Милбърг живееше в малка къща на една от индустриалните улици в Камдън Таун. Повечето стени на нея бяха слети, ако не се броят големите портали, през които човек можеше да зърне неприветливи фабрики и одимени комини.
С изключение на домовете на пазачите и управителите, къщата беше единствената жилищна сграда на улицата и всички, които познаваха мъничкия имот, бяха единодушни, че господин Милбърг има добър хазаин.
Къщата бе разположена в средата на парцел от около два декара. Беше едноетажна постройка и заемаше място, където би могло да бъде разширена някоя фабрична сграда. И двете фабрики — отляво и отдясно — бяха правили щедри предложения за парцела, но хазаинът на господин Милбърг бе непреклонен. Някои хора подхвърляха, че хазаин на Милбърг е самият Милбърг. Но това едва ли беше възможно. Заплатата му възлизаше на някакви си триста лири годишно, докато парцелът с къщата струваха най-малко четири хиляди.
Канви Котидж, както наричаха постройката, беше разположен по-навътре от улицата, пред него се простираше морава без цветя, защитена от неканени посетители с висока метална ограда, за която хазаинът на господин Милбърг бе хвърлил луди пари. За да стигне до къщата, човек трябваше да мине през желязна порта и по постланата с каменни плочи пътека.
Нощта, когато Тарлинг от Скотланд Ярд бе нападнат и срещу него бе извършено покушение, господин Милбърг отключи портата и я заключи два пъти. Беше сам и по навик си подсвиркваше тъжен рефрен без начало и край. Мина бавно по плочника, отключи входната врата на къщата и постоя малко на площадката, втренчен във все по-непрогледната тъмнина, преди да затвори, да пусне резето и да запали електрическата лампа.
Намираше се в антрето, обзаведено просто, но хубаво.
Единственият намек за разкош бяха графиките на Зон по стената, господин Милбърг се спря и ги огледа одобрително. Закачи палтото и шапката си, свали галошите (носеше ги заради влагата) и през една врата в коридора влезе в дневната. И тук цареше същата простота в обзавеждането. Мебелите бяха качествени, килимът под краката му — дебел и скъп. Милбърг щракна друг ключ и в камината засия светлината от електрическото отопление. Седна на голямото бюро, което измежду мебелите биеше най-много на очи. Беше отрупано с купчинки хартия, повечето от които пристегнати с ластичета. Милбърг не направи опит да ги докосне или чете, само се вторачи унило и разсеяно в подложката с попивателна хартия.
След малко се надигна с пъшкане, пресече стаята и отвори много обикновен старомоден шкаф, чийто горен плот служеше за бюфет. Извади десетина тетрадки и ги отнесе на бюрото. Бяха с еднаква големина и всяка беше надписана с цифри, отбелязващи година. Бяха дневници, но не на господин Милбърг. Веднъж той влезе в кабинета на Торнтън Лайн в магазина и видя тетрадките, наредени на стоманения рафт в личния му сейф. Кабинетът гледаше към партера на магазина, Торнтън Лайн бе в обсега на зрение на Милбърг, така че не можеше да го изненада, затова Милбърг извади една тетрадка и прочете, силно заинтригуван, доста откровения и подробен дневник на работодателя си.
Оня път прочете само няколко страници, но по-късно имаше възможност да прелисти от край до край тетрадката за една година и в нея откри информация, която би могла да му послужи в бъдеще, ако Торнтън Лайн не беше намерил преждевременно своя край от ръката на неизвестен убиец.
В деня, когато откриха тялото на Торнтън Лайн в Хайд Парк с намотана около простреляните му гърди нощница, Милбърг на бърза ръка извади дубликат от ключа за сейфа на Лайн и ги премести на по-сигурно място. Те съдържаха много неприятни за него неща, особено томът за тази година, защото Торнтън Лайн беше отбелязал не само преживелиците си, но и онова, което му се бе случвало през деня, мислите си, поетични и други, и бе изложил много точно и откровено подозренията си към своя управител.
Дневникът осигуряваше на Милбърг твърде интересно четиво, той обърна на страницата, на която бе спрял предишната вечер, и продължи да чете. Намери я без труд, беше пъхнал между листовете тънък плик чуждестранна изработка, в който имаше някакви листчета, а когато извади импровизирания разделител, го осени някаква мисъл и той забърка в джоба си. Не откри онова, което търсеше, с усмивка сложи грижливо плика на масата и продължи от мястото, докъдето беше стигнал.
„Обядвах в хотел «Лондон» и следобед подремнах. Времето е ужасно горещо. Бях уредил да се видя с далечен братовчед — казва се Тарлинг и работи в Шанхайската полиция, но ми се видя прекалено изтощително. Прекарах вечерта в танцувалната зала на Чу Хън. Сприятелих се с хубавичка, млада китайка, която говореше техния странен английски. Ще я видя утре при Лин Фу. Викат й Нарцисчето. Аз я нарекох моето жълто нарцисче…“
Милбърг спря да чете. „Жълто нарцисче!“, повтори той, сетне погледна към тавана и присви дебелите си устни. „Малко жълто нарцисче!“, каза отново и по лицето му се разля широка усмивка.
Беше все така потънал в четенето, когато звънецът в антрето издрънча. Милбърг се изправи и се заслуша, звънецът отново прокънтя. Той угаси лампата, дръпна дебелото перде, което закриваше прозореца, и надникна навън през мъглата. На светлината на уличната лампа едвам различи двама-трима мъже, застанали на вратата. Дръпна пак пердето, светна лампата, взе тетрадките и изчезна с тях в коридора. Спалнята му се намираше отзад, той влезе в нея, без да отговаря цели пет минути на настойчивото звънене. Най-накрая се появи отново, но вече облечен с пижамата си, над която се бе заметнал с дебел халат. Отключи входната врата и се затътри по пантофи до портата в оградата.
— Кой е? — попита Милбърг.
— Тарлинг. Познавате ме — отговори мъжът отвън.
— Господин Тарлинг! — възкликна изненадан Милбърг. — Това е наистина неочаквано удоволствие.
— Отворете вратата — напомни му Тарлинг.
— Извинете, но трябва да взема ключа — каза Милбърг. — Не очаквах посетители толкова късно.
Влезе в къщата, огледа внимателно стаята си и отново се появи, като извади ключа от джоба на халата. Ключът през цялото време беше там, но Милбърг бе предпазлив човек и не поемаше често рискове.
Заедно с Тарлинг бяха инспектор Уайтсайд и един друг човек, за когото Милбърг правилно предположи, че е детектив. Само Тарлинг и инспекторът приеха поканата му да влязат, а третият мъж остана да пази при вратата.
Милбърг ги въведе в уютната си дневна.
— Съжалявам, че се забавих толкова, но от няколко часа съм си легнал.
— Радиаторът ви е още топъл — рече тихо Тарлинг, като се наведе и пипна малкия отоплителен уред.
Милбърг се засмя.
— Колко сте умен! Как открихте? — В гласа му се четеше възхищение. — Всъщност толкова ми се спеше, когато преди няколко часа си лягах, че съм забравил да го изключа, и едва когато слязох да видя кой звъни, открих, че съм проявил такова безразсъдство. Човек не бива да прахосва в тези времена тока, господин Тарлинг — продължи той. — Електричеството е енергия и въглища и в последна сметка национални ресурси.
Тарлинг се наведе и вдигна от огнището угарката от пура. Все още гореше.
— Сигурно пушите насън, господин Милбърг — отбеляза сухо детективът.
— О, не, не — заяви безгрижно Милбърг. — Пушех я, докато слизах да ви отворя. Слагам пурата в устата си в мига, щом се събудя сутрин. Отвратителен навик и всъщност един от пороците ми — призна си той. — Хвърлих я, когато изключих радиатора.
Тарлинг се усмихна.
— Няма ли да седнете? — попита Милбърг и се настани на най-неудобния стол. — Видите ли — извини се с усмивка той, сочейки с ръка бюрото, — след смъртта на господин Лайн работата се увеличи ужасно много. Принуден съм да нося вкъщи и мога да ви уверя, господин Тарлинг, че понякога работя по цели нощи, до разсъмване, за да приготвя документите за ревизорите.
— А не излизате ли да се пораздвижите? — невинно се поинтересува Тарлинг. — Малки нощни разходки в мъглата за здраве?
Лицето на Милбърг се сви от учудване.
— Раздвижване ли, господин Тарлинг? — попита той, уж озадачен. — Не ви разбирам. Естествено, не бива да излизам в такава нощ. Мъглата е неочаквано гъста за това време на годината.
— Познавате ли Падингтън?
— Не — заяви Милбърг, — зная само, че там има гара, която понякога използвам. Но може би все пак ще ми обясните какво означава това ваше посещение?
— Означава — отсече Тарлинг, — че тази вечер бях нападнат от човек с вашата фигура и вашия ръст, който стреля два пъти по мен отблизо. Имам заповед за обиск.
Очите на господин Милбърг се присвиха.
— Какво ще търсите? — попита той.
— Револвер или автоматичен пистолет, или каквото намеря.
Милбърг стана.
— Можете да претърсите къщата от край до край — заяви той. — За щастие тя е малка, тъй като заплатата ми не позволява да имам по-скъпо жилище:
— Сам ли живеете тук? — осведоми се Тарлинг.
— Съвсем сам — отговори Милбърг. — В осем сутринта идва една жена да ми приготви закуска и да разтреби, но спя сам. Много съм засегнат — продължи той.
— Още повече ще се засегнете — отвърна Тарлинг и се зае с обиска.
Но остана разочарован — не откри и следа от оръжие, а камо ли от малките червени листчета, които очакваше да намери у Милбърг. Защото не търсеше човека, който го бе нападнал, а убиеца на Торнтън Лайн.
Върна се в малката дневна, където бяха останали Милбърг и инспекторът, без да издава смущението от неуспеха си.
— А сега, господин Милбърг — попита рязко той, — ми отговорете: виждали ли сте такова листче хартия?
Взе от джоба си листчето и го разтвори на масата. Милбърг се вторачи в китайските йероглифи върху тъмночервеното квадратче и кимна утвърдително.
— Да? — изненада се Тарлинг.
— Да, сър — заяви самодоволно господин Милбърг. — Щях да ви излъжа, ако кажех, че не съм виждал. За мен няма нищо по-отвратително от това да мамя някого.
— Мога да си представя — рече Тарлинг.
— Съжалявам за сарказма ви, господин Тарлинг — укори го Милбърг, — но ви уверявам, че мразя и презирам лъжата.
— Къде сте виждали такива хартийки?
— На бюрото на господин Лайн — беше неочакваният отговор.
— На бюрото на Лайн ли?
Милбърг кимна.
— Покойният господин Торнтън Лайн се върна от Изтока с много сувенири и сред тях имаше няколко листчета с китайски знаци като тези. Не разбирам китайски, защото не съм имал случай да ходя в Китай. Йероглифите може да са различни, но за несвикналото ми око всички изглеждат еднакви.
— Виждали сте тези листчета на бюрото на Лайн, така ли? — повтори Тарлинг. — А защо не сте казали на полицията? Знаете, че отдава голямо значение на картончето, намерено в джоба на покойния.
Милбърг кимна.
— Съвършено вярно е, че не съм споменавал за това на полицията — заяви той, — но сигурно разбирате, господин Тарлинг, че печалното събитие много ме разстрои и пропъди всички останали мисли от съзнанието ми. Не е изключено да намерите един-два от тези странни надписи в къщата. — Домакинът се усмихна в лицето на детектива. — Господин Лайн много обичаше да раздава на приятелите си сувенирите, които донесе от Изтока — продължи Милбърг. — Даде ми ей онзи кинжал, дето го виждате на стената, купил го е кой знае къде по време на пътешествието си. Може да ми е дал и някое от тези листчета. Върти ми се, че разказваше някаква история, свързана с тях, но в момента не мога да си я спомня.
Щеше да продължи да споделя спомени за покойния си работодател, но Тарлинг го прекъсна, сбогува се набързо и си отиде. Милбърг го придружи до портата и я заключи, а после се върна в дневната, подсмихвайки се беззвучно.
— Сигурен съм, че беше Милбърг — заяви Тарлинг. — Сигурен съм толкова, колкото, че стоя пред вас.
— Имате ли някаква представа защо е искал да ви очисти? — попита Уайтсайд.
— Никаква — отговори Тарлинг. — Очевидно нападателят ме е наблюдавал и ни е проследил с момичето до хотела с такси. Когато съм влязъл вътре, е освободил своето, после се е погрижил да освободи и моето, което едва ли е било трудно, след като е платил. Шофьорът надали се е усъмнил в нещо. После ме е изчакал в мъглата, проследил ме е до безлюдно място на улицата, където отначало се опита да ме удари с торба пясък, а сетне да ме застреля.
— Но защо? — настоя Уайтсайд. — Да предположим, че Милбърг знае нещо за убийството — което е много съмнително, — каква полза би имал да ви отстрани?
— Ако бях в състояние да отговоря на този въпрос — отвърна мрачно Тарлинг, — щях да ви кажа кой е убил Торнтън Лайн.