Убийства в Декагона

ОСМА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТИ ДЕН НА СУШАТА

1.

— Дали трябва да идвам с теб? — повтори съмненията си Каваминами.

Двамата мъже седяха в колата и пътуваха от град 0. Към Камегава. Шимада кимна няколко пъти, без да отклонява поглед от пътя, с ръце върху волана.

— Разбира се. Познавал си Чиори, освен това си една от жертвите, получи заплашително писмо. А и стигнахме прекалено далеч. Не мисля, че би искал да изоставиш разследването точно сега?

— Истина е.

Каваминами не можеше да забрави думите на Морису Кийоичи отпреди два дни. Наистина ли имаха право да нахлуват в личния живот на другите само за да задоволят любопитството си?

Шимада отбеляза, че от чутото той и Коджиро са станали много по-близки, отколкото Каваминами и Морису. Добави също, че идеите на Морису са малко тесногръди.

Каваминами знаеше какво има предвид Шимада. Честно казано, той също не хареса внезапната промяна в мисленето на приятеля си. Макар в началото да се бе включил в дедуктивната им игра с видимо удоволствие, Морису се бе отдръпнал без сериозно основание. Дали заради думите му или заради нещо друго, но Каваминами чувстваше някаква вина, че се е съгласил да посети Коджиро само три дни след първата визита.

— Ако наистина си толкова против, тогава нека се престорим, че през изминалите три дни сме станали неразделни приятели и сега съм си позволил да завлека моя другар на гости въпреки нежеланието му. Така по-добре ли е? — попита Шимада и го погледна в очите.

„Наистина е много странен“, помисли си Каваминами.

Не ставаше дума само за необяснимото му любопитство. Каваминами се убеди, че този човек притежава наблюдателност и проницателност, надхвърлящи многократно неговите собствени. Когато Морису ги запозна с идеята си, че Накамура Сейджи може още да е жив, му се стори, че Шимада вече е обмислил тази възможност. Между него и Морису обаче съществуваше много важна разлика. Морису можеше да се определи като реалист със странно консервативни идеи, докато Шимада напомняше на дете, което сънува с отворени очи, или, с други думи, абсолютен романтик. Пускаше въображението си да се рее при всеки заинтригувал го случай и стига да имаше възможност, беше готов да го развие във фантазен сън. В очите на Каваминами той беше точно такъв.

И понеже го намираше за романтик, смяташе, че въпросът дали неговият „сън“ кореспондира с реалността в ума му стои на второ, дори на трето място.

Колата напусна Националния път и се гмурна по познатите градски улици. Характерната миризма на горещите минерални извори, подгонена от вятъра, нахлу през наполовина сваления прозорец откъм страната на Каваминами. Често описваха въпросната миризма като „воня на развалени яйца“, но младежът нямаше нищо против полъха на хидротен сулфит.

Пристигнаха пред дома на Коджиро малко след три следобед.

— Трябва да си е вкъщи — каза Шимада и застана пред вратата. — Гимназията, където работи, вече е в пролетна ваканция, но дори и да не беше, днес е събота и досега сигурно се е прибрал. Коджиро не е от хората, които обичат да се размотават по улиците, независимо дали имат свободно време.

— Не се ли обади да го предупредиш, че идваме? — попита го Каваминами и Шимада поклати глава.

— Ко обича изненадите.

— Нима?

— Знам, че е странно. Разбира се, зависи кой чука на вратата му. Но нали сме му добри приятели — смигна Шимада и се засмя.

Градината, за която Йошикава Сейчи бе идвал да се грижи, както винаги беше пълна с цъфнали цветя. Над покрива се виждаха отрупани с черешов цвят клони. Докато се изкачваха по каменните стъпала, нежните цветове на спиреята се посипаха по раменете им.

Този път вратата се отвори веднага.

— А, ти ли си, Шимада? И вие също… Каваминами, ако си спомням добре?

Днес Коджиро беше елегантно облечен. Носеше свободни черни панталони, раирана тъмна риза и тънка жилетка с цвят на кафе. Въведе ги в същия кът за гости в задната част на голямото помещение, без да показва признаци на изненада от присъствието на Каваминами.

Шимада седна в ратанов стол на верандата. Каваминами изчака домакинът да му предложи място и потъна в един от диваните.

— Какво ви води насам? — попита Коджиро, докато приготвяше чая.

— Искаме да те питаме нещо — наведе се напред Шимада и облегна лакти върху коленете си. — Но първо може ли един въпрос? Къде беше преди два дни?

— Преди два дни? — погледна го учудено Коджиро. — В последно време все съм си вкъщи. Училището е във ваканция.

— Така ли? Преди два дни, вечерта на 27–и, минахме от тук, но никой не ни отвори.

— Извинявам се. Имах краен срок за дисертацията си и реших, че няма да отговарям на никакви посетители, както и на онези, които ме търсят по телефона. Изолирах се.

— Така ли се отнасяш с приятелите си?

— Съжалявам. Ако знаех, че си бил ти, щях да ти отворя.

Коджиро им връчи по чаша с чай и седна на дивана срещу Каваминами.

— Какво искате да узнаете? Понеже и Каваминами е тук, предполагам, че е свързано с онези писма, подписани от името на брат ми.

— Да, но днес дойдохме по малко по-различен повод. — Шимала си пое дъх и продължи: — Всъщност искаме да те питаме нещо много лично, свързано с починалата Чиори.

Ръката на Коджиро, с която държеше чашата, застина във въздуха.

— За Чиори ли?

— Ще ти задам малко странен въпрос, Коджиро. Ако не ти хареса, можеш да ме удариш — рече Шимада и изстреля без заобикалки: — Чиори твоя дъщеря ли беше?

— Глупости! Що за въпрос е това, Шимада?

Коджиро отговори на мига, но Каваминами забеляза, че за части от секундата лицето му пребледня.

— Значи съм се объркал?

— Разбира се, че си.

— Хм.

Шимада стана от ратановия стол и седна до Каваминами. Все още ядосаният Коджиро скръсти ръце пред гърдите си. Очите на Шимада останаха приковани в него, когато продължи:

— Знам, че въпросът е обиден и е нормално да си разгневен. Но трябва да знам истината, Ко. Чиори твоя и на Кадзуе ли е?

— Писна ми от нелепиците ти. Имаш ли доказателство?

— Нямам, но всички събрани факти ми нашепват, че е така.

— Стига!

— Виж, с Конан ходихме в Аджими и разговаряхме със съпругата на изчезналия Йошикава Сейчи.

— Съпругата на Йошикава? И какво ви каза тя?

— Страшните писма ни подтикнаха да научим повече за случилото се на Цуноджима миналата година. Накрая стигнахме до заключението, че Накамура Сейджи е още жив и е виновен за престъплението.

— Невъзможно. Брат ми е мъртъв. Видях тялото му с очите си.

— Онова напълно обгоряло тяло?

— Да.

— Трупът е бил на Йошикава Сейчи. Истинският виновник е Сейджи. Убил е Кадзуе и семейство Китамура, после е изгорил тялото на Йошикава, за да заблуди полицията, че е той. Сейджи все още е жив.

— Сто пъти съм ти казвал, че имаш развинтено въображение. Предполагам, че именно то те е навело на мисълта да ме свържеш в любовна авантюра със снаха ми.

— Да — отвърна Шимада и продължи невъзмутимо. — Да предположим, че Сейджи е убиецът. Какъв е бил мотивът му да постъпи така? Веднъж сподели с мен, че брат ти страстно е обичал Кадзуе, но фиксацията му върху нея не била нормална. Каза, че истинската причина да се уедини на онзи остров толкова млад била, че желаел да запази Кадзуе само за себе си. Думите ти бяха: „Искаше да я държи на острова“. Мотивът да убие жената, която толкова силно е обичал, може да е само един: ревност.

— Но откъде стигна до извода, че снаха ми и аз сме имали връзка?

— Съпругата на Йошикава ни каза, че Сейджи не е обичал дъщеря си. Знаем обаче, че много е обичал Кадзуе. Защо да не обича плода на любовта си с тази жена? Тук има противоречие. То доказва как Сейджи най-малкото е подозирал, че не той е бащата на Чиори.

— Брат ми беше доста странен.

— Може да е бил странен, но е обичал жена си. Трябва да има основателна причина да се държи отчуждено с детето, родено от тази любов — отсече Шимада и продължи: — Ако приемем хипотезата за вярна, тогава кой е истинският баща на Чиори? Няколко факта водят към теб, Ко. Млад мъж, който може свободно да се вижда с Кадзуе, въпреки че тя е затворена на онзи остров. Да не забравяме и че с брат ти сте се отчуждили точно по времето, когато Кадзуе е родила Чиори…

— Напълно грешиш. Омръзна ми да слушам глупостите ти, Шимада. Отричам всичко. Нищо подобно не се е случвало — избухна Коджиро и свали позлатените си очила. — И ще повторя още веднъж — брат ми не е жив. Той умря и аз нямам нищо общо с неговата смърт.

Коджиро беше рязък и категоричен, но очите му избягваха тези на Шимада и ръката върху коляното му започна нервно да потрепва.

— Тогава имам още един въпрос към теб, Ко — рече Шимада. — На 19 септември миналата година, денят преди Синята къща да изгори… спомняш ли си? Обади ми се и ме покани на питие, въпреки че почти не близваш алкохол. Цяла вечер обикаляхме баровете и ти се напи като за световно. Стори ми се, че искаш да удавиш мъката си в алкохол.

— Е, и? Какво се опитваш да кажеш?

— Напи се до козирката и накрая се разплака. Вероятно не си спомняш тази част. Доведох те до дома и двамата легнахме на същия този диван. Докато спеше, не спираше да мълвиш: „Прости ми, прости ми, Кадзуе!“.

— Не…

Цветът на лицето на Коджиро видимо се промени. Шимада не спираше.

— Тогава не обърнах особено внимание, тъй като също бях пил доста. Дори след като научих какво се е случило на Цуноджима, не си спомних веднага за онази вечер, защото тогава самият аз имах немалко проблеми. Сега като се замисля…

Шимада отново въздъхна.

— Ко, през онази вечер на 19 септември ти вече си знаел за трагедията на острова.

— Но как… — простена Коджиро и отклони поглед от Шимада. — Как бих могъл да знам?

— Защото самият убиец, Накамура Сейджи, ти е казал — впи поглед в приятеля си Шимада. — Лявата ръка на Кадзуе е липсвала. Сейджи я е отрязал и според мен я е изпратил на теб. Сигурно си я получил на 19–и. Не си могъл да извикаш полиция, защото си се страхувал от скандал, затова си решил да се натряскаш.

— Аз… аз…

— Не съм наясно с подробностите. Нямам представа как сте се намерили с Кадзуе и не ми трябва да знам. Дори причината Сейджи да полудее да е вашата любов, никой няма право да ви съди. Но ако на 19–и беше извикал полицията, сега семейство Китамура и Йошикава може би щяха да са живи. Мълчанието ти през онзи ден е престъпление.

— Престъпление — промълви Коджиро и внезапно се изправи.

— Ко…

— Достатъчно, Шимада. Наслушах се.

Коджиро се обърна и тръгна към верандата като сломен човек.

— Ето там — посочи той към една глициния в градината. — Посадих я в годината, когато Чиори се роди.

2.

Каваминами още не се бе прибрал. Прозорецът на стаята му тънеше в мрак.

Морису Кийоичи погледна часовника си. Беше десет и десет. Нямаше начин приятелят му да си е легнал.

Младежът паркира мотоциклета близо до входа на блока и влезе в кафенето от другата страна на улицата. Заведението работеше до два през нощта. По това време обикновено беше пълно с живеещи наблизо студенти, но заради пролетната ваканция вътре имаше само няколко от постоянните посетители. Морису седна близо до прозореца, който гледаше към улицата.

Скоро му донесоха кафето и реши, че ще си тръгне, щом го изпие. В крайна сметка, не търсеше спешно приятеля си. Можеше да му се обади и по-късно. „Каваминами бързо се пали и бързо прегаря. Сигурно вече му е писнало да се прави на детектив“, каза си Морису, сложи цигара в устата си и се замисли.

Интересът на Каваминами бе събуден от писмото, изпратено от мъртвите. Всичко започна с него. Когато разбра, че членовете на Клуба се намират на онзи остров, вече не можеше да стои безучастно. Бе отишъл чак до Бепу, за да се види с Коджиро, после бе дошъл при него, Морису, за съвет. Доколкото го познаваше, след разговора им интересът му вече трябваше да се е уталожил. Този път обаче беше различно.

В съзнанието на Морису се появи лицето на Шимада Кийоши. Този човек не беше просто любител на силни усещания. Морису веднага забеляза колко остър ум притежава, но досадното му, лишено от деликатност любопитство бе нетърпимо. Естествено, съвсем нормално беше да се заинтригува от странните писма. Предвид любовта му към детективските романи, още по-нормално бе да се разрови около случилата се на острова миналогодишна трагедия.

Морису съжали за предложението си двамата с Каваминами да посетят вдовицата на Йошикава. Не го бе обмислил добре, преди да си отвори устата. Какво щеше да си помисли Масако Йошикава, когато изневиделица ѝ се изтърсят двама непознати и започнат да я разпитват за изчезналия ѝ съпруг, заподозрян по случая?

След като чу събраните от Каваминами и Шимада факти, Морису изложи теорията си за живия Накамура Сейджи, но, реално погледнато, изглеждаше напълно невъзможно. Изказа хипотезата си само за да сложи край на глупавата детективска игра на двамата почитатели на криминалния жанр, но после Шимада насочи вниманието си към мотива за трагедията в Цуноджима. Съсредоточи се върху евентуална връзка между Кадзуе и Коджиро, дори предположи, че Чиори е негова дъщеря. Нещо повече, реши да сподели теорията си пред Коджиро.

Димът от цигарата проряза гърлото му. С натежало сърце отпи още една глътка от кафето си. Вече бяха минали трийсет минути, откакто седеше тук. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато пред блока на Каваминами спря червена „Фамилия“. Морису разпозна силуета на излезлия от колата човек се изправи. Напусна кафенето и извика:

— Каваминами.

Каваминами му махна с ръка.

— Ти ли си? Мотоциклетът ми се видя познат, а знам, че никой от блока няма да си остави така возилото — погледна той към покритата с кал и прах „Ямаха“ ХТ250. — Дошъл си специално да ме видиш, а?

— Не, просто минавах от тук — отвърна Морису, потупа висящата от рамото си раница и посочи с брадичка качения на мотора триножник.

— Днес пак ходих до Кунидзаки. Сега се прибирам.

— Как върви картината ти?

— Мисля, че утре ще е последният ден. Искам да я видиш, когато я завърша.

— Здравей, Морису.

Шимада бе излязъл от колата и приятелски се усмихваше на Морису. Тонът на студента изведнъж стана официален.

— Добър вечер. Къде ходихте днес?

— Посетихме Ко. Направихме си разходка до Бепу. Знаете ли, с Конан се разбираме отлично. Имахме намерение да пийнем нещо в стаята му. Ще се присъедините ли към нас?

Морису и Шимада последваха Каваминами към жилището му. Младежът набързо прибра матрака, оставен да лежи на пода от сутринта, разпъна една сгъваема маса и приготви напитките.

— Ти ще пийнеш ли, Морису?

— Не, благодаря. C мотор съм.

Шимада бе отишъл директно при библиотечния шкаф и сега разглеждаше плътно наредените книги.

Загледан в Каваминами, който слагаше лед в чашите, Морису попита:

— Как върви случаят?

— Хм — измърмори Каваминами. — Вчера отидохме до град С., но успяхме само да зърнем Цуноджима отдалеч и да чуем няколко истории за призраци.

— За призраци ли?

— Обичайните приказки. Духът на Сейджи бродел из острова и други подобни.

— Ами днес? Не мисля, че цял ден сте се разхождали безцелно с колата.

По лицето на Каваминами премина сянка на неудобство и той стисна устни.

— Всъщност…

— Отишли сте да се срещнете с господин Коджиро, нали?

— Да. Извинявай, че пренебрегнахме предупреждението ти.

Каваминами спря с разбъркването на леда и се загледа в пода. Морису въздъхна и се наведе към него.

— И какъв е резултатът?

— Сега знаем много повече за случилото се на острова миналата година. Господин Коджиро ни сподели. Шимада, напитката ти е готова.

— Искате да кажете, че сте разкрили истината за убийствата? — изненада се Морису.

Каваминами кимна и отпи от уискито.

— И тя е?

— Убийството е било планирано и извършено от Сейджи — отвърна Каваминами и започна разказа си.

3.

— Посадих я в годината, когато се роди Чиори — рече Коджиро и потръпна.

— Глицинията ли? — озадачи се Шимада. — Защо? — попита, но после тихо допълни: — Разбирам.

Обърна се към Каваминами, който пък нищо не разбираше.

— Става дума за легендата за Генджи Моногатари[23].

— Генджи Моногатари ли?

— Да. Прав ли съм, Ко? — попита той приятеля си, който стоеше на верандата и се взираше в градината. — Хикару Генджи, който години наред бил отчаяно влюбен в съпругата на баща си, лейди Фуджицубо. Най-после успял да осъществи мечтите си само за една нощ. Тя обаче забременяла и се наложило двамата да лъжат и заблуждават съпруга ѝ и негов баща.

За Коджиро съпругата на брат му беше неговата лейди Фуджицубо.

Шимада стана от дивана и се приближи към Коджиро.

— Сейджи разбра ли за вас?

— Не, мисля, че само подозираше. Едната половина от него предполагаше, другата се опитваше да отхвърли подозрението — отговори Коджиро, все още загледан в градината. — Брат ми притежаваше множество таланти, но като човешко същество му липсваше нещо. Обичаше снаха ми дълбоко и силно, но любовта му беше… как да кажа… извратена, изразяваща се в желанието му да я пази само за себе си. Така го виждах аз. Мисля, че той също го разбираше. Знаеше, че не е добър съпруг за Кадзуе. Затова толкова се страхуваше и непрекъснато я подозираше. Опасявам се, че чувствата му към Чиори се приближаваха до страха, но част от него се опитваше да повярва, искаше да вярва, че тя е негова дъщеря. Именно тази част, която съхраняваше надеждата му във връзката c жена му, държеше разума му в релси цели двайсет години. После Чиори почина. Внезапната смърт на дъщеря му — така копнееше да е истина въпреки страха си — скъса единствената му връзка с душата на Кадзуе. Той отново потъна в море от подозрения. Страхуваше се, че съпругата му не го обича, че сърцето ѝ принадлежи на друг, че спи със собствения му брат. Вглъбяваше се, страдаше, измъчваше се и накрая рухна. Уби жена си със собствените си ръце.

С втренчени в младите листенца на глицинията очи лицето на Коджиро изглеждаше като маска. Нито едно мускулче не помръдваше.

— Станалото на Цуноджима е планирано от моя брат. Убийство и самоубийство — заяви накрая той.

— Самоубийство?

— Да. На 19 септември наистина получих колет от Накамура, както каза ти. Вътре намерих окървавената ѝ ръка, сложена в найлонова торбичка. Познах пръстена на безименния ѝ пръст. Веднага разбрах какво е станало. Обадих се в Синята къща. Брат ми веднага вдигна слушалката, сякаш ме бе чакал, и с глас, който не приличаше нито на смях, нито на плач, изрече: „Семейство Китамура и Йошикава също умряха. Като подарък за отвъдния свят, към който ще се отправим с Кадзуе…“. Беше полудял. Осъзнах го на мига. Не чу нищо от онова, което му казах, говореше как отношенията му с Кадзуе минавали на нов етап, бръщолевеше за блаженството на вечния мрак, как трябвало да се погрижа за подаръка, който ми е изпратил. После затвори телефона. Няма начин да е жив — повтори Коджиро. — Дори и да има веществени доказателства за това, убеден съм, че психологията няма да го допусне. Той не умря, защото уби снаха ми. Не, той разбра, че няма как повече да живее с нея в тази действителност, затова я взе със себе си.

— Но, Ко…

— Чуйте ме, Шимада и вие, Каваминами: Накамура Сейджи е мъртъв. Той се самоуби. През двата дни между убийството на жена му и собственото му самоубийство не е чакал да получа ръката ѝ, за да си отмъсти и да ме види как страдам. През тези два дни той е държал тялото на Кадзуе в ръцете, които приживе не можаха да се докоснат до нея.

Коджиро замълча. Докато се взираше в гърба му, Шимада си каза, че сега приятелят му изглежда по-дребен и някак остарял. Ко дълго време остана неподвижен, загледан в градината. Какво ли вижда в павилиона и глицинията, запита се Каваминами. Образът на мъртвата жена, която бе обичал? Лицето на убиеца ѝ, собствения си брат? Или чертите на дъщеря си, загинала в трагичен инцидент?

Казаното от Шимада се оказа истина: Коджиро беше баща на починалата Чиори. Значи човекът, който трябваше да мрази студентите, докарали я до това състояние…

— Искам да те попитам още нещо, Ко — наруши тишината Шимада. — Какво направи с ръката на Кадзуе? Къде е сега?

Коджиро не отговори.

— Ко, аз…

— Знам, искаш да разбереш какво точно се случи — прекъсна го Коджиро. — И ще ми кажеш, че няма да съобщиш в полицията. Знам и това, Шимада.

Той отново посочи към павилиона с глицинията.

— Ето там. Погребах ръката ѝ под това растение.

— Прав беше, Морису — Каваминами наля по още една чаша уиски с вода. — Може да е грубо спрямо Шимада, но наистина зададохме въпроси, които никога не бива да се изричат на глас. Не ми се струва редно.

Морису продължи да пуши мълчаливо.

— Господин Коджиро се кълне, че Накамура Сейджи не може да е жив и аз мисля, че е прав. Единственият проблем остана историята с писмата.

— Къде според вас се намира Йошикава Сейчи сега? — попита Морису, за да включи в разговора и Шимада.

— Шимада също се интересува от изчезването му, но понеже тялото му не е намерено, мисля, че е паднал в морето и вълните са го отнесли — отвърна Каваминами и погледна към Шимада, който се беше облегнал на стената с чаша в ръка и четеше книга, извадена от библиотечния шкаф. Дали бе чул какво си говореха?

— Както и да е — продължи зачервеният от изпития алкохол Каваминами. — Това е краят на играта на детективи. Може би ще разберем кой е написал писмата, когато компанията се върне от острова. Доколкото знам, ще си дойдат в сряда.