Убийства в Декагона

ПЕТА ГЛАВА

ТРЕТИ ДЕН НА ОСТРОВА

1.

Агата се събуди и установи, че наближава обяд. Беше се успала, защото остана с другите в салона почти през цялата нощ. Беше си легнала в три сутринта. Като изключим Ван и Кар, които се бяха прибрали рано по стаите, младежите се разотидоха горе — долу по същото време.

Хвърли око към часовника и веднага скочи от леглото, но след като се ослуша, разбра, че и останалите още не са станали. Легна и отново се зави. Стомахът ѝ се свиваше от притеснение.

В първия момент реши, че ще е неудобно да спи до толкова късно, въпреки че беше във ваканция, но когато осъзна, че не е единствената, се успокои и изтегли цигара от пакета на нощното си шкафче. Агата имаше ниско кръвно. Трябваше ѝ около час, за да се разбуди и да се приготви за деня.

Странно, помисли си тя, дали и Орци още е в леглото?

Макар да си бяха легнали късно, за Орци беше необичайно да се излежава. Агата предположи, че е станала, но когато е видяла, че не се появява друг, се е върнала в стаята си. Или…

Агата проследи с очи носещата се из стаята струйка дим. Обичаше да пуши, но избягваше да го прави пред групата.

Трябваше да запали втора цигара и чак тогава събра сили да стане от леглото. Сложи бежово сако върху черната си блуза и застана пред огледалото. Увери се, че тоалетът ѝ е безупречен, взе си чантичката с гримовете и излезе от стаята.

Въпреки обедното слънце десетоъгълният салон както винаги тънеше в полумрак. Масата в центъра приличаше на носещо се в тъмната стая привидение. Надничащото през десетоъгълния прозорец на тавана небе сивееше от вчера.

Агата отиде в банята, изми набързо лицето си и си сложи грим. После се върна в салона и започна да прибира чашите и пепелниците, които преливаха от изпушените през нощта фасове. В ъгълчето на окото ѝ внезапно проблесна нещо червено. „Какво е това?“ Обърна се, на мига си спомни къде бяха видели същия нюанс на червеното и пребледня като чаршаф. Надписаната с алена боя табелка висеше на една от дървените врати.

Първата жертва

Отначало от устата ѝ излезе само слаб стон, но в следващия момент вече пищеше с пълно гърло.

Вратата зад нея се отвори и Кар пръв изскочи от стаята си. Беше буден и напълно облечен. Видя замръзналата на място Агата, после премести поглед върху обекта на вниманието ѝ.

— Чия е тази стая? — извика той.

Агата не отговори. Табелата с червения надпис покриваше другата с името на обитателя ѝ.

Вратите започнаха да се отварят една по една, а хората да излизат.

— Чия е тази стая, Агата? — повтори въпроса си Кар.

— Н-на Орци.

— Ка — кво?

По пръв стигна до въпросната врата. Все още с пижама и с разрошена от неспокойния сън коса, той сграбчи дръжката и дръпна силно. Не беше заключено. Самотен лъч светлина надничаше между капаците и прорязваше мрака като остър нож.

— Орци! — простена той с треперещ глас. — Орци!

Леглото до стената сивееше в тъмното. Тя лежеше спокойно в него, одеялото плътно покриваше гърдите ѝ. Черната ѝ жилетка беше метната върху главата.

— Орци! — изрева По и влетя в стаята. Тялото в леглото не помръдна. — Какво става? Орци…

Силните му пръсти вдигнаха скриващата лицето ѝ жилетка и младежът усети как цялото му тяло се разтреперва. Останалите петима, които го бяха последвали до прага на спалнята, се опитаха да влязат вкупом.

— Стойте там — извика той и вдигна ръце, за да ги предпази. — Моля ви! Тя не би искала да я видите така.

В отговор петимата замръзнаха на място.

По дълбоко си пое въздух и размърда рамене. Отново повдигна жилетката и огледа тялото на бедната Орци, която никога повече нямаше да изпита срам. Свали дрехата от лицето ѝ, изправи се, вдигна поглед от лицето ѝ и простена.

— Да се махаме от тук — обърна се към другите, след като дойде на себе си. — Това е местопрестъпление. По-добре да излезем и да заключим стаята.

— Ключът е тук. — Преди някой да реагира, Елъри влезе в спалнята и намери ключа върху бюрото до стената. — Райберът на прозореца е махнат. Какво означава това?

— Сложи го и да изчезваме от тук.

— Но какво е станало с Орци? — попита Ван.

По взе подадения му от Елъри ключ и каза сподавено:

— Мъртва е. Удушена.

— Не! — изписка Агата.

— Съжалявам, Агата.

— Не… По, искам да я видя.

— Не мога да го позволя — поклати тъжно глава той и затвори очи. — Орци е убита чрез задушаване, Агата. Моля те, не идвай. Въпреки че е мъртва, все още е момичето, което беше.

Агата веднага разбра какво има предвид По. Тялото на удушен човек обикновено изглеждаше ужасно. Тя кимна и някой я изведе навън.

— Не се ли престараваш в усилието си да ни изведеш от стаята? — Това беше Кар. Той се втренчи в По и продължи с мрачна усмивка. — Може да се каже, че всички тук разбираме нещичко от убийства и искаме да намерим онзи, който е причинил това на Орци. Дай ни шанс да огледаме местопрестъплението и тялото.

— Майната ти! — извика По. Лицето му пребледня и цялото му тяло се разтресе. — Готов си да използваш смъртта на наш приятел, за да запълниш времето си? Престъпленията са работа на полицията.

— Какви ги дрънкаш? Кога според теб ще дойде тази полиция? Как ще ги уведомим? Спомни си какво пишеше на табелките. Докато разследващите дойдат, може всички да сме мъртви. С изключение на Убиеца и Детектива.

По се спусна напред и с всички сили натисна вратата в опит да ги изблъска назад. Кар, на свой ред, започна да избутва По с костеливите си жълтеникави ръце.

— Помисли си, По. Не ставай глупав. Следващата жертва може да си ти.

— Махай се, Кар!

— Или има нещо повече? Откъде си толкова сигурен, че няма да умреш тук? Единственият убеден в безопасността си е убиецът.

— Какво?

— Май че схвана мисълта ми.

— Копеле!

— Веднага престанете! И двамата!

По беше готов да скочи върху Кар. Погледът на приятеля му говореше, че е готов да го посрещне. Ван обаче хвана ръката на Кар и го дръпна назад.

— Какво правиш, идиот такъв! — извика Кар с почервеняло от ярост лице. По се възползва от момента, тръшна вратата и я заключи.

— Доста гадно от твоя страна, Кар — каза Елъри, който се връщаше от кухнята с останалите шест табелки в ръка.

— За жалост, По е прав.

3.

— Това е ужасно. Нали трябваше да е само лоша шега? Подобни неща не се случват в истинския живот.

— Льору!

— Убийството не е майтап. Попаднали сме насред лош сън. Просто няма никаква логика.

— Стига, Льору! — повиши тон Агата и закръглените рамене на Льору потръпнаха от вика ѝ.

— Извинявайте — прошепна той и се загледа в пода.

Шестимата седнаха около масата в салона. Никой не смееше да погледне другия в очите. Празното място, на което до снощи седеше момичето с къса коса и срамежлив вид, беше в главите на всички.

— Кой уби Орци?

Излезлият от розовите устни на Агата въпрос увисна в студения въздух над тях като проклятие.

— Нали не очакваш някой да стане и да си признае просто ей така? — отвърна Елъри.

— Но убиецът е един от нас шестимата. Кой причини това на Орци? Убиецо, защо не спреш да се преструваш, че не знаеш нищо?

— Никой няма да извърши убийство и после да го сподели с останалите.

— Но, Елъри…

— Знам, Агата, знам — успокои я Елъри и почука с пръст по масата. — Трябва да открием убиеца. Какво ще кажеш, По? Защо не ни разкажеш какво видя вътре?

След миг колебание По стисна устни и вяло кимна.

— Вече ви казах, но… Тя… Орци беше удушена. Обикновена найлонова корда… може да се намери навсякъде… все още беше около врата ѝ и следите върху кожата бяха кристално ясни. Няма съмнение, че е убийство.

— Има ли признаци, че Орци се е борила с убиеца си?

— Не, вероятно е била нападната в съня си или е нямало как да се защити. Не намирам белези по главата, следователно не е била ударена предварително. Обаче има нещо, което не мога да си обясня.

— Какво е то?

— Вие също го видяхте. Не знам защо, но убиецът е нагласил тялото по специален начин. Орци лежеше по гръб с пижама и покрито с жилетката лице. Може извършителят да е имал угризения на съвестта, но проблемът е, че… — По се намръщи, пое си въздух и продължи: — Лявата ѝ ръка липсваше.

— Моля?

— Какво искаш да кажеш, По?

— Лявата ѝ ръка е била отрязана — повтори той и изгледа поред всички в притихналата стая. Положи ръце на масата пред себе си и ги обърна с дланите нагоре. По пръстите му личаха няколко тъмни кървави петна. — Използван е голям остър предмет като кухненски нож. Предполагам, че не е било лесно. Разрезът е ужасно неравен.

— Било е направено след убийството? — попита го Елъри.

— Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че е така. Ако е била отрязана, докато сърцето ѝ все още е биело, щеше да има много повече кръв.

— Не видя ли подходящ инструмент в стаята ѝ?

— Не. Не можах да намеря и отрязаната ръка.

— Значи убиецът я е взел със себе си — пророни Елъри и събра пръсти. — Защо го е направил?

— Сигурно е луд! — изкрещя Агата.

Елъри изсумтя.

— Възможно е. Но е вероятно и просто да си пада по гадните шеги. Алюзия. Връща ни към трагедията, която се е разиграла тук миналата година.

— О!

— Четворното убийство в Синята къща. Една от жертвите е Накамура Кадзуе. Била е удушена, след което лявата ѝ ръка е била отрязана.

— Но защо, Елъри?

— Питаш какво е внушението зад алюзията? Кой знае? — сви рамене Елъри. — Нека да продължим. По, можеш ли да ни дадеш час на смъртта?

— Има свидетелства за послесмъртни петна. Когато проверих пулса на Орци, забелязах, че тъкмо настъпваше трупно вкочаняване. Успях да отворя свитите пръсти на дясната ѝ ръка сравнително лесно, оттук правя извод, че вкочаняването още не бе достигнало ставите ѝ. Освен това, предвид коагулацията на кръвта, мога да предположа, че са минали четири — пет часа от смъртта ѝ. Орци е умряла някъде между седем и осем часа сутринта, а ако боравим с максимални и минимални стойности — между шест и девет. Но аз съм аматьор, така че не го приемайте за даденост.

— Вярвам ти — засмя се Кар и издаде зъби напред като маймуна. — Ти си човек, който ще наследи голяма болница и ще грабне медала на медицинския факултет в любимия ни университет.

По не отговори. Дори не погледна към него.

— Някой има ли алиби за времето между шест и девет тази сутрин? — обърна се към тях Елъри. — Искам да попитам и още нещо. Някой да е забелязал следи, които може да ни помогнат с разрешаването на случая?

Очите на Льору, Ван и Агата бавно се извърнаха към Кар.

— Разбирам — рече Елъри, готов да се откаже от въпросите си. — Май че единствено Кар може да ни каже, но само ако установим истински мотив.

— Защо аз?

— Нали Орци ти би дузпата?

Кар ахна, а после прехапа устни, докато не прокапа кръв.

— Ако той е убиецът, никога нямаше да намести така тялото ѝ — възрази Агата. — Кар е единственият, който не би го направил.

3.

— Проклети да са!

Кар седна върху скалата и плю в земята, загледан в малкия Котешки остров, който сякаш плаваше по водната шир. Без да се тревожи, че ще изцапа ръцете си, младежът отчупи клон от растящия наблизо храст и започна да къса листата му.

— Проклети да са! — повтори ядосано той.

Вятърът подхвана откъснатите от него листа и те затанцуваха над водата.

„Никога не са задружни. Обединяват се и действат като екип само когато искат да ме прецакат. И По с неговите претенциозни приказки… Мога да се обзаложа, че Елъри вече се готви да разследва. Също и Льору. Не бях единственият, който искаше да види тялото на Орци и вътрешността на стаята. Ван — също, но позволихме По да свърши всичко сам. Не съзнават ли колко опасно може да стане?“

Шумът на вълните още повече изостри нервите му. Той отново плю между краката си, сви устни и удари с юмрук по коляното си.

„Вината е изцяло на Орци. Защо ме отхвърли? Просто ми беше скучно и реших да си побъбря с нея. Пфу! Реши, че имам сериозни намерения, и взе да се прави на важна. Глупачка. За коя се мисли? Сякаш бих убил някого заради това…“

Унизен и побеснял от гняв, Кар се загледа в морето пред себе си.

— Тук няма лодка, а ние не разполагаме с инструменти, за да отсечем дърво и да си направим сал. Дори и да скалъпим някакъв, дълбоко се съмнявам, че ще издържи целия път… Искаш ли цигара, Ван?

В търсене на начин да се свържат със сушата всички — без Кар — решиха да се разделят на два отбора и да изследват острова. Първият отбор бе сформиран от По, Ван и Агата, които изследваха района между южния и източния бряг.

По подаде цигара на Ван, взе една за себе си и мълчаливо скръсти ръце.

— Единственото, което можем да направим, е да запалим огън и да се молим да ни забележат.

— Мислиш ли, че ще го видят? И… — Ван вдигна поглед към небето и запуши —…небето не ми харесва. Тази вечер може да вали.

— Лошо. Защо да не помислим как можем да се свържем със сушата, за всеки случай?

Раменете на Ван хлътнаха.

— Температурата ми току-що спадна. Не мога да повярвам, че най-после се оправих…

— Откакто сме дошли, не съм видяла нито една рибарска лодка — обади се Агата, сякаш отбелязваше скучен факт.

Надвисналото над тях небе хвърляше тъмната си сянка над морето.

— Все пак не е изключено да се появи лодка. По-добре да оставим някого на пост тук, за да не я изпуснем. По двама на три смени.

— Не, По — извика истерично Агата. — Не искам да оставам насаме с някого, който може да се окаже убиец.

— Тогава да дежурим по трима.

— Защо да не дойдем всички, Ван? Лодка може да се появи само когато излиза от или се връща в пристанището. Рано сутрин или по здрач.

— Но има шанс да мине и по друго време.

— Според мен вероятността да ни открият е много малка. Старият моряк ни каза, че тук не се навъртат много рибари. Местата за ловуване са на юг и лодките рядко минават покрай острова.

— Не виждам какво друго можем да направим. Имаме ли нещо, с което можем да запалим огън?

— Ще се окаже проблем.

— Тук има само борове. Те не горят добре, когато са пресни. Можем да съберем изсъхнали борови иглички и да ги запалим, но наоколо няма много и надали огънят ще се забелязва от сушата. Единственото, което ни остава, е да чакаме да ни забележи преминаваща лодка.

— Какво ще стане с нас? — погледна ги Агата с изплашени очи.

Беше се превърнала в сянка на иначе лъчезарната си личност.

— Все ще се оправим някак си — опита се да я успокои По, сложи ръка на рамото ѝ и се усмихна срамежливо изпод брадата си. Агата обаче остана в плен на страха.

— Ти си говори, но аз мисля, че убиецът на Орци може да е Ван.

По не отговори, извади нова цигара и я сложи в устата си.

— Или Кар, Льору, Елъри… — продължи Агата и лицето ѝ стана мъртвешки бледо. Виждаше се, че цялата трепери. — Един от вас я е убил. И после е отрязал ръката ѝ.

— Ти също си заподозряна, Агата — намеси се Ван и присви очи към нея — нещо, което по принцип не правеше.

— Не съм аз. — Тя се обърна към гората и зарови лице в дланите си. — Боже, не мога да повярвам! Наистина ли се случва? По? Ван? Наистина ли е мъртва? Наистина ли сред нас има убиец?

— Знаеш ли, Льору, мислех си за още една възможност.

— Още една ли?

— Очевидно е. На острова може да има и друг освен нас.

— Какво?

Елъри и Льору бяха стигнали до кея на залива, после огледаха района около изгорялата Синя къща. Сега вървяха по тясната пътека през гората. Отиваха към скалите на север, от които се виждаше Котешкият остров.

— Какво искаш да кажеш, Елъри? — отново попита Льору и спря на място.

— Има вероятност убиецът да не е един от нас.

Елъри се вгледа в приятеля си и се усмихна.

— Какво, да не предпочиташ да търсиш убиеца сред групата?

— Ч — чакай. Не си прави шеги. Кой би могъл да се крие на острова?

— Според мен… — поде нехайно Елъри — може да е Накамура Сейджи.

— О!

— Защо се изненадваш?

— Накамура Сейджи беше убит миналата година, Елъри.

— Аз пък смятам, че са допуснали грешка. Не си ли мислил за това? Намереното преди шест месеца тяло на Накамура Сейджи беше пример по учебник за „труп без глава“. Не забравяй, че градинарят е изчезнал по същото време.

— Вярваш, че Сейджи е бил убиецът и онова тяло всъщност е било на градинаря?

— Точно така. Обикновена размяна.

— И сега Сейджи е жив и е на острова?

— Това е една от възможностите. Да, може да продължава да живее на острова.

— Тук?

— Спомни си какво ни разказа старият рибар преди два дни. Че понякога в Декагона се виждала светлина. Може Сейджи да е палел лампите.

— Нали не вярваш на тези измислици за призраци? Знае се, че полицията и медиите са идвали тук от време на време заради случая. Сигурно те са палели лампите. И ако е така, както твърдиш, къде се крие Сейджи?

— За какво иначе изследваме острова? Току-що огледахме колибата за лодки в залива, но не намерихме нищо подозрително. Първата ни задача е да открием начин да се свържем със сушата, но освен това трябва да потърсим и следи от друг човек. Това е причината да настоявам да отидем и до Котешкия остров.

— Да, но никак не ми се вярва убиецът да е Сейджи.

— Така ли? А знаеше ли, че прозорецът в стаята на Орци е зеел? Може да е забравила да го затвори и някой да е влязъл отвън. Няма ли логика според теб?

— Тогава защо и вратата ѝ беше отключена?

— Убиецът я е отключил отвътре, за да залепи табелката на вратата.

— Но в това няма логика. Откъде външен човек ще знае, че ти сложи табелките в кухненския шкаф?

— Има вероятност те също да са оставени от външен човек. Ключалката на външната врата е счупена, всеки може да влезе и да излезе, когато си пожелае. Какво ако Сейджи е подредил табелките вчера сутринта, изчакал е да се събудим и да ги видим. Сигурно ни е наблюдавал през прозореца на кухнята. Или някой от нас работи с него.

— Невъзможно.

— Просто обсъждам варианти, Льору. Ти може да си голям любител на криминални загадки, но не прилагаш особено въображение.

— Криминалните романи и действителността са различни неща. А и какъв мотив би имал Накамура Сейджи да ни убие?

— Кой знае?

Двамата стигнаха края на пътеката и излязоха на скалите, където видяха Кар. Щом ги забеляза, младежът стана и им обърна гръб.

— Хей, препоръчвам ти да не се движиш сам из острова — провикна се Елъри, но Кар не отговори. Игнорира ги и навлезе в гората.

— Труден човек — цъкна с език Елъри. — В момента всички сме изнервени. Аз също се страхувам, че мога да прекаля, но той, изглежда, се е настроил срещу мен.

— Мисля, че знам какво го притеснява — каза Льору и погледна в посоката, в която бе изчезнал Кар. — Ти например винаги, дори и при обстоятелства като сегашните, оставаш напълно спокоен, сякаш стоиш някъде над нас, обикновените хорица, и ни наблюдаваш отгоре.

— Такъв ли ти изглеждам?

— Да. Не знам дали е плюс, но изпитвам респект към теб заради отношението ти. Кар обаче го приема по друг начин. Мисля, че завижда.

— Щом така мислиш… — каза Елъри, без да проявява особен интерес, и тръгна към морето. — Тук има само храсталаци. Няма добра гледка към острова.

Той имаше предвид Котешкия остров пред тях. Льору застана до него, насочи поглед към мястото, което сочеше Елъри, и каза:

— Човек спокойно може да се скрие там. Скалите обаче ще му попречат да стигне безпрепятствено до тук.

— Може да разполага с лодка. Разстоянието не е голямо. И гумена ще му свърши работа. Ще тръгне през каменистия участък ето там и после… Льору, виж — възкликна Елъри. — Онзи склон на острова. Мислиш ли, че човек би могъл да се изкачи по него?

— Да, не ми се вижда трудно.

Загледан в малкото парче земя, което сякаш се люлееше върху вълните, Льору се опита да намери логика в обърканите си мисли.

Наистина възможността на острова да се крие друг човек, както каза Елъри, не биваше да се пренебрегва. Може би тук наистина живееше някой, който в момента ги дебнеше. Ако приемеха, че този човек е Накамура Сейджи… Какъв беше шансът все още да е жив? И дори да беше, защо би искал да ги убие?

„Невъзможно“, поклати глава Льору.

В същия момент нещо в съзнанието му се размърда. Трябваше да си спомни…

Вълните заливаха скалите в краката му и на младежа му се стори, че промиват мозъка му. Всеки път, щом в главата му се появяваше нов фрагмент информация, вълните моментално го отнасяха нанякъде.

Льору се обезсърчи и се обърна към Елъри, който бе казал всичко, което искаше, и сега мълчаливо се взираше във вълните.

Вятърът насищаше въздуха с вечерен аромат.

4.

„Атмосферното налягане ще падне, в голяма част от страната ще се заоблачи още от тази вечер и до утре навсякъде ще има купеста облачност, но валежи не се очакват. Вдругиден ще се проясни. А сега — времето за отделните области в Кюшу…“

Скоро гласът от транзистора на Льору заглъхна и отстъпи място на шумна диджейка.

— Достатъчно. Изключи го, Льору. Не ми се слуша повече — раздразни се Агата и Льору побърза да изключи апарата.

Скромната вечеря на студентите бе придружена от църковно мълчание, осветено само от газената лампа. Шестимата седяха около масата и старателно избягваха празното място срещу стаята на Орци. Табелката Първата жертва все още висеше на вратата. Лепилото беше здраво и така и не успяха да я отлепят.

— Хей, Елъри, покажи ни някой от твоите трикове с карти — обади се Агата с преднамерено весел тон.

— Ммм? Да, добре.

Елъри, който мълчаливо премяташе картите из ръцете си, ловко ги разбърка, събра ги в кутията и ги пъхна в джоба на якето си.

— Защо ги прибираш. Нали те помолих да ни покажеш нещо?

— Грешиш, Агата. Сложих ги в джоба точно защото искаше да ти приложа трик.

— Какво имаш предвид?

— Това е номер, който започва така.

Елъри се прокашля, сетне погледна Агата в очите.

— Добре, готова ли си? Намисли си една карта от тестето. Може да е която поискаш без жокера.

— Само да си намисля?

— Да. Не я казвай на глас.

— Добре.

— И сега… — Елъри извади кутията от джоба си и я сложи на масата. Беше синята колода. — Огледай тази кутия. После помисли за избраната от теб карта и я повтори наум.

— Добре. Само наум?

— Да, достатъчно е.

Младежът премести колодата в лявата си ръка.

— Кажи сега коя карта си намисли.

— Мога ли вече?

— Да.

— Дама каро.

— Ясно. Хайде заедно да погледнем картите.

Елъри отвори капака на кутията и извади тестето с лицето нагоре. Бавно го разпери между пръстите си като ветрило.

— Дама каро, нали? О, я виж!

С очите си той насочи вниманието на Агата към една от тях — единствената, която беше обърната с гръб към нея.

— Нали виждаш, че само тази карта е с гръб?

— Да.

— Издърпай я и ни я покажи.

— Добре, но тя не може да е…

Загледана скептично в Елъри, Агата издърпа картата и я сложи на масата с лицето нагоре. Картата несъмнено беше дама каро.

— Няма начин! — изуми се Агата.

— Готин трик, а? — усмихна се Елъри, върна картите в кутията и ги скри в джоба си.

— Наистина беше впечатляващ.

— Не съм ли ти го показвал, Льору?

— За първи път го виждам.

— Това е един от най-добрите ми номера.

— Нали Агата не е част от него?

— Нищо не знаех, Льору.

— Сигурна ли си?

— Няма никаква уловка. Уверявам те, че номерът не се осланя на вероятността. Петдесет и две срещу едно е непосилно съотношение, ако чакаш тя да избере точно дама каро.

Елъри извади цигара „Салем“, запали я и пое дълбоко дима.

— Искате ли да ви задам една гатанка? Кое е хем на върха, хем най-отдолу?

— Какво, какво? — заинтересува се Льору и Елъри повтори въпроса си.

— Разбрах го — плесна с ръце Агата. — Хоризонтална линия на Т и Г[18]?

— Имаме победител.

— А, схванах. Хоризонталната линия на буквите Т и Г, когато пишеш думите с главни букви.

— Добре, продължаваме. Как четем следващата комбинация от букви? БЛДР[19]?

— Какво е това?

— Мисля, че го срещнах в някакво списание.

— Преди известно време го видях в университетската лаборатория — присъедини се По, докато слагаше нова кутия „Ларк“ в табакерата си. — В комбинацията няма гласни, но може да се прочете като „благодаря“.

— Благодаря?

— Точно така.

— Еха, сложно е.

— В общи линии може да се приеме за таен код.

— Като говорим за кодове, казват, че първата книга от Стария завет е таен код. Мисля, че беше Книгата на пророк Данаил.

— Още от тогава ли са съществували?

— Дори и тук, в Япония, отдавна се използват кодове. Вземете прекрасната поема, съставена от въпроси и отговори между Йошида Кенко и Тона в „Шоку Соаншу“[20]. Не си ли я спомняте от гимназията?

— Не. Какъв е кодът? — попита Агата.

— Кенко започва така:

Вземете първите букви на всеки стих и ще получите „йохетамахе”, което означава „Моля, ориз“. Той моли за храна. А ако съберете последните букви на всеки стих и ги прочетете наобратно, се получава „зенимохоши“, или „Трябват ми и пари“.

— Жалка история.

— А будисткият свещеник Тона отговаря:

Нощта ме потиска,

приятелю скъп.

Ти не дойде,

но нещо се случи.

Размисли и ела.

Отново вземете първите и последните букви и получавате думите „йоневанаши“ и „зенисукоши“, или „Няма ориз“ и „Малко пари“.

— Трябва да са го мислили доста дълго.

— А според мен поемата от въпроси и отговори в „Цурезурегуса“[21]също има таен шифър. Как беше, Орци?

Никой не обръщаше голямо внимание на думите на Елъри, но произнесеното име спря дъха им и младежите замръзнаха по местата си.

— Аз… съжалявам. Просто се изплъзна от устата ми.

Дори и Елъри можеше да се обърка.

По време на вечерята между тях се установи мълчаливо съгласие да не споменават за случилото се с Орци, но подхлъзването на Елъри на мига ги върна в неопровержимата действителност. Въздухът в салона натежа от сдържано напрежение.

— Защо не ни зададеш още някоя загадка, Елъри? — опита се да помогне Льору и погледна изгубения в мислите си Елъри.

— Ами да…

Кар се подсмихна, докато Елъри полагаше сериозни усилия да си върне обичайната усмивка.

— Агата, ще ни направиш ли кафе? — облакъти се на масата той.

Ъгълчетата на устните му иронично се извиха, когато отново погледна към Елъри. Младежът понечи да каже нещо, но Агата го изпревари.

— Отивам. Предполагам, че всички ще пият — каза тя и забърза към кухнята.

— Хей — вгледа се Кар в останалите четирима, — нали тази нощ ще организираме бдение за горката Орци? Моля ви, престанете да се преструвате, че нищо не се е случило, и нека се държим мило един с друг.

— Кафето е готово. Нося захар и мляко.

Агата остави подноса с шест тъмнозелени чаши на масата.

— Извинявай, че всеки път молим теб — рече Елъри и взе най-близката до себе си чаша.

Другите също се пресегнаха за своите. Агата придърпа предпоследната и бутна подноса към Ван, който седеше до нея.

— Благодаря.

Ван остави наполовина изпушената цигара „Севън Старс“ в пепелника и обгърна чашата с пръсти, за да ги стопли.

— Как се чувстваш, Ван?

— Много по-добре. Виж, Елъри, не успяхме да обсъдим подробно темата, но наистина ли няма някакъв начин да се свържем със сушата?

— Не се сещам за нито един — отвърна Елъри и отпи от черното кафе. — На нос Ж. има фар. Помислих си, че можем да отидем там и да развеем бял флаг. Само че фарът май вече не работи, а? Поне хората не разчитат на него.

— И аз така мисля.

— Някой от нас ще трябва да рискува живота си и да преплува до сушата или да се хванем да скалъпим нещо като сал.

— И двата варианта ми се струват неприемливи.

— Може да запалим огън — предложи По.

— Не вярвам светът да ни забележи, ако запалим купчина шишарки.

— Ако се наложи, може да запалим Декагона.

— Това е малко прекалено, не мислите ли?

— Глупаво и опасно. Но аз, По и Льору не търсехме начини за комуникация.

— А какво търсехте?

— Друго… Но не открихме нищо, въпреки че обходихме целия остров. Не, чакай!

— Какво?

— Синята къща… Не сме огледали останките от Синята къща — прошепна Елъри и сложи ръка на челото си. — Може да има подземна стая…

— Подземна стая ли?

Случи се точно в този момент.

Стон, издаващ ужасяваща болка, прекъсна разговора между По и Елъри и нечия глава се удари в масата.

— Какво става? — изпищя Агата.

Всички наскачаха от столовете си. Масата се разклати и кафявата течност се разля от наполовина изпитите чаши.

Кар прекатури стола и тежко се свлече надолу с разкривени като на механична кукла ръце и крака.

— Кар! — извика По и изтича до него. Льору го последва, препъна се в собствения си стол и също падна на пода.

— Какво му стана? — извика Елъри.

По прегледа очите на Кар и поклати глава.

— Не знам. Някой има ли представа дали страда от хронично заболяване?

Не получи отговор.

— Никак не изглежда добре.

Кар едва дишаше, гърдите му свистяха при всяка глътка въздух. По обгърна раменете му с голямата си ръка.

— Елъри, помогни ми. Трябва да го накараме да повърне. Мисля, че е отровен.

Разтърсван от конвулсии, Кар се опита да отблъсне ръката на По и се сви на пода като скарида. Очите му бяха полуотворени и между клепачите се виждаше само бялото. Младежът притихна за момент, но веднага след това последва нова конвулсия. От устата му изригна кафяв фонтан, придружен от ужасяващ рев.

— Ще оживее ли? — попита Агата с широко отворени от страх очи.

— Не знам.

— Не можеш ли да му помогнеш?

— Нямам представа каква отрова е поел, но дори и да знаех, не мога да направя много. Да се надяваме, че дозата не е смъртоносна.

Към два и половина същата нощ Кар умря в леглото си.

5.

Всички бяха потресени и прекалено уморени, за да говорят. Не ставаше дума за физическо изтощение, а за опасение, което направо вкамени телата и умовете им.

Случилото се с Кар беше много по-различно от станалото с Орци. Този път някой страдаше, гърчеше се от болка и умря от насилствена смърт пред очите им. Безцеремонното зловещо прекъсване на ежедневието им парализира мислите и чувствата на студентите.

Агата и Льору се вторачиха в пространството с полуотворени усти. Умът им като че ли беше другаде. Ван въздишаше тежко, захлупил лице в дланите си. По не посегна нито веднъж към цигарите, погледът му беше фиксиран в прозореца. Елъри бе затворил очи и лицето му приличаше на маска от театъра Но[22].

Тази вечер луната не се показа през прозореца на покрива. Мракът отвън бе прорязван единствено от преминаващата през острова светлина на фара на нос Ж. В салона пламъкът на газената лампа припламваше като жив. Насред настъпилата тишина монотонният ритъм на вълните се чуваше ясно — усилваше се и заглъхваше, усилваше се и заглъхваше.

— Да сложим точка за днес. Много ми се спи — каза Елъри, който едва държеше очите си отворени.

— Съгласен — измърмори сънливо По, което сякаш събуди останалите трима. — Мога само да ви кажа, че е погълнал някаква отрова, но не и да определя каква.

— Имаш ли предположение?

— Никакво — сбърчи вежди той. — Като имам предвид начина ѝ на действие, мога да заключа, че е много силна. Липсата на въздух и конвулсиите говорят за невротоксин. Най-често срещаните отрови от този тип са цианид, стрихнин и атропин, но може да е също никотин, арсеник или негово съединение. Никотинът и атропинът биха забавили рефлекса на зениците, а аз не забелязах такова нещо, така че… Цианидът пък има характерна миризма, всички знаем за така наречения дъх на горчиви бадеми. Не я усетих. За себе си приемам, че е стрихнин или арсеник.

Шестте наполовина изпити чаши с кафе все още стояха на масата. Докато слушаше, Агата се взираше в тях, но когато чу последните думи на По, избухна в смях.

— Това означава, че основният кандидат за убиец съм аз.

— Да, Агата — отвърна сухо Елъри. — Ти ли беше всъщност?

— Сякаш ще ми повярваш, ако ти кажа, че не съм.

— Няма да е логично, ако ти повярвам.

— И аз така мисля.

Двамата се засмяха безгласно. Всички, особено те двамата, усетиха ненормалния тон на разговора им.

— Ще престанете ли? — сряза ги ядосано По, пъхна една цигара в устата си и предложи кутията на Елъри. — Трябва сериозно да обмислим нещата.

— Знам. Повярвай ми, не се шегуваме, защото ни е весело — каза Елъри, отказа цигарата на По и извади своите „Салем“ от джоба на ризата си. Издърпа цигара и потупа филтъра ѝ в масата, за да слегне тютюнът.

— Хайде да обсъдим фактите — поде той. — Този, който поиска кафе, беше Кар. Докато Агата го приготвяше в кухнята, ние останахме тук. Тя кипна водата, направи кафе и сложи чашите в подноса за около петнайсет минути. После донесе подноса и го остави на масата. Той съдържаше шест чаши за кафе, буркан със захар, буркан със сухо мляко и седем лъжички, поставени в чинийка — по една за всички нас и допълнителна за млякото. Така ли беше, Агата?

Тя кимна послушно.

— Да си припомним реда, по който бяха взети чашите — продължи Елъри. — Аз посегнах първи. Кой беше следващият?

— Аз — обади се Льору. — Взех я едновременно с Кар.

— Мисля, че аз бях след вас — каза По.

— После аз взех една и преместих подноса пред Ван. Така ли беше, Ван?

— Да.

— Добре, да повторим — аз, Льору, Кар, По, Агата и Ван.

Елъри сложи цигарата в устата си и я запали.

— Да помислим кой би могъл да сложи отрова в чашата на Кар. Първа е Агата, разбира се.

— Но, от друга страна, можех да взема и чашата с отровата. Няма как да наглася нещата така, че тя да попадне при Кар — възрази Агата. — Ако бях убиец, щях да сложа отровата и да подам чашата на всеки един направо в ръцете му.

— Сега, като го казваш, се сещам, че ти винаги ни подаваш чашите. Защо не го направи този път?

— Не знам, просто не ми беше до това.

— Аз имам обяснение, Агата. Убиецът може да не е имал предвид точно Кар. Целта му е била да ни убие всичките, но за него вероятно е нямало значение коя е Втората жертва.

— Искаш да кажеш, че Кар просто е изтеглил късата клечка?

— Мисля, че логиката сочи натам. Никой не седеше до Кар. Никой не би могъл да сложи отровата в кафето му, след като го остави на масата. Следователно, може да си била единствено ти.

— Ами ако отровата е била в захарта или в млякото?

— Нали ти също си сложи мляко? Захарта обаче трябва да я изключим. Кар и аз пием кафето си без. Той не е ползвал захарницата.

— Чакай, Елъри — намеси се Льору. — Наблюдавах Агата, докато правеше кафето. Вратата на кухнята беше отворена и столът ми е точно срещу нея. Имах пряка видимост към ръцете ѝ. Плотът е добре осветен заради свещта върху него. В действията ѝ нямаше нищо подозрително.

— Радвам се, че ни го каза, но се страхувам, че свидетелството ти е ненадеждно. Предвид разстоянието между масата и кухненския плот, може да не си видял добре всичко. Не вярвам да си я наблюдавал от самото начало до края.

— Съжалявам.

— Няма за какво.

— Не, искам да кажа, че я наблюдавах през цялото време.

— Льору!

Очите на Агата се разшириха от изненада. Льору сведе поглед и повтори смутено:

— Съжалявам. Но всъщност беше съвсем естествено. Човекът, който уби Орци тази сутрин, е един от нас. Може и да е Агата. Затова вечерята ни от бисквити, консерви и плодов сок беше изпитание за мен. Въпреки това смятам, че от всички нас ти, Елъри, се държа най-странно. Първи се нахвърли на храната и започна да ядеш, сякаш нищо не се е случило.

— Така ли? — погледна го Елъри и на устните му се появи вяла усмивка. — Добре, значи си напълно сигурен, че Агата не е убиецът.

— Ами…

— Кар е мъртъв. Истината е, че някой е сложил отрова в кафето му. Нали не си въобразявате, че се е самоубил?

— Не…

— Както току-що отбелязах, ако убиецът съм аз, как бих избегнала възможността чашата с отровата да се окаже при мен? Аз си изпих кафето — напомни Агата.

Елъри примигна колебливо и остави цигарата в десетоъгълния пепелник.

— Имаше само шест чаши. Човек лесно би могъл да запомни местоположението на тази с отровата. Ти взе предпоследната чаша за себе си и остави последната за Ван. Ако отровната чаша е била между последните две, можеше просто да му я дадеш. Дори и по някаква причина отровната чаша да се бе оказала при теб, не си била длъжна да я изпиеш.

— Не съм аз! — заклати глава Агата и косата ѝ започна да се тресе. Ръцете ѝ здраво стискаха ръба на масата и трепереха.

— Елъри — каза тихо Ван. — Ако Агата е убиецът, щеше ли да го направи по този начин и точно сега, когато е най-очевидният заподозрян? Не е толкова глупава. Ти какво мислиш, По?

— Съгласен съм с теб — отговори По и се обърна към Елъри. — Вижте, единствената светлина в помещението е газената лампа на масата. Освен това не мисля, че сме се наблюдавали един друг, докато сме взимали чашите си от подноса.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти пръв взе своята чаша. Имал си възможност да скриеш отровата в ръката си и бързо да я сложиш в друга чаша. Какво ще отговориш на това, магьоснико?

— Ха! Да не би да си видял нещо? — засмя се ехидно Елъри. — Мога само да кажа, че не съм го направил.

— Няма как да приемем думите ти на доверие. Но има и други теории, като например Кар да е погълнал отровата предварително.

— Имаш предвид бавно разтваряща се капсула?

— Именно.

— Тогава ти също си заподозрян, докторе. Ако помислим добре, ще осъзнаем, че за един аматьор не е лесно да се сдобие с такива вещества като стрихнин или арсеник. По е в медицинския факултет. Ван е във факултета по природни науки, а Агата — във фармацевтичния. Льору и аз сме от хуманитарния. Нямаме достъп до лаборатории, където се съхраняват опасни лекарства и отрови.

— Но всеки може да открадне, ако реши. Охраната на лабораториите и експерименталните зали в университета е смехотворна. Същото е в селскостопанския и инженерния факултет. Достатъчно е да кажеш на портала, че учиш там, и влизаш без проблем. Освен това ти, Елъри, веднъж лично сподели, че твои роднини имат аптека в град 0.

Елъри подсвирна.

— Имаш добра памет.

— Всъщност е безсмислено да седим тук и да мъдруваме откъде е дошла отровата — наведе се напред По. — Колкото до въпроса как се е оказала в чашата на Кар, има безброй варианти. Щом Елъри е могъл да я сложи, значи всеки от нас също е имал тази възможност. Може да е поставена в чашата и преди това.

— Така е.

Елъри прибра непослушния кичур върху челото си и се усмихна. Агата го погледна объркано.

— Вече си разсъждавал над това, нали, Елъри?

— Естествено. За глупак ли ме мислиш?

— Но въпреки това ме обвини, че аз съм го убила?

— Имах намерение да подразня и другите поотделно.

— Ужасен си.

— Не се намираме в нормална ситуация, така че не очаквайте от мен да се държа нормално.

— Ти…

— Между другото, има нещо, за което трябва да те попитам, Агата.

— Какво има сега?

— Просто искам да знам дали изми чашите, преди да налееш кафето?

— Не съм.

— Кога са мити за последно?

— Помниш ли, че когато се върнахме от обиколката на острова, пихме чай? После ги изплакнах и ги оставих на плота.

— Заедно със седмата чаша? Онази на Орци?

— Не. Нейната я върнах обратно в шкафа.

— Хм. Добре. Това увеличава възможността отровата да е сипана предварително. Не е изключено вечерта някой да е отишъл в кухнята и да е сложил отрова в една от чашите. Може да е бил всеки.

— Но, Елъри — възрази Льору, — как убиецът ще знае чие кафе е било отровено? Сред нас няма човек, който да не е докоснал чашата си с устни.

— Трябва да е имало някакъв знак.

— Знак?

— Да. Отчупено парче или избледнял цвят — отвърна Елъри и взе тъмнозелената чаша на Кар.

— Виждаш ли нещо?

— Чакай малко… Това е странно — изненада се младежът и подаде чашата на Льору. — Погледни и ти. Аз лично не виждам нищо различно,

— Наистина ли?

— Дори и малка пукнатина? — попита с надежда Агата.

— Абсолютно нищо, Може би ти ще откриеш нещо под микроскоп.

— Стига шеги. Дай ми я.

Агата пое чашата и я огледа.

— Прави сте. Няма следа, която да приемем за знак.

— Значи чашата не е отровена предварително? — приглади косата си Елъри и ги огледа разочаровано. — Добре, ето ги трите версии: Агата е убиецът; аз съм убиецът; някой, който е накарал Кар да глътне капсулата с отрова, е убиецът.

— Която и да е вярната, няма как да определим начина на приемане на отровата, нито да идентифицираме извършителя — рече По.

Елъри взе оставената от Агата чаша и се вгледа замислено в нея.

— Ако е външен човек, тогава няма значение има ли знак на чашата или не.

— Какво каза, Елъри?

— Нищо — извърна очи Елъри. — Онова, което ме притеснява, е мотивът. Сигурно е, че човекът, убил Орци и Кар, и онзи, който е оставил табелките, е един и същ. Освен това той или тя е твърдо решен да отнеме живота поне на петима от присъстващите на острова. „Петима” означава, че Детективът няма да свърши като жертва.

— Но мотивът… — измърмори Льору и поклати глава.

— Трябва да има мотив — отсече решително Елъри, — колкото и извратен да е той.

— Убиецът може да се окаже луд — изписка Агата. Няма как да схванем логиката на луд човек.

— Луд… — повтори разсеяно Елъри и вдина ръка да погледне часовника си. — Скоро ще се развидели. Какво ще правим?

— Трябва да поспим. Няма как да намерим отговори, ако продължаваме да нищим случая с уморени глави.

— Съгласна съм, По. Твърде съм изтощен, за да съм полезен,

Елъри разтърва очи и бавно се изправи от стола, Сложи ръце на кръста си и тръгна към стаята си.

— Чакай, Елъри спря — спря го По. — Няма ли да е по-добре всики да спим в една стая?

— Аз не искам — погледна изплашено Агата. — Ами ако човекът до теб се окаже убиец? И протегне ръце и те удуши? Само мисълта за това е достатъчна да ме скове от страх.

— Не мисля, че убиецът е толкова глупав да убие човека до себе си. Нали ще го хванем на мига?

— Сигурен ли си, По? Може всички да умрем, преди да сме разобличили убиеца.

Агата скочи, в бързината преобърна стола си и почти избухна в сълзи.

— Чакай, Агата.

— Не! Не мога да имам доверие на никого — извика тя и избяга в стаята си.

По, който бе станал ням свидетел на сцената, изпусна дълга въздишка.

— Тя не е в добра форма.

— Съвсем естествено — вдигна ръце Елъри. — Честно казано, и аз мисля като нея. Предпочитам да спя сам.

— Аз също — обади се Льору. Очите зад кръглите му очила бяха зачервени от безсъние.

Ван го последва и остави По, който вглъбено поглади брадата си.

— Всички трябва да заключат стаите си — провикна се той.

— Знаем — отвърна Елъри и хвърли поглед към входната врата. — Дори и аз се страхувам от смъртта.