната на тревога се надигна като цунами в гърдите му. Тежкият мокър пясък полепна по краката му. Погледна надолу и изведнъж видя нещо да блести…

Това е…

Наведе се и се втренчи между краката си. Устните му се разтвориха и от тях се отрони тих стон.

Беше малка зелена бутилка. Заровена наполовина в пясъка, тя лежеше точно на границата между водата и сушата. Вътре имаше няколко сгънати листчета.

Ах!

Вдигна бутилката с горчива усмивка и се обърна към мъжа, който все още седеше на вълнолома и го гледаше.

Значи това ще бъде моята присъда?

Децата бяха приключили с игрите и се готвеха да си ходят. Морису бавно се приближи към групата с бутилката в ръка.

— Хей, хлапе — спря едно от тях. — Ще ми направиш ли услуга?

Момчето го погледна объркано. Със спокойна като нощното море усмивка Морису му връчи бутилката и каза:

— Ще я дадеш ли на онзи мъж ей там?